Дворецът на бълхите

120
парчета и парченца, които всеки момент могат да бъдат разглобени и прибрани в кутията… Когато е ерген, човек сякаш е сраснал с вещите в един дом; с личните си вещи, чието минало, история, собствена стойност и символика са му скъпи. След като се ожени, започва да живее в дом, който е сраснал с вещите, в дом, пълен с неуредици,
където не е ясно кои вещи на кого принадлежат. Живее живот,
изграден повече върху бъдещето, отколкото върху миналото, повече върху очакванията, отколкото върху спомените. А при развод в зависимост от това дали си онзи, който си отива, или който остава, се оказваш в дом без вещи или пък с вещи без дом.
Всичко е заради този дом и мръсницата Етел. В деня, в който се преместих тук, колкото и да се опитвах, не можах да я убедя да не ми се бърка и изобщо да не ми помага. Когато се настаних отпред в оранжевия камион на транспортната фирма, с която се бях разбрал да пренесе новите съвсем обикновени и евтини мебели, които купих в неугледния апартамент, в който щеше да протече следбрачната ера в живота ми, дрехите, разни други дребни мои вещи и книгите ми, които първоначално категорично отказах да взема от елегантно подреденото ни семейно жилище, защото бяха ненужни, госпожата се настани до мен. И сякаш присъствието й не бе достатъчно притесняващо, ами през цялото време, докато пътувахме, непрекъснато предлагаше страхотни пури на размекналия се шофьор, с който намери общ език.
Непрекъснато му задаваше откачени въпроси, от което той съвсем се захласна, и започна някакъв безумен разговор на тема от кой в кой квартал в Истанбул е трудно да се пренесеш. Когато най-накрая стигнахме до Двореца на бълхите, тя се впусна с цялото си сърце да помага заедно с хамалите, които пътуваха в колата след нас, и тъй като беше с абсолютно излишна, къса като носна кърпичка пола, безсрамно предлагаше на показ огромния си грозен задник. Казваше коя кутия къде да бъде сложена, кой пакет с книги къде да стои, лично обясни къде да бъде наредена всяка една от книгите в обикновената и непретенциозна библиотека тип „направи си сам“, която ме принуди да купя от огромния супермаркет, в който в края на седмицата обикалят десетки семейства с деца. Хамалите, които от опит знаеха, че в такива случаи винаги и навсякъде последната дума е на жените, и въпреки че аз, истинският собственик на вещите, които пренасяха, стоях срещу тях, се правеха, че не забелязват как Етел просто си навира носа,

121
където не й е работа. Въобще не ми обърнаха внимание, освен когато ми поискаха повече пари от предварително уговорената сума. Дори когато изпуснаха кашона с чаши и чинии и аз направих опит деликатно да потуля нещата, те приеха на шега ругатните, които отнесоха от Етел за предполагаемите загуби и в края на краищата се извиниха на нея.
Цял ден гледах отстрани как би било най-удобно за мен, но накрая се примирих. Това, което успях да измъкна от предишния си дом, беше леглото 1.80 на 2 м с ортопедична система. По време на сглобяването му бях напълно изолиран. След пет-шест неуспешни опита да го вкарат в безформената задна стая, която Етел бе определила за спалня,
стана ясно, че това няма да е лесно, и взеха, че се изпокараха. Етел искаше да вкарат леглото странично. Смяташе, че за тази цел могат да прежалят красиво изработената му горна част. Хамалите пък решиха,
че трябва да го вкарат изправено, но тогава в стаята нямаше да остане никакво пространство за движение. През цялото време никой не се интересуваше от мнението ми, а и да ме бяха попитали, нямах никаква идея по въпроса. Когато в края на краищата поставиха леглото странично и не остана никакво свободно място, аз не възразих. И без друго леглото беше прекалено голямо за мен и откакто се пренесох,
нито веднъж не съм спал на него. Мъка за ръста и наказание за кръста ми бе канапето, на което упорито спях. Веднъж Етел, докато беше на вълна месневи
[2]
, ми разказа, че Мевляна
[3]
е трябвало да се погрижи за тялото си и да постигне един вид съгласие с него. Макар и не по толкова мистичен начин може би през последните два месеца не съм проявил особена признателност към тялото си. Но ето, че като един безнадеждно влюбен, привързан към своя мъчител, или като презрян помощник, примирил се с хокането, и аз не мога да се разделя с тясното и ужасно неудобно канапе.
Разбира се, истинската причина да спя на канапето бе фактът, че телевизорът е срещу мен. Напоследък сънят ми се наруши, започнах да се привързвам към телевизора и успявах да заспя само на фона на звука. И снощи, въпреки че се върнах толкова късно и бях ужасно пиян, сигурно първата ми работа е била да пусна телевизора. Сега на екрана пред мен стоеше някакво откачено и лигаво младо момиче с доста къса шарена блузка на папагали и други птици. На закръгления си корем, който бе изложила на показ, бе татуирала леко разпъпила кървавочервена роза с големината на юмрук, косата й бе рижа,

122
направена на снопчета, като всяко едно бе завързано с яркозелена панделка. В този ранен час на деня говореше на хората и им се усмихваше щастливо. Говорителката, за която в никакъв случай не можеше да се каже, че е пълна, стоеше неподвижно. Докато говореше,
правеше само някакви дискретни движения с ръце. Подобно на жените, които тичат да хванат автобуса в последната минута, гърдите й дръзко подскачаха нагоре-надолу. Не беше мой тип. Предпочитам такива, при които нещата контрастират. Харесвам едри жени с гърди колкото шепи или дребнички с големи гърди.
След десет дни Етел дойде да инспектира дома ми и когато видя,
че всичко стои така, както го бе оставила, си направи изводи, които запази за себе си. През третата седмица отново нямаше никаква промяна. Все още не бе отворен нито един пакет, нито един рафт не бе подреден. Когато след месец и пет дни се отби, ми се искаше пак да замълчи, но на лицето й се изписа неприятна усмивка и тя промълви:
— Виж, сладур — рече и както винаги, когато смяташе, че ще каже нещо важно, изпука пръстите си с дълги лакирани нокти. — Не че искам да те наставлявам, но не се дръж с новия си дом като с бившата си жена, ако прецениш де. Казваш си: „Нали си е моят дом,
няма къде да отиде!“ и го занемаряваш, но, не дай Боже, току-виж и него ти взели.
Не отговорих. Ненавиждах дългите й лакирани нокти.
Етел използваше езика си като жаба, уловила муха. Съвсем неочаквано просто изплющяваше в лицето на човек всичко, което й дойдеше на ум. След това, още преди жертвата й да се опомни, само за няколко секунди измисляше какво да каже, грабваше го с лакомия си розов език и хоп, мяташе го обратно в устата си и го глътваше цял.
Откакто се разведох, въобще не ми пукаше за никого от приятелския кръг, затова не зная защо още я допускам до себе си, а пък и не искам да зная. Не полагам специални усилия, за да се видя с нея, но не направя и крачка, за да прекратя тези срещи. Работата не е в това, че не я обичам повече, а че никога не съм я обичал повече или по-малко от сега. Ако има нещо, което толкова време ни свързва, то тава не е любов, нито приятелство или доверие. Колкото си подхождаха две различни пеперуди с изпочупени крила, сложени една до друга под лупата на някой колекционер, толкова си подхождахме и ние с Етел.
Като вид бяхме почти еднакви, но шарките и цветовете ни бяха

123
напълно различни. Години наред, носейки се по течението, се събирахме, но дори да се поддържахме, никога не се допълвахме. Ако не я видя един месец, не ми домъчнява за нея и дори не усещам липсата й. Но когато се видим след месец, въобще не се притеснявам да изкараме известно време заедно, а и през ум не ми минава да си тръгна по-рано. Въпреки това, или точно по тази причина, се срещам толкова често с нея и споделям толкова много неща, колкото с никого друг. От години е така. Може би още дълго време тази неангажираща връзка ще продължи по този начин. А може би като ударен и посинял нокът един ден ще се разпадне от само себе си. Понякога се чудя, ако това се случи, кой пръв и кога ще забележи, че нокътят е паднал.
Докато ставах, се спънах в кабела на телефона. Слушалката се оказа под възглавницата ми. Сякаш през нощта на пияна глава съм имал желание да го удуша. Притесних се. Още преди да преценя всички доказателства, с които разполагах, подозирах, че не съм издържал и съм я потърсил.
Шофирането в пияно състояние е опасно. Всеки би потвърдил това. Само че използването на телефон от пиян човек, би могло да има много по-тежки последствия от шофирането. Тези, които шофират пияни, могат случайно и без никаква цел да ударят някакъв обект или внезапно появило се пред тях превозно средство. А пияните, които използват телефона, се удрят челно в хората, които обичат.
Това, че съм я потърсил на пияна глава, е доста смазващо. Ала още по-лошо е, когато се събудиш на следващия ден, да не си спомняш дали си го направил, или не. И докато се мъчиш да си спомниш, да се опитваш да убедиш себе си, че не си го сторил. Откакто се разведох,
тази сцена се повтаряше през определени интервали от време. Досега обаче не се бях обаждал на новия телефонен номер на Айшин. Тя сигурно дори не знаеше, че съм се добрал до него. Разбира се, ако тази нощ не бяхме разговаряли. Трябваше да съм сигурен. Отново натиснах копчето за започване на разговор. Едно, две, три… при шестото позвъняване отговори. Самата тя! Сутрин рано гласът й винаги звучи така, все едно идва от онзи свят. Умира за сън. Когато се събуди рано, е много кисела, недружелюбна и докато не си изпие чистото без захар и сметана шварц кафе, не може да се разсъни. Второто й „Ало“ беше много по-бясно. Затворих.

124
Опитах се да мобилизирам мозъка си и на трезва глава да помисля. Въпреки всичко все още имаше надежда. Това че съм се обадил, не означава непременно, че сме разговаряли. Може би въобще не бе вдигнала телефона. Но ако през нощта го бе вдигнала и бе отговорила, ако бе казала нещо, добро или лошо, при събуждането си гази сутрин трябваше да си спомня поне откъслечно думите й. След като не си спомням нито дума, може би не е имало кой знае какво,
което да е предизвикало буря. Но да търсиш утеха в тази неизяснена възможност, беше като да избягаш от една трудна ситуация и да си благодарен на още по-трудна. След като снощи Айшин не бе вдигнала телефона, най-логичното обяснение е, че през това време не си е била вкъщи. Да бъде навън по това време? Някъде навън, в тези часове?
На плочките в банята, на половин метър една от друга, лежат две убити хлебарки. Вероятно това са две от снощните ми геройства. Но в непълните протоколи на съзнанието ми не попаднах на нито едно обяснение по въпроса. Съблякох ризата си. Беше пропита с остра миризма: на печен калкан, на мезета, на изпитата ракия и на страхотни пури, на талцита, който изпих след това заради киселините, които разядоха стомаха ми. Всички тези миризми се бяха смесили до неузнаваемост със съдържанието на стомаха ми. Пералнята е бракоразводният ми подарък от Етел. Тя е практична жена, щедра и великодушна. Пъхнах в пералнята тъмносиния си ленен панталон.
Вече се научих, че най-късата програма на четирийсет градуса е добра за пране на лен. Но дори да успея да се свестя от неприятните усещания от снощи, очевидно няма да мога са се отърва от отвратителната миризма на боклук. Сто пъти съжалих, че избързах да си намеря жилище, преди да приключи процедурата по развода. Ако тогава не си бях събрал багажа, за да се махна по-бързо, без да преценя внимателно нещата, и не се бях настанил в първото достатъчно отдалечено и относително евтино жилище, сега за същите пари можеше да живя на по-добро място. Търся спокойствието на предишния си дом. Работата не е само в тъгата по изчезналия комфорт или пък по изгубения рай, от който се сгромолясах по собствено желание. Домът ни принадлежеше на Айшин. Или по-точно, на семейството й. Но когато след три години и половина съвместно съжителство си събрах гащите, книгите, записките, ножчетата за бръснене, до онзи последен нещастен миг, в който се върнах обратно,

125
за да видя дали не съм забравил нещо и огледах наоколо, си бях мислил, че този дом е и мой. Един мъничък съюз „и“! Като дете, което радостно очаква, че ще купят и на него същото като на брат му: „И на мен, и на мен“! Всъщност точно както е при отношенията между братята и сестрите, така и в брака едната от страните взима повече от другата. И с лекотата, с която махаме конците на зеления фасул, можем да изтрием следите на човека, преживяванията му, дори и мисълта, че някога е бил собственик на жилището. Това, което ми беше трудно да възприема, бяха пронизващите болки в стомаха и проблемът бе част от това с конците на зеления фасул. Мисълта, че в този момент Айшин съвсем сама си прави кефа в дома, който навремето беше и мой,
ужасно ме дразни. Разбира се, човек трябва винаги да благодари на
Всевишния. Защото има лошо, но има и по-лошо — може пък… и да не е съвсем сама, докато си прави кефа.
В банята под душа, където всъщност не можеше да се стоплиш, а просто ту измръзваш, ту се попарваш, защото водата, както е топла,
изведнъж става леденостудена, след което внезапно става ужасно гореща, направих равносметка на положението. Дори не знам, като съм бил толкова пиян, докато съм се прибирал през нощта, как съм открил пътя към дома си, но бях категоричен, че със замъгления си разсъдък съм се обадил на Айшин. Добре, а после? Ако бяхме разговаряли,
трябваше все пак в мен да е останал някакъв спомен, поне някакъв миг,
фраза… Докато сапунисвах лицето си, въртях в ума си едно изречение,
което съвпадаше с моето подозрение. „Не мислиш ли, че ако продължаваш да ме търсиш, ужасно ще охладнея към теб? Докато все още изпитваме уважение един към друг…“ Нищо не виждах. И когато по едно време се опитах да отворя сапунисаните си очи, ми залютя и отново ги затворих. Не, информацията излезе невярна. Не търсех това изречение. Спомних си. Това го чух не снощи, а в някоя от предишните нощи. Преди Айшин да реши да си смени телефонния номер.
Когато промените в температурата на водата преляха границите на моето търпение, излязох от банята. Болката в стомаха ми бе непоносима. Кухнята не беше малка. Но откакто с толкова гордост сложих в средата, където му е мястото, огромния хладилник, голям почти колкото бунгалата на брега, в които почиващите по крайбрежието курортисти с ограничени доходи се настаняват, тя сериозно се смали. Вместо да настоявам да измъкна от стария си дом

126
онзи американски здравеняк, създаден, за да могат семейните ядра на потребителското общество да хранят огромната си челяд, която имаше нестихващ апетит, трябваше да си купя малък хладилник, каквито имаше в хотелските стаи или пък в апартаментите в Токио. По всяка вероятност щях да постъпя така, ако Айшин не бе възразила с думите:
„Много е голям за теб“! Два пъти я чух да повтаря този израз, и то последователно — първия-я-я за двойното легло, и втория-я-я за хладилника. Когато осмислих думите, че за мен е много голям, а за
Айшин не е, усетих, че има в живота си друг човек и че бързо ще запълни мястото ми. И въпреки че не съм създавал никакви проблеми и за да приключи бързо процедурата по развода проявих достатъчно сговорчивост, никой, включително и Етел, не разбра защо се инатя за леглото и хладилника.
Придобивката ми е истинска, но е абсолютно празна. В този си вид изглежда жалка. Големите хладилници са далечни роднини на вехтите, износени локомотиви, които през целия път се тъпчат с въглища, и също като тях изобщо не се насищат и колкото повече ти пълниш, толкова повече искат. А моят е лишен дори от лопата с въглищен прах. На най-горния рафт има кутия със сирене крема, която,
тъй като е оставена отворена, отгоре е хванала плесен. На вратата има пет кутийки бира и едно преполовено шише с ракия. В кутията за плодове са останали три домата и една спаружена маруля. Това е всичко. А, и на най-долния рафт има парче пица с гъби, която наскоро ми изпрати възрастната съседка. Виждал съм много хора да раздават ашуре и разни други подобни неща, но за първи път попадам на някого, който раздава пица. Щях да я изхвърля, но съм забравил. Сега обаче, когато остатъците от снощния алкохол пробождаха изтерзания ми стомах, с благодарност протегнах ръка към пицата. Вместо да я пъхна във фурната, да я затопля три минути и лакомо да я изям, аз я ометох точно за три секунди. Беше малко баята, но както и да е. Какво повече можех да искам. Колкото и малко да бе, все пак успях да угодя на стомаха си и вече можех да приготвя лекарството си. Сложих в малката тенджера обезмаслено мляко. Добавих две препълнени лъжички турско кафе, една лъжичка боров мед, повечко канела и малко коняк. Това е моето чудотворно лекарство, безспорно доказано при главоболие, което цери махмурлука. Възможно е да не е подходящо за всеки организъм. И без това всеки трябва сам да открие лек за себе си

127
по принципа на опита и грешката. Аз така открих своя цяр. Този път сложих от всичко по повече. Исках час по-скоро да се съвзема. Днес е четвъртък, а всеки четвъртък следобед преподавам с много обич на любимия си курс.
Докато чаках млякото да се свари, разглеждах брошурите, които снощи Етел ми напъха в ръцете. В Истанбул строят още един частен университет. И тъй като този процес продължава доста време, вече зная оттук-оттам някои подробности. Това, което не знаех, бе че мръсницата Етел е вътре в цялата работа, на всичко отгоре е на водеща позиция. Научих го снощи, докато вечеряхме. Дойде ми в повече. Още на втората минута от срещата ни на висок глас заговори на тази тема и не я смени чак до края на вечерта, когато вече едва държеше отворени клепачите си със залепналите на снопчета дълги черни мигли, уж истински, и съпроводени от безразличния поглед на слабичкия ни сервитьор кюрд, напуснахме криволичейки ресторанта, в който освен нас не бе останал никой друг. Казваше, че този университет не е материално, а духовно вложение, че от толкова време за първи път вярва от сърце на един проект, че лично познава учредителите и всъщност самата тя тайно е един от осемте акционери. Сподели, че откакто се е включила в тази работа, изпитва по-голямо удоволствие от живота и когато остарее и погледне назад, ще види, че от всички неща,
които е вършила през целия си живот, най-много ще се гордее с това начинание. Мислеше, че не след дълго, най-много след пет години, ще се появят млади и зрели хора, които ще бъдат отлично образовани и ще бъдат на много по-високо ниво от връстниците си. Предполагаше, че с времето броят на тези хора непрекъснато ще нараства, че именно те ще проявят загриженост към съдбата на страната и ще променят хода на събитията… не спираше да говори. Докато тя говореше, аз пиех. Ако бях пил по-бавно или пък по-малко, вероятно накратко щях да представя вечерта така: „Етел разказваше, а аз се смеех, Етел се ядоса,
а аз избухнах, Етел се развика и се вкопчихме един в друг.“ По тази причина, за да не разваля удоволствието от вечерта, аз си седях, без да гъкна, без да мътя водата — затова Етел говореше, а аз пиех.
Изнервих се повече от това, което правеше, отколкото от приказките, които чувах. Разбира се, гадната Етел можеше, където и да отидеше и на когото си пожелаеше, да дрънка тези глупости, но снощи не трябваше да се държи така с мен. Въпреки това не приемам

128
случилото се лично. Тази история не е личностна, а по-скоро езикова.
Понеже снощи по време на вечерята Етел изведнъж реши да промени или просто забрави езика, на който винаги си говорехме.
Една от най-трудните за разбиране думи е думата „език“. По- различна от всички други, които трябва да се знаят, но ето, и тя е просто дума. Ако на всяка цена трябва да се сравни с друга дума, то думата „език“ е като думата „храна“. Колкото и безсмислено да е да наричаме „храна“ общия вкус в огромното многообразие от храни,
хранителната стойност или разликата в калориите, толкова неподходящо е да определяме с думата „език“ различните неща, които се изричат и които имат толкова много нюанси, всевъзможните думи,
които намират израз в разнообразните словосъчетания. Разбира се,
докато установявах това, не стигнах до „езиковите“ подробности в китайската, турската и испанската кухня, защото в противен случай трябваше да умножа всичко, казано дотук, с глобален коефициент.
Накратко, дори само в един „език“ съществуват стотици „езици“. Така както в различните ресторанти не ядем едни и същи „храни“, така с всеки отделен човек, когото познаваме или не познаваме, не говорим и не можем да говорим с еднакъв „език“. И както храните имат остатък,
така и в езика има излишъци. Езикът, който използваме в ежедневието си, от една страна, е начин на изказ, включително и думите, които подминаваме; безсмислиците, които тихичко спотайваме за себе си,
тъй като ги смятаме за неподходящи; разкритията, които не сме имали смелостта да споделим; намеците, които с триста зора сме задържали на върха на езика си и сме преглътнали; ругатните, останали неизказани, когато сме дръпнали предпазителя на граната, но не сме успели да я метнем; обидите, които са твърде тежки, или шегите, които са твърде лековати за средата, в която живеем. Когато разговаряме с другите или когато си пишем, проявяваме повече вежливост,
тактичност и старание. Можем да наречем това остатъчен език на
„Натрупаните твърди отпадъци“ (НТО). Няма значение къде се намира
— в приземния етаж, на тавана или под възглавницата, дори в носната кухина, между небцето или пък под езика — но когато достатъчно се натрупа, го слагаме в торба, завързваме го и го хвърляме, за да не вони.
Веднага да добавя, че този език със сигурност никой около мен не използва, аз също не го употребявам със студентите си и не би ми било приятно да го чуя от тях. Ала и аз като някой подрастващ

129
пубертет, който без знанието на родителите си се скрива на някое скрито местенце и тайничко пуши, от време навреме скришом от нравствените ми норми и ценностната ми система се спотайвам в някой ъгъл и умирам да се репча на този език. В този смисъл съществуването на Етел е важно. Защото репченето е точно като правенето на любов или като заяждането и тогава е нужно да има някой до вас. Можете сам да изпушите цигарата, която ви кара да се чувствате виновен, но за да можете да разговаряте на остатъчен език,
със сигурност ви трябва някой, който да ви прави компания.
От години, когато Етел и аз останем насаме, разговаряме за НТО,
по-точно говорехме — до вчера. Когато бяхме заедно, се подигравахме на недостатъците на другите сякаш ние бяхме идеални. Не, че решавахме проблемите на правосъдието, просто умирахме да обсъждаме тоя, оня. Говорехме не на място ненужни неща и подценявахме всичко и всички. Както някой гамен се хвърля в бой и на посоки кастри ушите и носовете на враговете си, така и ние с острите си езици нападахме хората и подкастряме грешките и недостатъците им. Кой казва, че не може да се подиграваме със слабостите на другите? С харпун в ръце и маска на очите се вторачвахме в кусурите- провиненията-гафовете, изкарвахме на брега всяка слабост и внимателно я изучавахме, разнищвахме я парче по парче. Понякога и това не ни бе достатъчно и с настървение, присъщо на любителите на калмари, вдигахме във въздуха своя трофей и с часове го удряхме в някоя скала. В края на краищата никой не се бе спасил от нашия език,
но някои получаваха по-голям дял от нашите обобщения, които се сипеха бързо и лесно. Селяните и лумпените, рекламните агенти и академичните люде, домакините и юристите — макар по различни причини — бяха на мишената. И без това мрежата ни бе доста голяма,
за да побере всякакви хора. Вулгарно обиждахме тези, които живееха разумно, отнасяхме се безсърдечно с онези, на чието съсипване бяхме свидетели. Заяждахме се с тези, които обръщаха внимание на външния си вид, а онези, които се обличаха безвкусно, бяхме готови да удавим в капка вода; презирахме мъжествените „нямащи нищо“ герои и разнищвахме примадоните на „имащите“; стисвахме устни, когато станеше дума за онези, които се страхуват от смъртта, а тези, които не се страхуваха, ги правехме на дреб; не понасяхме лошо написана статия, разказ или роман, но оплювахме и онези, които бяха написани

130
добре; не говорехме за тези, прекарали тежка операция или травма,
след което са станали много религиозни, и лекомислено отхвърляхме онези, които през целия си живот оставаха вярващи или невярващи; не хвалехме порядъчните, но делата на нехранимайковците записвахме с големи букви на стената, пощраквайки с пръсти; сривахме със земята светските люде, които смятаха християнството за по-толерантно от исляма, а юдаизма за не толкова патриархален, безпощадно хулехме тези, които нямаха представа от различните течения в исляма, а най- безпощадно наранявахме онези, които без виза преминаваха през граничните врати на религиите, подчиняваха се на мистичните течения и се смятаха за привилегировани; да не говорим за онези, които в името на три-единното начало — съзряване-развитие-извисяване,
търсеха алтернативни месии от Индия, Китай и Тибет, направо ги съсипвахме; нападахме тези, които се женят и създават семейства, а в същото време се подигравахме на онези, които бяха против женитбата;
осмивахме тези, които смятаха, че хетеросексуалността им е отредена
„веднъж завинаги“ и копнееха да гризнат от ябълката на греха, както и тези, които приемаха хомосексуалността си като личен избор; не харесвахме тези, които познавахме лично, а тези, които познавахме интимно, безразсъдно използвахме. Не изпитвахме нужда да обясняваме тези неща надълго и широко, задоволявахме се да говорим закодирано. С усърдието на архивар ги разпределяхме и им правехме досиета. Това си беше чиста несправедливост към всеки и към всичко.
И без друго, ако разгърнете на буквата П в основния илюстриран речник на НТО, няма да попаднете нито на думата „право“, нито на думата „права“. Както няма да намерите „свещен“ или „святост“ на буквата С, или „възвишен“ и „възвишеност“ на В. Колкото до думата
„несправедливост“, то срещу нея в речника би пишело следното:
Да се държиш несправедливо към несправедливостта
(пример: да вземеш коженото палто на някого, който живее в пустинята или да вземеш чашата с вино от масата на религиозния).
Действие, което не вреди пряко (пример: Да се изплюеш в лицето на някого, само че на снимката му.)

131
Понякога, като разговаряхме с Етел за НОЕ, проявявахме несправедливост към този или онзи във второто значение на думите.
Никога не захаросвахме речта си, когато бяхме сами. Но когато снощи по време на вечерята мръсницата Етел отвори темата за идеалните си цели, свързани с университета, който щеше бъде построен, приличаше на човек, оставил общия ни език на гардероба до входа.
— Още ли не си наясно? Това е нещо, за което винаги съм мечтала, а сега става реалност — каза, докато стискаше между зъбите си жасминовото си цигаре. Никакви назначения по политически съображения, нито обичайното безплодие на държавните университети поради вечното свиване на бюджета. Щяха да привлекат най- висококвалифицираните преподаватели от страната, най-блестящите умове от университетите в чужбина, в Истанбул щяха да дойдат най- добрите специалисти от различни краища на света. — Само си представи, веднага ще спрем изтичането на мозъци.
Не знаех защо се киска така. Мислех, че съм свикнал с факта, че
Етел правеше еротична асоциация с думата „мозък“. Така беше и в университета. Изпитваше омраза към представителките на своя пол, а към мъжете, чиито глави работеха — безгранична страст. Сега се замислям, че след като се зае да учи за строителен инженер — една от най-трудните специалности, която нямаше да практикува, голям принос за това, че все пак щеше да я завърши, бе обстоятелството, че момчетата в курса бяха много повече от момичетата и около нея имаше
„мозъци“ в изобилие. През този период домът на Етел беше убежище за десетки студентите с игриви „мозъци“. Ако приемем това място като клуб, чийто членовете могат да се възползват от библиотеката, или като стол, в който могат да се нахранят, можеше да се каже, че мръсницата имаше достоен за уважение принос към турското образование. Редовните посетители на това малко заведение бяхме ние и въпреки че на пръв поглед изглеждахме доста различни, всъщност много си приличахме в едно — в начина, по който разчитахме на разума си. В онези дни в университета „Боазичи“ всички студенти от мъжки пол, независимо от курса и специалността, за да се отърват от комплексите си, насадени от несправедливостта на живота, изцяло се осланяха на мозъка си; те определено бяха чули за Етел и може би я бяха опипвали. Огромното мнозинство от тези, които идваха, се бяха отдали на четене, работа, проучвания, замразявайки изискванията си

132
към живота до идването на „големия ден“. Едно от изказванията на
Етел потвърждаваше думите ми: „Както един слепец, който не вижда света около себе си, с времето неминуемо изостря другите си сетива,
така и грозният мъж неминуемо съвсем незабелязано за околните усъвършенства мозъка си“.
Всички студенти, които не бяха успели да завържат връзки с жени, или пък бяха отхвърлени от жени, които са харесвали, и бяха сърдити на любовта, че дори и на секса, в зависимост от това доколко успяваха да усъвършенстват мозъците си бяха сред фаворитите на
Етел. Следваха грозните, неизлечимо срамежливите, които по една или друга причина след секс ставаха ужасно сприхави, бисексуалните,
които съчиняваха хвалебствени поеми за живота без секс, абсолютните опозиционери, явните и прикритите хомосексуалисти,
преждевременно узрелите, на които никой не обръщаше внимание,
асоциалните, които мразеха да се явяват на изпити, но в същото време това бе единствената им емоция, онези, които идваха от провинцията и изгубваха пътя си в Истанбул, онези, които освен че не бяха излизали от града, не бяха излезли дори от собствените си черупки, първенците в класа, които учеха въпреки сбърканите си семейства, „скритите таланти“, които заради близките си учеха неподходяща специалност,
рядко срещаните технико-математически гении, вечните дърдорковци,
пристрастени към социалните науки… различните нещастни, отчаяни,
неконтактни младежи с огромен мозък, които по физически,
материални, духовни или по някакви непонятни причини се затрудняваха да участват в живота на общността; всички те бяха в полезрението на Етел. Ако зависеше от нея, нямаше да допусне в дома си „мозък“ от женски пол. Но ето, че понякога, когато разбереше, че някой мъж, когото ценеше, си има приятелка, се правеше, че не й пука,
и ги канеше заедно. Все пак имаше две-три приятелки от годините в колежа и въпреки огромната ненавист, която изпитваше към своя пол, с тях се държеше някак по-великодушно. Една от тези жени доста често се отбиваше в дома храм. За разлика от Етел тя беше безкрайно симпатична. Имаше дълги и прави крака, гладка, прозрачна,
порцеланова кожа, наредени като мъниста зъби, дребнички и подвижни гърди, изваяни според законите на материята, така че да напълнят шепите на човек. Имаше само един недостатък, че и тя като всички жени, които изгубват своята непосредственост, щом разберат,

133
че са харесвани, реши да изглежда недостъпна. Поставяше мъжа нито много далеч, нито ненужно близо — някъде по средата в изчакваща позиция, смяташе че по този начин ще бъде обградена с внимание.
Дори когато я питаха за името й, отговаряше сякаш правеше благодеяние:
— Ай-шин!
Странното бе, че мъжете, които бяха в дома храм, не се влюбваха в тази високомерна фея, а в грозната и неприятна Етел. Наистина съвсем ясно се виждаше, че повечето от тях харесваха Айшин. Ето как един господин изреди любимите си занимания по време на състезанията по пумпал:
— Обичам да чета книги, да слушам музика, да се разхождам из полята, да гледам дългокраката Айшин, която има стегнат ханш.
Ала когато ставаше дума за най-голямата грозотия на грозотиите
— Етел, с пълна пара обясняваха колко я харесват и със страстта на пропуснатите в миналото безчет възможности се разпалваха, втурваха се презглава, наистина се влюбваха — в нея, в дома й или и в двете заедно.
Домът храм на Етел не бе на майка й и баща й или на някой член на семейството, беше лично неин. Докато цялата тайфа студенти около нея живееха скучно в домовете на родителите си, в порутените ергенски квартири или в претъпканите пансиони, където всъщност можеше да останеш сам единствено в шкафчето си, онази мръсница живееше сама в собствена къща. И въпреки че дори само това бе достатъчно нереално, Етел бе майстор на крайностите. От всяко каренце преливаше радост, градината й с изглед към Босфора, където вечер топлите ветрове навяваха опияняващи аромати, надлъж и шир бе насадена с нарциси и жасмин. След залез-слънце в малкия, но кокетен басейн плаваха разноцветни фенери. С изисканите напитки, вкусната храна, коя от коя по-интересните й вещи, огромната й колекция с плочи, богатата й библиотека и качествените пури, които непрекъснато предлагаше, това място бе миниатюрен вариант на Периода на лалето в
Османската империя. И ако ме питате, гостите се изумяваха не от изобилието, нито от показността или лукса, а от безконечността на нещата. На мястото на привършващия пакет цигари веднага се появяваше нов; плочите бяха толкова много, че човек не можеше да ги преброи; въпреки че някои непрекъснато взимаха назаем книги и не ги

134
връщаха, библиотеката не губеше своето великолепие; при все че количеството храна, което изяждахме, можеше да нахрани цяла армия,
шкафовете в кухнята никога не оставаха празни. Явно при изливането на основите на къщата между работниците е имало пратеник на небесата, който е пожелал както повелява традицията: „Да има в повече, да не намалява, да прелива, без да се излива“! Навсякъде се виждаше злато, скриновете бяха претъпкани със скъпи и красиви вещи, копринените атлази бяха на топове, дори медът и маслото във вълшебната пещера на Али Баба и четирийсетте разбойници не можеше да се мери с дома на Етел.
Колкото великолепен бе домът, толкова щедра бе и стопанката му.
Етел наблюдаваше отблизо какво харесват скъпите й гости. Да речем някой от нас умираше за уиски — веднага щом научеше това, тя напълваше шкафа с най-отбраното. Или пък, ако някой обичаше да реди пъзели, поръчваше на свой познат да донесе от чужбина възможно най-интересните пъзели. Но истината бе, че повечето от времето си посвещавахме не на такива игри, а на разговорите си.
Седяхме в просторния хол, потънали в удобните кресла, ядяхме,
пиехме, пушехме, заяждахме се с този или онзи и най-вече едни с други. Набързо се изхлузвахме от личностите, които бяхме станали в резултат на това, което бяхме преживели, нахлузвахме лъвските гриви и непрекъснато спорехме. На домакинята дори не й пукаше за какво говорим. Мисля, че не й пукаше и за никого от нас. Тя обичаше атмосферата, която ни осигуряваше, както и… фойерверките. Всеки,
който идваше в дома храм, бе като фойерверк, проблясващ и нощната тъма. Първо пристъпваше с несигурни крачки и когато свикнеше с обстановката и се увереше, че се е издигнал достатъчно високо, се взривяваше с гръм и трясък, разпръсквайки разноцветни светлини,
които дотогава бе държала в тайна. По този начин ние си почивахме,
придобивахме кураж, напълно се отпускахме, а Етел ни осигуряваше комфорт и непрекъснато ни шеташе. Нито духът от лампата, нито ангелите небесни или феята на Питър Пан нямаше да слугува така предано на своите господари. В крайна сметка гостите господари,
които непрекъснато идваха и си отиваха, рано или късно се влюбваха в стопанката на дома. Това обаче бе техният край. Онези, които имаха свободата да заплуват в това безкрайно море, често се отнасяха толкова далеч от сушата, че когато се опомнеха и погледнеха назад, виждаха, че

135
са изгубили брега от поглед. Етел вече не бе около тях, вече не ги искаше, и то точно когато здраво бяха хлътнали по нея. Единственото неудобство да бъдеш гост в този дом, бе, че можеше лесно да забравиш, че си гост или че гостуването е временно. Както продуктите в дома храм непрекъснато се възстановяваха, така мястото на всеки гост, който си тръгваше, тутакси се заемаше от друг. Молитвата за благоденствие, изпратена към небесата, действаше и за „мозъците“ на
Етел — те непрестанно изобилстваха, никога не намаляваха.
Колкото до мен, аз бях изключение. От началото до края бях единственият постоянен гост в дома храм, нещо като почетен член. Бях по-амбициозен, отколкото си струваше. В свидетелството си имах отлични оценки по няколко причини. Първо, бях висок (три звезди), с широки рамене (три звезди), няма да споменавам, че минавах за хубав във всички компании, винаги аз бях най-хубавият (четири звезди) и бях изключително сприхав (пет звезди). За разлика от останалите имах предпочитания. Ако става дума за харесване, да, харесваше ми да бъда тук, но можех да си тръгна, когато пожелаех, и изобщо да не се върна.
Етел беше наясно с това. Ето защо бях толкова ценен. Бях семето на раздора в лоното на рая. Моето присъствие опиваше Етел, а гостите й се притесняваха. Останалите мъже смятаха, че се държа лошо с околните и ме възприемаха като заплаха. Не ми пукаше. Щеше да ми пука за този род срещи, ако бях в пубертета. Когато бях на единайсет години, стоях притеснен с парче сватбена торта в ръце. Бях по гащета и фланелка и приличах на чироз. Посред нощ вторият ми баща явно бе огладнял и внезапно се оказа под носа ми пред кухненската врата.
Горкичкият, до този момент бе гледал на мен като на проблемното, но дълбоко в сърцето си жадно за любов и състрадание пораснало дете на жената, за която щеше се ожени. Честно казано, имаше голямо желание да ми бъде като баща. В неговите очи бях способното синче, което
Всевишният му бе дарил на петдесетгодишна възраст. Всъщност,
когато през онази първа брачна нощ изненадващо се срещнахме в коридора, наследените от баща ми черти на лицето, които ме издаваха,
че излизам от детството, това, че бях полугол и страхотният апетит, с който препълвах чинията си (знак, че много бързо ще наедрея),
говореха, че изобщо не приличам на синчето, което той си представяше. В разтревожените му зеници лумнаха огньове и постепенно угаснаха. Лошото в цялата работа, бе, че и майка усети

136
това, и то много скоро. Сякаш на следващия ден, докато метеше, бе намерила останки от този поглед по пода. Никой от нас не смяташе това за добър знак, защото майка ми бе от жените, които винаги успяваха да обърнат в своя полза напрежението, което сновеше като совалка между мъжете в рода й. Превръщаше го в променливо и странно разбирателство. Беше от онези хора, чиято душа се развеселяваше и от името Бисмарк. Противопоставяше големия на малкия си син, малкия син на починалия си съпруг, починалия си съпруг на новия си мъж, новия си мъж на синовете си…
В крайна сметка бях свикнал с лошите неща, за които не се говореше. Никога не ми пукаше какво мислят другите. Бях фаворитът на Етел, любимият на Айшин. Обичах да ходя в дома храм, но само толкова. Имах други варианти и по-важни работи за вършене.
Споменах и преди — имах хъс, при това голям. След дипломирането не направих една случайна крачка. Започнах докторантура в Англия,
след това специализирах тук. Една специалност, която на мен не ми говореше нищо, не говореше нищо и на семейството ми —
политическа философия. А при второто си явяване Айшин изкара изпита на асистент по социология. Подхождахме си. Етел креташе след нас. Когато най-накрая завърши, люто се зарече, че до края на живота си няма да прекрачи прага на университета и на купона в дома храм по случай завършването тържествено изгори дипломата си. И точно когато ние с Айшин си устроихме един добър живот, Етел срина своя със светкавична бързина. Първо, престана да живее като в клан. След това напусна къщата и се премести в приветлив и приятен апартамент на партера, който обаче в сравнение с дома храм бе много невзрачен.
Вече не събираше тълпи в дома си, не прекарваше по-голямата част от времето си сред навалицата, търсейки внимание, и търпеливо понасяше капризите на гаджетата си. Всичките си пари, енергия и любов посвещаваше на тях и все пак не бе обичана както искаше.
Дочухме, че хората в компанията не одобряват поведението й, но и без друго тя никак не ги одобряваше. И с ясното съзнание, че ще стигне до ушите им, под път и над път ги коментираше.
— Понеже сте изчели повече книги от мен и вече сте компетентни социолози, моля ви да разтълкувате една проста гатанка.
Погледнете повечето страни в света — от най-демократичните до най- деспотичните. Почти във всички ще откриете много евреи — учени,

137
писатели, художници. Независимо от условията там те намират начин да размиват мозъка си. С изключение на една страна. В Африка,
Средния Изток, Америка, Европа, Русия… Само в Турция нещо не е наред с евреите, които по някаква причина не изпитват потребност да използват мозъка си.
— Грешиш — отвърна Айшин, свъсила вежди. — Аз имам много приятели евреи.
Етел безпощадно се разсмя. Не прощаваше такъв тип грешки. А
аз се бях раздвоил. Част от мен хареса наивността, с която Айшин заговори пред приятелката ни еврейка просто за да защити евреите —
вероятно това бе онази част от мен, която бе влюбена в нея. Другата бе погледнала Айшин с омразата, която изпитвах към онези, които трупаха качества благодарение на родословното си дърво, към изключителните семейни структури, в които се раждаха, към елитните училища, в които учеха, и предимствата, които ползваха, към даровете на живота, които събираха без особени заслуги и представяха така,
сякаш бяха талант, който сами са развили — това вероятно беше тази част от мен, която я караше да се влюби в мен.
Но по всяка вероятност Айшин не схвана нито думите на Етел,
нито пък моята двустранна реакция, а смело се зае да защити позицията си:
— Всички влязоха в най-добрите специалности. По-голямата част от тях взеха добри стипендии. И сега се издигат на възможно най- добрите позиции.
Етел щракна с пръсти и отвърна:
— А аз пък ти казвам друго. Ти говориш за професия, а аз —
качества. Ти говориш за кариера, а аз — за гениалност. Икономистите,
академиците, адвокатите, хирурзите… много те моля да ги пропуснеш.
Те не са предмет на нашия разговор. Аз ти говоря за нещо друго. Защо между тях не се появяват свободомислещи хора, ако щеш поети алкохолици, хедонисти, дори перверзни и зловещи филмови режисьори? Защо моите хора не създават музика? И когато го правят,
като славейчета пеят сладникавите песнички на бабите ни, а не нещо протестно, нещо порочно?
Моите хора — и сложи точка. Това бе величествената атака на
Етел срещу скромната защита на Айшин. Когато някой от определена общност се захване да спори с друг, който не е от тази общност, на

138
дневен ред винаги се появява патентното право. Това е краят на пътя.
Черната дупка на спора, когато всеки дърпа чергата към себе си —
семейният към дома си, селянинът към мястото, където е роден.
Запалих цигара, облегнах се назад и погледнах и двете през собствения си обектив. За мен нямаше никакво значение. В момента и двете бяха моите жени.
В извънбрачните връзки мъжете отдават значение на качеството
— харесва им да бъдат обичани от друга жена по по-различен начин от този, по който ги обича съпругата им. А пък жените дават предимство на количеството — обичат да получават повече любов от някой друг мъж, а не от собствения си. Това да мамя Айшин с Етел ласкаеше самочувствието ми. Много обичах да наблюдавам разликите между тях. Колкото до това дали Айшин ме мамеше, никога не проявих интерес по този въпрос.
— Добре, но затова си има причина — нахвърли се Айшин, която не искаше да се предаде. След това запретна ръкави и с огромно желание започна да обяснява подробностите. Говореше за несигурността на хората от малцинството, за липсата на доверие, което създаваше проблеми в отношенията, — прояви търпение и използвайки обективни доводи, коментираше деспотизма, подхранван повече от абстрактни доктрини, отколкото от конкретни заплахи.
Говореше така не за да се прави на умна, нито пък от желание да покаже превъзходство, а защото това бе единственият език за водене на спор, който знаеше. Ала да се спори на академичен език, бе като да отидеш да пиеш с жена, която не слага капка алкохол в устата си.
Можеш да си сигурен, че до края на вечерта ще остане трезва, че няма да прескочи мярката и няма да се напие така, че да те изложи. Само дето още от самото начало трябва да се примириш, че няма да можеш да се разпищолиш, да крещиш, да се натряскаш или да заспиш в нечии обятия — накратко, че въобще няма да се забавляваш.
— Това, което казваш, е много хубаво, но са празни приказки —
каза Етел, като тутакси запаса ножовете, които току-що бе подострила.
— Ако сред евреите в Турция се бяха появили мрачни писатели,
немарливи ръководители, опасни за обществото художници, знаеш ли идните поколения как щяха да обяснят тази ситуация, да речем, след петдесет или сто години? По същия начин, с доводите, които сега използваш ти. Щяха да кажат: „Да, този и този е много голям творец

139
или мислител. Но какво всъщност го прави известен и ценен?“ И щяха да започнат да изброяват това, което ти изреди: психологията на хората от малцинството, отчуждаването, липсата на доверие, беззащитността и какво ли не друго. Тогава това, което сега ти изглежда като пречка,
щеше да бъде нещо различно, дори предпоставка за предимство. Така стоят нещата. Ако куц човек не може да танцува, ще кажем, разбира се,
че няма да танцува, нали е куц. Но ако същият човек е изкусен танцьор, тогава ще кажем: да, по-добър е от останалите тъкмо защото е куц.
Айшин стоеше пред нея, размахвайки ръце, сякаш да се отърве от продавач, който упорито се опитва да й пробута нещо. Много добре познавах това движение. Имаше следното значение: „Благодаря, аз не приемам тези откачени приказки“. Така щеше да завършва всеки наш спор по време на брака ни, който продължи три години и половина.
[1]
Мерна единица в стара Турция, равна на 3.1 грама; сребърна монета в стара Турция. — Бел.пр.
↑
[2]
Дълги мистико-дидактични поеми, въвеждащи читателя в проблемите на единството и любовта чрез алегории и притчи. —
Бел.пр.
↑
[3]
Мевляна Джелаледин Руми — персийски поет и суфитски мистик. Още през XIII в. се обявява за моногамия и за равноправно участие на жените в обществения живот. — Бел.пр.
↑

140

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: