Е в ежедневието
Ангел Узунов и личността на педагога
Изтегляне 138.4 Kb.
|
Свързани:
Test-9-klas-Logika-Poiasnenia (1), NTF 2015 53 1 B 263 276, osobenosti-pri-vzemane-i-transportirane-na-biologichen-material-za-imunologichno-izsledvane, bolesti-na-perifernata-nervna-sistema, Sbornik-patuvashti-seminari 2019-1, Sbornik-patuvashti-seminari 2019-1, Sbornik-patuvashti-seminari 2019-1
Ангел Узунов и личността на педагогаНякъде в началото на “Живот без междучасия. Записки на един педагог” Ангел Узунов изповядва своята младежка мечта: “Мечтата ми като гимназист беше да стана лекар. Не станах, макар много да исках да лекувам и да възвръщам радостта в очите на хората – нямаше пари за мене в семейния ни бюджет... Ето, пред мене се създаваше възможност да лекувам... И се надявах, че ще бъда добър лекар на изкривени болни детски души...” [9, с. 19]. Безспорните приноси на педагога Узунов са основание в историята на българската педагогика вече да присъства Лекарят на изкривени болни детски души Ангел Узунов! Ангел Узунов е създаден от природата именно за работа с трудните деца. Надарен със забележителни личностни качества, сред които се открояват неотстъпчивият му характер и силната воля за борба в обществото, той проявява много такт, търпимост и колегиалност в педагогическата си дейност. Едър, силен и пълен мъж, добродушен и сладкодумен, весел и общителен, със силно развито чувство за дълг и признателност към другите, Узунов се преобразява в безкомпромисен ръководител, когато трябва да вземе решение или да предприеме конкретно действие. Той сам признава: “В характера ми насилието не е присъща черта. Но отговарях за училището и без здрава ръка то нямаше да се изправи на крака и да бъде такова, каквото на всички ни се искаше... Не, не исках да възпитавам роби, просто исках да разберат, не само крадците, но и ония около тях, че не всичко им е разрешено, че всяко престъпление ще получи възмездие” [10, с. 134]. Талантлив психолог и педагог, Ангел Узунов (подобно на А. С. Макаренко) умее да наблюдава детето, да открива същественото в характера му, да вижда всяка промяна в него и в крайна сметка – да осъществи възможно най-точното “попадение”. В книгата си е съумял да представи ярки и характерни портрети на свои саморасляци, на техни родители, на колегите си (впрочем за тях – само с добри чувства и хубави думи), на началници и др. Запомнящи са два негови оригинални психологически похвата – обича да гледа как спят децата (тогава най-добре си проличава – според него – кой какъв е [10, с. 252] и по очите (не се менят през годините на житейските превратности) почти магически познава всеки от близо три хилядите свои възпитаници. Най-общо или по-грубо казано, житейската философия на Ангел Узунов се определя от разбирането му, че животът е всесилен в своите възможности да се разпорежда със съдбата на хората. Животът сам намества хората и нещата на преопределените им места, а педагогът само подтиква детето в пътя към целта на социалната реализация, помага на човешкото в него да навлезе в коловоза на живота, да се изяви и развие. От тази гледна точка той вече “изневерява” на социалистическата педагогика и заема позиция на мъдро изчакване – нека природата и средата изпълняват предопределените им функции по моделирането на детето, а възпитанието да се ограничава с хармонизирането на техните възможности, с облагородяването на човешката индивидуалност. Затова Ангел Узунов определя водещото си изискване към педагога така: да е човек, който обича детето и търпи саморазвитието му, като същевременно е човек на действието, да е доброжелателен и с чувство за хумор. Обаче за да опознае детето, педагогът според Узунов трябва първо да опознае себе си – своите чувства, душевна нагласа, лични намерения, да е наясно със своите социални цели и амбиции – само тогава ще може да е честен и безкрайно търпелив към възпитаника си. Ангел Узунов твърди, че главното педагогическо “оръжие” на възпитателя е доверието към детето: лично той му подарява своето доверие на възрастен и знаещ човек, с което го поставя наравно със себе си. Целта на това предизвикателство е педагогът да спечели доверието на детето към себе си – то самò да се убеди, че възрастният му желае доброто, че е негов искрен съучастник в нелекия път на утвърждаването. Хуманистичната методика на Узунов е следната – детето първо “в аванс” получава обичта на своя възпитател: “в човешкото сърце има място за много обич, стига само човек да не се умори да обича или пък, не дай Боже, да забрави, че трябва да обича” [9, с. 239]. След това детето среща добротата и всеотдайността на възпитателя си: “Те трябваше – казва Ангел Узунов – най-напред да почувстват другарско отношение, а не предвзетост и поглед отвисоко, инстинктивно чувствах, че именно с добротата сега трябва да бързаме, защото тя много години им е липсвала, иначе, почнем ли с насилието, ще продължим онова, което вече е било тяхно ежедневие и току-виж се разбягали и иди после ги търси... А като избягат, кому после ще отдадем тая доброта, която всеки от нас има скътана в себе си, но много рядко дава от нея другиму?” [9, с. 37]. Добротата – великата сила на общуването, цветът на самия живот – а нищо не струва на раздаващия. Или може би е неговото изпитание, целия му живот? Методически после вече е възможно в детето да блесне плаха обич и доверие към възпитателя – така се затваря цикълът на общата обич и доверие. Това са фактическите основи, стълбовете на хуманизма на Ангел Узунов – доверие, обич, доброта, всеотдайност, търпимост, равнопоставеност, великодушие и саможертва. Обаче той не е привърженик на празните думи и кротките уговорки, а предпочита суровата и делова всеотдайност – дори с външния си вид и активно поведение олицетворява своя своеобразен хуманизъм – голям (за детето – грамаден), могъщ, застрашителен, агресивен и безцеремонен, а щедър на обич, доброта и доверие, на мъжко приятелство и човешка дружба. И спечелва всеобщото детско доверие: “Грееше ме – споделя той – детската обич и признателност” [9, с. 284]. Хуманистичният подход на Ангел Узунов крие и определени рискове, тъй като човешкият “материал” е разнообразен и непредсказуем. Изкушавам се да спомена три случая от неговата педагогическа практика, които илюстрират три възможни резултата. Първият е най-драматичен – в черната нощ Ангел Узунов случайно се обръща и вижда зад гърба си отворения нож на своя възпитаник, който се подготвя за удар. След като му отнема ножа, Узунов не го прибира в джоба си, а го подава на момчето и продължава да върви пред него. Наистина – велико доверие, което за щастие детето оправдава [10, с. 132]. Вторият случай е по-скоро комичен – по време на екскурзия, във влака, с който пътуват и момчетата на Узунов, “светкавично развиващите се” открадват парите на пътничка, но опитите да се открие крадецът измежду тях остават напразни – дори е направен пълен обиск на всички деца. А парите през цялото време са били в джоба на пижамата на директора Узунов, която пък е в куфарчето на възпитателя Гелин! Крадецът е един от изявените активисти на училището, “силен” ученик и доверен приятел на самия Узунов? Подведен в своето доверие? Или недопустима шега-урок? [10, с. 140]. Третият случай е свързан с ирония на педагогическото доверие – при гасенето на пожара на училищната сграда се намесва едно дете от интерната – Дончо. След срутването на горящите останки нараненият директор забелязва, че същото момче плаче и решава, че е от страх да не загуби него – директора си, и А. Узунов мислено отправя благодарност към детето за проявената обич, признателност и състрадание, а след години разбира, че Дончо всъщност е плачел за изгорялото си корабче... [9, с. 284]. Изтегляне 138.4 Kb. Сподели с приятели:
|