Дворецът на бълхите

255
толкова по-смешно ми ставаше това, което разказвах. Докато ме караше да й обяснявам как в ранни зори съм излязъл с четка и боя в ръка, се заливаше от смях. Тази вечер или много бързо се напи, или пък си беше пияна още като дойде. Към един станахме. На тръгване
Етел се ръкува поотделно с целия персонал. Благодарение на информацията, която бе получила до този момент, изпрати поздрави на децата и семействата на всеки един и не пропусна да направи малко заключително слово с утешителни думи във връзка с проблемите и грижите им. Когато излязохме на улицата, освежени от полъха на морския вятър, леко се посъвзехме, сега обаче си нави на пръста да й покажа надписа.
Метнахме се на едно такси. Смехът на Етел, започнал в ресторанта съвсем поносимо, ескалира, докато вървяхме по улицата, а в таксито вече стана истеричен. Толкова много се смя, че шофьорът съвсем се обърка. Опитах да я спра, но тя отмести ръката ми и започна да откопчава панталона ми. Не можах да я озаптя. И докато тя бавно и тихо работеше с ръка, аз приковах поглед в шофьора, който, ако се има предвид възрастта, не би трябвало да има книжка. Тъй като лицето му,
на което още не бе набола брада, изобщо не реагираше, не можех да бъда сигурен дали ни вижда. През това време Етел стигна до набелязаната цел, като разкопчавайки и третото копче, успя да направила малка пролука, в която да пъхне ръката си. Поставих сакото в скута си, като се опитвах да направя нещо като параван, но точно в този момент съвсем неволно простенах от болка. Откакто се помня,
винаги съм ненавиждал дългите й нокти. В този момент по леката усмивка, която премина по лицето на шофьора, разбрах, че е наясно със случващото се. Здраво хванах ръката на Етел и с триста зора я отдръпнах. Вбеси се. Започна да мърмори, запали цигара. Шофьорът,
който съвсем отблизо наблюдаваше напрежението между нас, намери подходящ момент, прекъсна ни и ни попита накъде отиваме. Етел бе сложила цигара в жасминовото си цигаре и след като издуха няколко кръгчета дим към тавана на таксито, развеселено отговори:
— Отиваме при Дворцовия мъдрец. Мъдрецът на всички страдащи, разделените влюбени и всички, които не могат да намерят своето място в живота — Дворцов мъдрец.
Точно когато в огледалото за обратно виждане шофьорът поглеждаше ту Етел, ту мен и преценяваше доколко положението би

256
могло да се усложни, установих, че не е толкова млад, колкото си мислех. Бях се заблудил по-скоро поради това, че беше кьосе,
отколкото от младежкия му вид. Започнах да му обяснявам пътя. Етел обаче не остави човека на мира. Предложи му цигара и започна да му задава куп въпроси като например: от кой край е семейството му, вярва ли в светците, женен ли е, ако някога има момиче, ще го изучи ли, ще се откаже ли от бащинството, ако разбере, че синът му е хомосексуален, от кой отбор е… И сякаш напук бяха от един отбор.
— Веднъж в колата се качиха мъж и жена, по-големи маниаци от вас — каза шофьорът, когато успя да се включи сред пороя от въпроси,
който се изливаше върху него. Етел се закашля, сякаш в гърлото й заседна някаква костица, и отново гръмко се засмя.
— Съвсем наскоро бях започнал да работя нощем и още не познавах този тип клиенти. Щом се качиха, започнаха да се карат.
Жената вика и крещи, а мъжът не отстъпва, без да му мисли много, й отговаря. Ама какви псувни се носеха, не питай. Но беше ясно, че се обичат. Всъщност мъжът заминаваше на работа в чужбина. Жената не вярваше, че ще се върне, и му говореше: „Ако заминеш, няма да се върнеш“, а през това време сълзите й се стичаха като из ведро. От време на време побесняваше и започваше да удря мъжа. Голяма дандания беше. Както и да е, стигнахме до посочения адрес. Трябваше да оставим жената там и да продължим, обаче тя не искаше да слезе от колата. Заинати се, само и само да отидат на гроба на Телли Баба
[1]
Здраво стисна предната седалка и каза: „Докато не отида на гроба на
Телли Баба, няма да сляза, честна дума, няма да сляза“! Успя да убеди мъжа. А така нареченият гроб на Телли Баба е чак на другия край на града и хич не ми се искаше посред нощ да ходя там, а и трябваше да предам колата. По онова време твърдо си повтарях, че няма да работя нощем. После с времето реших друго, но както и да е. Пък и не слязоха, за да се качат на друго такси, а на всичко отгоре ми предлагаха и два пъти повече пари. Къде ще идеш, че няма да караш. Натиснах педала на газта и право на гроба на Телли Баба. Жената слезе. Отвори чантата си и потърси нещо в нея. После се изгуби в тъмното. Ние с мъжа чакахме в таксито. Минаха десетина минути, жената се върна разплакана и каза на човека да си наведе главата. Той се съгласи, а тя го заскуба с всичка сила и отскубна цял кичур коса, а уж щеше да откъсне само един косъм. От болка мъжът се нахвърли върху нея и

257
този път яростно се вкопчиха един в друг. Както и да е, жената взе косата и отново се изгуби от погледа ни, при това изнамери отнякъде парцалче, отиде и завърза на дървото косата на човека. Бая й, духа я,
седна, стана, а ние седяхме и чакахме. Бяхме я оставили да прави каквото иска. Накрая, когато дойде, беше поуспокоена и каза:
— Вече като идвам, ще си нося написана и молитвата, която трябва да се прочете.
Гледам и мъжът поомекна. Прегърнаха се. Поискаха телефонния номер и името ми, за да ме поканят на сватбата си.
— Със сигурност са се оженили, след което взаимно са се удушили — заяде се Етел, протягайки глава към седалката на шофьора,
като в същото време отново атакува копчетата на панталона ми, които бяха останали без надзор.
— Не, мила, още по-лошо — отвърна шофьорът, докато учтиво кимаше с глава. — Беше през зимата, две години по-късно. Целият град беше покрит със сняг и нищо не се виждаше. И не щеш ли, мъжът се качи в колата ми. Този път обаче до него беше друга жена. Не знам жена ли му беше, любовница ли? Но си личеше, че живеят заедно. Аз веднага познах мъжа. Той мен също. И двамата се почувствахме зле.
Той отмести поглед, аз отместих поглед. Разбира се, жената до него нищо не знаеше и не спираше да му разказва някакви неща. Тя му говореше, но човекът се бе отнесъл някъде. Тъкмо бяхме тръгнали, той не можа да издържи, каза да спра и скочи от таксито. А жената седеше и объркано гледаше през прозореца.
Етел преплете пръстите на двете си ръце, отпусна ги в скута си и тъжно въздъхна. Ако можех да разбера кога и от какво ще се развълнува тази мръсница. Настъпи тягостно мълчание. Никой не отрони дума чак докато стигнахме до ъгъла на улица „Журнал“. Но веднага щом спряхме пред Двореца на бълхите, Етел отново се развесели и излетя като стрела от колата. По нейно настояване слезе и шофьорът. В един и половина през нощта тримата застанахме един до друг и като че изразявахме почит, безмълвно се загледахме в надписа на оградата пред блока.
ПОД ТАЗИ ОГРАДА ИМА ГРОБ НА СВЕТЕЦ.
НЕ ХВЪРЛЯЙТЕ БОКЛУЦИ!

258
— Как е, харесва ли ти? — попитах шофьора.
— Добре, хубаво е, ама малко си се олял, братле — отговори с изражение, от което не можеше да се разбере дали се шегува, или говори сериозно. — А и цветът не ми допадна.
Етел се присви, все едно всеки момент щеше да повърне, и отново избухна в смях. Цялата се затресе, заподскача и се смя със сълзи на очи. Вдигна толкова много шум, че в няколко апартамента от блока светнаха лампите. Шофьорът застана от едната й страна, аз от другата и с тикане и бутане успяхме да я качим в таксито. Смехът й постепенно се поуспокои и докато пътувахме, се чуваше само хълцане.
От доста време не бях я виждал толкова разконцентрирана. Стигнахме до дома й, но на мен никак не ми се искаше да остана с нея. Сложих я да си легне. И без друго в момента, в който помириса възглавницата, се отнесе. Таксито ме чакаше долу. На връщане седнах отпред. Погледнах сметката — яко бе набъбнала. Откакто се разведох, половината ми заплата отиваше за наема, а останалата половина за пиянските ни трапези. Предложих цигара на шофьора, той прие. Подаде ми огън да запаля първо моята цигара, след това запали своята. След като пияната жена слезе от колата, се възцари атмосфера на дружеско мълчание,
което отекваше в тишината.
— Извинявай, надухме ти главата — казах аз.
— Нищо братле, да можеше все така да ми надуват главата.
На кръговото, докато чакаше на червено, внезапно в мен се загнезди някакво притеснение. Една полицейска кола мина покрай нас с висока скорост. Погледа ми се закова някъде пред нас, в боклукчийския камион. Двама високи работници от чистотата стояха един до друг, подпрени на задната част на камиона. После минаха под една улична лампа, която освети бледите им лица. Сякаш не си говореха, просто се усмихваха, или поне на мен ми се стори така.
Наоколо нямаше други превозни средства. Когато светна зелено,
разбрах, че няма да се преборя с притеснението си. Казах на шофьора да кара в обратната посока. След десет минути бяхме пред дома на
Айшин. Помолих го да спре. Не слязох. Пердетата бяха дръпнати,
лампите загасени. Шофьорът кьосе търпеливо изчака, без да обели дума, докато аз наблюдавах доскорошния си дом.
На връщане включи радиото. Всички песни, които пускаха, ми харесаха. И най-сетне, когато в цената се прикачи още една нула,

259
пристигнахме в Двореца на бълхите. Подадохме глави — той от левия,
аз от десния прозорец на колата, и кой знае защо още веднъж изпитахме желание да погледнем надписа на стената на светлината на фаровете.
— Братле, виж сега, ти хубаво си написал този надпис, ами ако някой вземе, че повярва? — попита шофьорът, докато връщаше рестото.
— Че кой ще повярва! — разсмях се аз. — Ами още по-добре.
Колко ми се иска хората да повярват и да не си изхвърлят боклука тук.
— Добре, така е — докато говореше, правеше някакви странни движения с пръсти върху устните си сякаш подръпваше невидимите си мустаци. — Нашият народ е доста странен. Особено жените са много особени, братле. Нали виждаш, ето. Искам да кажа, че… Ами ако се окаже, че някой наистина повярва?
[1]
Телли Баба е гробница, която посещават младите момичета,
които искат да се задомят. — Бел.пр.
↑

260

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: