Едгар кейси – за сродните души

Двамата често получавали помощ от тълковани­ята. Гъртруд например била излекувана от туберку­лоза, а неговите проблеми с храносмилането и отде­лителната система, които го съпътствали през по-голямата част от живота му, били облекчени. Съв­местният им живот бил посветен на дарбата на Едгар като медиум. Не им било лесно, тъй като голя­ма част от информацията звучала твърде необичай­но. Темите за холистичното здраве, прераждането, тълкуването на сънища, медитацията, интуицията и други, разглеждани в тълкованията, днес са нещо обикновено, но по онова време те често били приема­ни с недоверие.

В нощта преди смъртта му секретарката на Кей­си — Гладис Дейвис, станала свидетел на една сцена между съпрузите, от която останала толкова трогна­та, че я записала в архивите (случай 294-8, доклади). Едгар се чувствал крайно отпаднал и му било много зле. Лежал в леглото си, а жена му се навела над него да го целуне. Гладис е записала следното:

„Той каза:

— Знаеш, че те обичам, нали? — А когато я ви­дя да кима, запита: — Откъде знаеш?

— О, просто зная—отвърна тя с прелестната си лека усмивка.

— Не разбирам откъде може да знаеш, но наис­тина те обичам. — Сетне Едгар продължи за-

мислено: — Всъщност, когато обичаш някого, ти се жертваш за него, а какво съм пожертвал аз за теб?

Тази сцена бе толкова красива, че се разпла­ках. .. защото много добре разбирах, че Гъртруд винаги го е подкрепяла и е поставяла желани­ята му над своите, когато е ставало въпрос за работата."

Може би най-интересното във взаимната отдаде-ност на Гъртруд и Едгар е едно негово преживяване през февруари 1941 г. Главният източник на инфор­мация за тълкованията му са Акашовите записи — сбор от данни, нещо като вселенска компютърна свръхсистема. Този архив, който Кейси наричал и „Божията паметна книга", съдържа информация за историята на всяка отделна душа—минали прераждания, настоящи преживявания и бъдеще. Веднъж, докато правел тълкование, той сънувал, че се рови из Акашовите записи и вижда какво е щяло да се случи с него и съпругата му, ако не са се били оженили — „тя е щяла да умре от туберкулоза през 1906 г., а аз през 1914-а от стомашни проблеми" (случай 294-196, доклади).

Едгар Кейси е вярвал, че всички наши връзки но­сят потенциала да се превърнат в значими преживя­вания. Или казано с езика на тълкованията, „те не са шанс, а осъществяване на Божията цел" (1722-1). В крайна сметка тази цел е душевно израстване на две­те страни. В присъствието на значими хора или връзки в живота ни няма нищо случайно. Хората се събират, защото са били заедно и в миналото. Нищо, което научаваме един от друг, не се забравя, а всич-

ки грешки в отношенията ни трябва да бъдат попра­вени.

На всеки се дава цял един живот с възможности да стане по-добър човек чрез отношенията си с други­те. Дали тези възможности ще бъдат използвани, за­виси единствено от свободната ни воля, но тях вина­ги ще ги има.

В качеството си на съветник, философ и духовен консултант Едгар Кейси е дал на хиляди хора уни­кални отговори на въпроси, засягащи динамиката на човешките взаимоотношения. От цялата тази информация става ясно, че човекът е същество, кое­то вечно се стреми към лична цялостност. Всичко, което привличаме към себе си, е просто неизбежен резултат от предишни наши избори, решения и поуки, водещи към въпросното събитие и момент във времето. Материалите на Кейси за връзките между сродни души ни дават необикновен поглед върху непрекъснатата им динамика във времето и пространството и върху различните ни преживява­ния и прераждалия на Земята. Все пак най-удиви­телното в информацията е онова, което научаваме за същността на душата, връзките ни един с друг и неопровержимия факт, че сме свързани със своя Творец по още неразгадани от човечеството начини.

СЛУЧАИ СЪС СРОДНИ ДУШИ

Халил Джубран, Пророкът

Същевременно Асако, писателка и авторка на тек­стове за песни, вече почти се била отказала от на­деждите да си намери другар в живота. Макар и мно­го успяла в професията си, на тридесет и пет годиш-

на възраст все още била неомъжена и около нея не се въртели никакви ухажори. Според критериите на голяма част от японското общество тя бързо се пре­връщала в стара мома. Но се случило така, че общи приятели уредили двамата да се срещнат на нового­дишно тържество.

Това бил един от малкото празници, на които То-би присъствал същата година. Срещата между два­мата протекла доста добре. Асако му се сторила привлекателна, чаровна и интелигентна, но когато общите им приятели го осведомили за професионал­ните й успехи, той веднага отхвърлил всякакви пред­положения за нещо по-сериозно. Сметнал, че в срав­нение с нея е твърде семпъл. Също така се бил заклел никога повече да не се занимава с жени, така че цяла­та тази идея му се струвала невъзможна. На всичко­то отгоре тя била „далеч отвъд възможностите" му. Асако пък го намирала за достатъчно приятен, но не виждала в него нищо повече от приятел. Но душите на двамата явно имали предвид нещо друго.

На 1 януари сутринта Тоби и Асако се събудили едновременно след сън, за който решили, че е важен. Японците вярват, че първият сън от новата година е от голямо значение за живота на човека. Тъй като Асако присъствала в съня на Тоби, той й се обадил да й го разкаже. За свое удивление научил, че тя току-що се е събудила след почти същия сън. Двама­та били уверени, че най-малкото са усетили някаква „силна духовна връзка". Тоби твърди:

„В съня си я заведох в дома на родителите ми в Япония. В действителност къщата е мъничка, съвсем по японски, но насън изглеждаше като

цяло имение. Първо й показах банята, после пе­ралното помещение и накрая няколко стаи за гости. За моя изненада тя бе сънувала почти същия сън—че някакъв непознат мъж я завеж­да в имение в японски стил и й показва първо банята, сетне пералната машина и накрая ед­на голяма стая за гости".

Заради съня и въпреки първоначалните си мне­ния двамата решили да продължат да се виждат. Са­мо след няколко месеца се оженили, а две години след първата среща им се родила дъщеричка. Спо­ред Тоби двамата имали чувството, че се познават от дълго време, макар че сключили брак сравнително скоро след запознанството си и след като всеки от тях преодолял неохотата си. Асако пък съобщава за странното си и напълно неочаквано усещане, че „той е другата половина на душата ми".

В един случай от досиетата на Кейси млад мъж на име Ханс бил готов да се ожени почти веднага след като се запознал с Катрин, но младата жена явно имала някои колебания.

Той работел за голяма датска компания, занима­ваща се с международна търговия. Роден в Дания през 1914 г., през 1936-а той се преместил в Съеди­нените щати, а през 1943-а станал управител на клона в Сиатъл. Срещнал Катрин през май 1943 г. в качеството си на датски консул и по негови думи между тях веднага пламнала искра.

Катрин била родена през 1917 г. в Масачузетс. След като завършила училището по вътрешна деко­рация в Ню Йорк, двете с леля й (която я била отгле­дала) отишли на гости на свои приятели в Сиатъл.

По време на гостуването им Пърл Харбър бил атаку­ван и те били принудени да останат — веднага били въведени дажби за бензина, така че нямало как да съберат толкова гориво, че да се върнат на изток. По тази причина двете започнали да организират жи­вота си в Сиатъл.

Катрин станала председател на младежка група в независима църква в града и в това си качество по­канила Ханс да изнесе лекция. Като консул той бил готов да говори с всекиго по темата „Дания под на­цистки ботуш". Лекцията била уредена по телефона и двамата се срещнали пред входа на църквата точ­но преди уговорения час. Когато посегнал и докоснал ръката й, Ханс усетил, че „нещо се случи с мен и раз­брах, че трябва да я видя отново". От този момент за­почнал да я ухажва. Бил на двадесет и девет, а тя — на двадесет и шест.

Катрин обаче не желаела отношенията й с Ханс да надраснат приятелството. В момента се виждала с Ричард — млад мъж, който споделял много от ней­ните интереси, но и с него не мислела за нещо по-се­риозно. Обичала да има приятели, но бракът й се струвал друга работа.

Леля й Бета преди това била направила тълкова­ние, според което поради свои минали преживява­ния племенницата й се разкъсва между желанията да бъде обичана и да остане свободна. В последното си прераждане Катрин била изкусна в работата с текстил — тъкане, десениране, шев и бродерия. По време на живота си в Рим ръководела й организира­ла различни групи хора. Оттам добила любов към игрите и спортовете на открито. Преродена в Персия, също имала влияние върху много хора и представи-

тели на различни нации. Същевременно се занима­вала с тъкачество, брокати и коприна. Като древна египтянка работела в храмовете, където помагала на хората да намират посоката в живота си. Но явно в повечето си предишни прераждания се занимавала с украсяване и дизайн.

Тази информация очаровала младата жена, защо­то вече имала специалност по десениране на платове и декорация и дори била спечелила стипендия да декорира едно училище—факт, с който Кейси не бил запознат предварително. Той се сприятелил с леля­та, която през 1943 г. му писала за двамата мъже, ко­ито се интересували от племенницата й и за нейна­та неохота да започне връзка. Бети обяснявала: „Две­те момчета са внимателни, духовно богати, обичат природата и така нататък; приличат си в страшно много отношения — и двамата ще станат чудесни съпрузи за която и жена да се оженят". За Ханс до­бавила:

„Отначало ми се струваше, че намеренията му не са сериозни — но се оказа, че не е така. Той е много влюбен в Катрин; всъщност й пред­ложи брак, но тя му отказа. Но след като го на­рани, и чувствата и се събудиха (за пръв път), затова Ханс реши, че е прибързал и трябва да почака — с надеждата, че ще успее да я убеди. Преместиха го в Сан Франциско... и той се на­дява, че до Нова година Катрин ще отиде при него.

Катрин писа на Ричард за Ханс, за излизани­ята им заедно — плуване, езда и др., и изведнъж в писмата му започна да се долавя тревога. Но

той не изразява чувствата си и тя смята, че за него е само добра приятелка".

Колкото до чувствата на Катрин към Ханс, леля­та смятала връзката им за обикновено приятелство. Макар че обичала да бъде с него — да се разхождат, да яздят или просто да разговарят—тя не се интере­сувала от брак. Ханс трябвало да се задоволи с при­ятелство, основано на любовта им към спортовете на открито, сходните философски възгледи за живота и общите им интереси към духовността. През януари 1944 г. Бети писала на семейство Кейси, за да ги осведоми за последните събития:

„Ханс беше преместен... Той е толкова добро момче и е така влюбен в Катрин. Нямам пред­става защо тя не отвръща на чувствата му—до­колкото виждам, Ханс може да й донесе много щастие. Може би Катрин не съзнава какво всъщност е Любовта. Горкичкият Ричард... тол­кова е отчаян — иска ни се да го склоним да си направи тълкование, но в сегашното му душев­но състояние никой не може да му повлияе. Много е тъжно... Разбира се, Катрин се разтре­вожи и опита да му пише писма, с които да го насърчи да превъзмогне депресията. Но поне за момента изглежда безнадеждно" (случай 1770-8, доклади).

Поради интереса си към работата на Кейси Кат­рин и Бети дали на Ханс биографията му, онасловена „Има една река". След като я прочел, младият мъж бил убеден, че е срещал Катрин и преди, в „далечно-

то минало", така че поискал тълкование. Кейси оба­че бил много ангажиран и сеансът се състоял чак през април 1944 г. Бети го очаквала с нетърпение, понеже вярвала, че „то може би ще накара Катрин да анализира истинските си чувства".

Тълкованието потвърдило талантите на Ханс. Животът му бил предопределен да премине в много пътувания, международни връзки, търговия и дип­ломатически изяви. Казвало се още, че той е много интелигентен и способен да се справя с големи отго­ворности и важни отношения, освен това притежа­ва вродена дарба за водач:

„Защото същността е живяла така, че да й бъдат поверявани и да е в състояние да ръково­ди делата на големи организации, корпорации, държави или народи. Избере ли същността сво­ите духовни и умствени идеали... нищо не ще я спре да превърне това материално преживява­не в светлина и помощ за другите, както и да донесе хармония, спокойствие и развитие в това свое пътуване" (4053-1).

В предния си живот Ханс се занимавал с корабна търговия между Дания и Съединените щати. По вре­ме на прераждането си в Персия ръководел преноса на стоки от Египет до пустинята Гоби. В древен Еги­пет бил избран от правителството за представител на страната. Освен другите прераждания, в които очевидно се познавали, по време на живота им в Пер­сия Катрин му била съпруга. Тогава тя станала не­гов приятел, другар и доверен съветник, към когото Ханс често се обръщал за напътствия и съвети.

Освен това в тълкованието се казвало, че той ви­наги ще уважава и почита своята другарка в живо­та. Кейси потвърждавал, че би било добра идея Кат-рин и Ханс да се оженят в настоящето и да продъл­жат отношенията, които са имали някога в Персия. Очевидно в миналите им преживявания заедно би­ли останали доста недовършени неща. Според Ханс именно съветите в тълкованието накарали „Катрин да капитулира и през октомври 1944 г. се оженихме".

След сватбата Ханс станал търговски аташе и по­могнал на родината си, като осигурил големи коли­чества от най-спешно необходимите й стоки, главно гориво и торове. През 1947-а, когато Дания получи­ла заем от 40 милиона долара от Международната 1 банка за възстановяване и развитие, той бил избран да осъществява връзката между страната си и бан­ката, освен това бил упълномощен да тегли и изпла­ща пари от заема. След войната по една възстанови­телна инициатива на плана Маршал между 1948 г. и 1953 г. Дания получила около 280 милиона долара икономическа помощ. Ханс участвал в преговорите за разпределянето на тези фондове и бил натоварен с надзора върху всички финансови аспекти на тази операция. В края на 1953 г. той станал представител на датската месарска промишленост за Съединени­те щати.

Веднъж заявил: „Бизнесът изискваше да пътувам много в чужбина; през цялото това време Катрин ми вярваше безрезервно — и аз й отговарях със същото. Така [всяко] мое завръщане у дома беше като меден месец".

През 50-те години Ханс написал: „Гледам на про­фесията като на средство, чрез което да изпълня по-

добре целта на живота си. аз. мен ш дето не просто получавам средства, с които да си ку­пя дом и да храня семейството си, а където мога да изразя целта си..." През 1964 г. Дания му присъдила рицарско звание за изключителни заслуги в месар-ската индустрия.

През годините Катрин и Ханс осведомявали фон­дация „Едгар Кейси" за развитието на съвместния си живот. През 1998 г., след повече от половин век брак, Катрин им писала: „Между нас съществува голямо съгласие. Мисля, че сме били заедно в много прераждания и сме успели да изгладим различията си, а се­га всичко върви по мед и масло". Разбира се, семей­ството имало и своите трудности. В писмото си Кат­рин добавяла: „Не може да имаш четири деца и да не се сблъскаш с никакви предизвикателства". Напри­мер един от синовете им направил опит за самоу­бийство и по-късно престанал да крие хомосексуал­ните си наклонности, а дъщеря им се влюбила в мъж от друга раса и поискала да се омъжи за него—и две­те ситуации във време, когато обществото се мръще­ло на подобен род връзки. Но Ханс и Катрин посре­щали всичко „взаимна подкрепа, подкрепа за дете­то, прилагане на духовните вярвания и повече бла­госклонност и великодушие. Поддържахме се един друг във всички трудности, с доверие и молитви".

Поглеждайки назад, Ханс написал за брака си: „Съвместният ни живот беше прелестно хармони­чен. Винаги сме се подкрепяли и не сме се карали". Естествено, имало и разногласия, „но те бяха изяс­нявани с разумен и учтив тон". За децата пък казва: „Спрямо тях винаги сме били единен фронт. Усили­ята им да изкрънкат нещо от единия въпреки волята на другия винаги бяха посрещани с думите: Как­во каза мама (татко)? Това е и моят отговор.

Животът им заедно представлявал общи усилия, насочени към децата, дома, пътуванията и отдадеността на духовния път във взаимно съгласие. От Ханс Катрин научила да бъде „не толкова неприми­рима, да не виждам всичко само в бяло и черно. Ста­нах по-освободена, добих способността да се забав­лявам и понякога да се измъквам от пуританското си чувство за дълг". Усещала, че той й е помогнал да уравновеси живота си. Ханс пък се научил от Катрин на „търпение, да разбирам колко важни са цветовете и подредбата и на дълбока обич. Всеки от нас проя­вяваше доверие и лоялност към другия. Катрин на­учи датски и го използваше често при посещенията ни в Дания, а аз подкрепях и насърчавах творчес­ките й способности".

Неведнъж по време на съвместните им пътувания хората, които се запознавали с тях, отбелязвали за връзката им: „Чудесно е да видиш двама души, влю­бени след толкова много години"; „Двамата сте страшно приятни, истинско вдъхновение за нас"; „Какъв чудесен пример сте" или „Толкова ни е при­ятно с вас".

Ханс обобщава: „Съвместният ни петдесет и чети­ри годишен — до момента — живот е една непрекъс­ната приказка за любов, разбиране и вярност". А формулата за създаване на успешна връзка? „Давай шестдесет процента и очаквай четиридесет". Катрин прибавя: „Приемай и не обръщай много внимание на дребните дразнещи навици, а цени дълбочината и топлотата на обичта, която превъзхожда всичко ос­танало".

Една не толкова успешна история за сродни души може да се види в разказите на Анна и Дейв Мичъл. През 1935 г. двадесет и осем годишният писател Дейв поискал тълкование относно възможността да се оже­ни за своята любима, с която се срещал от шест годи­ни. В тълкованието Кейси потвърдил, че двамата са били заедно в няколко предишни прераждалия и в настоящото могат да постигнат много, „ако усилията им бъдат правилно насочени" (849-12). Имали да вър­шат много работа заедно, но всичко можело да се пос­тигне „в търпение, в толерантност, в любов". Очевид­но на душевно ниво двамата усещали силна зависи­мост и отговорност един към друг. В различни момен­ти от миналите си прераждания всеки от тях оказвал благотворно или унищожително въздействие върху личностното израстване на другия. Кейси ги съветвал да се оженят, но никога да не забравят, че бракът е „спогодба петдесет на петдесет" и трябва да запазят единството в целите си. Към края на тълкованието прибавял: „Внимавайте и двамата с егото и неговите интереси, които не зачитат другия".

По-малко от две седмици след сватбата Дейв из­пратил на Едгар Кейси писмо, в което му благодарял за помощта:

„Ние, разбира се, сме щастливи до полуда, но освен всичко останало искаме да Ви благода­рим за тълкованието — не всичко ще е розово, но със знанията и помощта, които дойдоха от Вас, се надяваме да го понесем..."

С течение на годините Дейв и жена му получили няколко тълкования за връзката си, за неговата пи-

сателска кариера, за миналите си прераждалия и дори за дъщеричката, която им се родила две годи­ни след сватбата. В едно от тях се казвало, че върху сегашния им живот най-силно влияние оказват съв­местните им прераждания в Англия и древен Египет. В Египет държавата избрала Анна за съпруга на Дейв — ситуация, която го възмутила дълбоко. Не че изпитвал неприязън към новата си съпруга, просто негодувал, че властта може така да се бърка в лични­те му дела. Анна пък се чувствала обидена от отно­шението на съпруга си.

В последния им минал живот, който протекъл в Англия, Дейв бил католически свещеник, а Анна — монахиня, и двамата били привлечени един към друг. Очевидно той имал голямо влияние над нея и въпреки съпротивата й я убедил да наруши клетва­та си за безбрачие. Тя още не му била простила за случилото се. Интересното е, че в настоящия живот и двамата получили строго католическо възпитание. Разликата се изразявала в това, че Анна била много отдадена на религията, докато отношението на Дейв към католицизма било почти враждебно. В тълкова­нието се казвало, че въпреки антагонистичните ми­нали влияния помежду им, ако поработи върху отно­шенията си с Дейв, Анна ще има възможност да „донесе повече удовлетворение, повече разбиране, повече щастие за себе си и другите" (1102-1). Той пък бил съветван да вложи всичката си енергия в дома и семейството.

Въпреки шестгодишната им любов, скоро след сватбата разногласията започнали да подкопават разбирателството. „Бунтът" на Дейв срещу католи­цизма все повече натъжавал Анна. По едно време той

бил убеден, че „тя няма да миряса, докато не възп­риема отново католическата вяра с цялата си душа" — събитие, което не смятал за особено вероятно. Мо­же би защото била нарушила клетвата си за безбра­чие по време на живота си в Англия и се чувствала пренебрегната в прераждането си в Египет, Анна ня­мала същото желание за чести полови сношения ка­то съпруга си. В резултат той започнал да я нарича „фригидна", а тя намирала възгледите му за жените архаични и примитивни. Дейв се опитвал да доми­нира над нея, както правел и в миналите им прераж­дания. Сега обаче Анна била по-независима и увере­на в себе си. Вместо да работят заедно върху реша­ването на проблемите си, той се съсредоточил вър­ху интелектуалните стремления и писателската си кариера и двамата започнали все повече да се отчуж­дават. Между тях се настанила неприязън.

Две години след като се оженили, Дейв бил пова­лен от болест, която според лекарите представлява­ла комбинация от „артрит, гръбначномозъчен ме-нингит и детски паралич". Тя скоро го осакатила до такава степен, че можел да движи само ръцете си, но не и да се обслужва. Сякаш като възмездие заради нарушените им клетви за безбрачие, за полови отно­шения не можело да става и дума. И двамата се чув­ствали много нещастни. Анна отказвала да се разве­де с него, защото религията не й позволявала, а Дейв подхвърлил пред приятели, че се отвращава от бра­ка и ако някога пак остане сам и някоя жена се опи­та да го впримчи, вероятно ще я убие. За него сама­та идея да бъде женен била немислима. Освен това той казвал: „Абсолютно съм убеден, че монашеският живот е единственият път към истинското щастие".

Вместо да работят заедно върху разногласията си, двамата непреклонно твърдели, че другият е този, който трябва да се промени.

Поради болестта си Дейв трябвало да постъпва в заведения като Болницата по ставни заболявания и „Джон Хопкинс". Анна се чувствала задължена да го посещава, но той нито изпитвал охота да я вижда, нито имал някакво желание да се прибере у дома. Въпреки че живеели разделени, Дейв продължавал да пише, за да издържа семейството си, но лекарите му били забранили да седи повече от един час днев­но пред пишещата машина. За да използва макси­мално това време, той измислял и редактирал наум по 1000 думи, преди да ги запише. Болките били смазващи. Прикован в инвалидната количка, той се подложил на множество експериментални лечения, без да се споменава, че постоянно бил на лекарства като аспирин, кодеин, кортизон, успокоителни, раз­лични наркотици и по собствените му думи — „брендито".

Наложило се отново да заживее при жена си точ­но когато баща й получил удар и се парализирал. Та­ка тя се озовала с двама инвалиди, за които трябва­ло да се грижи. За Дейв положението било просто не­поносимо. През 1941 г. той получил тълкование в от­говор на въпроса си как би могъл да работи със съп­ругата си. Ето част от тълкованието:

„Защото те са необходими един на друг, за да постигнат онези цели, за които са се родили в сегашния живот.

Колкото до практическото приложение, то ще е каквото си го изберат. Трябва да сътруд-

ничат един на друг. Както те го разбират. Но трябва да има приложение" (849-6).

Няколко месеца преди това Кейси бил казал и на Анна: „Двамата имат нужда един от друг" (1102-5).

През следващите десет години Дейв имал не едно подобрение и влошаване. Въпреки тежкото си забо­ляване, с помощта на приятели той предприемал доста пътувания както за да се лекува, така и зара­ди писателската си кариера. Дори през 1949 г. посе­тил Средния изток и записал личните си впечатле­ния от новата държава Израел. През годините на болестта си успял да напише всичко на всичко седем книги, безброй литературни рецензии и различни статии за списания. Изглеждал най-щастлив, кога­то е далеч от дома и когато е зает с писане. Анна пък се чувствала най-добре с дъщеря си.

Накрая, по време на едно от влошаванията на бо­лестта и поредното семейно помирение, лекарите предложили да му направят серия от операции. Още от самото начало Анна била против. Дейв обаче дър­жал на тази идея. След една от хирургическите интер­венции обаче получил бъбречна недостатъчност и през януари 1953 г. починал. Бил само на четириде­сет и пет. Въпреки съветите от тълкованията на Кей­си и многобройните ситуации, които ги насърчавали да работят заедно, Дейв и Анна очевидно не успели да преодолеят, да излекуват и да разрешат проблемите от миналите си прераждания като сродни души. В някой бъдещ момент неизбежно ще трябва отново да се срещнат и да преминат през същите уроци.

Следната съвременна история на Брайън и Мери идва да покаже, че не е .задължително една двойка да

получи тълкование от Едгар Кейси, за да надзърне в миналите си преживявания; че сънищата и лична­та интуиция са не по-малко важни. През януари 1988 г. Мери се преместила да живее в среден по го­лемина университетски град, за да започне нов жи­вот с дъщеря си Нанси. Едва тридесет и шест годиш­на, тя била вдовица от няколко години — първият й съпруг починал от рак. Решила да завърши някакво образование, да си намери нова работа и да започне всичко отначало. Още същата вечер след пристига­нето си тя съзряла Брайън на една от лекциите и вед­нага усетила, че го е познавала и преди. По-късно на­учила, че той е с две години по-голям от нея и скоро е изоставил свещеническата си служба, за да започ­не нов живот в университетското градче. Ето какво си спомня Мери от първата им среща:

„Имах чувството, че го познавам отнякъде, и веднага усетих, че ме привлича. Знаех, че ще го опозная по-добре. Това не ме радваше за момен­та, понеже бях пристигнала едва същата сут­рин и имах да свърша някои работи, преди да се установя, да се ориентирам в обстановката и да започна да опознавам нови хора. Точно в то­зи момент не ми се искаше да отделям време и енергия за подобни неща. Умът ми беше зает с мисли за настаняването, намирането на рабо­та и записването на дъщеря ми в училище".

Малко след това Мери сънувала нещо, което й под­сказвало, че въпреки това ще започне връзка. Присънило й се, че присъства на събиране. Познато семейство влязло с нея в някаква стая за среши и

тримата седнали заедно. Столът до Мери бил празен, все едно го пазела за някого. Няколко души понечи­ли да седнат на него, но тя ги отпращала с думите, че мястото е заето. По едно време станала и отишла да поговори с жена, която имала дарбата да тълкува сънища. Тя й казала, че някога сама сънувала про­рочески сън, според който щяла да срещне съпруга си. После заговорили за някакво старо викторианско писалище с множество скрити чекмедженца. В едно от тях двете намерили карта на Съединените щати. Мери запомнила, че Мисисипи е отбелязана много ясно, а ясновидката й посочила местност до реката в северната част на страната и й казала, че там ще намери каквото търси. Мери й благодарила и тръг­нала към мястото си. На стола до нейния седял мъж. Не знаела името му, но двамата с него и приятелите й започнали да се черпят с поднесените закуски.

Два дни по-късно Мери и Брайън се срещнали слу­чайно пред университета и решили да обядват заед­но. По време на разговора им той споменал, че е роден на север, в градче до Мисисипи. През следва­щите няколко седмици у Мери започнало да се затвърждава убеждението, че двамата са живели заедно във викторианска Англия. Също така усеща­ла, че са се срещали и преди, в някое прераждане, в което той е бил неин син.

Започнали да излизат, но не всичко било гладко. Нанси, дъщерята на Мери, не одобрявала връзката им, а и двамата често спорели. При едно от поредни­те си скарвания решили да не се виждат повече. Но раздялата им траяла само няколко дни.

С течение на времето у Мери започнало да се загнездва убеждението, че всъщност продължават

връзката, която са имали в Англия през ХГХ век. Смя­тала, че тогава двамата са имали извънбрачни отно­шения. В съзнанието й се появявали картини как Брайън, по онова време проповедник, й обещава да напусне жена си и да отплават заедно за Америка, където да започнат нов живот. Ала не се явил на уре­чената среща и Мери напразно чакала на пристани­щето. По онова време бил на тридесет и девет — горе долу на възрастта му в момента.

Интересното е, че по-късно той се консултирал с медиум във връзка с проекта, по който работел. Ме­диумът потвърдил някои от „спомените" на Мери от миналите им прераждания. Не по-малко интригува­що е, че в сегашния си живот Брайън бил привлечен неудържимо от жена, която не можел да притежава, понеже била омъжена. И Брайън, и Мери имали чув­ството, че тя е преродената съпруга, на която няко­га изневерявал.

Година след първата им среща двамата заживели заедно и започнали да градят своята „доживотна връзка". Дъщерята на Мери веднага се заела да пра­ви почти всичко възможно, за да ги раздели. По ду­мите на майка й:

„Нанси постоянно се опитваше да го въвле­че в битки за надмощие с надеждата да го про­гони или аз да избера нея пред него. Вместо да попада в клопките й, Брайън не й обръщаше внимание. Никога не ме накара да се чувствам длъжна да застана на негова страна или да из­бирам между двама им, а ме насърчаваше да градя стабилни отношения с нея. Помагаше ми да видя положението през нейните очи и под-

крепяше решенията ми. Никога не правеше опити да ми се налага във възпитанието й. Като стоеше настрана и не пришпорваше нещата, той ми помогна да й помогна. Не се разправя­ше директно с нея, което щеше да има опусто­шителен ефект, тъй като тя е голяма бунтарка и щеше да му се нахвърли с всичкия си гняв и враждебност. Вместо това й даваше голяма под­крепа и с течение на годините тя започна да го цени и обича. Не съм сигурна каква може да е кармичната връзка между нас тримата, но съм сигурна, че е много силна. С Брайън се опит­вахме да я приемаме съзнателно, с любов и раз­биране, макар че невинаги успявахме. Голяма помощ в тези свои стремежи получихме от общите си духовни ценности, вярвания и жи­тейска философия".

Днес, десет години след началото на съвместния си живот, двамата смятат, че връзката им е по-сил­на отвсякога. Ходили са до Англия, Египет и Гърция — местата, където според тях са живели заедно в ми­нали прераждания. И Брайън, и Мери са убедени, че е било предопределено да се преместят в универси­тетското градче, за да се срещнат. Сигурни са, че „нямаше да се съберем, ако не бяхме живели заедно и преди. И двамата имахме нужда да израснем и стигнем до онзи етап от развитието си, в който ще сме готови да се справим с конфликтите, нуждите и възможностите, които ни даде нашата връзка".

Тя го е научила да се отваря емоционално и да го­вори спокойно за чувствата си—нещо непривично за него. Като я гледал как работи с Нанси, той разбрал

„какво всъщност е безусловната, непресъхваща лю­бов". Мери смята, че Брайън приема по-непредубе-дено другите и е в състояние да не обръща внимание на слабостите им. „Той ме научи да не бъда така отрицателно настроена и да не съдя околните, а да гледам на тях като на хора, които се опитват да израснат, и да им помагам в техните усилия". Всеки от двамата е внесъл усещане за равновесие в живо­та на другия.

Според Брайън работата им като двойка е непре­къснат процес:

„Мисля, че безусловната ни любов се засили, след като видяхме по-тъмните, дразнещите и неприятните си страни. Въпреки че ги изпи­тахме на свой гръб, между нас има любов и ние приемаме тези свои особености като необходи­ма част от цялото. Това е потвърждение, че вър­вим в правилната посока в духовното и емоци­оналното си израстване, но пътят ни още не е приключил".

Мери е убедена, че и с първия си съпруг са 0или сродни души, но връзката им е била по-различна от тази, която сега има с Брайън:

„Смятам, че с първия ми съпруг също бяхме сродни души. Помагахме си да израснем в мно­го отношения. Аз му помогнах да приеме бо­лестта си и предстоящата смърт, както и свър­заната с тях борба. От него пък научих какво е да помагаш някому да приеме трагедията - на физическо, емоционално и духовно ниво. Той

ми показа и как да бъда всеотдайна, да поста­вям нуждите на другия над своите. Бях прину­дена да се развия като личност след смъртта му, защото останах сама и трябваше да го при­ема, да го преживея и отново да се изправя на крака.

Ала част от мен се загуби в тази връзка. Ни­то веднъж не се почувствах като личност, със собствена цел, качества и слабости. Изцяло се отъждествявах със съпруга си, бях се сляла с него. Когато почина, бях съсипана и ми тряб­ваха години, докато разбера коя съм, докато развия индивидуалността си. Ако не го бях пос­тигнала, връзката ми с Брайън едва ли щеше да оцелее досега. Той не обича безволевите же­ни. Макар че е кротък, много добре знае кой е и какво иска. Мога да отнемам голяма част от времето му с моите изисквания, без да се раз­бунтува. Просто става по-мълчалив, хладен и самовглъбен. Реакцията му е абсолютно проти­воположна на онова, от което се нуждая, за да се чувствам свързана с него. Докато първият ми съпруг насърчаваше и обичаше моята зави­симост, Брайън би се задушавал от нея. Пове­чето ми познати смятат, че съм много силна и властна личност. Станах такава с течение на го­дините, но то не е в природата ми и част от мен винаги иска да се облегне на някого. Брайън обаче насърчаваше обратното".

Други двама души, Ед и Сюзън, още при първата си среща разбрали, че са намерили „истинската" лю­бов. Мъжът имал два неуспешни брака зад гърба си,

а жената — един, и се смятала за „яростно независи­ма". И двамата имали деца. По думите му, той усетил, че за пръв път е с „правилната" жена. Тя пък твър­ди, че чувствата й към него са точно такива, какви­то винаги е търсела.

Макар че между тях безспорно съществувало прив­личане, връзката им невинаги била идеална. Скоро след сватбата Сюзън решила да го напусне за един месец, за да преразгледа брака и посоката, в която се развива животът й. Ед решил, че ще я обича и вина­ги ще е благодарен, задето са се събрали, независимо дали тя ще се върне при него. Така и станало. По-къс­но той се сблъскал с трудности в работата, с нереше­ни проблеми от минали връзки и с усещането, че губи посока, съпътствано с поддаване на алкохола. Едно от най-големите им предизвикателства било да намерят разрешение на проблема, че всеки искал да е на пред­на позиция в двучленния им отбор.

Но любовта им устояла. Тълкованията от медиум гласели, че в някои свои предишни прераждания са били семейство, а в други — брат и сестра. Но какви­то и да са били миналите им връзки, двамата очевид­но запазили „обичта си един към друг и взаимната подкрепа в духовното си развитие".

Сега, години след началото на връзката им, Ед се чувства по-пълноценен, а Сюзън най-сетне е добила усещане, че е посветена на един човек, и е изостави­ла някои от предишните си „защитни механизми". Той е преодолял зависимостите си, а тя най-сетне смята, че може да се успокои. През годините всеки е помагал на другия в отношенията с децата му. Десе­тилетие след сватбата си, те продължават да се оби­чат и да се радват на своята взаимност.

Друга двойка, Боб и Даян Аарън, след повече от четиридесет години брак все още се чувстват непъл­ноценни един без друг. По неговите думи той вина­ги е знаел, че ще се ожени за истинската си любов. Но когато срещнал Даян, не бил „особено впечат­лен". Намирал я за мила, привлекателна, интели­гентна и приятна, но нямал намерение да се вижда с нея. Шест месеца по-късно двамата се срещнали „случайно" и Боб решил все пак да я покани да из­лязат. След три месеца се сгодили, а след още шест се венчали.

Съвместният живот им донесъл голямо удовлетво­рение. Макар че общуването в брака не протичало съвсем гладко, между тях винаги имало „усещане за безусловна любов". Станали родители на четири деца, чието отглеждане поначало предизвиква не­съгласия и конфликти. Боб и Даян обаче успявали да се нагаждат и да бъдат единни. Тя казва: „Винаги съм показвала на децата си, че любовта към съпру­га ми е на първо място и искам един ден и те да из­питват същото към своите половинки. В съвместния си живот се научихме да поставяме любовта пред необходимостта да доказваме правотата си".

Макар да не е сигурна кога, Даян е убедена, че двамата с Боб са били заедно в много прераждания. „Ние наистина мислим като един. Усещането е за синхронност и спокойствие. Това не е първият, нито ще е последният ни живот заедно". Сетне, размиш­лявайки върху връзката им, тя добавя: „Работихме добре съвместно, допълвахме се със способностите си, изпитвахме нужда да сме заедно и желание да споделяме и съпреживяваме духовното си разви­тие".

Сред предизвикателствата през последните ня­колко години е как да приемат внезапните новини за хомосексуалността на сина им и за диагноза рак на Боб. Но дори и сега те посрещат трудностите с мно­го разговори, молитви, безусловна любов и пълно взаимно посвещаване.

Колкото до различията, Боб отбелязва: „Различи­ята като че ли допълват брака ни. Двамата можем да разрешим всеки проблем и да обмислим всяка въз­можност". Двойката твърдо вярва, че посвещаване-то на духовността е здравата основа на връзката им.

Но не само мъж и жена могат да бъдат сродни ду­ши. Пам и Кристин имат връзка вече над десет го­дини. Срещнали се на стълбите в службата си. Пам моментално усетила привличането помежду им и си казала: „Това е тя!". Скоро след това двете започна­ли да излизат.

В началото на връзката им сънувала, че с Крис­тин са на някакво игрище. Изведнъж отнякъде се по­явила приливна вълна, която се насочила към тях. Точно преди да ги връхлети, двете сехванали за ръце. Когато водата отминала, видели{ че стоят на същото място, все така хванати за ръце и с лице ед­на към друга. Сънят се оказал пророчески. През пър­вия уикенд заминали заедно (игрище), когато дошла вестта, че бащата на Кристин неочаквано е починал от инфаркт (приливна вълна). Момичетата прекра­тили почивката си и отпътували за дома на Кристин. Години по-късно Пам добавя: „Освен това сънят сим­волизираше силната ни връзка—ние просто се хва­нахме за ръце и останахме така".

Няколко месеца след първата им среща двете за­живели заедно. Между тях съществувала дълбока

привързаност и се разбирали чудесно. Често заявя­вали, че им е писано да са заедно. Въпреки това Пам все не можела да се отърси от страха, че може да за­губи Кристин. Една нощ се събудила от някакъв кошмар и известно време се чувствала объркана.

„Събудих се посреднощ, като се чудех кой ли лежи до мен. В главата ми веднага се появи ми­сълта: „Всичко е наред, това е А..." Чувствах, че човекът до мен е мъж и името му започва с А. В съзнанието ми изплува образът на войник от Гражданската война (на страната на Севера) и останах с усещането, че двамата вероятно сме били заедно, може би като братя. Изведнъж се ядосах, задето в онзи живот той беше загинал петнадесет години преди мен".

Пам осъзнала, че всъщност човекът, който лежи до нея, е Кристин. Сънят обаче им помогнал да си обяснят част от своята връзка, както и страха на Пам да не загуби Кристин.

Освен вероятното им прераждане по време на Гражданската война, двете смятат, че в друг минал живот може да са били близнаци и затова връзката им е толкова силна. Същото чувство било причина и да потискат донякъде личната си изява, защото ни­коя не искала да е много по-различна от другата. Що се отнася до трудностите, те смятат, че най-големи­те предизвикателства са били смъртта на бащите им и периодът, когато Пам се увлякла по друга жена. Двете са разрешили тези проблеми, защото държат да не загубят онова, което вече са намерили. Освен това са научили много една от друга. Пам казва:

„Кристин ми показа какво е търпение, упо­ритост и вярност. Аз обикновено съм неспокой­на и неудовлетворена от ежедневието, докато Кристин го приема в движение и намира радост във всеки момент. Аз скачам от едно нещо на друго, а тя е склонна да се задълбочава. Колко­то до това на какво аз съм я научила... може би, че в живота има златни, непланирани момен­ти, на които просто трябва да се оставим. Съ­що така съм й показала, че когато предполага най-доброто за хората, това позволява и на тях, и на нея да се променят и израстват".

Кристин, от своя страна, казва:

„Личното ми развитие спечели много от приключенския дух на Пам и способността й да вижда нещата от различен ъгъл, коетр се дъл­жи на силно развитата й интуиция. Тя/обича да експериментира с нови неща — макар че това никога не продължава дълго. Аз пък съм склон­на да се занимавам с нещо, докато не го усвоя професионално, а това отнема много от време­то ми. Смятам, че в това отношение нашите енергии, взети заедно, ни помагат да намира­ме равновесието, докато се развиваме — всяка се научава да бъде малко повече като другата. Най-големият подарък, който всяка от нас е дала на другата, е постоянството. С каквито и предизвикателства да се сблъскаме (дори в от­ношенията си), ние оставаме неизменно заедно и се подкрепяме взаимно".

Джон и Пеги Карлсън, друг случай от архивите на Кейси, се срещнали в колежа. Събрал ги интересът им към музиката. Родителите на Джон били християнски мисионери в Китай и той бил роден там, а Пеги израс­нала в малко градче в Мичиган. С тези предпоставки статистическата вероятност да се срещнат била астрономически малка, но то все пак се случило.

Докато Джон бил още малък, семейството му се върнало в Съединените щати и впоследствие той за­писал да учи богословие в масачузетски колеж. В един момент решил да прекъсне следването си, за да учи в колежа „Нортланд" в Уисконсин. Горе-долу по същото време Пеги била завършена пианистка и сту­дентка в двегодишен колеж, когато хорът от „Норт­ланд" дошъл една вечер да пее при тях. Пианистът обаче не се явил и тя била поканена да го замести. След концерта диригентът бил непреклонен, че я иска в „Нортланд", и тя се прехвърлила там, като дори получила работа в администрацията на коле­жа. За пръв път видяла Джон на снимка:

„Един ден в офиса преглеждах картоните на приходящите студенти. Когато стигнах до този на Джон, спрях и се загледах в снимката му. Веднага разбрах, че ще се омъжа за него. Прос­то го знаех. Не го обичах, тъй като изобщо не го познавах. Просто по някакъв начин осъзнах, че ще е той".

Срещнали се, когато се наложило да пеят заедно в хора. Всъщност трябвало да поработят доста, тъй като Джон имал затруднения в усвояването на своя­та партия. От този ден нататък музиката щяла да

бъде важна част от съвместния им живот. Скоро след това се оженили. Преди сватбата майка му казала на Пеги: „Ако се омъжиш за сина ми, животът ти няма да е лесен, но и никога няма да е скучен". Думите й се оказали пророчески.

По онова време свекървата се занимавала с писа­телска дейност и била рецензирала биографията на Кейси „Има една река" за едно методистко издател­ство. Така Джон и Пеги се запознали с работата на този забележителен човек и получили тълкования от него, които потвърждавали, че двамата са били за­едно в много свои прераждания.

Джон имал чудесен глас. Тълкованието го насър­чавало да го развие в пеенето и реториката, като се насочи в духовната област. Очевидно в някой минал живот той бил използвал музиката за сладострастни цели и сега лесно можел да се поддаде на подобни из­кушения. Кейси казал, че целта на настоящото му прераждане е да довърши работата, която е започ­нал през раннохристиянските години в Лаодикея. Очевидно тогава преживял голяма част от смутове­те, застрашавали устоите на църквата, но успял да запази вярата си. Тази сила на убежденията си бил запазил и сега.

Преди прераждането му в Лаодикея Джон бил под­чинен на Исус, писаря Мойсей. През този си период на Земята бил много добре запознат със закона и имал дълбоко уважение към духовността. Същевре­менно обаче бил склонен да набляга по-скоро на бук­вата на закона, отколкото на духа му. Освен това, когато се ядосвал, често избухвал и вземал прибър­зани решения. Кейси го съветвал да се научи на самообладание.

В египетското си въплъщение Джон свирел по храмовете на инструменти като арфа и цимбал. Но вместо с музиката си да служи на другите, той я из­ползвал, за да събужда похотливи страсти, и се обър­нал към египетските „котли с плът"*. Така че във връзка с любовта му към музиката Кейси го предуп­реждавал: „Не й позволявай да те изкуши, както в дните ти в Египет..." (3188-1). В настоящето тя тряб­вало да му бъде само хоби, което да подпомага духов­ните му стремления.

Пеги също подпомагала запазването на ранно-християнската църква в Лаодикея. По онова време тя пеела псалми, като вдъхновявала другите. В тълко­ванието се казвало, че за да запази хармонията и сплотеността в своя дом, трябва да използва същи­те свои музикални дарби. Колкото до връзката й с Джон, Кейси я предупреждавал: „При всичките му дейности ще бъде трудно да го задържаш в правия път" (5070-1). По времето на Исус Навин Пеги била една от сестрите на Раав, които приели в дома си шпионите, изпратени в Йерихон да сринат града. Исус и хората му я спасили заради добротата й. След това била приета в юдейското племе и познала чуде­сата на Йехова. Преди това, по време на преражда­нето си в древен Египет, работела в един от храмо­вете, където подготвяла жените за майчинството.

Поради някои от предишните си занимания, сега на Пеги й било трудно да добие самоуважение и уве­реност в собствените сили. В тълкованието й се каз-

Още докато била в колежа, Пеги имала преживя­ване, което потвърждавало живота й като сестра на Раав. Веднъж гледала филм за библейските героини Ноемин и Рут. Историята така я завладяла, че дълго не излизала от ума й. Много след това се разплаква­ла, щом се сещала за нея. Отначало не разбирала защо изпитва такива дълбоки чувства, докато един ден в часа по религия не осъзнала, че щом е била една от сестрита на Раав, значи е била леля на Рут и е преживяла лично цялата история.

Джон и Пеги имали пет деца. От самото начало подходите им към тях силно се различавали. Джон бил възпитан много строго. Освен това като дете му давали много наставления и дълги списъци със за­дачи. Поради това с години изпитвал нужда да пра­ви такива списъци за себе си, жена си и децата си, дори Пеги казала веднъж пред приятели: „До гуша ми е дошло от списъци!". На всичкото отгоре бил много строг и избухлив. Пеги се отличавала с повече

непринуденост и не смятала, че дисциплината е чак толкова важна. На моменти, когато децата били мал­ки, тя чувствала нужда да ги защитава от неговите гневни изблици. С годините той се научил да бъде по-мек, а тя станала малко по-строга и организирана.

С времето Джон защитил различни научни степе­ни и станал отличен преподавател, писател, църко­вен съветник и психотерапевт. Освен това бил добър оратор и вдъхновявал публиката си където и да оти­дел по света. Въпреки многобройните му таланти, точно както предсказал Кейси, на жена му често й било трудно да го държи „в правия път". Докато живеели в щата Ню Йорк, Джон преподавал в един хубав университет. Този период от съвместния им живот бил един от най-любимите за Пеги. Тя и деца­та били щастливи, а главата на семейството някол­ко години поред бил обявяван за най-добрия препо­давател. Заради способността му да вдъхновява мла­дите хора да се записват в религиозните факултети, деканът поискал от него да работи с първокурсници-те. Джон обаче предпочитал да се занимава с по-се­риозните специализанти и вместо да потърси ком­промис, един ден просто напуснал. Пеги се чувства­ла съсипана, защото трябвало да се разделят с уни­верситета, с дома и приятелите си, но Джон бил не­преклонен.

По-късно съпругът й бил преподавател в друго висше училище, тя и децата се установили и отново се чувствали щастливи, но Джон решил да напусне също толкова внезапно. Поискал да работи върху книга за университета, а от управата били решили, че той трябва да създаде факултета и програмата му. Джон отново не направил-никакво усилие за компромис. Веднъж Пеги казала пред други хора: „Изпитвах истинско страхопочитание към него — когато каже­ше нещо, то беше факт. И точка. Дори не си правех труда да го разпитвам".

Колкото до личните им отношения, на два пъти Джон не бил особено удовлетворен от работата си. И в двата случая се бил увлякъл по друга жена. Отначало Пеги се чувствала опустошена и можела един­ствено да плаче. Първия път, когато се случило обаче, друг мъж проявил интерес към нея и тя каза­ла на съпруга си: „Ако я искаш, можеш да я имаш. Но тогава и аз ще имам връзка с друг". Още същия ден съпругът й се отказал от увлечението си. Годиш­ни по-късно историята се повторила и Пеги му зая­вила: „Бракът ни приключи — отстъпвам те на нея". Джон пак се отказал от извънбрачната връзка. Вед­нъж Пеги споделила, че тези две случки са помогна­ли повече на самоуважението и увереността й от всичко друго. От своя страна, въпреки изкушенията, Джон не можел да си представи да живее без нея.

Той пътувал много и искал съпругата му винаги да е с него. Околните ги смятали за неразделни. Джон все по-често споделял мислите си с нея. По-късно тя казала: „Никога не съм имала усещането, че той се отегчава да разговаря или да споделя с мен".

През 70-те години двамата основали малък науч­ноизследователски център с идеална цел, предназна­чен да подпомага църкви, пастори и отделни хора, работещи за духовността и религиозното образова­ние. По думите на Пеги, с Джон стигнали до убежде­нието, че „съпругът и съпругата трябва да направят нещо заедно; нещо, в което да бъдат екип. То трябва да е извън децата и съвместния живот, да е в служба

на другите". Такова било тяхното отношение и любовта им към музиката — тя играела важна роля в целия им съвместен живот чрез хоровете, църкви­те и образователните програми, в които двамата взе­мали участие. С течение на времето Джон и Пеги за­почнали да чувстват, че връзката им е много важна, нещо като „договор", одобрен от Бога. И по силата на този договор всеки имал да научи много от другия. Пеги твърди:

„Жалко, че не мога да помогна на младите двойки да осъзнаят, че хората не се събират по някаква случайност. Едно от трудните неща на партньорството е, че в повечето случаи привли­чаш човек, който е доста по-различен от теб. Отначало смяташ, че той не те уважава или си му безразличен, понеже не харесва същите не­ща като теб. Научи се да уважаваш, да цениш различията. Остави се другият да учи теб и никога не забравяй какъв късмет е да имаш партньор".

В края на съвместния им живот, размишлявайки върху над петдесетгодишния им брак, Пеги казала:

„От Джон се научих на съзнателност. Иначе съм склонна да живея за момента. Приемам каквото ми поднася животът и давам каквото мога. През първата половина от живота си жи­вях както дойде. Джон ме научи да бъда съзна­телна. Помогна ми да оценя това качество. Да оценя чувствата и религиозните преживява­ния. Научих се да се наслаждавам на човешка-

та топлина и на онова, което се случва в момен­та. Той ми помогна да разбера, че човек може да има голямо влияние върху положението си в живота. Аз пък го научих да се отпуска. Да се доверява. Да разчита на човека до себе си. Да вярва, че Бог ще ни осигури всичко, от което се нуждаем. Той винаги е имал онова наследено от Депресията мислене: „Утре може да няма как­во да ям, така че най-добре днес да се натъпча". Освен това смяташе, че вещите втора употреба са най-доброто, което можем да имаме".

На смъртното си легло Джон вдигнал поглед към жена си, уловил я за ръката и казал:

— Пеги, не се боя от смъртта, но не искам да те на­пускам. Не искам да те загубя.

Пеги само му се усмихнала и отвърнала:

— Виж, ти си роден в Китай, а аз — в едно затън­тено кътче на Мичиган и все пак успяхме да се на­мерим. Не се тревожи, пак ще се срещнем.

СРОДНИТЕ ДУШИ КАТО РОДНИНИ

Джина Серминара, д.ф., Много животи, много любови

роднински отношения от хиляди години. Очевидно членове от семейството имали различни връзки в се­рия от прераждалия, сред които в древен Египет, Елада, Персия, Рим, Германия и Америка в годините на първите заселници. Буквално стотици страници тълкования и документация описват в детайли въп­лъщенията на тези хора, връзките както между тях, така и с други, по-далечни роднини в настоящето

Обсъждайки отношенията им наеродни души, Кейси заявил, че голяма част от сегашното семейст­во е живяло заедно в древен Рим. През този период някои от тях били последователи на раннохристиянска секта — някои продължавали работата на апос­тол Петър, други се интересували повече от делата на Павел. Неколцина пък били отговорни за част от преследванията на християни. В онзи живот била за­ложена настоящата им семейна динамика. Според тълкованията бащата [378] Франц бил свързан тога­ва „с мнозина от онези, които сега са в дома му, и с техните отношения, със съдействието между тях, а спънките са необходими за развитието на всички свързани по този начин в настоящето" (378-12).

Именно заради римското си прераждане Уенди за­боляла от рак на костите сега. Станало ясно, че по времето на Нерон тя обичала да гледа битки и мъче­ния на християни на арената. За да изпита лично физическите страдания на жертвите, с които няко­га се забавлявала, на душевно ниво тя си била избра­ла тази болест. Когато попитала защо е трябвало да изчака 2000 години за това, Кейси й отговорил: „защото „преди не е имало възможност!" (275-25). Нужните предпоставки за създаването на тази ситу­ация се появили едва в това й прераждане.

Освен римското, семейството имало много други прераждалия и минали ситуации, които оказвали влияние върху настоящите им чувства, дарби и въз­гледи. Ето кратко обобщение на някои от предишни­те им връзки.

В древен Египет Уенди и настоящата й сестра Кейт [276] се запознали в храмовете. Кейт пристиг­нала от друга страна, за да види чудесата на Египет, Уенди пък била учителка в храма и двете станали близки приятелки. По онова време и двете прите­жавали музикални дарби, с които подпомагали духовното извисяване на другите. В настоящия си живот те също имали талант за музика и Кейси им предложил да работят съответно с флейта и арфа. С годините това негово прозрение се потвърдило. Момичетата станали известни концертиращи из­пълнителки, като през 70-те години още продължа­вали да се появяват пред публика.

Също през египетския период майката на Уенди, Лорейн [255], се намирала във „войнствата" връзка с един мъж. Макар че работели заедно, поради раз­личните си идеи двамата често се карали. За да мо­гат двете души да разрешат проблемите си, сега мъ­жът се бил преродил като Бен [452], сина на Лорейн — лютерански проповедник с възгледи, съвсем раз­лични от тези на майка му. Лорейн му предложила да си направи тълкование, но идеята му се сторила ужасна, понеже категорично отказвал да приеме, че съществува прераждане. Изобщо не се интересувал от вярванията или философията на майка си. По-късно тя попитала Кейси как е най-добре да се дър­жи със сина си и й било отговорено: „С любяща тър­пимост, с любяща близост, да си готова винаги да от-

кликнеш, когато трябва или можеш да му окажеш някаква помощ" (255-12).

Накрая, тъй като Бен страдал от алергии и сенна хрема, Лорейн настояла да му направи здравно тъл­кование. Макар и неохотно, Бен се съгласил, понеже нищо друго не можело да му помогне. Когато тълко­ванието пристигнало, той спазил дадените указания и за негова изненада се почувствал толкова добре, че решил да се запознае с останалата информация от тълкованията за семейството, а накрая помолил Кейси да направи едно и за неговите прераждания. Не след дълго лютеранският проповедник станал за­пален почитател на майчината си философия и раз­личията между двамата изчезнали. Лорейн писала, че всичко това я прави „много щастлива. Търпение­то ми бе възнаградено. Бяха нужни само две години, докато го убедя".

В тълкованието се казвало, че Франц и Лорейн са били женени и преди. Освен че сега бил глава на се­мейство, той помагал на почти всичките си роднини и по време на живота им в древен Египет. Понастоя­щем бил преуспял търговец, но трябвало да се сблъс­ка със ситуация, създадена по време на прераждане­то му в Германия, когато се поддал на съмнения, страхове и отчаяние. Станало ясно, че бил стигнал етап от живота си, в който просто се предал. Същи­те тези чувства и страхове трябвало да се повторят в настоящия му живот, за да бъдат преодолени.

Въпреки финансовите си успехи, по време на Деп­ресията Франц загубил милиони долари и почти всичко, което притежавал. Това го довело до отчая­ние и дори до мисъл за самоубийство. Тъй като не знаел какво да прави, той изчезнал, без да се обади

на семейството или приятелите си, и просто заски­тал из страната. Никой не знаел къде е или какво прави. На помощ му се притекли същите хора, кои­то му помогнали в миналото — с молитвите, с надеж­дата и несекващата си любов. След дълги размиш­ления от негова страна и много молитви и притесне­ния от семейството му, през септември 1934-а Франц най-сетне се завърнал у дома. Скоро след това писал на Кейси:

„Преди около пет месеца положението ми изглеждаше безнадеждно, така се бях оплел, че не виждах как ще се измъкна. Сега, благодаре­ние на [многото четене]... и дълбокото разби­ране и любов от страна на добрата ми съпру­га, всичко се промени. Истинско чудо е да наб­людаваме как Бог разгръща пред мен величес­твен, чуден план за щастлива нова кариера и всичко това — само благодарение на духовна­та наука и молитви. Почти всеки ден се случ­ва нещо ново, което ни приближава до целта да създадем щастлив дом, в който да мога да се занимавам активно с бизнес, да прилагам принципите, които приех, след като бях насо­чен по пътя на правилното мислене... Ако от самото начало знаех онова, което зная днес, всичко щеше да бъде различно. Живеех в рая на глупците и трябваше да бъда здравата раз-търсен, за да пречистя душата си..." (случай 378-50, доклади).

Франц очевидно е преодолял страховете си от ми­налото и това му е помогнало да израсне. Същото мо-

жело да се каже за Уенди и рака на косрйте й или за антагонизма между Лорейн и Бен. И други членове на семейството имали трудни връзки и ситуации, ко­ито в крайна сметка ги довели до необходимите поу­ки. Точно както се казвало в тълкованието, цялото семейство било събрано с определена цел. По този начин всеки от тях получавал възможност да се раз­вива, да израства и да стане по-добър човек.

Според тълкованията на Едгар Кейси между зем­ните прераждалия душата обмисля всичко научено, както и онова, което й предстои да научи в непрекъс­натия процес на развитие. След като прецени поло­жението си, тя решава с какви неща трябва да се сблъска при следващото си прераждане и изчаква момента и географското положение, които ще й да­дат най-добри възможности за планираните съби­тия. Душата избира онези, с които е била свързана и преди. Така се създава бъдещото семейство. Лич­на завършеност се постига, когато душата усвои всички уроци на израстването и личностната тран­сформация.

Когато едно шестнадесетгодишно момиче попита­ло: „С каква цел съм избрала родителите си за това прераждане?", Кейси й отговорил: „Заради просвет­ление —както на теб, така и на родителите ти" (2632-1). На друга девойка казал, че е имала връзка с ро­дителите си в не едно прераждане:

„Не е случайно, значи, че същността е избра­ла да дойде в средата или в дома, в който се е родила сега; сегашните дейности и връзки во­дят до осъзнаване, че нужното за този живот може да бъде намерено там.

Тъй че същността е поела задължение, също и онези около нея, а изпълнението на задачите им ще подпомогне постигането на целта". (2571-1)

Когато момичето попитало: „С каква цел съм се родила при сегашните си родители?", той заявил: „За да се поучиш от опита им и да им помагаш в техни­те проблеми".

Петнадесетгодишно момче пък се интересувало защо е избрало да дойде на Земята по това време и защо е предпочело именно това семейство. Отгово­рът гласял, че въпросното семейство ще бъде за не­го идеалната среда, в която да намери себе си. Баща му бил морски капитан, а майка му — изключително грижовна и любяща жена. Тази среда щяла по няка­къв начин да го подготви да служи на другите с вро­дените си лидерски способности:

„Същността може да им е в помощ, както те могат да помогнат на същността и така да се допълват взаимно.

Целта на това прераждане е да осигури на същността възможностите, от които тя се нуж­дае - да се себеизразява, да помага на другите" (984-1).

По-късно се оказало, че момчето [984] наистина е роден водач. Завършил офицерско училище и станал капитан. След като напуснал армията, се изявявал като в други поприща, включително като главен ин­женер в пристанищната администрация на Мериленд.

Когато попитала за близначката си, една тридесет и три годишна жена научила, че със сестра й са си създали връзка на духовно ниво, толкова дълбока и силна, че двете имали „много близки отношения" практически във всяко свое прераждане на Земята (1789-7). Жената, художничка по образование, била много чувствителна и емоционална натура. В пос­ледното си прераждане заради убежденията й я под­ложили на мъчение чрез потапяне във вода. Оттога­ва имала избухлив нрав и желание да си „върне" на онези, които са се отнесли така жестоко с нея. По вре­ме на прераждането си във Франция била ученичка на Рубенс — именно през онзи период добила ху-дожническата си дарба. В живота си в Персия била скулптор и развила силен интерес към въпросите на духовността. В древноегипетското си въплъщение пък украсявала храмове и дворци. И във всички те­зи прераждалия била в близки отношения от разли­чен характер с близначката си в настоящето.

Връзките между сродни души се проявяват по все­възможни начини във времето, но се запазват въп­реки разнообразието, независимо дали са положи­телни или отрицателни.

Една шестдесет и четири годишна жена искала да разбере какви отношения е имала с баща си, с кого­то в този живот се чувствала много близка. Кейси й отговорил, че по време на живота им в Персия той е бил неин чичо, който я е отгледал. В светите земи бил баща на нейни приятели, а тя отишла да живее в до­ма им. В последното й прераждане, което било в древна Грузия, двамата били големи приятели (3356-1).

През 1941 г. в тълкованието на едно единадесет-годишно момиченце се казвало, че някога е била шпионин в Палестина и често й се е налагало да „проверява" подвизите на днешния си баща. В този живот, макар и в много приятелски отношения, два­мата често изпитвали необходимост взаимно да ос­порват действията си именно поради тогавашните си отношения (2572-1).

От гледна точка на Кейси, семейните връзки се образуват въз основа на минали отношения, били те положителни или отрицателни. В настоящето те имат за цел да дадат на всеки член от фамилията възможност да постигне още нещо на душевно ниво. От тълкованията става ясно, че когато една двойка очаква дете, различни души обмислят варианта да живеят с тези родители. Те преценяват и вероятни­те преживявания, които съпрузите могат да им оси­гурят. Независимо дали двойката изглежда прекрас­на, или сурова в очите на околните, душата взема решение да стане част от конкретното семейство са­мо ако то ще й осигури необходимата програма. С други думи, ние сами избираме родителите си. *

Вероятно идеята, че душата може сама да си из­бере болезнени или дори насилствени семейни отно­шения, за някои е непонятна. Душата обаче мисли само за възможностите, които ще получи от дадена ситуация, а не от спецификата на самата ситуация. Например, ако притежава силна състрадателност и вроден талант за съветник-психолог, тя може би ще избере родител-насилник, за да преживее този проб-

*Изборът на семейна среда е разгледан по-подробно в глава „За­чатие и привличане на душите". — Б. а.

лем и да го реши. След това, когато порасне, ще мо­же по-добре да помага на други хора да се справят с подобни ситуации. На душевно ниво ние си избира­ме такова положение в живота, което най-добре ще ни позволи да се учим и да постигнем целите на нас­тоящото си прераждане. А дали съответните поуки ще бъдат извлечени, зависи единствено от свободна­та ни воля.

Ето един подходящ пример от архивите на Кейси. През 1942 г. тридесет и седем годишната Мати полу­чила тълкование на живота си. Макар душата й да притежавала много качества, в едно от предишните си прераждалия тя се била възползвала преднамере­но от Анджела. С това почти разрушила живота й и Анджела натрупала много гняв и неприязън към нея, вероятно без да забелязва, че трудностите й дават шанс да си извлече поука. За да могат да решат проблемите помежду си, сега Анджела била избрала да се роди като дъщеря на Мати, но сляпа и с умст­вена изостаналост. Като нейна майка, Мати трябва­ло да се научи на обич и грижа за същата онази ду­ша, на която някога навредила. Когато попитала Кейси как да се справи с трудностите, той й отгово­рил: „Не се самосъжалявай, а хвали Бога, задето ти е дал да срещнеш себе си и да видиш любовта Му, ве­ликодушието Му на Земята" (2796-1). От много слу­чаи в архивите му става ясно, че връзките между сродни души често носят известно количество гняв, враждебност и неприязън, върху които и двамата трябва да поработят.

В тълкованието за здравето на тридесет и шест го­дишна жена се казвало, че страда и от невроза. Проб­лемите се дължали на нейната себичност, а също та-

ка на омразата и враждебността, които таяла към някои членове от семейството си. Никога не й бил разкрит източникът на този антагонизъм, но става­ло ясно, че тя и роднините й определено не се разби­рат. Кейси я съветвал да започне с премахването на гнева от живота си: „Помни: ако не се научим да оби­чаме поне нещичко от онези, които са били или са наши врагове, значи не сме започнали да мислим правилно". Жената очевидно не възприела това, за­щото по-късно му писала:

„Що се отнася до живота ми, много ме е яд, че съм най-голямата в семейството; в ранна възраст много ме потискаха и нищо не ми да­ваха да правя. Винаги ми се напомняше, че съм най-голямата и давам лош пример. Явно се­мейството ми така ме е стъпкало, че на момен­ти не ми се живее. Струва ми се, че няма за как­во. Прекалено съм привързана към тях. Обожа­вам ги и правя всичко възможно да им се харе­сам, но винаги се провалям. Аз съм [тази], коя­то винаги получава най-лошото, било то компа­ния или семейство — все мен ме „режат", все аз греша. От двадесет години работя в една и съ­ща фабрика и нямам никакви проблеми с коле­гите си, а у дома е толкова трудно" (Случай 3254-1, доклади).

Тридесет и четири годишна домакиня поискала да разбере защо се е родила в семейство, с което „нико­га нищо общо не съм имала". Кейси й отговорил: „Би­ла си отчуждена от тях и в предишния си живот. Дървото остава там, където падне. Такъв е законът".

На въпроса за нещастното си детство получила след­ното обяснение: „Щастието е състояние на съзнани­ето. Още не си открила себе си, нито връзката си с проявите на съзидателните сили в материалния свят (2982-1).

Една двадесет и осем годишна жена попитала Едгар Кейси дали ще е добре да поиска попечителство­то над малката си дъщеря, която останала при бив­шия й съпруг. Била омъжена повторно и не знаела дали за детето ще е удачно да заживее при нея. По думите на Кейси причината за настоящата ситуация лила в предишен живот, където двете с дъщеря й били сестри, но не се разбирали. Сега майката има­ла възможност да вземе съзнателно решение дали да имат близки отношения — нещо, за което Кейси от­белязал: „Можеш... Но искаш ли?" (3573-1).

От неговите архиви става ясно, че връзките меж­ду сродни души в семейството са дълъг процес на ус­вояване на знания. Понякога те имат положителен, друг път отрицателен характер. Нерядко се случва миналите влияния да съдържат елементи и от две­те. Например един баща [2385] открил, че изпитва едновременно обич и завист към малкия си син [1990]. С израстването на момчето съперничеството им се засилвало и между тях често се настанявала враждебност. Миналите им връзки включвали пре-раждания, в които двамата били другари, а в едно от тях — отново баща и син. Днешното съперничество обаче датирало от живота им в пуританска Америка. През този период момчето било много близко със сес­тра си (днешната му майка). Тя се омъжила за човек, когото то смятало за пропаднал и недостоен. Този чо­век бил настоящият баща. Интересното тук е, че ра-

ботата го отвела в същия град, където някога се по­явило съперничеството между тях. Според записана­та в архивите информация за развитието на неща­та след тълкованието, по-късно бащата и синът оправили отношенията си.

Да вземем и един съвременен пример. Гейл изпит­вала голяма привързаност към сина си Лари, дока­то бил бебе. Когато го раждала, тя наблюдавала всичко в поставеното в родилната зала огледало. По­добно на много майки, за нея това било „най-вълну­ващото, най-изпълващото събитие в живота ми до момента". Ала когато Лари станал на пет-шест годи­ни, започнала да изпитва към него смесени чувства: „Открих, че на моменти не само не го обичам, но го и мразя". Тази враждебност продължила с години, Гейл се чувствала ужасно и започнала да отправя мо­литви за прошка. Накрая в сънищата й се появили два спомена от минали прераждания, които й помог­нали да разбере откъде идва тази нейна „омраза" и да се освободи от нея.

По думите й Лари имал един навик, от който „на­право настръхвах". Често, докато се хранели, той я поглеждал, щраквал с пръсти и й казвал да му доне­се това или онова. Макар че страшно се ядосвала, майка му ставала пряко волята си и изпълнявала же­ланието му. Това продължило няколко години, дока­то момчето не навършило осемнадесет. Точно тога­ва Гейл сънувала сън, в който синът й бил номад и я отвеждал като пленница в своя град в пустинята. Там я затворил в харема си и тя станала негова „фаворит­ка". Макар и пленница, с течение на времето го обик­нала, макар че „мразех да ходя при него, когато ме викаше". Тъй като Гейл и синът й вече били разговаряли за преражданията, тя му разказала за съня си. От този ден нататък Лари се отказал от навика си да й шрака с пръсти.

Влияние от друг минал живот се проявявало все­ки път, когато приготвяла вечерята, а Лари й се пречкал в кухнята. Веднъж, тъкмо режела месото, той така я ядосал, че му казала: „Иде ми да взема то­зи нож и да те скалпирам!" По-късно видяла насън как синът й я скалпира на бойно поле в Монголия. След като разбрала откъде идват, тя успяла да се ос­вободи от неприятните чувства.

Освен преражданията, в които са се породили те­зи отрицателни отношения, Гейл е убедена, че с Ла­ри са имали и множество положителни, например в Египет и в Америка, където двамата са били инди­анци. Веднъж, по време на екскурзия в Египет, тя из­питала отчаяна нужда синът й да е с нея. В един от храмовете „копнежът" й станал „толкова силен, че просто се превих на две".

Колкото до живота им като индианци, Гейл още от ранна възраст обичала да язди и дори имала кон като ученичка в гимназията. Едно от любимите й неща била ездата без седло. След като се задомила и родила децата си, нито тя, нито те имали възмож­ност да яздят. Но когато Лари поотраснал, го завела в едно ранчо, където имало коне. Там момчето граб­нало въже и хукнало да гони „дивите коне" наоколо. Малко по-късно изненадал всички, като се появил ях­нал кон без юзди и седло, само с въжения клуп около шията на животното. Очевидно можел и да го направ­лява само с бедра и прасци—старо индианско умение.

С течение на времето Гейл се научила да вярва на усета си и да разговаря открито със сина си за всичко. Днес между тях съществува разбиране и безус­ловна любов. Гейл казва: „ С годините ставахме все по-внимателни един към друг, помагаме си във вся­какви ситуации и вече изпитваме дълбока, несеква-ща обич". Макар да живеят на повече от хиляда и петстотин километра разстояние, връзката между тях все още е силна. Лари сякаш знае кога да й се обади, тя също.

Тълкованията на Кейси сочат, че не само рожде­ните, но и осиновените деца избират родителите си. Независимо от кого ще бъде родена физически, ду­шата очевидно може да избира и при кого ще се озо­ве по-късно, за да извлече необходимите уроци.

На осиновителите на десетмесечно момченце било казано, че едно от най-значимите прераждания на сина им било в Египет, където работел като тълку­вател на закона. В този период тримата се познава­ли и били близки. Били заедно и в Персия. По време на египетското прераждане приятел на момчето [3346] бил човек, който понастоящем му станал по-голям брат, осиновен от същото семейство. В тъл­кованието се казвало, че двете момчета нарочно са избрали да бъдат братя, за да се научат взаимно на някои неща и да станат по-добри хора.

Четиридесет и девет годишна жена разбрала от Кейси, че се е грижила за осиновеното си дете и по време на прераждането им в Палестина. Затова сега момчето било с нея и двамата можели да създадат „единство в целите" си (2787-1). В друг случай роди­телите на осиновено тригодишно момченце научили, че синът им е знаел предварително, че „биологични­те му родители" ще се откажат от него веднага след раждането. Очевидно осиновителите били привлек-

ли тази душа в семейството си поради средата, коя­то можели да й осигурят, както и заради общите им интереси; тримата се били прераждали заедно и пре­ди (3340-1).

През 1944 г. едно семейство попитало Кейси дали е препоръчително да кажат на порасналата си дъще­ря, че е осиновена. Той отговорил, че могат, стига съ­щевременно да подчертаят дълбокото усещане за свързаност, което душата все още изпитва към тях. Напомнил им, че рождените родители могат да изби­рат децата си само на душевно ниво, докато осино­вителите — и на физическо. Или казано с езика на тълкованието, „една майка, един баща не могат да избират кой ще им се роди, освен духовно. При оси­новяването изборът може да е и духовен, и материа­лен" (3673-1).

Двадесет и девет годишен мъж попитал защо е бил разделен от родителите си на толкова ранна възраст. Кейси му казал, че така си е избрал на душевно ни­во — за да се получи точното съчетание на нещата, от което се нуждае в настоящото си прераждане (2301-1).

Друг съвременен пример: Доти и Каръл били „ка­то сестри" в продължение на половин век. Всъщ­ност били братовчедки, но на осемгодишна възраст Доти останала сираче и отишла да живее със се­мейството на леля си (сестра на майка й). По онова време Каръл била на четири години. По-късно тя отбелязала: „Двете сме братовчедки, но се смятаме за сестри; така ни третират и останалите роднини. Вече петдесет години споделяме мислите, сънища­та и страховете си, разменяме си дрехите и се сме­ем заедно".

Да живее с леля си, в началото било не по-малка травма за Доти, отколкото загубата на двамата й ро­дители. Трябвало да напусне приятелите и останали­те си роднини във Вирджиния и да отиде у леля си и чичо си във Флорида. Както можело да се очаква, би­ла изпълнена с опасения и страх. Каръл пък се чув­ствала въодушевена: „Радвах се, че ще имам сестра, с която да деля стаята си". Въпреки разликите във възрастта, възгледите, характерите и предпочитани­ята, двете момичета бързо се сприятелили и им било много приятно да бъдат заедно. Не след дълго Доти започнала да се чувства, все едно е родена в това се­мейство. Макар че имала и брат, Каръл била по-близка с нея, отколкото с него.

Несъгласията между тях били малко и редки. Сплотеността им изглеждала необяснима. В пубер­тета двете се защитавали една друга от приятели, роднини и родители даже когато било по-лесно да не го правят. В резултат за простъпки на едната наказ­вали и двете. Често си правели номера и много се смеели. Каръл си спомня: „Понякога сутрин си при­готвях дрехите за училище и отивах до банята, а когато се връщах — тъй като тя хващаше по-ранен автобус — откривах, че е заминала с моите дрехи".

Колкото до миналите им прераждания, Каръл чес­то сънувала, че с Доти живеят в Доминиканската ре­публика, в боядисана в пастелен цвят къща на вър­ха на хълм с изглед към бледозелените води. Сега братовчедките са убедени, че в някой предишен живот са живели заедно в тропиците. Макар да са бели, вярват, че някога са били тъмнокожи. Дори в настоящето двете обичат „калипсо-музиката, Хари Белафонте и тропическите храни". Доти си пада по

лудите, ярки цветове и бижута. Двете жени обичат да слушат разказите на познати от Ямайка и Домини­канската република за живота „у дома".

Най-голямата им семейна трагедия била, когато бащата на Каръл се самоубил на четиридесет и де­вет годишна възраст. Тя разказва:

„Смъртта на баща ми беше голям удар и за двете ни. Бяхме много близки с него. Именно той ни водеше навсякъде, изслушваше ни, ко­гато разправяхме как са минали срещите ни, и не си лягаше, докато не се приберем у дома. На­истина ни разбираше. Макар да беше много строг по отношение на дисциплината, той ви­наги ни се притичваше на помощ, дори когато не можеше да направи нищо, освен да погово­ри с нас... все още си мислим колко много ни липсва".

Тази смърт потресла двете момичета, но с общи усилия—разговори, споделяне на чувствата и обсъж­дане на всичко, което им се е искало да му кажат или да направят заедно с него, успели да се съвземат. Ма­кар да живеят далеч една от друга, те продължават да посрещат изпитанията по същия начин — заедно.

Разбирането и връзката помежду им са помогнали на двете жени да преживеят много от най-тежките периоди в живота си. Те споделят: „В повечето слу­чаи просто знаем, че трябва да се чуем по телефона. Често се шегуваме, че сме направили голямо вложе-ние в „Ма Бел", особено в критични периоди". По иро­ния на съдбата, като дете Доти напуснала Вирджи­ния, за да живее във Флорида, а от четиридесет го-

дини насам Каръл се е установила във Вирджиния, докато Доти останала във Флорида.

И двете са се научили взаимно на съпричастност и безусловно приятелство. Въпреки заетостта си, ви­наги имат време една за друга — да се изслушат, да споделят и просто да бъдат заедно. Каръл пояснява:

„Тази връзка ни поддържа. Сега ни разделят много километри, но разговаряме поне веднъж седмично, обикновено два пъти. Винаги си по­магаме. Доти си прави списъчета с нещата, ко­ито непременно иска да ми каже. Най-големи­ят ни въпрос сега е кога и къде да се установим след пенсионирането си, за да бъдем максимал­но близо една до друга...

С годините връзката ни се разви, но и в мно­го отношения си остана същата. В живота ни имаше един период, когато бяхме много заети с отглеждането на децата си и не общувахме особено често, но чувството не отмираше. Досе­га никоя от нас не е имала с друг човек връзка, в която да съществува толкова близост и разби­ране. Все едно наистина се познаваме от векове".

СРОДНИТЕ ДУШИ КАТО ПРИЯТЕЛИ