... всеки човек се ражда, за да бъде щастлив и да полети като птица във висините.
Ангел Узунов
Възможно е да се твърди, че педагогиката на Ангел Узунов е изградена върху три нравствени огнища:
Първото – човекът като самоценност, човешкият живот като неповторимост: “най-ценното на света е човекът и тази
житейска история всмукваме още с майчиното мляко” [9, с. 24]. Второто – майката като източник на живота: “жената,
това е утрешната майка, която ще продължи живота, на чиито скути седим и от чието мляко бозаем” [9, с. 24].
Третото – възрастният човек като пазител на житейската мъдрост и общочовешкия опит: “най-голямо уважение и почит заслужава възрастният човек” [9, с. 24].
Общата духовно-ценностна опора на взаимовръзката помежду им са доверието и уважението: “няма грешки – казва Ангел Узунов, - които не можем да простим на човека, към когото изпитваме доверие и уважение” [10, с. 65].
Хуманистичният подход на Ангел Узунов при избора на педагогическите средства съответства на своеобразието на три равнища в развитието на човешкото светоусещане у детето: човекът в мен; човешкото в другия човек; човешкото в природата.
Философията на Ангел Узунов
“Аз не съм роден за омраза – декларира Ангел Узунов. – Така съм създаден – само да обичам” [10, с. 245]. Обичта към детето, съчетана с всеотдайна доброта и търпимост – това е неговата човешка същност. “Сърцето му е толкова голямо – споделя бившият му възпитаник Лальо Тонов, - че събираше всичко за всички ни – обичаше ни по особен начин, доверяваше ни се, беше като истински баща за всички нас...” [10, с. 293].
Ангел Узунов е от малкото богоизбрани педагози, които имат изключителното щастие на споделената обич. За него най- голямата награда е човешката признателност – не пари или вещи, а признателност с думи, с отношение, с поглед дори [10, с. 288]. И той многократно я получава: “Ние, вашите ученици – пише в бележка до него, - никога няма да ви забравим. За нас вие сте човекът, който ни научи на човечност и честност и макар че бяхме често лоши и невъздържани, вие винаги ни обичахте...” [10, с. 320].
Освен с обич и доброта Ангел Узунов се откроява и със своята всеотдайност в труда. Без поза и изтъкване той скромно споменава за смисъла на живота си – педагогическата дейност: “Щастието е в работата... Работех и бях щастлив. Пък и млад бях... Издържах... “ [10, с. 197]. Той издържа 38 трудни години в ракитовското училище за изпаднали в беда деца – 20 години като негов директор и още 18 – като учител: години на борба в името на човечността, борба за щастието на онеправданите, на
обидените от живота момчета. Постига много победи – трудни и радостни, но понася и много удари – жестоки и обидни. “И в този откъс от живота ми – пише Ангел Узунов – ще има много горчилка и живецът на радостта рядко ще ме спохожда, превратностите ще се редуват една след друга, за да не ме оставят никога спокоен и горчилката в живота ми никога да не изчезва...” [9, с. 31].
В края на “Самораслеци – деца наши” авторът пише: “Тръгвам си. Не се изпращам с никого. И никой не ме изпраща, защото не знаят, че това е последният ми ден. А нямам желание, пък и сили, да им го кажа.
Отивам си, защото вече се уморих... Много се уморих...
Уморих се да обичам... Уморих се да отбивам удари... Уморих се да надвивам. И да ме надвиват...
Пък и годините ме умориха... Много ме умориха...” [10, с.
334].
Ангел Узунов си тръгва уморен и тъжен, но изпълнен с
обич и доброта, с благодарност към всички свои чудесни момчета: “- Благодаря ви, самораслеци мои – деца наши...” – така той завършва книгата си – без сбогуване, с многоточие.
