Едгар кейси – за сродните души

телите в един университет; хората, които се обеди­няват около обща кауза; политиците, лидерите и на­родът на една държава. Макар че тези групи изглеж­дат второстепенни в сравнение с индивидуалните уроци на душата, те могат да окажат огромно влия­ние върху своите членове, както и върху световната общност.

В едно тълкование (3976-29), направено през 1944 г. по време на Втората световна война, Кейси дава няколко примера за групи сродни души, които са ро­дени в определени страни и ще имат важно влияние върху останалия свят. Според него, „макар че ще ми­нат години, докато това стане...", един ден комуниз­мът ще рухне, защото в стремежа си към свобода ду­шите нарочно са избирали да се родят в Русия.* Ка­то друга голяма група Кейси посочва Китай и обяс­нява, че много души са се родили там с единствена­та цел да постигнат религиозна свобода в страната. Разбира се, резултатът щял да дойде „след много вре­ме според човешките представи", но бил убеден, че в далечно бъдеще Китай ще стане „люлка" на индиви­дуалната духовност.

Освен тези положителни примери, очевидно ня­кои групи души се събират и с отрицателни цели, каквито са религиозните и расовите конфликти и предразсъдъци. Душата носи подобни негативни мо­дели на поведение, докато не си извлече необходими­те поуки и не се трансформира. Тълкованията не­двусмислено сочат, че колкото и време да отнеме, накрая всеки ще бъде подпомогнат да ги преодолее.

*В оригинала изречението звучи също толкова незавършено. — Б. пр.

Групите сродни души в рамките на цикъла от прераждалия излизат наяве и в много от жизнени­те тълкования, направени за хора, лично свързани с Едгар Кейси. Когато правел тълкование за мина­лите прераждания на даден човек, Кейси много­кратно повтарял, че черпи само от онези негови жи­воти, които имат най-силно влияние върху настоя­щия. С други думи, той не споменавал всичките прераждания на човека, а само важните за настоя­щия му личен цикъл. Въпреки големия брой хора, тясно свързани с работата на му, обикновено се оказвало, че те са били свързани с него и в минало­то. Самият Кейси бил много впечатлен от сложна­та мрежа на взаимоотношения между него и мнози­на други и казал, че ако някой намери време да съ­бере цялата информация за многократните събира­ния на всички тези хора, „каква книга ще се полу­чи само..." (случай 951-4, доклади).

В жизнените тълкования, които е правел за себе си (294-8 и други), той често споменава за две свои прераждания, които оказвали особено голямо влия­ние върху настоящето: едното в древен Египет, а дру­гото — в древна Персия. В Египет бил висш жрец, който разпространявал духовни истини из цялата страна, а в Персия — яомад, който основал град, пре­върнал се впоследствие във важен лечебен център. Очевидно много хора били повлияни от неговата ра­бота във въпросните два периода, защото голям брой от тях били събрани около него и сега. Тази групова връзка между сродни души за пръв път излязла на­яве през 1928 г.

През тази година Кейси направил няколко тълко­вания, описващи целта на основаната от него орга-

низация за изучаване и документиране на работата му.* Първоначално създадено като образователно за­ведение със собствена управа, персонал и заинтере­совани членове из цялата страна, целта й била да разпространява информацията от тълкованията на Кейси и да разкрива практическото й приложение в живота на хората. Докато правел тълкование за един от членовете на организацията, той казал нещо не­очаквано — че асоциацията нямало да привлече, ни­то ще заинтригува някого, „освен онези, които са гра­дили първите й основи в земята, сега известна като Египет" (254-^2). По-късни тълкования потвърдили, че настоящата им работа е просто продължение на започнатата преди хиляди години от същите души.

Настоящото им общо желание да бъдат част от ед­но образователно сдружение обаче не бил единстве­ният им стремеж, съхранен оттогава. Кейси съоб­щил, че мнозина от тях в миналото са се противопос­тавяли един на друг, дори са враждували, понеже не са можели да постигнат съгласие по отношение на работата. По тази причина на душевно ниво те отно­во щели да преживеят подобни спречквания, разно­гласия и ядове, които трябвало да бъдат посрещна­ти и преодолени. Тълкованието им напомняло да ра­ботят заедно и да се научат на сътрудничество, по­неже „паянтова къща права не стои".

До смъртта на Кейси неговата организация обе­динила няколко по-малки групи с конкретни цели и
*Отначало организацията носела името Асоциация на национал­ните изследователи (АНИ), но през 1931 г. била разпусната и отново създадена, този път под името Асоциация за изследвания и просвет­ление (АИП). Последната продължава да служи като международен щаб, занимаващ се с работата на Едгар Кейси и до днес. — Б. а.
функции. Сред дейностите им било основаването на болница, университет, групи за изследователска ра­бота и за духовни обсъждания. Когато през 1931 г. асоциацията основала и общоцърковна молитвена група, поредица от тълкования посочили как мно­го от същите тези хора са участвали в подобно фор­мирование в египетския период: „Така положихме основите на молитвената група" (281-42, 281-43 и други).

Освен това от тълкованията ставало ясно, че тези хора са живели заедно и са имали различни взаимо­отношения, някои положителни, други отрицателни, но като общност в повечето случаи са се стремили към общото благо. Кейси предсказал, че ако сега ра­ботят в сътрудничество, накрая групата ще има въз­можност да се моли заедно с „хиляди други" (294-127). Макар че до 70-те години всички първоначал­ни членове починали или се пръснали, самата молитвена група е продължила дейността си до 1998 г. и разпространявала месечен списък с молитви на около 4000 души по целия свят.

Колкото до прераждането му в Персия, в едно от тълкованията на Кейси се казва: „Откриваме, че на това земно ниво, на различни места има много хора, свързани с тази същност в момента" (294-8). През следващите двадесет години се оказало, че връщане­то на мнозина в групата е предсказано точно, ако мо­же да се съди по големия брой тълкования от същия период, в които се обсъжда значимостта на персийс­кото им прераждане. През 1948 г., три години след смъртта на Кейси, неговата секретарка Гладис Дей-вис направила списък с не по-малко от петдесет души, от чиито тълкования личало, че са били свър-

зани с неговата работа както в Персия, така и в Египет (случай 294-153, доклади).

Един от най-удивителните примери за човек, привлечен в някогашната си духовна група, е опи­сан в книгата на Джонатан Кот „Търсене на Ом Се­ти", публикувана през 1987 г. В нея се разказва за Дороти Ийди, която се почувствала напълно погъл­ната от живота на древните египтяни, въпреки че е англичанка. По някакъв начин спомените за пре­дишната група от сродни души й повлияли до та­кава степен, че за нея миналото станало по-важно от настоящето.

Родена на 16 януари 1904 г. в Англия, отначало Дороти била дете като всички други. На тригодиш­на възраст обаче паднала по стълбите и не успели да я свестят. Майка й повикала семейния лекар, който я прегледал и обявил, че е починала от мозъчно сът­ресение. Момиченцето било положено на леглото си, а семейство и роднини се събрали да го оплакват в друго помещение в къщата.

За тяхна най-голяма изненада и радост, един час по-късно го заварили да си играе в стаята. На пръв поглед всичко изглеждало нормално. Но скоро след това детето започнало постоянно да разправя как сънувало някакъв огромен храм с величествени ко­лони, заобиколен с красиви градини. Освен това често я заварвали да плаче без особена причина. Когато майка й се опитвала да я утеши и я питала какво има, Дороти неизменно отговаряла през съл­зи, че иска да си отиде „у дома". Когато я уверява­ли, че вече си е у дома, тя още повече се разплаква­ла и заявявала, че не знае къде е домът й, но иска да бъде там.

Когато станала на четири, родителите й я завели в Британския музей. Тя изглеждала отегчена и вглъ­бена в себе си, но само докато стигнали от египетски­те галерии. Когато ги зърнала, Дороти била абсолют­но прехласната—тичала от място на място с разши­рени от радост очи, целувала краката на статуите и оглеждала въодушевено експонатите. Когато родите­лите й настояли да продължат нататък, тя отказала да се помръдне. Объркани, те я оставили сама и про­дължили да разглеждат музея. След половин час се върнали да я вземат, но Дороти отново не искала да напусне залата. Когато майка й я вдигнала на ръце, тя извикала: „Оставете ме... това е моят народ!".

По-късно същата година й подарили детска илюс­трована енциклопедия. В нея имало снимка на Розет-ския камък, която я очаровала. Тъй като я съзерца­вала много често, майка й й казала, че на камъка са изписани букви, които не могат да бъдат разчетени. Дороти отвърнала, че е знаела този език, но просто го е забравила.

На седемгодишна възраст, докато разлиствала ня­кои от списанията на баща си, тя се натъкнала на фотос на древен египетски храм. За нейно удивление това бил съшият храм, който често сънувала като де­те — храмът на Сети I от Абидос, фараон от деветна­десетата династия. Всъщност били снимани архео­логическите разкопки, а не монументалната сграда от сънищата й, но Дороти веднага я разпознала. Пре­изпълнена с радост, тя изтичала при баща си, пока­зала му фотографията и извикала: „Това е моят дом! Ето къде живеех!".

Скоро след това й попаднала снимка на изключи­телно добре запазената мумия на Сети I. Дороти раз-

вълнувано обяснила на баща си, че е познавала то­зи човек и той бил изключително добър и любезен. Вече докаран до полуда, таткото креснал, че няма как да го е познавала, защото той е мъртъв от три хи­ляди години. Като чула това, Дороти избягала рида­ейки в стаята си.

Несъмнено, родителите й смятали, че тя ще над-расне „фантазиите си за Египет". Но този ден така и не дошъл. Когато станала на десет, Дороти привляк­ла вниманието на сър Ъ. А. Уолъс Бъдж, известен британски египтолог, който забелязал, че момичен­цето често посещава музея. По нейно настояване той започнал да й помага в „припомнянето" на йеро-глифните символи. Не след дълго Дороти станала толкова добра в тази област, че можела да превежда откъси от „Египетската книга на мъртвите".

Сънищата за Египет станали още по-ясни и До­роти започнала да се вижда в тях като младо еги­петско момиче. Друг път пък имала чувството, че се намира в подземна зала и е заобиколена с вода. Ня­мало как да знае, но археолозите вече били откри­ли доказателства за наличието на голяма подземна зала, пълна с вода, в средата на която имало малко островче.

Сънищата й ставали все по-подробни—кошмари, в които Дороти се наричала Бентрешит и била бита с пръчка от висш жрец със сурово лице. Той явно не одобрявал някоя нейна постъпка. По-късно щяла да научи, че пътищата на Бентрешит и Сети I случайно се кръстосали, двамата се влюбили и имали връзка.

От края на пубертета до втората половина на два­десетте си години Дороти имала чувството, че прос­то изчаква времето, когато ще може да се завърне в

Египет. На двадесет и седем годишна възраст си намерила работа в едно египетско списание, чрез ко­ето срещнала и се омъжила за младеж от по-богата­та средна класа на Кайро. През 1933 г. най-сетне се качила на кораб за Порт Саид, където щял да я чака годеникът й. Когато слязла на сушата, тя коленичи­ла, целунала пръстта и се заклела никога повече да не напуска родната си страна. Била на двадесет и девет години и имала чувството, че едва сега се е прибрала у дома. Крайната й цел бил храмът на Се­ти в Абидос, но поне била в Египет.

Бракът й се оказал труден от самото начало. Тя копнеела за древната земя, за паметниците, за едно по-простичко време. Съпругът й обаче обичал модер­ния свят. Искал да бъде близо до средните и висши­те класи и да има до себе си съпруга, а не египтолож-ка. След като им се родил син, който Дороти настоя­ла да кръстят Сети, двамата се развели.

Младата жена си намерила работа към египетско­то Министерство на древните паметници. Станала чертожничка на обекта с голямата пирамида и сфинкса. Копнеела да отиде в Абидос, но на този етап се задоволявала да помага на египтолозите на пла­тото Гиза. Околните я смятали за малко ексцентрич­на на моменти, но иначе я уважавали като учен. Има няколко труда по египтология, съавтор е в други, а освен това е написала множество статии, есета и ко­ментари.

По стар египетски обичай я наричали Ом Сети — по името на сина й. Направила няколко еднодневни пътувания до Абидос, но успяла да се премести там едва през 1956 г., на петдесет и две годишна възраст. През следващите двадесет и пет години—до 1981 г.,

когато починала, успяла да възстанови голяма част от някогашното великолепие на града.

Привързаността на Дороти Ийди към миналото няма никакво обяснение в настоящето и би могла да идва само от дълбините на душата й.

Един съвременен пример за група сродни души, отново събрани заедно, е историята на четирима ду­ши, които накрая се посветили на театъра и в служ­ба на хората. Всичко започнало с Том—директор на академия по сценични изкуства. През 1987 г., дока­то подготвял програмата за предстоящия сезон, той назначил Катлийн за режисьор. Най-интересното е, че я наел, „без да й види очите", въз основа на пре­дишната й работа, образованието и сценичния й опит. След назначаването си организирала прослуш­ване за пиесата „Добрият доктор" и била силно впе­чатлена от една жена на име Лори. Затова пренапи-сала една от мъжките роли, за да може да я включи в състава. От този ден нататък тримата щели да ра­ботят заедно върху много пиеси.

През юли същата година Катлийн започнала ра­бота на пълен работен ден в един дом за лица с ум­ствена изостаналост. В свободното си време продъл­жавала да изпълнява ангажиментите си към театъ­ра, както и да поддържа контакт с Лори и Том. Три­мата били станали много близки приятели. По-къс­но същата година, когато му останало повече време, Том също започнал работа в дома. На следващата го­дина пък Лори решила да се запише в училище за медицински сестри и отишла да работи при остана­лите двама, за да спечели допълнителни пари за обу­чението си. Въпреки че имали семейства и били мно-

го заети, тримата продължили да работят заедно на двете места.

През 1989 г. в дома се освободило едно място и Ло­ри препоръчала Джанет, своя колежка от сестрин-ското училище, с която се била сприятелила. Малко след като новата започнала работа, Том я помолил да приеме роля в „Амадеус", последната им постановка. От този ден нататък станали четирима — били пре­дани приятели, колеги, помагащи на умствено изос­таналите да „живеят възможно най-нормално", и личности, дълбоко отдадени на театъра и сценични­те изкуства.

Разбира се, помежду им от време на време възник­вали спорове и дори завист. Това, че са свързани сродни души, не означава, че между тях няма да има никакви проблеми. Първият се появил, когато според Катлийн и Лори Том правел всичко, за да подкрепя и защитава Д^канет, сякаш изпитва необходимост „да се грижи за нея". Но каквито и разногласия да имали, четиримата продължавали да поддържат близки отношения, работели и играели заедно. Да поработват в театъра, започнали и неколцина от ум­ствено изостаналите обитатели на дома, след като Том взел разрешение от социалните служби с цел да подпомогне интегрирането им в обществото.

По-късно Катлийн отишла при медиум, за да по­пита дали групата им е била свързана и в минали прераждания. Така узнала, че независимо от групо­вата връзка (която включвала и други хора от театъ­ра, както и някои от живеещите в дома), четирима­та са имали отделни прераждания един с друг. На­пример Катлийн и Лори имали един живот заедно като индианки, а трима от четиримата били се-

мейство в Египет. Но събрани всички заедно, озна­чавало, че работата им е от голямо значение. Съв­местните им усилия можело да бъдат проследени в Атлантида, Гърция и Англия.

В Атлантида четиримата се занимавали с лече­ние, изкуства, използване на интуитивните способ­ности и разпространяване на духовни истини. То­гава с най-голям интерес лекували и помагали на хората да черпят от творческите си дарби. Същата група била събрана и в Гърция, когато сами пише­ли и изпълнявали пиесите си. Имали солидно обу­чение по сценични и музикални изкуства и много от постановките им третирали връзката на човечест­вото с боговете, други имали за тема философията, динамиката на свободната воля и съдбата. Целта им била с помощта на изкуството да образоват сво­ята публика.

Последното им групово прераждане било в Лондон през XIX век. Родена в бедно семейство, тогава Кат­лийн едва свързвала двата края. Понякога нищета­та я принуждавала да проституира. Накрая един търговец се съжалил над нея и я взел да слугува в къ­щата му. За съжаление подбудите му не били морал­ни —той я изнасилил и после започнал да я принуж­дава да прави любов с него винаги когато пожелаел. Тя обаче успяла да се измъкне и не след дълго си на­мерила работа като слугиня на почтен богат благо­родник, в настоящето Том.

Търговецът обаче бил бесен, задето го напуснала, и използвал връзките си, за да я вкара за двадесети­на дни в лудница като морално пропаднала жена. Но новият й работодател направил нужното, за да я ос­вободи, тъй като изпитвал състрадание към нея.

По този начин Том и Катлийн се запознали с ми­зерните условия в приютите и ужасното отношение към хората там. Несретниците били натъпквани в помещенията без оглед на умствените, емоционал­ните и физическите им недъзи и никой не го било грижа за тяхното лечение или благополучие. Тормо­зът във всичките му форми бил нещо обикновено. Някои от пациентите били затваряни в клетки; дру­ги лежали голи сред собствените си екскременти. То­ва било падение, каквото нито Том, нито Катлийн си представяли, че може да съществува. От този ден двамата се заклели да направят нещо по въпроса.

Благородникът превърнал част от имението си в приют, в който хората с душевни и физически недъ­зи можели да „живеят възможно най-нормално", а Катлийн започнала работа там. На пациентите би­ли осигурявани свеж въздух, чисти дрехи и добра храна. Освен това получавали подходящо медицин­ско лечение. С течение на времето някои от тях, ко­ито иначе щели да останат затворени до края на жи­вота си, били излекувани и изписани. Към нашите двама герои се присъединила и Лори, чиято дъщеря била пратена в лудница. Когато видяла ужасните ус­ловия в държавното заведение, Лори я прибрала и я завела в приюта на Том. Негова дъщеря в онова пре­раждане била Джанет, която щяла да продължи де­лото му. На тази връзка помежду им се дължала нас­тоящата му подкрепа и привързаност към нея.

След като научила тези неща, всичко вече изглеж­дало смислено на Катлийн, но най-интересен й бил фактът, че трима от четиримата са имали в предиш­ни прераждания роднини, по една или друга причи­на изпратени в заведения за душевно болни. Група-

та отново била събрана, за да цери, да твори и да по­мага на хората в неравностойно положение. По-къс­но двама от тях щели да разширят дейността си с ум­ствено изостаналите. Също както през XIX век, Том щял да превърне част от фермата си в дом, където хората с душевни заболявания да водят нормален живот, а Лори щяла да стане сестра в психиатрична болница.

От тълкованията на Едгар Кейси разбираме, че на душите е предопределено да се събират в групи и да се занимават с дейности, които са започнали в пре­дишни животи. Някои от тези групи са имали полез­но влияние; други далеч не. Но както Кейси е казал, единственото сигурно е, че „никой близък човек не става част от твоя живот, ако няма възможност да ти помогне да развиеш у себе си онова, което смяташ за свой идеал" (1581-2). С други думи, каквото и да се е случило в миналото, всичките ни настоящи връзки могат да станат полезни за нас, ако никога не забра­вяме висшата цел на земните си прераждания — да следваме закона за любовта.
Шеста глава

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

В ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ

СРОДНИ ДУШИ

Каквито и да са житейските факти, от тълковани-IV ята на Едгар Кейси става ясно, че душата прив­лича към себе си онези трудности и условия, които ще й осигурят най-добра възможност да „срещне се­бе си". Затова във всяка връзка има някакви предиз­викателства. Кейси е смятал, че тези проблеми не ид­ват отвън, а човек участва в планирането на жи­тейския си път. Няма такова нещо като „жертва", ос­вен ако индивидът не избере да се държи като такъв, а всички трудности могат да ни окажат голяма по­мощ в духовното израстване и личностната транс­формация.

През 1939 г. Кейси бил изправен пред един инте­ресен случай на „любовен триъгълник", който чудес­но илюстрира динамиката на трима души, получи-

ли възможност да срещнат себе си. Ставало дума за четиридесет и девет годишна жена на име Мей, коя­то дошла със съпруга си Хауърд и любовницата му, за да получат тълкование за създалата се ситуация. Тя казала на Кейси, че мъжът й и другата са толко­ва влюбени, че не знаят какво да правят. Хауърд бил импотентен и Мей знаела, че увлечението им не е от физическо естество, но плачела и нямала никаква представа как да проумее станалото и да се справи с него.

По-раншни тълкования били показали, че семей­ството е имало поне три общи прераждания — в Па­лестина, Египет и Персия. В Персия Мей използва­ла влиянието и себичността си, за да се поставя над околните. Очевидно през същия този период Хауърд бил доста разпуснат сексуално и обичал да се заоби­каля с „прекалено много съпруги" (289-9). Според тълкованието именно на персийското прераждане се дължала настоящата ситуация в живота им. Очевид­но днешната му приятелка някога била една от не­говите съпруги, а Мей по някакъв начин използва­ла положението си, за да й навреди. В резултат сега и тримата „срещали себе си".

Кейси им казал, че Хауърд и Мей „са си необходи­ми, понеже си помагат". Колкото до връзката с дру­гата жена, съпругът бил посъветван да направи от нея „нещо красиво, а не грозно!" (413-11). В Персия той обичал и двете и любовта му към тях продължи­ла на душевно ниво. Сега обаче трябвало да бъде съ­образена с конкретните обстоятелства. Като бъдеща стратегия им се препоръчвало постоянно да си зада­ват въпросите: „Какво би казал Бог? Какво биха ка­зали децата ти? Какво би казал съседът ти?".

Според тълкованието създалата се ситуация била много поучителна и би могла да се превърне в „трам­плин" за развитието и на тримата, независимо че на пръв поглед изглеждала като безизходица. На всеки било напомнено да не забравя за чувствата на дру­гите: „Живей и постъпвай към другия така, както би искал да постъпи той с теб, ако местата ви бяха раз­менени". Кейси ги съветвал да не се обвиняват и да не се съдят един друг — трябвало да посрещат всич­ко ставащо с безусловна любов.

Мей направила всичко възможно да следва съве­тите. След известно време се заинтересувала как се справя със ситуацията. Кейси й отговорил: „Малци­на постигат такъв напредък, такъв скок дори в проявяването на любов и търпение" (413-13). Тълкова­нието завършвало с обнадеждаващи думи: „Дръж се здраво за тази вяра, защото приближава денят, ко­гато в живота ти ще дойдат повече спокойствие, по­вече хармония, повече щастие".

Скоро след това съпругът и приятелката му се раз­делили и станало възможно семейният живот да бъ­де подновен. Няколко години по-късно Хауърд забо­лял от сърце, но жена му продължила да се грижи за него и да го обича. Може би най-важното тук е, че тя успяла да се отърси от егоизма си на душевно ниво и се научила на истинска, безусловна любов. Хауърд починал през 1968 г. В докладите не се споменава по­вече за другата жена. Мей обаче живяла дълго и пло­дотворно, подкрепяна от семейство и приятели. По­чинала през 1991 г. на забележителните 101 години. Друго семейно предизвикателство ни представя случаят с тридесет и една годишна жена и съпруга й, които поискали общо тълкование за трудните си