Електронно издание бюлетин съдебна практика по



Изтегляне 0.73 Mb.
страница3/5
Дата02.06.2018
Размер0.73 Mb.
#71193
1   2   3   4   5

Продължителността на гражданско производство за вреди, започнало през 1996 г. и приключило през 2004 г., е прекомерна и се дължи на лошо администриране на делото от националния съд.
Решение на Съда по делото Petrova v. Bulgaria (no. 19532/05)
Фактите: Жалбоподателката е ищца по иск за вреди срещу строителна компания във връзка със строителство в съседен на нейния имот. Делото започнало на 21.01.1996 г. и приклюило с окончателно съдебно решение на 8.05.2004 г. В периода 1999 -2001 г то било спряно, за да се изчака изхода на административно производство относно статута на строителството. Впоследствие по делото били отложени редица съдебни заседания. Пред ЕСПЧ г-жа Петрова твърди нарушение на изискването за разумен срок на производството по чл. 6, § 1 от Конвенцията, както и на чл. 13 във връзка с това.
След произнасяне на въззивното решение в полза на жалбоподателката, ответната страна депозирала искане до ВКС за спиране на изпълнителното производство до окончателно решаване на делото и внесла парична гаранция. Сумата обаче била върната на ответника малко след произнасянето на ВКС отново в полза на г-жа Петрова и страните се споразумели извънсъдебно за изплащането на сума, по-голяма от гаранционната, с което и изпълнителното производство било прекратено. В тази връзка жалбоподателката се оплаква за нарушение и на чл. 1 от Първия протокол към Конвенцията.
Решението: ЕСПЧ установява нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията, като отблезява, че делото не се отличава с висока сложност, а въпреки вината на жалбоподателката за 2 от забавянията главната причина за прекомерната продължителност на процеса е начинът на администриране на делото от районния съд, който провел над 19 съдебни заседания, приел редица просрочени доказателствени искания, назначавал няколко вещи лица и отлагал делата, за да даде възможност да се дадат отговори на въпроси, поставени в последния момент. Съдът намира и нарушение на чл. 13, като се позовава на заключенията си по делото Finger v. Bulgaria.
Съдът отхвърля като явно необосновано оплакването за нарушение на правото на собственост във връзка с начина, по който е протекло изпълнителното производство и връщането на гаранцията от страна на ВКС на ответника, което й било попречило да получи пълно плащане за вредите и лихвата. Съдът смята, че връщането на гаранцията на ответната страна не е забавило или попречило на изпълнението на решението в полза на жалбоподателката, още повече, че според извънсъдебното споразумение тя е получила доста по-висока сума от обезпечената с върнатата гаранция и изрично е поискала прекратяване на изпълнителното произвоство след това.

За намерените нарушения България е осъдена да заплати на г-жа Петрова 1000 евро за неимуществени вреди и 826.82 евро за разноски.


Съдът заличава жалби от списъка на делата при хипотезите на чл. 37, § 1, (а) от Конвенцията.
Решения на Съда по делата Ivanova v. Bulgaria (no. 7513/07), Karavelova v. Bulgaria (no. 38444/07) и Darzhikov v. Bulgaria (no. 52119/07)
По делото Ivanova v. Bulgaria ЕСПЧ прилага чл. 37 § 1 (а) от Конвенцията и заличава от списъка на делата жалба с оплаквания във връзка с прекомерната продължителност на гражданския процес, поради настъпила смърт на жалбоподателката и дезинтересиране на сина й за продължаване на процедурата пред Съда. По другите две дела Съдът заличава жалбите с оплаквания за нарушение изискването за разумен срок, като приема, че жалбоподателите не са имали намерение да поддържат жалбите си, тъй като не са уведомили за промяна на адреса си за кореспонденция.
Въпреки бързото досъдебно производство, редицата забавяния в съдебната фаза на наказателното производство поради връщането на делото за повторно разглеждане и отсъствия на свидетели или другите обвиняеми водят до нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок.
Решение на Съда по делото Dimitar Vasilev v. Bulgaria (no. 10302/05) – виж раздел 3


  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ


Не съществува гарантирано право на пускане в домашен отпуск на лишен от свобода и чл. 6 поради това не е приложим.
Решение на Голямото отделение на Съда по делото Boulois v. Luxembourg (no. 37575/04)
Фактите: Жалбоподателят, г-н Thomas Boulois, по време на подаване на жалбата му пред ЕСПЧ изтърпявал наказание 15 години лишаване от свобода за нанасяне на телесни повреди и изнасилване. В периода от 2003 до 2006 г. той отправил няколко искания до затворническите власти за пускането му в домашен отпуск с цел да уреди някакви административни формалности или ходене на курсове за получаване на диплома. Исканията му били отказани, като някои от тях той обжалвал пред административните съдилища, които обаче приели, че не са компетентни да се произнесат, тъй като тези искания касаят въпроси, свързани с дължината на присъдата, което не е въпрос от административноправен характер. През периода 2008-2010 г. жалбоподателят направил нови искания за домашен отпуск, които били уважени. През юли 2010 г. той бил предсрочно освободен. Жалбоподателят се оплаква по чл. 6 от липса на достъп до съд и справедлив процес във връзка с исканията му за пускането му в отпуск от затвора.
Решението: В своето решение Второ отделение на Съда е намерило, че чл. 6 от Конвенцията е приложим и че е налице нарушение поради това, че затворническите власти не отговарят на изискването за „съд” и поради липсата на произнасяне по съществото на оплакванията на г-н Boulois пред административните съдилища. Голямото отделение, за да прецени дали чл. 6 е приложим в неговия граждански аспект (наказателният аспект не е приложим, тъй като споровете относно изпълниението на наказанията не представлават „наказателно обвинение”), трябва да прецени дали г-н Boulois е имал гражданско право по смисъла на Конвенцията, а именно право на отпуск от затвора. ЕСПЧ не може да създаде материално право, което няма правна база в законодателството на въпросната държава. Поради това трябва да се изследва националното законодателство и как то е тълкувано от националните съдилища. Съгласно националния закон правото на отпуск на лишените от свобода е уредено като разрешение, „привилегия, която може да бъде осигурена” на лишения от свобода при определени обстоятелства, която не се предоставя автоматично и зависи от дискрецията на пенитенциарните власти. Поради това за Съда е видно, че законодателят на Белгия е имал намерение да създаде привилегия, при която затворническите власти имат известна степен на свобода на преценка спрямо индивидуалните обстоятелства на лишения от свобода, неговия характер, прогреса, който е направил, опасността от извършване на ново престъпление и др. От решенията на административните съдилища, които са отказали да се произнесат, също е видно, че твърдението на жалбоподателя за съществуването на право на отпуск не е валидно. Съдът добавя още, че нито Конвенцията, нито протоколите към нея не гарантират подобно право, а и не съществува и консенсус между държавите членки относно предоставянето и разновидностите на осигуряването на такъв отпуск. Следователно чл. 6 не е приложим и не е налице нарушение.
Конфискацията на имущество, придобито със средства от престъпна дейност, не е в нарушение на Конвенцията.
Решение на Съда по делото Silickienė v. Lithuania (no. 20496/02)
Фактите: Съпругът на жалбоподателката, г-жа Jurgita Silickiene, който бил високопоставен полицейски служител, бил съден за няколко престъпления, сред които образуване и ръководене на криминална група, занимаваща се с контрабанда на алкохол и цигари. През 2000 г. следователят наложил обезпечителни мерки върху имоти, принадлежащи на г-жа Silickiene, съпруга й и майка му по подозрение, че придобитото имущество е получено със средства от престъпленията. Майката на съпруга на жалбоподателката обжалвала тези решения по отношение на някои от имотите, като обезпечението било вдигнато за някои от имотите. Г-жа Silickiene не обжалвала обезпечителните мерки. Съпругът на жалбоподателката бил задържан и през 2003 г. той се самоубил в затвора.
Г-жа Silickiene и майката на съпруга й поискали наказателното производство да продължи след смъртта на техния близък. Трима от съучастниците на съпруга на г-жа Silickiene били осъдени през 2004 г. Националният съд приел, че няма основания да оправдае съпруга на г-жа Silickiene, тъй като доказателствата сочат на неговата вина, но поради смъртта му прекратил производството спрямо него. Съдът постановил и конфискация на определени имоти като придобити следствие на престъпната дейност, включително апартамент и акции на името на г-жа Silickiene, като решението посочвало в детайли мотивите за конфискацията на всяко едно имущество. То било обжалвано пред по-горните инстанции от засегнатите лица чрез адвокат, нает от г-жа Silickiene, но жалбата била отхвърлена с мотива, че осъдените лица с години са действали като престъпна групировка и са ощетявали държавата, че лицата, чиято собственост се конфискува, не са успели да обяснят как са я придобили, а г-жа Silickiene е била напълно наясно относно дейността на съпруга си и криминалната група. В отделно наказателно производство г-жа Silickiene била осъдена заради документни измами и присвояване на средства.
Г-жа Silickiene се оплаква по чл. 6, §§ 1 и 2 и чл. 1 от Протокол № 1, че не е могла адекватно да защитава правата си в наказателното производство срещу съпруга й и е била принудена да понесе отговорността за престъпления, за които се твърди, че са извършени от съпруга й, но за които той не е осъден.
Решението: Относно оплакването по чл. 6, § 1, че г-жа Silickiene е загубила имуществото си в резултат на конфискацията му по решение на съдилищата, ЕСПЧ подчертава, че неговата задача не е да прецени съобразността на литовското законодателство с Конвенцията относно конфискуването на собственост, придобита по престъпен начин. Той вместо това следва да прецени дали производството по конфискацията е било справедливо и г-жа Silickiene е имала адекватни възможности да се защити. Вярно е, че тя не е била страна в наказателното производство срещу съпруга й, но тя не е останала без процесуални гаранции. Тя е можела да атакува решението на националния съд по отношение на наложените обезпечителни мерки, което тя не е направила, за разлика от майката на съпруга й. Тя е можела също така да обясни в производството произхода на средствата за закупуване на имотите, но не го е направила. Освен това имуществените й интереси са били представлявани от адвоката, нает да обжалва първоинстанционното решение по наказателното дело, който изрично е повдигнал въпроса за конфискацията. Въпреки че по принцип лицата, чията собственост се конфискува, следва да им се предостави формално качество на страна в производството, по което се постановява конфискацията, ЕСПЧ приема, че при настоящите обстоятелства властите на практика са предоставили на г-жа Silickiene разумни и достатъчни възможности да защити адекватно интересите си. Поради това Съдът не намира нарушение на чл. 6, § 1.
По отношение на оплакването по чл. 6, § 2, че г-жа Silickiene е била принудена да понесе отговорността за престъпления, за които се твърди, че са извършени от съпруга й, но за които той не е осъден, Съдът подчертава, че макар по отношение на съпруга й наказателното производство да е било прекратено след смъртта му, то е продължило спрямо другите съучастници, които са били намерени за виновни за престъпна дейност, извършвана в група с него. Съдилищата са намерили, че конфискуваното имущество е било придобито със средства от престъпната дейност на организираната група, а не само от престъпна дейност, извършвана от съпруга на жалбоподателката, както и че жалбоподателката е придобила въпросния апартамент чрез заем от неизяснен произход на средствата, а акциите – от офшорна компания, използвана за пране на пари от престъпната групировка. Поради това Съдът намира, че г-жа Silickiene не е „наследила” вината на съпруга си и не е била наказана заради деяния, извършени от него. Поради това не е налице нарушение на чл. 6, § 2.
По оплакването по чл. 1 от Протокол № 1 Съдът отбелязва, че отнемането на собствеността й е било постановено по силата на наказателния закон, поради което е било законно, а освен това е преследвало легитимна цел, а именно да се гарантира, че лицата няма да се облагодетелстват от средства, придобити по престъпен начин, в увреда на обществото. Това, което остава да се прецени, е дали е спазен справедливия баланс между преследваните цели с конфискацията и основните права на жалбоподателката, като се има предвид специално нейното поведение. Националните съдилища са намерили, че жалбоподателката е била напълно наясно относно дейността на съпруга си и криминалната група и че имотите са били закупени със средства от тази дейност, като в отделно наказателно производство срещу нея тя е признала за извършване на документни престъпления, за да помогне на съпруга си да се отърве от наказателна отговорност. На три инстанции е било установено, че въпросните имущества са били закупувани със средства от дейността на престъпната организация, която е действала освен това в голям мащаб и по системен начин, с множество установени извършени контрабандни операции. При тези обстоятелства конфискацията на въпросните имоти е представлявала важна мярка в борбата с организираната престъпност, която провежда държавата и с оглед нейната свобода на преценка в борбата с тежки престъпления Съдът заключава, че правото на собственост на жалбоподателката не е било диспропорционално нарушено и не е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.






  1. ПРАВО НА ЗАЧИТАНЕ НА ЛИЧНИЯ И СЕМЕЕН ЖИВОТ, НА ДОМА И КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА




  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ


Действия на властите по изселване на незаконно пребиваващи лица върху земя, която е публична собственост, са законни и преследват легитимна цел, но в конкретния случай не са пропорционални с оглед накърняването на правото на неприкосновеност на личния и семейния живот и на дома на жалбоподателите и липсата на алтернативни методи за справяне с проблема.
Решение на Съда по делото Yordanova and others v. Bulgaria (no. 25446/06)
Фактите: Жалбоподателите са 23 лица от ромски произход, жители на кв. Баталова воденица в гр. София, където живеят около 250 роми. Ромите се заселили там със семействата си още през 60-те – 70-те години на 20 век, като изградили незаконни къщи – в повечето случаи временни постройки, върху земя – държавна, в последствие общинска собственост, без изградена инфраструктура и без достъп до електричество и вода. Жалбоподателите никога не са предприемали действия с оглед узаконяване на постройките, в които живеят, поради бедност и изолираност от обществото, а и възможност да придобият собственост над тях не съществувала според вътрешното право.
През 90-те години напрежението в различни райони, включително в Баталова воденица, нараснало в отношенията между местните жители - българи и роми. Въпросът за премахване на гетата придобил политически измерения. До 2005 г. не били предприемани действия по евикцията на ромите в Баталова воденица, но през май 2006 г. Столична община прехвърлила собственост до земята, обитавана от жалбоподателите, на частен инвеститор. Няколко месеца преди това районният кмет издал заповед за принудителната евикция на незаконните жители на територията на гетото. Изпълнението на заповедта било спряно от националния съд по искане на жалбоподателите, но СГС и впоследствие ВАС се поизнесли, че заповедта за евикция е законосъобразна. Съдилищата се позовали на липсата на законно основание за пребиваване на ромите върху общинските земи, като не взели предвид аргументите на жалбоподателите, че преместването им би било непропорционална мярка, тъй като те живеят в домовете си там от години.
В резултат през юни 2006 г. общинските власти обявили намерението си да изгонят незаконните жители на квартала и да разрушат домовете им в седемдневен срок, но поради политически натиск от депутати от Европейския парламент това не се случило. Кметът обаче настоял заповедта да бъде изпълнена и фактът, че лицата нямало къде да отидат, за органа бил без значение, който публично заявил, че не е възможно да им се осигурят алтернативни жилища, тъй като лицата не били регистрирани като нуждаещи се и не можело да им бъде даден приоритет пред тези в чакащата листа от години, а фактът, че те нямат къде да отидат, бил ирелевантен. След поредния опит ромите да бъдат изселени, през юни 2008 г. ЕСПЧ наредил налагането на привременни мерки по чл. 39 от Правилника на Съда, като указал на Правителството да спре евикцията. След като кметът уведомил Съда, че изпълнението на заповедта за евикцията е спряна до разрешаване на жилищните проблеми на лицата, Съдът отменил привременната мярка. Междувременно била приета десетгодишна програма за подобряване жилищните условия на ромите, но мониторинговият доклад по изпълнение на програмата за ромското включване от 2010 г. не посочил прогрес в тази насока.
Пред Съда жалбоподателите твърдят, че ако заповедта за евикция от септември 2005 г. бъде изпълнена, това ще наруши правата им по чл. 3, чл. 8, чл. 13 и чл. 14 на Конвенцията, както и правото им по чл. 1 от Първия протокол.
Решението: Съдът отбелязва, че жалбоподателите са живели в изградените от тях постройки със семействата си в течение на години и това представляват техните домове, независимо дали са законни или не. Безспорно е, че домовете им не покриват основните строителни изисквания и правила за безопасност и не могат да бъдат узаконени без съществени реконструкции, но ако лицата бъдат изгонени от тях, личният и семейният им живот би бил съществено засегнат. Следователно е налице намеса върху правата им, гарантирани от чл. 8 на Конвенцията.
Съдът приема, че такава намеса има правно основание и е законна, както и преследва легитимна цел – осигуряване на икономическото благосъстояние на страната, здравето и правата на третите лица. Съдът отбелязва, че е легитимно да се извършва реконструкция на общинска земя, която се обитава незаконно, за градоустройствени цели и няма съмнения, че властите принципно са компетентни да извършват евикция на лица, незаконно пребиваващи на нея.
Същевременно обаче властите не са доказали мерките, предприети от тях, да са били необходими в едно демократично общество. Загубата на дома е една от най-крайните форми на намеса в правото по чл. 8 на Конвенцията. Властите с години са толерирали незаконните ромски селища и са им позволили да изградят здрави връзки с тази земя и с общността. ЕСПЧ посочва, че не съществува задължение по силата на Конвенцията държавата да осигури дом на своите граждани, но в особени случаи от разпоредбата на чл. 8 може да се извлече задължение да се осигури подслон на особено уязвими лица. Преди да издадат заповедта, властите са приели за ирелевантен риска ромите да останат бездомни. Съдът подчертава в тази връзка, че в контекста на чл. 8 спецификата на социално неравностойната група на ромите и техните особени нужди следва да се отчитат при преценка на пропорционалността, каквато държавата не е направила, а е била длъжна. Властите вместо това са приели, че ако бяха приложили специален подход към ромската общност (въпреки тяхната уязвимост като група), това е щяло да представлява дискриминация спрямо останалото население. Това, че властите не вземат мерки да поправят де факто неравенството между положението на жалбоподателите като социално ощетена общност и това на мнозинството може да бъде дискриминация.
Съдът отчита като проблем липсата на изискване по вътрешното право на България да се изследва пропорционалността на евикцията и да се прави баланс на различните интереси. Той намира такъв подход сам по себе си проблематичен, тъй като не е съобразен с принципа за пропорционалност. В настоящия случай не се спори, че домовете на жалбоподателите не отговарят на основни санитарни и строителни изисквания, но властите не са потърсили алтернативни методи за справяне с проблема, като например да узаконят жилищата при възможност, да осигурят достъп до електричество и вода или да спомогнат за алтернативно настаняване, когато изселването е неизбежно. Вместо това те са приели, че въпросът дали жалбоподателите остават бездомни следствие на евикцията, е ирелевантен; нито пък са показали, че е бил налице належащ обществен интерес от освобождаването на терена. Поради това отслабва аргументът на правителството, че това е било необходимо действие от тяхна страна. Освен това настоящият случай следва да се третира различно от една обикновена евикция на незаконно пребиваващи лица на чужда територия, тъй като тук става въпрос за евикцията на цяла общност, която е обитавала земата за дълъг период от време, необезпокоявана от властите.
Властите на няколко пъти са декларирали, че планират да намерят разрешение на проблема с жилищата на ромите чрез алтернативно настаняване, но тези дискусии и програми не са били част от производството във връзка с евикцията и не са довели до приемането на някакъв правен акт в това отношение. Заповедта за евикцията така е останала в сила и е била изпълняема по всяко време.
Накрая, по отношение на аргументите за напрежението между ромите и местните жители – българи, Съдът отбелязва, че известни мерки биха били оправдани в случаи на създаване на опасност за здравето на гражданите или на извършвани престъпления, но при прилагане на теста за пропорционалност; властите обаче не са показали да са разследвали оплаквания за престъпления и да са санкционирали конкретните нарушители. В заключение, ЕСПЧ намира заповедта на кмета за изселване на ромите за законна и преследваща легитимна цел, но представляваща непропорционална намеса в правата по чл. 8 на Конвенцията. Тя е била издадена въз основа на закон и при процедура, които не изискват изследване на нейната съразмерност и не осигуряват гаранции срещу произвол.
Съдът не намира, че се поставят отделни въпроси по приложението на чл. 14 на Конвенцията (забрана за дискриминация) и не е необходимо да разглежда останалите оплаквания отделно.
ЕСПЧ постановява, че държавата следва да приложи генерални мерки за изпълнение на решението с оглед недопускане на бъдещи подобни нарушения. Такива могат да са законодателни промени, както и преосмисляне на съдебната практика, за да се осигури, че при преустройство на земя или сгради държавна или общинска собственост, дори и при незаконното им обитаване, се идентифицират ясно преследваните цели, засегнатите лица и се прави баланс между засегнатите интереси. По отношение на индивидуалните мерки за изпълнение Съдът постановява заповедта на кмета от 2005 г. или да бъде отменена, или да се спре изпълнението й до приемането на мерки, с които българските власти се съобразяват с изискванията на Съда, посочени в това решение.
ЕСПЧ намира, че установяването на нарушение на чл. 8 е достатъчно обезщетение за жалбоподателите и присъжда 4000 евро за разноски (впоследствие адвокатите по делото са дарили присъдените им разноски на жалбоподателите).
Налице е нарушение на правото на зачитане неприкосновеността на кореспонденцията на лишен от свобода.
Решение на Съда по делото Dimitar Vasilev v. Bulgaria (no. 10302/05) – виж раздел 3


  • ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ


Страните членки на Конвенцията имат широка свобода на преценка при взимането на решение дали дългогодишна партньорка на заподозрян в убийство има право да бъде освободена от задължението да свидетелства в наказателното производство.
Решение на Голямото отделение на Съда по делото Van der Heijden v. The Netherlands (no.42857/05)
Фактите: Г-жа Van der Heijden била призована да даде показания на досъдебното производство срещу дългогодишния си партньор А., който бил обвинен в убийство. Жалбоподателката се явила, но отказала да свидетелства, като посочила, че с А. живеят заедно от 18 години и имат 2 деца. Тя твърдяла, че спрямо нея трябва да се приложи чл. 217, ал. 3 НПК, гарантиращ правото на съпруг или регистриран партньор на обвиняемия да откаже да дава показания. В резултат, заради отказ да изпълни съдебно разпореждане жалбоподателката била лишена от свобода за 13 дни.
Г-жа Van der Heijden подала жалба срещу задържането, като твърдяла, че то нарушава правото й на личен и семеен живот и е дискриминационно. С окончателно решение от май 2005 г. Върховният съд отхвърлил жалбата, постановявайки, че чл. 217, ал. 3 от НПК цели защита на „семейния живот”, такъв какъвто е той между съпрузи или между регистрирани партньори. Разликата в третирането на тези лица от една страна и всички други съвместно живеещи двойки е била оправдана, защото задължението за свидетелстване е законово установено и изключенията от него са конкретно и ясно дефинирани, като целта е да се гарантира правната сигурност.
Решението: По оплакването за нарушаване на правото на семеен живот на жалбоподателката (чл. 8) ЕСПЧ отбелязва, че е безспорно, че тя е имала „семеен живот“ с г-н А, следователно опитът да бъде заставена да свидетелства срещу него представлява „намеса“ в правата, гарантирани й по чл. 8 от Конвенцията. Намесата е била предвидена в холандския НПК, т.е. тя е била „в съответствие със закона“ и е „преследвала легитимна цел“ – борбата с престъпността.
Що се отнася до пропорционалността на мярката, на първо място Съдът прави преглед на законодателната уредба в различните страни членки на Съвета на Европа относно правото на отказ от даване на показания. Факт е, че липсва единна уредба, което означава, че страните имат широка свобода на преценка при търсенето на баланса между двата интереса – общественият интерес от разкриване на тежките престъпления и защитата на семейния живот от намеса от страна на държавата. Холандия е една от многото страни, избрала да регламентира в закон правото на определена категория свидетели на отказ от свидетелстване. Съдът посочва, че правото на някой да бъде освободен от едно нормално правно задължение, каквото е даването на показания, следва да бъде обвързано с определени условия и категориите лица, които могат да се възползват от него, следва да бъдат ясно дефинирани. Съдът е съгласен с констатацията на Върховния съд на Холандия, че в техния закон това е направено по един „ясен и работещ“ начин.
Наред с това Съдът е съгласен, че страните членки имат правото да ограничат кръга на лицата, имащи възможност да ползват тази привилегия, до тези, сключили брак или регистрирали партньорство. Съдът не може да приеме, че връзката на жалбоподателката с г-н А, макар на социално ниво да е равностойна на брак или на регистрирано партньорство, би следвало да има същите правни последици както легализираните партньорства. Продължителността на връзката или нейната интензивност не могат да бъдат определящ фактор, тъй като от значение е наличието на публичен ангажимент, който съдържа в себе си права и задължения от договорно естество. Липсата на подобно правно обвързващо споразумение прави връзката на г-жа Van der Heijden с г-н А. фундаментално различна от тази при женените двойки или регистрираните партньори. Вярно е, че някои страни членки, включително Холандия, третират женените двойки и онези, с отношения подобни на брака – като жалбоподателката – еднакво за други цели, като наем, социално осигуряване и данъчни задължения, но Съдът счита, че причина за това са други съображения и те нямат нищо общо с важния обществен интерес от разкриване на тежките престъпления.
Г-жа Van der Heijden явно не е била лишена от правото да сключи брак или да регистрира партньорството си с г-н А., нито пък по някакъв начин е била упреквана, че е избрала да не го направи. Щом обаче е направила своя избор тя следва да приеме правните последици от него и по-конкретно, че е останали извън кръга на „защитените“ семейни партньори, които холандският законодател е решил, че имат правото да откажат да дават показания. Съдът не намира и че лишаването от свобода на жалбоподателката е било непропорционално, тъй като националното законодателство, регламентиращо основанията за задържането й, е съдържало достатъчно процесуални гаранции. Така Съдът приема с 10 на 7 гласа, че не е имало нарушение на чл. 8. По оплакването за дискриминация (чл. 14) Съдът приема с мнозинство 10 на 7 гласа, че по същество е обсъдил оплакването на жалбоподателката, че е била жертва на дискриминация и че няма нужда да го разглежда и в светлината на ч. 14 във връзка с чл. 8.

Изтегляне 0.73 Mb.

Сподели с приятели:
1   2   3   4   5



©obuch.info 2024
отнасят до администрацията
    Начална страница
Автореферат
Анализ
Бизнес-план
Биография
Глава
Диплом
Доклад
Задача
Закон
Занятие
Заседание