АПАРТАМЕНТ №2: СИДАР И ГАБА

184
Излегна се на канапето и започна да разтрива главата си. Холът служеше за спалня, кухня и кабинет едновременно. Тъй като точно през средата минаваше мръсна жълта тръба, която беше на нивото на главата му, непрекъснато се удряше на едно и също място. Сутринта в бързината, докато се оправяше, се случи същото, а ето и сега пак се удари. Ако продължаваше така, със сигурност щеше да му излезе цицина. За щастие, щом легна на канапето, ядът му се стопи. Обичаше да си стои вкъщи. Обичаше своя дом, защото в него се изолираше от шумотевицата в Истанбул и си отдъхваше, без да бъде притесняван от каквото и да било. Също както Габа правеше, щом заситеше глада си.
В късния следобед покоят в апартамент № 2 се възцаряваше напълно. Всеки ден в тези часове на деня непоносимият шум отвън поглъщаше Двореца на бълхите. Досадните клаксони на автомобилите,
заседнали в задръстване, врявата на пешеходците, виковете на децата,
които си играеха в парка, се смесваха с подвикванията на уличните продавачи. През прозорците, под вратите, през пролуките в стените,
шумът се процеждаше като отровен газ и завладяваше апартаментите в блока. Не стигаше само до неговия дом. Не само шумът, но и летните горещините не проникваха в апартамент №2. Докато другите жилища изгаряха от жегата през лятото, тук слънцето едва се промъкваше през прозорците и беше прохладно като в изба. Нещо повече, дори миризмата на боклук, която обитателите едва понасяха, се усещаше най-слабо.
Работата беше там, че когато Дворецът на бълхите бе строен,
апартамент № 2 не беше предвиден за жилище, а за склад. Всъщност след смъртта на собственика от апартамент № 10, чиято дъщеря бе поела грижата за сградата от Париж, това място бе оценено подобаващо. По време на настъпилите неуредици всички струпваха в приземното помещение неизползваните си вещи, така че дълго време никой не можеше да го ползва. Накрая, в резултат на разпореждане от
Франция, то бе дадено под наем на половин цена. От този ден до днес тук намираха подслон най-различни хора, но всички те имаха нещо общо помежду си — бяха ергени и нямаха пари. Сред тях бе един говорител, който четеше новините по местното радио, и три пъти на ден се тъпчеше с пилешки дюнери; един ужасно тъжен счетоводител,
който бе допуснал най-добрият му приятел да задигне всичките му пари от банката, че дори и жена му; един дезертьор от армията, който

185
на кандил
[1]
и рамазан
[2]
байрам усилваше звука на телевизора и слушаше молитви; едно подобие на мъж, чиято работа никой така и не разбра, пък и не намери смелост да попита, и един симпатичен художник, който използваше апартамента за ателие и гледаше през прозореца коленете, прасците и обувките, които рисуваше. След това в апартамент №2 се нанесе Пророка на Котките, който бе оставил след себе си ужасна миризма.
След Пророка на Котките тук се нанесе Сидар заедно с кучето си санбернар. Всъщност, тъй като за разлика от предишните наематели той нямаше почти никакви вещи, апартамент № 2 в момента бе по- празен от всякога.
Габа беше странно куче. От онези, дето могат с километри да вървят без храна и вода и да намерят пътя за дома; дето отдалеч надушват опасностите и предупреждават своите стопани; дето откриват скрити в тайници наркотици и спасяват останали под отломките хора; дето са верни приятели на децата, на слепите и на всички, които имат нужда от помощ. Ако имаше нещо на този свят, на което не можеше да издържа, това бе гладът. Имаше бездънен стомах и неутолим апетит. Дори един час да останеше гладен, започваше да гризе всичко наред независимо дали бе учебник по анатомия, дървен стол или пластмасова кофа… Беше готов на всякакви номера, само и само да получи още малко храна. А когато успееше да постигне това,
което искаше, и поне малко да напълни бездънния си стомах, не оставаше и помен от предишната му енергичност. Лягаше в някой ъгъл и не мръдваше оттам сякаш бе пълно с дунапрен плюшено мече. Не проявяваше и грам ентусиазъм за друго, освен за ядене, затова не обичаше да се разхожда навън, нито да си играе с пъстрите, цвъртящи кучешки играчки. По едно време Сидар се усъмни, че с годините Габа е оглушал, но като видя, че с лекота чува потракването на сухата храна в паничката, металния звук от отваряща се консерва, стъпките на
Мерйем, която сутрин носеше хляба, и други подобни звуци, разбра, че напразно се тревожи.
Не можеше да му се сърди. Дори дълбоко в себе си чувстваше вина за създалото се положение. След като бе натикал внушителното си куче от планините Юра в един от най-населените квартали на
Истанбул, в един ужасно овехтял апартамент на приземния етаж,
нямаше право да очаква от него нормално поведение. Освен това

186
подозираше, че вината за състоянието на кучето е само негова. Преди време на шега му даваше гевреци с маково семе и кексчета с хашиш само за да опита. После видя, че е пристрастен към този вкус, и се наложи непрекъснато да го снабдява с тях. Гризеше го съвестта и заради дима, който кучето дишаше по цял ден.
За Сидар Габа бе единствен и неповторим. Всъщност в апартамента имаше от всичко по един екземпляр. Един Габа, един
Сидар, един компютър, едно канапе, един стол, едно кресло, една маса,
една лампа, една тенджера, една чаша, една чиния, една вилица, една книга, един диск, една запалка, един чайник, един чаршаф, един молив… Ако някоя вещ вече бе овехтяла, книгата бе прочетена, а дискът — втръснал до смърт, се появяваше нещо ново, а старото на мига бе изхвърляно или изгризано от Габа.
Ала скромната обстановка в жилището внезапно свършваше като отрязана с нож… до тавана. Сидар беше накачил всевъзможни черно- бели снимки от списания; някои писма от майка му и баща му; „Моята погребална церемония“ от Назъм Хикмет; събраните оттук-оттам фензини; фензина, който самият той бе направил; плакати за поредицата „Мишката — разказ на един очевидец“ на Арт Шпигелман;
огромен постер на Дед Кенедис, както и една доста стара снимка на ресторант, използвана за корица на менюто. Когато дойде в Истанбул,
Сидар няколко пъти посети ресторанта, а после, когато свикна с разликата в цените между Турция и Швейцария и установи колко е скъпо, не стъпи повече там. Имаше снимка на кораб, плаващ в непрогледна мъгла; скъсани страници от поредицата „Ватман: Черният рицар“, черна рекламна тениска от турнето „Предпоставка за омраза“
на Bed Religion, афиш от кампанията срещу наркотиците, на който с хапчета бе написано „Животът ми можеше да бъде по-различен“;
снимки на Габа като кутре; увеличено копие на „Демонът идва“ на Гоя;
изсъхнал бръмбар; колаж с цитати от есето на Чоран на Майстер
Екхарт; рисунка на Хигия — богинята на здравето, със закръглени гърди, меко коремче и преметната през врата й змия от „Кадиш и други стихове“ на Алън Гринсбърг и табелка с надпис „Културният човек не плюе по земята. Ти също не плюй!“ която посред нощ с триста зора бе изкъртил от една стена; снимки на Витгенщайн, направени малко преди смъртта му, избеляла снимка на Ото Вайнингер; афиш, на който
Спайдерман наблюдава света от кулите на Световния търговски

187
център, и снимка на втория самолет, който се заби в кулата през септември на 2001 година; текста на песента на This Mortal Coil
[3]
;
автопортрет на турския философ Незин Тефик с надпис „Нищо“;
изрезки от вестниците с мнения за Роби Фаулър; протокол от изпита за семестъра, на който върху името на учителя му по анатомия с червена химикалка пишеше „Ела и ме виж“; избеляла разпечатка на „Зороастър вижда тоя призрак в градината“ на Леонара Карингтън; рецепти за лекарства, кутийки от ксанакс; реклама с надпис „Не рискувай бъдещето на сина си. Обрязването трябва да се прави прецизно. Ние сме най-добрите!“ Най-отгоре имаше снимка на разрешителното на сюнетчията с гъсти мустаци и свъсени вежди (бе видял рекламата,
докато се разхождаше из Фатих, и понеже не успя да я откъсне, без да я съсипе, се сдоби с нея на споменатия отдолу адрес); обложките на касетите, на които бе записвал филми; снимката на влака, който през февруари 2003 в Египет стана гроб на 400 човека и се превърна в пепел, кости и катран; нотите от „Московски дневници“ на Валтер
Бенямин; репродукции на графиките от „Песни на невинността“ на
Уилям Блейк; селчукски комикси от „Маниер дьо воар“
[4]
; снимка на
Фройд; картички от Лисабон; картички от Истанбул; семейна снимка отпреди тринайсет години на гарата в Хайдарпаша; листчета с важни телефони или задачи; сребърен медальон с прозрачен камък, подарък от Натали, на която бе втръснало да го обича, макар че на него не му бе втръснала любовта й.
Когато Сидар се пренесе тук, като всички жители на града бе украсил стените с любимите си снимки и плакати. Ала мястото им там се оказа напълно неподходящо. По време на пътуването от Швейцария до Турция, Габа стоеше завързан във вагона. Започна да вие сякаш съдираха парчета от плътта му, страдаше ужасно и въпреки че през десет минути Сидар му даваше храна, въобще не миряса. В момента, в който стъпи в Истанбул, Габа напълно се сащиса, не знаеше накъде да гледа и кого да лае, изнерви се до крайност. Накрая, когато се озова в това тясно жилище, дали от глад или от тъга по родината, започна да се хвърля по стените, да дъвче всяко късче хартия, до което успяваше да се добере. Сидар бе принуден да реагира на неговите изблици и понеже нямаше избор, започна да закача снимките и афишите малко по-нагоре. Всъщност „малко по-нагоре“ не бе достатъчно високо за
Габа, тъй като изправен надвишаваше представите за среден ръст в

188
Турция. И така всички снимки и афиши, спасени от острите зъби на
Габа, приличаха на бежанци, които се спасяват от ужасите на войната
— изкачваха се все по-нагоре и по-нагоре, накрая преминаха граничната стена и се настаниха на тавана. Сидар бе толкова доволен от неочакваното обновление, че с времето натъпка до пръсване горната част на жилището с всякакви предмети и надписи, които бяха привлекли вниманието му. Тази какофония, която пълзеше като бръшлян и все повече се разрастваше, бе започнала да пуска разклонения към кухнята и тавана на банята.
Сидар сви една цигара, опъна се на канапето в хола, и с часове лежа така с поглед, закован в тавана. Докато димът нахлуваше в кръвта му, таванът сякаш оживя. Черно–белите снимки на Витгенщайн станаха цветни, а лицето му заприлича на домат; миниатюрните фигури от селчукските комикси се размърдаха и с отскок започнаха да се разхождат по тавана; Спайдерман спускаше тънко въже и непрекъснато се катереше и слизаше по него; сиянията в графиките на
Блейк просветваха сякаш предаваха кодирано съобщение; плешивият чародей на Карингтън се изгубваше в собствения си образ и изчезваше; демонът на Гоя сваляше белия чаршаф и показваше лицето си; на устните на изкусния сюнетчия се появяваше коравосърдечна усмивка; гърдите на Хигия трепетно се раздвижваха; лицата на снимката от Хайдар паша постепенно се изличаваха. Скоро Сидар усети, че кръвта от вените и двете капчици енергия изтичат от тялото му и се остави на вълните на опиянението. В такива случаи Габа идваше и се свиваше в краката му. Така обитателите на апартамент №2
ставаха едно цяло и се потапяха в съвършен покой.
Имаше едно-единствено нещо, за което Сидар мислеше с наслада
— смъртта. Не го правеше съзнателно. Мислите сами нахлуваха в главата му. Изборът не беше негов, беше си такъв още от дете. Не смяташе смъртта за толкова страшна, че да се натъжи, нито пък толкова тъжна, че да се страхува. Само се опитваше да разбере какво всъщност представлява. При всяко запознанство най-напред го интересуваше какво мисли другият за смъртта. Дали се страхува от смъртта; дали неочаквано е загубил близък; дали е бил свидетел на смъртта на непознат; дали го завладява усещането, че може да убие някого; вярва ли, че има друг живот? Въпросите напираха, ала той не ги задаваше. Много отдавна бе разбрал, че трябва да си държи езика

189
зад зъбите. И все пак това дали някой обича, или не определена жена;
дали се чувства добре и нечий дом, струва ли си да коментира автора на книгата, която бе прочел; харесал ли е някой герой във филма, който е гледал; как оценява песните, които е слушал… зависеше изцяло от отношението на човека към смъртта и от представите му за това как ще умре. Сякаш щеше да цени повече някой безнравствен тип само защото е умрял красиво или пък да презре някоя възвишена личност,
понеже смъртта й е била обикновена. Тъй като любопитството разпалваше желанието му за знания, а знанията подклаждаха интереса му, той притежаваше изумителен архив за смъртта в съзнанието си. Не забравяше как и къде са починали героите в романите, филмовите звезди, световните и местни герои, философите, учените, поетите и особено убийците. В резултат на този странен интерес учителят му по история в гимназията го намрази. „Александър Македонски ли, а, да!
Дето взел, че умрял от гнусна болест. Дето след първото угощение в негова чест получил разстройство.“ Изводите му не бяха по-различни и в часовете по философия: „В писмата си до Волтер Русо със задоволство говори за земетресението в Лисабон, отнело живота на стотици хора. Такива прочиствания, смята той, понякога са необходими от гледна точка на количеството и качеството на хората.“
Сидар си седеше на мястото, ръсеше скъпоценните си знания и обръщаше часа с главата на долу. След като научи, че Александър
Македонски е починал от диария, престана да се възхищава на величието му, в неговите очи репутацията му бе срината. В съзнанието на учениците Русо се превръщаше в терорист на новото време, а философията му губеше своя смисъл. Например религиозен водач,
който въпреки наставленията към вярващите за строг пост по време на пиршество в чест на боговете се налива до пръсване и не доживява до утрото; почитан възрастен политик, който се жени за два пъти по- млада жена, през първата брачна нощ издъхва от вълнение; османски владетел, който разпердушинва механите и беси по дърветата онези,
които пият алкохол, умира от цироза; учен, който решава да пресече на червено, е смачкан като бръмбар. Всички те загиват по фрапантен начин. Смъртта на изток е поне толкова нелепа колкото и на Запад.
Въобще смъртта е нелепа.
„Понеже не обръщате внимание на третото ми и последно предупреждение, ще ви помоля да излезете навън!“.

190
Ала учителите на Сидар не мислеха като него. Те не намираха смъртта за нелепа. Гонеха го от час и за разлика от останалите изгонени момчета той не ставаше герой в очите на съученичките си.
Защото и момичетата не намираха смъртта за нелепа.
Когато дойде в Турция, се надяваше, че нещата ще се променят.
Всъщност тук бе по-лесно да умреш, смъртта идваше по-често,
животът бе по-кратък. При всеки опит да говори за смъртта, думите му бяха безнадеждно подминавани. В началото се усъмни, че това е заради лошия му турски, смяташе, че не може да обясни достатъчно добре това, което иска. Но майка му, която беше учителка по турски език до деня, в който бяха принудени да избягат в чужбина, положи много усилия и в Швейцария. От страх, че ще се отчужди от майчиния си език, се бе заела да му преподава и кюрдски, езика на който баща му не успяваше да го научи. Но дългото отсъствие от Турция върна
Сидар само няколко крачки назад. Проблемът не беше в начина на изказ, а в това, което казваше. Впрочем по въпроса за смъртта Сидар бе установил няколко разлики между Швейцария и Турция. Написа изводите си на малки листчета и за да ги спаси от гнева на Габа, ги залепи на тавана.
Хората в Турция не обичат да се говори за смъртта.
(В Швейцария също).
Когато се налага хората в Турция да говорят за смъртта, обсъждат повече починалите, отколкото смъртта.
(Малко по-различно от Швейцария).
В Турция хората не могат да си представят смъртта.
(Доста по-различно от Швейцария).
За разлика от своите обитатели Истанбул не се притесняваше от разговорите за смъртта. Никога не оставаше чужд на тази тема. В един от часовете, от който не бе изгонен, Сидар с небивал интерес слушаше как в древността на Запад натоварвали лудите на кораби и ги откарвали далеч от градовете. Веднъж по този повод гробищата в Швейцария му заприличаха на корабите с лудите, само дето покойниците бяха пуснали котва и не пътуваха за никъде. Но бяха ужасно изолирани от живота в града. Стига да имаше желание, всеки можеше да отиде на

191
гробищата, гробовете обаче не можеха да доплуват до града. Всъщност или Истанбул бе забравил да предостави корабите си на гробовете, или гробовете бяха избягали от корабите и бяха плъзнали по улиците на града с чалми на главите и мраморни плочи в ръце. Бяха навсякъде.
Бяха се пръснали досущ като семената на цветята, които вятърът разпилява навред: по площадите, където в определени дни правеха пазари; в центъра на големите търговски обекти; в магазините; на детските площадки; по склоновете, които гледат към морето; по стръмните улици; и дворовете на стопанствата; покрай оградите; на площадката на стълбите. Надгробни камъни и гробници с по няколко гроба изникваха пред минувачите или между жилищните блокове.
Хората минаваха край тях, бързаха, разхождаха се, пазаруваха… В този град мъртвите пребиваваха редом с живите.
Така след тринайсетгодишно отсъствие Седар прекара първата си година в Истанбул в непрекъснато търсене на гробове. С тази единствена цел часове наред се скиташе из кварталите на града или докато тичаше по работа, случайно се натъкваше на някой гроб и сядаше до него да си почине. Почти всички немюсюлмански гробове бяха оградени с високи стени и тъй като бяха отворени само в определени дни, беше трудно да ги обходиш. Веднъж, докато изучаваше един надгробен камък в парка на гръцката църква, видя релеф на зрънца нар и попита какво символизират и какво пише под тях. Внушителният пазач на църквата безпомощно поклати глава,
защото не можеше да прочете и думичка на гръцки. Всъщност беше григориански арменец, който от години през седмицата работеше тук,
а за службите през почивните дни отиваше в неговата си църква.
Оттогава Сидар се отказа да мисли, че всеки, когото види в гръцки гробища, е грък, в еврейски гробища — евреин или в сирийски гробища — сириец.
Беше по-лесно да се разхождаш в мюсюлманските гробища,
чиито стени бяха ниски, а вратите — непрекъснато отворени. Повечето от тях бяха напълно изоставени, сякаш не животът на мюсюлманите, а гробовете им бяха преходни. Някои изглеждаха така, като че ли всеки момент щяха да станат и да се преселят другаде. Докато бродеше по тези места, Сидар се запозна с всякакви хора: немарливи пазачи;
ходжи, които за пари четат на гроба молитви от Корана; раздърпани момчета с ибрици в ръце, които тичат подир посетителите, и за да

192
изкопчат някоя пара, преливат вода на гробовете; хора, които идват като на пикник с препълнени кошници; жени и мъже, които с часове стоят сами и се отдават на смирение; пияници, които се подвизават наоколо; джебчии, които винаги се оказват там, където има навалица;
ясновидци, подир които вървят жени — млади, стари, от градове и села… С времето се научи да ги разпознава. Едни идваха, за да оставят следа след себе си, други — за да проследят чуждите следи. Тези,
които идваха да оставят следи след себе си, посещаваха гробовете на близките си. Молеха се, оставяха цветята и сълзите си, преливаха с вода от ибриците, след което си тръгваха. Те бяха и по-безопасни,
защото живееха в собствения си свят. А онези, които дебнеха следите на другите, бяха зловещи. Идваха тук, за да крадат, да богохулстват и кълнат, да правят магии… Сред тях имаше и такива, които благодарение на гробищата се сдобиваха с професия, пари, уважение или минало, ясновидци, луди, крадци… а също и гинеколози от
Канада.
В мюсюлманските гробища Сидар се запозна с един гинеколог от
Канада, който търсеше гроба на баба си. Придружаваше го чаровната му съпруга, която не знаеше нищо за Турция и турците. Заедно с усърдния пазач двамата дълго обикаляха из обширните гробища.
Накрая решиха да си тръгнат и да потърсят другаде. Сидар не издържа и ги попита защо са се захванали с тази работа. Със светнали очи младият мъж отговори:
— За да имам родословно дърво, което един ден да дам на децата си.
А жена му се усмихна и леко разтвори длани, сякаш държеше родословно дърво.
Сидар си спомни, че дълги години у тях стоеше нещо като картина с формата на дърво в бронзова рамка. Това бе една от вещите,
които бяха успели да вземат, преди да избягат в чужбина. В петте разклонения на дървото, събрани по две, бяха сложени десет снимки в кръгли рамки с големината на орех. Майка му реши, че първо трябва да сложи снимките на своите родители, а след това и на останалите членове на семейството. Но тъй като не можа да намери достатъчно снимки, се обърна към семействата на далечни роднини. Накрая в двата кръга, които бяха останали празни, добави двама от любимите си братовчеди и проблемът бе решен. Тъй като рамките бяха съвсем

193
малки, се наложи всяка снимка да бъде изрязана много внимателно,
така че да остане само главата. И така години наред снимките на членовете на семейството висяха в бронзовите рамки досущ като плодовете с форма на човешка глава на митичното дърво вак-вак,
които преди да бъдат откъснати, неистово крещят.

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: