Дворецът на бълхите
Изтегляне 3 Mb. Pdf просмотр
|
| АПАРТАМЕНТ №7: АЗ И СУ Първо си помислих, че ме лъже. Децата все си измислят разни неща. Погледнах часовника си. Урокът ни беше свършил преди петнайсет минути. Оттогава си шушукахме. Тъкмо, когато щях да стана, рече: — Трябва да ви кажа нещо. Госпожа Есма, Мерйем и Хигиен Тижен бяха в малката стая и закачаха току-що изпраните пердета. От приказките им ставаше ясно, че госпожа Есма се е покатерила на стълбата, а Хигиен Тижен я придържа. Мерйем нареждаше какво трябва да се направи. А ние, за да не ни чуят, тихичко си шепнехме в хола. — Честна дума, това е самата истина — каза Су, когато усети недоверието ми. Дадох вид, че съм повярвал. Но този път тя се усъмни в мен. Поиска да й обещая, че каквото и да стане, няма да споделя с никого, това, което ми е разказала. И това не й бе достатъчно. Накара ме многократно да се закълна, най-напред в достойнството си, след това в хората, които обичам. Без каквито й да е възражения изпълних желанието й само и само тревогата в големите й черни очи да изчезне. Ала стана така, че вместо да я успокои, всяко обещание, което й дадох, удвои притеснението й. По едно време, докато седях неспокоен на стола, тя отиде в другата стая, тътрейки чехлите си. Когато се върна, забелязах, че държи Корана — малък формат, от онези, които се носят в чанта или в портфейл. За да изпълня желанието й, взех Корана и се заклех още веднъж. Когато приключих, тя разбра, че вече съм изпълнил всичко възможно и най-сетне ще се наложи да ми повярва. Тежко въздъхна. А не можех да й се сърдя. Любовта докарва до безпомощност дори едно дете. — Хайде, стига вече, да приключим с тази тема — казах аз. — Не се притеснявай, гроб съм. Няма да кажа на никого. Тънката й усмивка ме развесели. — Ако кажа на някого, да стана на магаре — казах аз. — Не! Не на магаре — отвърна с възможно най-сладкия си глас. 323 — Добре, в какво да се превърна тогава? Мигом се отърси от тревогата си и се потопи в сладко-киселото си настроение. Обикаляше около мен и изброяваше всички лоши животни, които знаеше, като се опитваше да открие кое е най-лошото създание на света. Кукумявките носят нещастие, но не са достатъчно лоши; мишките са мръсни, но не достатъчно отвратителни; от хлебарките на човек му се повдига; паяците стряскат; крокодилите са грозни; медузите — неприятни; скорпионите — отровни; а осите — опасни. Прасетата се ровят в мръсотията; лешоядите се хранят с мърша; мечките нападат хората; прилепите пък смучат кръв. Морските таралежи бодат ходилата; жабите причиняват брадавици по ръцете; отровната стоножка е много опасна. Червеите, които се появяват след дъжд; гъсениците, които се извиват в марулите; скакалците, които опустошават нивите; гущерите, които си оставят опашката и бягат; мухите, които не ни оставят на мира… всички са неприятни, но не и достатъчно отвратителни. Дори охлювът, който изглежда най-гнусен, е полезен за човека. Тя търсеше някаква безполезна за себе си и за другите твар, в която доброто и злото не са в хармония; създадена само защото е останало парченце от тестото на Всевишния, толкова лоша, че да не може да бъде наречена безобидна. Искаше да ме уплаши, че ако престъпя клетвата си, ще се превърна в такова творение. — Ако търсиш най-лошото създание, трябва да си нащрек за очите. Онези, в чиито очи не можеш да се взреш, са най-опасни. Това много й хареса. Веднага откъсна лист от тетрадката с лилии на корицата и започна да прави списък на създанията, в чиито очи не може да погледне. Приемаше толкова сериозно това, което вършеше, че не бе възможно нито да сменя темата, нито да си тръгна. Докато тя избираше наказание за вероятното ми предателство, аз се опитвах, доколкото бе възможно, да й помогна. — Да стана гърмяща змия — изсъсках аз. — Не ставааа! — Риба пираня да стана — казах и започнах да тракам със зъби. — Ааа, не ставааа! — Ама на теб не може да ти се угоди — престорих се на сърдит. До този момент се забавлявах, но изведнъж се изнервих. Сложих си часовника. Тази откачена игра продължи доста дълго и не знам 324 защо вече бе започнала да ми досажда. Понечих да стана, само че точно в този миг… — Открих го, открих го! — викна възторжено тя. — Въобще не е било нужно да го търся толкова дълго. Сега ще повтаряш след мен, разбрали? — отсече. Моментално се отказа от неудобството да говори на „вие“ и премина на „ти“. Кимнах с глава в знак на съгласие. Тя застана срещу мен, погледна ме в очите и каза: — Аз съм голям човек… — Аз съм голям човек… — Но ако споделя с някого нашата тайна… — Но ако споделя с някого нашата тайна… — казах присвивайки очи, като се опитвах да придам тайнственост на гласа си. Всъщност тя вече се усмихваше. Очите й заискриха. — … Аллах да ме превърне във въшка! От най-големите! — каза Су, натъртвайки думите. — Аллах да ме превърне във въшка! — казах. — От най- големите! Скочих. Събрах очи, показах горните си зъби като вампир, издадох челюстта си напред, разроших се като таралеж, сбърчих чело, разтворих ноздри, започнах да мърдам вежди ту нагоре, ту надолу, лицето ми придоби страховито изражение. Никога не бях имитирал въшка. Беше страшно трудно! Не знаех как изглеждат лицата на въшките, нито дали въобще имат лица. Представата ми за въшките беше, че се разпознават само отдалеч и че не е ясно как изглеждат отблизо. Още нещо — въшките са съвсем малки и не се виждат с просто око, при това са толкова проклети, че не си показват очите. След това открихме и други техни особености. Може би това, което прави въшката толкова лоша, бе уникалната й способност да се слива с жертвата си. Въшката не е враг, който превзема човека отвън, тя е бедствие, което те гризе отвътре, без да разбереш. И комарът пие кръв, но щом вземе каквото има да взима, изчезва и оставя жертвата си на спокойствие. Дори да смуче кръвта ни, не става част от нас. И ако човек успее да го смаже, хич не го е грижа, защото възприема кръвта по ръцете се не като собствената си кръв, а като тази на комара. А при въшката нещата стоят точно обратното. Тя определено става част от личността ни. 325 Откъснах лист от тетрадката с лилии и започнах да си рисувам. След като не можахме да определим дали въшката има лице и как изглежда то и след като разбрахме, че от въшката по-лошо няма, я превърнахме в чудовище, взимайки по парченце от най-гадните твари на света. В крайна сметка се получи нещо странно и невиждано — същинска игра на природата. Едното око бе като на жаба, а другото — като на кукумявка. Изглеждаха толкова странно едно до друго, че така наречената въшка сякаш бе ударена с чук. В ъгъла написах с дребен шрифт: „Пияна въшка“. Су погледна картинката и звънко се засмя. — Великолепно! Това е то! Ако не си държиш езика зад зъбите, ще се превърнеш в това нещо! Исках да се престоря на уплашен, но не се сдържах и се разсмях. Тя пък се престори на обидена, но не издържа и също се разсмя. След това изведнъж замълча и се оклюма. Беше несигурна, сякаш съзнаваше, че е изрекла думи, които не може да върне назад. Именно в този момент ми мина през ум, че това, което ми разказа, може би е вярно. |