Дворецът на бълхите

205
как вечер той прахосваше онази внушителност, която притежаваше през деня. Затова редом с ракията тя нареждаше на масата кое от кое по-вкусни мезета. Така беше всяка вечер в продължение на дванайсет години.
Защото татко беше твърде много във всичко. Твърде хубав,
твърде сръчен, твърде начетен, твърде сложен, твърде егоцентричен,
твърде невнимателен, твърде откачен… беше твърде много за майка ми и за мен, за квартирите, в които живеехме, за армията, в която служеше, за градовете, в които бе назначаван, за животните, на които не можеше да помогне… Не съм сигурен, че в някакъв период от живота ми съм го обичал, но си спомням, че по едно време се гордеех с него. Гордеех се с него, защото беше висок и красив, при това много красив. По това време се носеха разни истории за цигани, които отвличат деца и ги отглеждат като свои. През цялото време си мислех,
че като малък и баща ми е бил отвлечен и сега е прикачен към нас.
Просто той не приличаше на никого от нас. Не беше като обикновените, притеснителни мъже и жени с тъмноруси коси, средни на ръст, които винаги се смеят по един и същи начин, които, когато се ядосат, отместват поглед и дори в най-напрегнатите моменти успяват да се въздържат и да бъдат търпеливи. С огромното си тяло, което заемаше цялата врата, с коса, която на слънце изглеждаше златиста, с пронизващите си кафяви очи, които потъмняваха от тъга и винаги гледаха хората право в очите, с характера си, който се люшкаше от единия полюс на другия, с вълненията, с грешките си, чийто брой нарастваше с всеки изминал ден, и с премеждията си не беше като нас,
не бе един от нас.
Ако баща ми не бе толкова красив, здрав и уверен в себе си,
вероятно майка ми щеше да бъде по-спокойна. На снимките от годежа им на якичката на електриковозелената си рокля бе сложила огромна изкуствена магнолия. Бе го хванала подръка и дори в този момент усмивката й бе засенчена от онази ужасна неувереност, която излъчваше погледът й, и с годините ставаше все по-осезаема. Вероятно бе намразила лицемерието на нашето време. Първо се бях родил аз,
след това брат ми, междувременно два пъти бе претърпяла спонтанен аборт, след което се бе появило онова толкова очаквано момиче, което боготвореше и направи свое подобие. Жените на средна възраст, които някога са били много красиви, хем срамежливо, хем с гордост

206
отбелязват това и за да бъдат убедителни, всеки път показват снимка от младостта си. Винаги съм си мислел, че това е много болезнено за тях.
И още по-болезнено е, че ликът на тази снимка се оглежда в децата им.
По-точно, в синовете им… Те от своя страна с леко неудобство и неприкрита гордост показват поне веднъж същата снимка на жените,
които обичат. А колкото до нас, заради татко или може би благодарение на него, нито мама можеше да играе тази игра, нито пък брат ми или аз.
Ако баща ми не беше такъв, ако можеше да не е такъв, вероятно майка ми щеше без затруднение да преодолее суетността на младостта като всички средностатистически домакини, майки на две-три деца,
чийто поглед е променен от отровата на проблемите, стаени дълбоко в тях. Те и мъжете им бяха нормални. Това, което не бе нормално, бе състоянието на баща ми. Бяха женени и животът им, децата им, парите им, семейното им гнездо, болката от очакването, вещите им бяха общи.
Ала годините се бяха отразили по различен начин на всеки от двамата.
Майка ми бързо грохна, а баща ми, дори след толкова години, все още изглеждаше млад и харизматичен като на снимката от годежа. Не мога да виня майка си, че докато до себе си имаше една неувяхваща красота,
не можеше да понесе своята вехнеща хубост. Беше с вързани ръце,
всички увеличителни стъкла, в които се оглеждаше, се бяха замъглили.
В случай че имаше желание да покаже на съседите и приятелите си колко красива е била навремето, това, за което можеха да й послужат снимките, бе не да докажат нейната промяна, а да извадят на преден план липсата на промяна у него. Затова, за разлика от гостните на останалите средностатистически домакини, които имаха по две-три деца и отровата от проблемите, стаени дълбоко в тях, бе променила изказа и погледа им, само в нашия хол старите албуми със снимки не стояха на видно място.
По това време се гордеех с баща си и тъй като обичах да му подражавам, вероятно доста дълго не съм забелязвал тревогите на майка ми. Колкото повече растях, толкова повече се гордеех с баща си.
Точно както при военнослужещите — щом облечеше униформата си,
видът му придобиваше желаната строгост. Ала неговата строгост всеки момент можеше да се изпари, волята му — да стане на пух и прах.
Погледът му ставаше студен, сякаш искаше да докаже, че се занимава с животни. Когато след лечението някое жребче се вдигнеше на крака,

207
когато притъпеше болката на коте с разядена челюст, защото бе паднало в улей с киселина, когато успееше да приспи завинаги нападната от кучетата невестулка, дори само за миг той се отпускаше,
ставаше непринуден. Именно тогава разбирах каква досада изпитва от непрестанното обличане и събличане на двете си противоположни душевни състояния. Тези крайности съществуваха и в професията му,
която бе под двойно командване — ветеринар и военен.
По цели дни сипеше заповеди на ляво и на дясно и с царствената си осанка будеше у жените страст и възхищение, а у мъжете — завист и възхищение. И все пак под униформата си сякаш криеше друг човек,
все едно носеше таралежче, което не можеше да излекува, човек, който не можеше да прецени мярката на тъгата и на радостта; който до полуда се страхуваше от смъртта, който не можеше да понесе нито своето, нито чуждото страдание; който, когато застанеше лице в лице с несправедливостта, не можеше да се съвземе; който усещаше, че някой ден ще се провали; разпилян и състрадателен, неспокоен и несериозен,
разгневен и песимист, агресивен алкохолик. Докато работеше през деня, когато слънцето грееше, доста сполучливо прикриваше таралежчето. Будеше у хората безкрайно възхищение и желание да го хвалят, дори майка ми грабваше някой от нас и се отбиваше при него.
Това ни харесваше. Жалко, че в тези часове го виждахме най-малко. С
настъпването на вечерта татко изгубваше блясъка на ореола си, лицето му ставаше неприветливо.
Майка ми бе направила разпределение на задачите, чийто смисъл никога не можах да разбера. Докато баща ми пиеше, сестра ми и по- малкият ми брат тихо гледаха телевизия и после лягаха да спят. Мама и аз оставахме на масата, за да му правим компания. Онова, което баща ми най-много мразеше дори през деня, бе самотата. Ненавиждаше да бъде оставен сам с алкохола. Двамата с майка ми дежурехме на смени.
Аз бях първи. Вечер, щом той седнеше на масата, се настанявах срещу него. През това време мама запичаше баничките, разбъркваше соса на кюфтетата, сипваше в продълговати чинии мезетата, чието приготвяне изискваше старание и майсторство. Аз седях и отговарях на въпросите на баща ми. Винаги ме питаше едно и също — как е в училището, след което ме прекъсваше и започваше да разказва за своите неща. Но аз не се сърдех, защото в началото разказите на баща ми бяха най-приятното време от вечерта. Когато надигаше за мое здраве първата чаша с ракия

208
и я преполовяваше, бе щастлив и усмихнат. Разговорът бе приятен и макар да знаех наизуст това, което щеше да последва, се чувствах горд,
че съм там. После идваше мама и без да дава воля на мислите си,
сядаше при татко. Двамата тихичко си разказваха случилото се през деня, а аз отивах в другата стая да си напиша домашните и ги слушах оттам. След около два часа отново сядах на масата. Времето напредваше и на мама ужасно й се спеше. Разговорът отдавна бе стигнал до задънена улица. Това бе третият и последен етап, в който всичко красиво изчезваше с невероятна бързина. Етапът, в който таралежчето се разхождаше по масата, а аз усещах бодлите му и страшно се дразнех.
След това, в зависимост от ситуацията, понякога майка ми мърмореше и се мотаеше из къщата, друг път се разплакваше и отиваше да спи при сестра ми или тананикайки си, се хващаше да мие чиниите, сякаш всичко е наред. Но за нищо на света не се връщаше на масата и натоварваше мен да правя компания на баща ми докрай.
Всъщност от трите етапа този беше най-дългият и несъмнено най- трудният. Тогава в хладката вода в кофичката за лед плуваха парченца хляб и пепел от цигари. Кюфтета в чиниите бяха изстинали,
нарязаният на тънко лук в салатата миришеше, пепелникът бе пълен с фасове, мезетата бяха загубили свежестта си, парченцата пъпеш се бяха спаружили, татко отдавна бе изгубил величието си.
Сега, като се замисля след толкова много години, си давам сметка, че само аз съм бил свидетел на падението на баща ми, затова ми е странно, че тъкмо аз възприех лошите му навици. Брат ми пие и пуши от време на време, и то заради компанията. Сестра ми не прекрачва прага на задимени места. Ако някой около нея запали цигара, му прави забележка или се нацупва. Страни от пиянството,
гнуси се от пияниците и ги възприема като клошари. На всичко отгоре предаде на дъщеря си всичките си нездрави схващания за живота.
Когато запаля цигара в тяхно присъствие, племенницата ми реагира като робот, чието копче някой току-що е натиснал. С отвращение смръщва лице все едно е видяла умряла мишка, навирва нос и започва да декламира беседа за вредата от пушенето. А на мен всеки път ми се повдига, като видя хора и най-вече децата им, да повтарят чужди твърдения, които просто са наизустили. У тях няма пепелник, който да мога да използвам. В красивия им орехов бюфет с дърворезба са

209
наредени всевъзможни питиета и за всяко има специални чаши. До тях с емблемата на всички курорти и градове, в които бяха ходили семейно, се кипрят порцеланови, мраморни, кристални и сребърни вещи със златно покритие, метални, бронзови, дървени, с мъниста, с миниатюри, с апликации, статуетки и сувенири, разни съвсем ненужни неща, както и много красиви пепелници. За имането има, но като дойде време да си изтръскам цигарата, няма пепелник, който да използвам.
Питам се дали защото аз приличам най-много на баща ми, мама ме оставяше вечер да седя при него? Или може би защото тя ме държеше далеч от брат ми и сестра ми и близо до баща ми от тримата само аз заприличах на него. Да не би пък да ме застига проклятието на баща ми, тъй като често не издържах пиянските му приказки и го оставях да се гърчи сам или намирах начин да се скараме; или може би двамата сме брънки от една генетична верига, в която хиляди гени като работливи мравки пъплят по предварително определени кодове.
Трябва да съм бил на дванайсет-тринайсет години. Брат ми караше заушка и заедно стояхме вкъщи. Лежахме на дивана един срещу друг, непрекъснато се тъпчехме с плодове и ставахме само за да ходим до тоалетната. Естествено, по цял ден гледахме телевизия. В
един от филмите жената, която изпълнява главната роля, плюе кръв в снежнобялата си, изящно извезана кърпичка. Въпреки че сестра й отнема мъжа й, когото от години тайно обича, тя не се издава пред пито един от двамата. Накрая се разболява от туберкулоза и остава на легло. Докторът, който идва у тях, казва, че скоро ще умре. Филмът бе жалък и толкова нереален, принадлежеше на далечното минало, на един измислен свят. Косата на актрисата, която ни гледаше от екрана,
бе избелена с брашно, лилавите сенки под очите й бяха нарисувани с молив и колкото бе възможно да повярваме, че актрисата с белезникав тен ще умре от туберкулоза, толкова можехме и да приемем, че преди шест месеца баща ни бе починал от цироза. Към края на филма майка ми и сестра ми се върнаха от пазар. Тъй като и двете не бяха боледували от заушка, трябваше да стоят далеч от брат ми. И все пак мама не издържа. Дойде и с любяща усмивка седна между нас. Първо взе моята ръка, а после и ръката на брат ми, и срамежливо, но спокойно, ни съобщи, че скоро ще се жени. Когато болната от туберкулоза, държейки се за перилата на стълбите, положи неимоверни усилия да слезе долу, видя, че мъжът когото обича, и сестра й

210
празнуват своя годеж сред елегантно облечени хора. Закашля се и хриптейки, се свлече на земята. Брат ми и аз се засмяхме. Мама също се засмя. Сестра ми, която стоеше до вратата, я погледна изумено,
избухна в сълзи и хукна навън. Ние отново се разсмяхме. Този път мама не ни последва. Косата й бе светлокестенява, а лицето състарено,
наведе глава и дълго издухва носа си в снежнобялата, изящно извезана кърпичка. Може би изобщо не е имало кърпичка, но тя се е запечатала в паметта ми само защото ми се е искало да си спомням, че е така. С
едно внезапно подухване невидимият цветен прашец, който пръскахме около нас, се завихри като снежна виелица. Въртеше се в кръг в средата на стаята и все по-яростно се издигаше нагоре, а после се посипа над нас и накрая всичко се замъгли пред погледа ни. Беше нереално.
Когато някой от семейството неочаквано почине, вещите му правят нереална не само печалната загуба и Всевишния, който смята смъртта за нещо достойно, а и живота на останалите в дома. Може би защото брат ми и сестра ми прекарваха по-малко време с баща ми, по- малко се заглеждаха във вещите му и не виждаха неговата привързаност към семейното гнездо, не усещаха промяната така силно като мен и майка ми. Вечер, както винаги, мама по навик слагаше масата и приготвяше апетитни мезета. Тогава аз със съзнанието, че изпълнявам добре заучено задължение, сядах винаги по едно и също време, винаги на едно и също място и всъщност благодарение на вещите на баща ми не осъзнавах, че на празния стол срещу мен е смъртта и че смъртта е реална. Докато изумруденото шише за ракия на баща ми, на което на бял фон бяха нарисувани цветя; коженото му портмоне с апликация на конска глава; позлатената му запалка, която все не работеше, макар че той редовно сменяше камъчето и я пълнеше с газ; кутията за енфие, на чийто капак се мъдреше релефна кукумявка с лилаво тяло и красиви крила и тъй като по грешка бе направена със събрани очи, не вещаеше нито нещастие, нито мъдрост; масата и столовете, холът и домът си бяха на местата и продължаваха своя живот и вероятно защото ние не можехме да си отидем оттук, винаги щеше да има нещо нереално в смъртта на баща ни. Накрая разбрахме,
че нито ние ще се преместим от този дом, нито ще се отървем от безкрайно болезнената атмосфера; тайно от брат ми и сестра ми тихомълком се съюзихме с майка ми и скроихме одежда на призрачния

211
образ на баща ми, който сядаше вечер с нас на масата. Всъщност това тайно сътрудничество, което можеше да ни сближи, накрая окончателно ни раздели.
Тя не играеше по правилата. Вечер, когато носеше на масата разни неща за призрака на баща ми, го възприемаше не какъвто беше, а какъвто тя искаше да го види. Винаги беше много пъргава. Беше добра домакиня и много набързо измиташе от съзнанието ни качествата на починалия си мъж, които не обичаше, не харесваше, не желаеше.
Накрая, когато приключеше с почистването и сядаше на масата до нас,
от призрака в празното пространство се появи образ, безцветен и бездушен като монотонен напев, който безспирно работеше за благополучието на семейството; единственият лукс, който си позволяваше, бе да седне вечер с жена си и да изпие чашка ракия;
образ, който дори да таеше жлъч, я преглъщаше; който никога не мърмореше, не се оплакваше и не псуваше. Майка ми толкова обикна този фалшив образ на мъртвия и до такава степен му повярва, че когато след шест месеца реши отново да се омъжи, човекът, който си избра за съпруг, бе копие на обожествения образ до масата.
През това време аз събирах това, което тя измиташе извън съзнанието си, и пълнех чувал след чувал. Направих това не толкова заради привързаността към баща си, а защото бях бесен на майка ми.
Когато един ден отворих здраво завързаните торби с боклук пред вратата, напук на всичко скътах в тях неприятните спомени и образът,
който съших със собствените си ръце, вече никак не приличаше на истинския. Всъщност баща ми не бе нито толкова красив, колкото майка ми си внуши, нито толкова безчестен, че аз да роптая. И все пак всеки от нас прегърна своята илюзия. Вярно, не може да се каже, че бе изцяло илюзия, защото половината си несправедливост покривахме с половината си справедливост. Сякаш един и същи покойник лежеше в два гроба — в единия бяха погребани дните на баща ми, а в другия —
неговите нощи. Когато искаме да си спомним за него, майка ми посещаваше единия, аз другия.
Години по-късно, заедно със свой колега от Англия, Айшин бе изследвала начина, по който популярният ислям направлява ежедневието. Бе направила разширено проучване в три района в
Истанбул, в които в един и същи квартал бяха видели два гроба на

212
един и същи светец. Айшин бе заявила, че никой не намира това за неестествено. За мен също беше приемливо.
Горе-долу по същото време не издържах на молбите на майка ми и на Айшин да ги запозная. На връщане от къщи Айшин, която не можеше да възприеме „бащата“, за когото бе чувала от мен, и „първият ми съпруг“, за когото дни наред слушаше от майка ми, си науми (както се случва в подобни ситуации), че единият от двамата лъже. Дори бе стигнала до извода, че тази измислица със сигурност е насочена към нея. След кратко колебание се опита да проследи истинската самоличност на починалия, а после реши, че аз съм човекът, който лъже, и то само за да оправдая „собственото си положение“, по-точно за да се изкарам прав.
Лотото в моето положение бе, че с всеки изминал ден увеличавах количеството алкохол. Това, което Айшин не знаеше, и ако го знаеше,
нямаше да й хареса, бе че преди да се оженя нямах такъв проблем. Не обвинявам нея, нито пък брака ни. И без друго не мога да определя точния момент, в който започнах. Единственото, което знам, е, че след време животът описа въображаем кръг и се оказах на онзи стол в положението, в което на времето беше баща ми. Все пак имаше доста съществени разлики. Айшин не приличаше на майка ми. Не ми сервираше пищни трапези, нито пък стоеше състрадателно срещу мен.
Обръщаше работата на шега, сърдеше се, опитваше със сладки приказки, сърдеше се; проявяваше разбиране, сърдеше се, вбесяваше се, сърдеше се, заплашваше ме, сърдеше се; унижаваше ме, сърдеше се, стоеше при мен, сърдеше се, излизаше, сърдеше се; връщаше се,
сърдеше се… Опита всички възможни начини, като междувременно се цупеше. Аз също се опитвах да й угодя. Изпитвах признателност към нея, особено в началото. Насилвах се да мисля простичко, доколкото това бе възможно. Намесата й бе живо доказателство, че за разлика от майка ми тя не изпитваше удоволствие от това, че мъжът й се препъва и че нашият брак не е като този на родителите ми. С това чувство и желание четири–пет месеца всичко вървеше както трябва. Вече съвсем бях намалил алкохола. Ала не след дълго този достоен напредък ме превърна в основен противник на самия мен. Постепенно, когато превишавах дозата, когато пийвах малко повечко, и накрая, когато и да пиех, тъй като не можах да повторя постигнатия успех, тя грубо и най- безцеремонно ме наругаваше.

213
— Знаем, че можеш повече — нареждаше Айшин. — Знаем,
нали?
Имаше нещо в това „ние“, което приличаше на киселия пълнеж на сдъвкан бонбон… В същото време бе като лава. Като изпепеляваща,
завладяваща лава, която дръзко се стича навсякъде, помитайки всичко по пътя си. Така говори Всевишният в свещените книги. Когато разказва за края на света, за наказанията или за праведните деяния,
които трябва да бъдат възнаградени, той се обръща с „ние“. Майките също говорят така на децата си: „Огладняхме ли“? Или: „Не обръщайте внимание, всъщност ние сме много добрички“. Те прибавят към своето съществуване това на другия сякаш няма две личности и две съзнания. Формулата „ние“ Всевишният използва в Корана,
майките я използват, когато се обръщат към децата си, а Айшин я използваше, когато ми говореше за пиенето: не (Ние = Аз + Ти), а (Ние
= Аз + Аз). Така че е невъзможно да останеш извън това помитащо
„ние“.
И аз не можах да остана. В началото с радост и не без известна показност, после с понамаляло желание, по някое време с поизхабено търпение и към края, въпреки че знаех, че няма да успея, много пъти спирах пиенето. Всеки път правехме нови календари, в които дните бяха по-важни от годините, но сами по себе си не означаваха нищо,
календари, в които времето се измерваше с неуловими думи, с отсрочващи символи. Вместо да отбележим деня, в който се отклонявах от плана, като петно върху лист, с триста зора успявах да убедя Айшин да направим нов календар. Всеки случай, който си заслужаваше, бе щастлив ден в нашия календар. По този начин, когато защитих докторантурата си; на Нова година; на трийсет и третия ми рожден ден; когато завалеше първият сняг; когато прескочихме трапа при една автомобилна катастрофа, при която предницата на колата бе изцяло смазана; на годишнините от сватбата ни; на трийсет и първия рожден ден на Айшин; когато разбрахме, че моят учител е болен от рак на белия дроб; в нощта, в която с викове и крясъци се скараме със сестра ми и се намразихме; когато разбрах, че вторият ми баща е починал; в различни ситуации, в които се говореше, че трябва да се знае цената на живота; в случаите, когато с Айшин успявахме тайно да се измъкнем от Истанбул; по пътищата; в домовете; на купоните в

214
хотелите; по плажовете… се взирах в очите на жена ми и ос-та-вих, ос- та-вих, алкохола.
Ала това, което успях да постигна, не бе достатъчно. Тъй като по едно време устоявах седмици наред да не посегна към алкохола, всяка изпита чашка след това означаваше връщане назад. Примерът, който ми бе даван, бях самият аз — аз бях човекът, който като сапун се изплъзваше между дланите ми, който гонех и никога не настигах,
който дори да успеех да хвана за крачола, не можех да задържа истински, който не успяваше отново да постигне успех. Така постепенно работите стигнаха до задънена улица. След известно време и Айшин започна да обърква мярката кое е достатъчно и кое е в повече. От този момент насетне основанието й за намеса започна да се размива. Причината да ме кара да се съревновавам сам със себе си вече не беше притеснението й за моето здраве. Думите и действията изгубиха първоначалното си значение; всяко нещо идваше по обиколни пътища и имаше друг смисъл. Сега календарите ми бяха като барометри. Чрез дните, в които бях изкарал без да пия, Айшин измерваше любовта ми към нея. Но когато започвахме да говорим за любовта, мерките и числата служеха само за да объркат нещата.
„Много“ е безпомощно наречие за количество, то е навсякъде, където има вяра, че е възможно още повече. Много обичах Айшин, но и двамата знаехме, че от мен зависи положението да бъде още по-добро.
Някъде по пътя бе станало недоразумение. Тя смяташе, че трябва не да намаля алкохола, а напълно да го спра, че ще постигна тази трудна цел само с помощта на любимия човек, с нейната любов и заради самата нея. Чувствах се притиснат. Отначало тя искаше да спра пиенето заради здравето ми, после заради отношенията ни и накрая съвсем неусетно се оказа, че алкохолът не е мой проблем, а неин.
Един ден с червено отбелязах на календара голям кръст. Това ново отброяване на времето, което съвсем случайно съвпадна с 22-и февруари, от две гледни точки бе по-различно от предишните. Първо,
преди съвсем честно спирах пиенето, а сега спрях пиенето честно.
Второ, за разлика от друг път останах докрай верен на тази клетва. На
22.02.2001 г. съдът ни разведе само в едно съдебно заседание и до
22.02. 2002 г. в присъствието на Айшин не сложих нито глътка алкохол в устата си. И тъй като от тази дата до днес повече не сме се виждали,
може да се, каже че в нейните очи останах достоен човек.

215
Известно време с радост и удивление Айшин наблюдаваше тази внезапна и категорична промяна в мен. Обаче не след дълго радостта й бе заменена от съмнения. И все пак никога не прекрачи границата, не се опита да изкара истината наяве и не се направи на детектив.
Въпреки че следеше всяка моя крачка, никога не се разрови в онова,
което правех през деня извън нейния контрол. Не знам дали през онези дни Айшин се бе сетила за светеца с два гроба, но ето, че въображаемият кръг се завъртя и аз като баща ми се превърнах в две различни личности в двете половини на денонощието. Само че имаше една съществена разлика. Баща ми проявяваше търпение през деня и пиеше вечер. А аз, тъй като условията го налагаха, вършех нещата в обратна последователност — вечер проявявах търпение, а през деня пиех.
Човешкото тяло спотайва в себе си часовник, който може да работи не само от дясно наляво, а и от ляво надясно. Всичко зависи от начина, по който е навит. Аз например за не повече от две седмици съвсем бях свикнал с новата система. Беше цяло щастие, че нямах непрекъснато часове в университета. През деня не пропусках възможностите, които ме си предлагаха, и наоколо непрекъснато имаше пиене. Вечер вкъщи изтрезнявах, сякаш бях изпил кофа с ледена вода. Нощем проявявах търпение, а сутрин, веднага щом видех гърба на Айшин, започвах да пия. Според последните анализи стана ясно, че няма чак такова значение дали пия през деня, или през нощта.
За да мога достойно да се справя поне с едното от състоянията,
трябваше да разбутам другото. Противно на страховете ми при това подреждане на нещата не усещах болка нито в стомаха, нито в главата.
Може би, когато човек вижда, че няма нищо по-добро, свиква с всичко.
Когато си създавах този нов ред, бях решил, че всичко ще стане по естествен път, но подцених ситуацията. Баща ми много добре знаеше, че светлите часове на деня не са подходящи за криене на тайни. Да товариш деня с тайните на нощта, бе толкова невъзможно,
колкото да превърнеш агнето във вълк, да очакваш прохлада от лятното слънце или пък да накараш дете да забрави псувните, което е научило.
Не само защото някой ти виси на главата и непрекъснато имаш важни задачи или защото си пред очите на хора. През деня големият град се превръща в гора с невидими същества. Скришом от всички скътвам в хралупата на някое дърво две–три тайни и щом си тръгна, някакви

216
странни създания, без да видя откъде са изскочили, безшумно и подмолно ги открадват. В която и посока да се обърна, между клоните на дърветата виждам стотици присвити очи, заслепени от слънцето.
Един ярък лъч мята стрелички във всички посоки и не мога да разбера кой, откъде и как ме гледа, с възхищение или със завист. Чувам шушукане и в същото време не мога да различа лицата на говорещите.
Съзнавам, че мириша на алкохол, че от време на време провлачвам думите или пък вниманието ми е разконцентрирано, но не мога да определя точно кой и до каква степен го забелязва.
Именно в един такъв период Етел дойде и с цялата си тежест се сгромоляса в центъра на живота ми. От две години не се срещахме.
След като загуби флейтиста и видя, че с Айшин се оженихме, дълго бълва змии и гущери, благодарение на което успя да оцелее и да продължи напред, след което замина за Америка при един бляскав и нервен пакистанец хирург и едва не остана там. Но също така внезапно, както бе заминала, се върна, без да каже на някого. За щастие се прибра точно в момента, в който изпитвах страхотна нужда от нея или от някого като нея. Бях забравил, че Етел умираше да се разхожда с кални обувки по несметно скъпите килими на жени маниачки на тема чистота като Айшин, с които бяха учили в едни и същи училища и бяха изкарали една важна част от младостта си заедно. Но тя побърза да ми го припомни. Не пропусна да отбележи факта, че й направих забележка. Въпреки това не захвана да ме ругае,
да ме разследва, да ме осъжда, нито пък да ми досажда с обичайните възникващи от само себе си въпроси. И до днес не разбрах на какъв житейски опит се бе опирала, когато извади майсторски направената карта и я пъхна в ръцете ми, за да мога спокойно да се разхождам в гората с очи без тяло и с гласове без образ. Това бе технически много добре изработена карта. В зависимост от часовете ми имаше кратки алкохолни паузи, еднократни дози силни напитки в скъпи термоси,
малки тайни за това с какво може да бъде премахната миризмата на всяка напитка, стимулиращи лекарства, с които да концентрирам мисълта си, антиоксиданти, витамини, минерали, таблетки артишок за възстановяване на черния дроб… Сериозно и решително като опитен треньор ми нагласи стройна програма все едно бях млад атлет с ограничени финансови възможности и безгранични мечти, който се подготвя за международно състезание и трябва да издържи в

217
условията, в които се намира. Направи и още, дори много повече. През цялото време, при всяка възможност пиеше заедно с мен за компания.
Един от най-неприятните удари, които могат да се стоварят на главата на една омъжена жена, когато съпругът й търси начин да потъпче правилата и забраните, които е създала, е животът да му предостави друга жена, която да му бъде съучастник. И след като веднъж тази случайност се оказа реалност, се озовах в зала, пълна с криви огледала, които показваха Айшин много по-далеч и Етел много по-близо, отколкото в действителност бяха. Ала може би краят на всичко това не бе чак толкова неблагоприятен, колкото си мислех.
Защото въпреки всичко, когато месеци след това Айшин заведе дело за развод, причината не бе нито Етел, нито пристрастяването ми към алкохола, което й бе създало толкова проблеми.

218

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: