Електронно издание бюлетин съдебна практика по
Изтегляне 0.73 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ПРАВО НА СВОБОДА И СИГУРНОСТ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
- ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- ПРАВО НА СПРАВЕДЛИВ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
Поведението на руските власти в отговор на опитите на близките на избити поляци да установят истината за това какво се е случило през 1940 г. в Катин представлява нечовешко отнасяне. Русия е нарушила задълженията си по Конвенцията, като е отказала да предостави на Съда постановлението за прекратяване на разследването на т. нар. „Катинско клане”. Решение на Съда по делото Janowiec and others v. Russia (nos. 55508/07, 29520/09) Фактите: Жалбоподатели са петнадесет полски граждани, които са роднини на 12 души, загинали в масовата екзекуция на полски военнопленници, извършена от НКВД (организацията, предшественик на КГБ) в района на Катин през 1940 г. Повече от 21 000 души са били избити от съветските тайни служби след инвазията на червената армия в Полша през 1939 г. по нареждане на Политбюро на ЦК на КПСС на СССР. През 1990 г. руските власти започват разследване на клането, но то е прекратено през 2004 г. Постановлението за прекратяване е било засекретено и не е предоставено на роднините на жертвите, те нямат достъп и до останалите материали по разследването, тъй като не им е било признато качеството на пострадали. Решението: Съдът е постановил, че Русия е нарушила чл. 38 от Конвенцията (задължението за подпомагане на Съда в производството), като е отказала да му предостави постановлението за прекратяване на разследването с аргумента, че то е било засекретено. Съдът не може да намери някакви законни съображения за сигурност, които биха могли да са основание за запазване на постановлението в тайна, тъй като публичното и прозрачно разследване на престъпленията на предишния тоталитарен режим не може да компрометират националните интереси на съвременната демократична Русия, особено като се има предвид, че фактът, че съветските власти носят отговорност за това престъпление, е бил признат на най-високо политическо ниво. По оплакването на жалбоподателите по чл. 2 от Конвенцията, а именно, че проведеното от властите разследване на смъртта на техните роднини е било неефективно, Съдът отбелязва, че съгласно практиката си държавите имат задължение да разследват съмнителни обстоятелства на смърт, дори и когато те са се случили преди влизането в сила на Конвенцията за съответната страна. Това е така, защото макар държавите да отговарят само за действия, които са се случили след влизането в сила на Конвенцията, процедурното задължение за разследване по чл. 2 представлява отделно и автономно задължение, което може да задължи държавата дори и за случаи на смърт, станали преди тази дата (вж. делото Šilih v. Slovenia, решение на Голямото отделение). Следва обаче да съществува връзка между смъртта и влизането в сила на Конвенцията, за да може държавата да бъде държана отговорна за разследването, както и да се държи сметка за отдалечеността на събитията във времето, както и че Съдът може да разглежда само действията или бездействията на властите след влизането в сила на Конвенцията. ЕСПЧ е заключил, че отдалечеността на убийствата от момента на ратифицирането на Конвенцията от Русия – а именно 58 години – и липсата на процесуално-следствени действия след приемането на Конвенцията от Русия прави невъзможно да се направи връзка между онова далечно минало и настоящия след-ратификационен период. Липсват и нови обстоятелства, които да са били разкрити след ратификацията, които да изискват ново разследване от руските власти. Поради това Съдът е постановил, че не може да разгледа по същество оплакванията на жалбоподателите по чл. 2 от Конвенцията и приема възражението на правителството относно липсата на компетентност на Съда ratione temporis. По оплакването по чл. 3 от Конвенцията (забраната за нечовешко и унизително отнасяне) Съдът приема, че само част от жалбоподателите могат да твърдят, че са изпитали силна болка и страдание от отсъствието на своите близки. Това са вдовицата на един от убитите и деветима от жалбоподателите - деца на убити полски офицери, които към момента на клането са били в съзнателна възраст. Останалите петима жалбоподатели никога не са имали личен контакт със загиналите си роднини и следователно страданието, което са изпитали от тяхната смърт, не представлява нарушение на чл. 3 от Конвенцията. По отношение на допуснатите оплаквания Съдът намира, че жалбоподателите са преживели двойна травма – от загубата на близките си по време на войната и от невъзможността в продължение на повече от 50 години да научат истината за смъртта им. Дори след като Русия ратифицира Конвенцията, на жалбоподателите е бил отказан достъп до разследването и изрично им е било отказано да се запознаят с решението за прекратяването му. Съдът е шокиран от поведението на руските власти, които продължават да отричат истината за клането. Военните съдилища са заявявали директно в лицето на жалбоподателите, че роднините им някак са изчезнали в съветските лагери, което е проява на тотално незачитане на чувствата на жалбоподателите и умишлено замаскиране на фактите. Освен това прокуратурата е отказала да реабилитира загиналите с аргументи, които намекват, че е възможно полските затворници да са били надлежно съдени и осъдени на смърт. Отказът да се признае факта на масовото избиване в Катин демонстрира липса на хуманност. В заключение, задължението на властите в случаите на изчезнали не се ограничава до признаване на смъртта им. По чл. 3 държавата следва да обясни обстоятелствата около смъртта и да установи къде е погребано тялото. В случая нищо подобно не е било направено. На тези основания Съдът намира, че десетимата жалбоподатели са били обект на нечовешко отнасяне от страна на руските власти.
Срок от 28 дни за разглеждане от съда на жалба срещу задържане под стража е прекомерен според възприетата практика на Съда по чл. 5, § 4 на Конвенцията и във връзка с него е налице нарушение и на чл. 5, § 5, поради липсата на механизъм за обезщетяване при тези случаи. Решение на Съда по делото Dimitar Vasilev v. Bulgaria (no. 10302/05) Фактите: Жалбоподателят понастоящем излежава присъда в затвора в Пловдив. Наказателното производство срещу него започнало на 14.09.2001 г., когато бил разпитан пред съдия като заподозрян в извършването на кражба и опит за кражба при условията на съучастие и се признал за виновен. След произнасяне на районния съд и връщане от окръжния на делото за повторно разглеждане, по което имало над десет отлагания на заседания, производството приключило през март 2007 г., когато било сключено споразумение с прокуратурата. Междувременно през февруари 2004 г. г-н Василев бил задържан под стража във връзка с друго производство срещу него, което приключило с решение на ВКС през 2007 г. Жалбоподателят поискал да бъде освободен с аргументи за влошаване на здравословното му състояние, но две поредни съдебни инстанции отхвърлили искането му. На заседание на 30 март 2005 г. той отново поискал да бъде освободен и отново районният съд отхвърлил искането му. След като г-н Василев обжалвал на 7 април с. г., окръжният съд се произнесъл едва на 5 май, т.е. 28 дни по-късно. Пред Съда г-н Василев се оплаква за нарушение на правото на справедлив процес в аспекта за разумния срок по чл. 6 , § 1, както и на чл. 13 на Конвенцията в тази връзка, също за нарушение на правото на своевременен съдебен контрол върху постановена мярка за неотклонение по 5, § 4, във връзка с него и на чл. 5, § 5 на Конвенцията. Г-н Василев твърди още, че докато пребивавал в затвора в Пловдив кореспонденцията му с адвоката му била отваряна и маркирана от затворническата администрация, в нарушение на чл. 8 и чл. 13. Решението: Съдът намира нарушение на правото на бързо съдебно разглеждане на жалбата на жалбоподателя срещу определената мярка за неотклонение „задържане под стража”, тъй като окръжният съд е забавил произнасянето си цели 28 дни, което е прекомерно с оглед възприетите стандарти в практиката на Европейския съд (например делото Kadem v. Malta, където съдът се е произнесъл след 17 дни). По повод допуснатото нарушение на чл. 5, § 4 на Конвенцията е установено нарушение и на чл. 5, § 5, тъй като в българското законодателство липсва ефективно вътрешноправно средство за защита и обезщетениe в този случай. Съдът намира нарушение и на изискването за разумен срок на производството по чл. 6, § 1 на Конвенцията поради забавянията в съдебната фаза, за които били отговорни властите, като например отмяната на присъдата от окръжния съд и връщането на делото за разглеждане на районния съд и повтарящите се отлагания на заседания поради отсъствието на свидетели или другите обвиняеми. Съдът отблезява, че дори 4 от заседанията да са били отлагани по вина на защитника на жалбоподателя, с оглед общата продължителност на процеса това забавяне не е оказало значително влияние. Като се позовава на заключенията си в делото Dimitrov and Hamanov v. Bulgaria ЕСПЧ установява и нарушение на чл. 13 във връзка с липсата на средство за обезщетение при прекомерна продължителност на съдебните производства по наказателни дела. По отношение на преглеждането на кореспонденцията на жалбоподателя в затвора Съдът се позовава на трайната си практика (напр. делото Konstantin Popov v. Bulgaria) и установява и нарушение на чл. 8 на Конвенцията, но не и на чл. 13. ЕСПЧ присъджа на г-н Василев 1600 евро обезщетение за неимуществени вреди и 1000 евро за разноски.
Недостатъците в съдебно решение, с което се налага предварително задържане, освен ако не представляват „груба и очевидна“ грешка, могат да бъдат поправени на въззивната инстанция. Недостатъците, свързани с нелегитимност на състава, постановил продължаване на задържането, не са „груба и очевидна” грешка, поправени са от следващата инстанция и поради това не водят до нарушение на правата по чл. 5, т. 1 от Конвенцията. Решение на Съда по делото Riccardi v. Romania (no. 3048/04) В конкретния случай продължаването на задържането на жалбоподателя е било постановено от нелегитимен състав, но решението е отменено от въззивния съд, без да е прогласено за нищожно и без да е постановено, че през изтеклия период жалбоподателят е бил лишен от свобода незаконно. Съдът приема, че при тези обстоятелства задържането на жалбоподателя не е било „незаконно” и е било в съответствие с приложимото законодателство.
Няма нарушение на правото на защита на обвиняемите, когато в досъдебното производство им е предоставена възможност да разпитат анонимни свидетели, но те са се отказали от това право, а съдът е провел задълбочен анализ на богатия доказателствен материал. Налице е обаче нарушение на правото на свободно придвижване на двама от четиримата жалбоподатели във връзка с наложените им забрани да напускат страната поради факта на осъждането им. Решение на Съда по делото Sarkizov and others v. Bulgaria (nos. 37981/06, 38022/06, 39122/06, and 44278/06) Фактите: Четиримата жалбоподатели са осъдени по обвинения в сводничество и трафик на жени на лишаване от свобода на базата на показания на анонимни свидетели, дадени пред съдия на досъдебната фаза, които били подкрепени от други доказателства по делото – други свидетелски показания, извлечения от трансгранични финансови транзакции, доклади на граничните власти, както и информация, получена чрез използването на СРС. По време на досъдебното производство протоколите от разпитите на анонимните свидетели били предоставени на обвиняемите и техните защитници с оглед правото им да зададат въпроси, но те отговорили писмено, че са се запознали с протоколите и нямат въпроси към свидетелите. След като присъдата станала окончателна, жалбоподателите поискали възобновяване на производството, но ВКС отхвърлил тяхното искане с мотиви, че липсвали процесуални нарушения при разпита на анонимните свидетели в досъдебната фаза, както и че жалбоподателите са се запознали с протоколите и изрично са заявили, че нямат въпроси към свидетелите. ВКС освен това подчертал, че тези показания не са единствените, на които съдът е основал присъдата си, защото изводите му били подкрепени от останалия доказателствен материал. Поради факта на осъждането им, по отношение на втория и четвъртия жалбоподател били наложени след изтърпяването на присъдите принудителни административни мерки - забрана да напускат страната за три години. Въпреки, че те обжалвали мярката с аргументи от лично, професионално и семейно естество, ВАС отхвърлил исканията им, като сметнал, че наложената мярка е законосъобразна, а преценката на властите не подлежала на съдебен контрол. Въпреки това забраните били вдигнати през юли 2010 г. с промяна в законодателството. Пред ЕСПЧ четиримата жалбоподатели се оплакват, че осъждането им е било основано до значителна степен на показания на анонимни свидетели, при чиито разпити те не били допуснати да участват в нарушение на изискванията за справедлив наказателен процес по чл. 6, §§ 1 и 3 (d) на Конвенцията. Двама от тях се оплакват и за нарушение на правото им на свободно придвижване по чл. 2 от Протокол № 4 на Конвенцията във връзка с наложените им забрани да напускат страната. Решението: ЕСПЧ отхвърля оплакванията за нарушения на правото на справедлив процес спрямо жалбоподателите, като намира, че те са разполагали с възможност ефективно да участват в процеса на доказване срещу тях. В тази връзка Съдът най-напред припомня, че основните стандарти в областта на използването на показанията на анонимни свидетели се съдържат в решението на Голямото отделение по делото Al-Khawaja and Tahery v. the United Kingdom. Той по-натам отбелязва, че разпоредбата на чл. 6, § 3 (d) на Конвенцията съдържа изискването всички доказателства срещу обвиняемия да бъдат получени в негово присъствие в условията на публичен и състезателен процес. Изключение от този принцип е възможно, но без да се засяга правото на защита, според което обвиняемият разполага с ефективни възможности да оспори свидетелски показания срещу него. Тъй като когато присъдата е основана изключително или предимно на показанията на анонимен свидетел, правото на защита може да бъде ограничено до степен, несъвместима с гранциите по чл. 6, Съдът счита за необходимо да разгледа налице ли са били достатъчно контрабалансиращи мерки, които осигуряват справедлива и правилна оценка на съда с оглед кредитиране на показанията, които да бъдат достатъчно надеждни. По настоящото дело Съдът намира, че са били налице такива контрабалансиращи мерки, като отчита следните фактори – анонимните свидетели са разпитани пред съдия в рамките на досъдебното производство, а протоколите от тези действия са били предявени непосредствено след извършването на разпитите с възможност обвиняемите да зададат въпроси към свидетелите. Тъй като те изрично са отказали да се възползват от това право, Съдът смята оплакванията им за неоснователни. Съдът още отбелязва, че присъдата е била основана на богат доказателствен материал, който е позволил справедлива оценка при кредитиране на показанията на анонимните свидетели. Според ЕСПЧ вътрешните съдилища са се позовали на задълбочен анализ на доказателствата и са предприели достатъчно мерки, за да призоват анонимните свидетели да присъстват в съдебните заседания. Поради това не е налице нарушение на чл. 6, §§ 1 и 3 (d) на Конвенцията Що се отнася до оплакванията по чл. 2 от Протокол № 4 на Конвенцията, Съдът отбелязва, че с оглед естеството на престъпленията, за чието извършване са осъдени жалбоподателите, забрана за напускане на страната за определен период е оправдана мярка. Българските власти - полицията и съдилищата - обаче са подходили по начин, критикуван вече от Съда по делото Nalbantski v. Bulgaria, като автоматично са наложили мерките, без да изложат мотиви, без да изследват индивидуалното положение на лицата и без да обсъдят пропорционалността на мярката и нейната целесъобразност, а съдилищата са приели, че са компетентни да изследват само формалната законосъобразност на мярката. Затова ЕСПЧ намира нарушение на правото на свободно придвижване на втория и четвъртия жалбоподател, но не намира за необходимо да разгледа отделно оплакванията им в тази връзка по чл. 8 и чл. 13 на Конвенцията. ЕСПЧ счита, че установяването на нарушението по чл. 2 на Четвъртия проткол към ЕКПЧ представлява достатъчно обезщетение и присъжда на двамата жалбоподатели, по отношение на които е намерил нарушение, общо 1000 евро за разноски. Дискрецията на прокуратурата да възобновява наказателни производства, при липсата на процедурни гаранции от типа на ограничение във времето, добре установени законови критерии или съдебен контрол, й позволява като ответна страна в производство за вреди по ЗОДОВ да влияе върху изхода на делото, което представлява съществено засягане на правото на достъп до съд. Решение на Съда по делото Fileva v. Bulgaria (no. 3503/06) Фактите: През 1999 г. жалбоподателката била разпитана като заподозряна в извършването на престъпления по служба във връзка с позицията й като служител в Поземлена комисия Асеновград. През 2001 г. срещу нея били повдигнати обвинения за три престъпления, извършени съответно едното през 1992 г., а другите две - през 1999 г. През юли 2005 г. районна прокуратура прекратила производството – не било доказано, че тя е извършител на престъплението от 1992 г., а деянията, извършени през 1999 г., не представлявали престъпления. Във връзка с прекратяването няколко месеца по-късно с. г. г-жа Филева завела иск по ЗОДОВ. Последвало изявление на прокурор от окръжна прокуратура, че предявеният иск по ЗОДОВ би могъл да й навлече неприятности. Също така в интервю от юли 2006 г. говорител на апелативната прокуратура заявил, че против интересите на прокуратурата било да се допускат искове за вреди срещу държавата, а това имало негативен ефект и върху данъкоплатеца. Главният прокурор пък публично изразил притеснения, че липсват критерии за възобновяване на наказателни производства и това позволява произвол в процеса. През 2006 г. наказателният процес срещу г-жа Филева бил възобновен в резултат на вътрешна проверка в прокуратурата. През януари 2007 г. с постановление обвинението срещу нея било изменено по отношения на деянията от 1999 г, а производството по престъплението от 1992 г. било прекратено поради изтекла погасителна давност, както и липса на доказателства за извършителство от нейна страна. С окончателно решение на ВКС жалбоподателката била оправдана по едното престъпление, а за останалите получила 1 година условно лишаване от свобода. Междувременно гражданският съд отхвърлил претенциите й по ЗОДОВ като преждевременно предявени с оглед възобновеното наказателно производство. По отношение на периода преди производството да бъде прекратено, съдът счел действията до този момент за законни с оглед последвалото възобновяване. Това решение било потвърдено и от апелативния съд, а ВКС го отменил и присъдил на г-жа Филева обезщетение по отношение на прекратеното производство за престъплението от 1992 г., като отчел, че вредите са настъпили в деня на второто прекратяване на производството (т.е. от постановлението от януари 2007 г., а не това от юли 2005 г.). Пред Съда жалбоподателката се оплаква, че като са възобновили наказателното производство срещу нея, властите са я лишили от достъп до съд и справедлив процес по отношение на иска й за вреди по ЗОДОВ, тъй като с решение да възобнови наказателното производство прокуратурата може да влияе на резултата от гражданското производство, както и че наказателните съдилища, разглеждали делото за осъждането й, не са били безпристрастни, в противоречие с чл. 6, § 1 на Конвенцията. Решението: ЕСПЧ установява нарушение на чл. 6, § 1, като подчертава, че не може да спекулира по въпроса дали наказателното производство срещу жалбоподателката е възобновено именно в отговор на предявения от нея иск за вреди срещу държавата или пък за да бъде отхвърлен той. Съдът обаче не може да не отбележи, че прокуратурата като страна в производството по ЗОДОВ е способна да повлияе на изхода на делото чрез възобновяване на производството. Така ефектът на възобновяването е не просто отхвърляне на гражданския иск, но и невъзможност за гражданския съд да се произнесе по него. Прокуратурата не е посочила някакви съществени причини за възобновяването (новооткрити доказателства, злоупотреба с власт, очевидна грешка в приложението на материалното право или др. причина в интерес на правосъдието). Вместо това, възобновяването било направено, тъй като разследването не било пълно и направените изводи от доказателствата – неправилни. Освен това решението на прокуратурата за възобновяване не подлежи на съдебен контрол. Съдът затова счита, че при липсата на процедурни гаранции от типа на ограничение във времето, добре установени законови критерии или съдебен контрол, дискрецията на прокуратурата да възобновява наказателни производства й позволява като ответна страна в производство за вреди да влияе върху изхода на делото и да постави жалбоподателя в значително по-неблагоприятно положение. Този режим накърнява самата същност на правото на достъп до съд и Съдът обръща особено внимание в тази връзка на факта, че самият главен прокурор в негово медийно изявление го оценява като допускащ злоупотреби. ЕСПЧ отхвърля опалкването на г-жа Филева за липса на обективна безпристрастност от страна на националните власти при разглеждане на наказателните обвинения срещу нея, тъй като те имали интерес да я осъдят, за да не плаща държавата вреди. Съдът отбелязва, че възобновяване на производство не противоречи само по себе си на изискванията на чл. 6, § 1 и това не означава, че прокуратурата следва да се ограничава от възобновяване на процес в случаи, когато е предявен иск за вреди след неговото прекратяване. Освен това твърденията на жалбоподателката, че съдилищата имат интерес да я осъдят заради производството за вреди са напълно спекулативни. Но принципът за правна сигурност изисква решенията за възобновяване да се основават на добре установени критерии, придружени със срокове и гаранции с оглед недопускането на произвол, а българското право не съдържа такива разпоредби (през 2010 г. е направен неуспешния опит за промяна на закона в това отношение). Въпреки това Съдът счита, че не е негова задача да определя дали са били налице съществени процесуални нарушения в първоначалното разследване, което да оправдае възобновяване на производството, нито пък може да спекулира по въпроса за връзката между възобновяването и предявения иск по ЗОДОВ. Съдът присъжда на г-жа Филева 3200 евро за неимуществени вреди заедно с 1200 евро за разноски. Нарушение на правото на справедлив процес при отказ за възобновяване на делото на задочно осъден, тъй като българските съдилища са преценили, че лицето е било уведомено за производството срещу него, понеже било разпитано като обвиняем. Решение на Съда по делото Haralampiev v. Bulgaria (no. 29648/03) Фактите: От документите по делото е видно, че жалбоподателят бил търсен от полицията на два пъти във връзка с наказателно дело на адреса му в с. Манастирище, но кметът отбелязвал, че той не живее там, идва рядко и родителите му не знаят адреса му и отказват да приемат призовките. През 1998 г. жалбоподателят бил разпитан в присъствието на адвокат по обвинение в извършване на кражба в условията на опасен рецидив. Г-н Харалампиев не бил уведомен, както изглежда от документите по делото, за приключване на досъдебното производство и за внесения в съда обвинителен акт, а властите впоследствие го обявили за издирване. На заседание на районния съд през 2001 г. съдът установил, че обвиняемият отсъства и въпреки предприетото издирване от страна на полицията, не е бил открит. По предложение на прокуратурата, като намерил, че са налице законовите предпоставки, съдът решил да гледа делото в негово отсъствие и му назначил служебен адвокат. В резултат жалбоподателят бил осъден на 3 години и 6 месеца лишаване от свобода, като със същата присъда съдът го намерил за виновен за бягство от затвора и му наложил наказание лишаване от свобода от 1 година. Присъдата не била обжалвана и влязла в сила. Към края на 2002 г. г-н Харалампиев бил открит и задържан за изпълнение на присъдата. През 2003 г. той поискал възобновяване на делото, защото не бил надлежно призован да се яви и защитава по образуваното срещу него производство. ВКС отхвърлил искането, тъй като счел, че той бил уведомен за производството срещу него по смисъла на чл. 362, ал. 1 от НПК, понеже през 1998 г. бил разпитан като обвиняем по него, а по-късно след издирване не е бил намерен от властите. Пред ЕСПЧ г-н Харалампиев се оплаква за нарушение на правото по чл. 6, § 1 на Конвенцията. Решението: ЕСПЧ намира нарушение на правото на справедлив процес и отбелязва, че задължението за гарантиране присъствието на обвиняем в съда по време на първоначално образуваното срещу него производство или при възобновено впоследствие производство е съществен елемент от гаранциите по чл. 6 на Конвенцията (вж. в тази връзка делото Стоичков срещу България). Отказ от правото да се участва в производството е възможен, но той трябва да бъде направен по недвусмислен начин и да е придружен със съответните гаранции. Съдът намира, че в настоящия случай отказът да се възобнови задочното производство при липсата на индикации, че обвиняемият недвусмислено се е отказал от правото си да се яви в съда представлява флагрантен отказ от правосъдие в явно нарушение на принципите на справедливия процес. Съдът изследва дали властите са направили достатъчно усилия, за да информират обвиняемия за развитието на производството. Той заключава, че това не е било така - няма данни да е направен опит обвинителният акт да бъде връчен на този адрес на жалбоподателя, който е бил дотогава известен, а съдията се е задоволил само да приеме за достатъчен факта, че той е бил обявен за издирване, без да е ясно, че е напуснал адреса си и така да се е поставил в невъзможност да получи обвинителния акт и призовките. Нито има данни жалбоподателят да е решил да се открони от правосъдието. Съдът отчита, че заключението на националните съдилища, че след като жалбоподателят бил разпитан като обвиняем, то той бил уведомен за производството срещу него, е в противоречие с изискванията на чл. 6. В резултат, г-н Харалампиев получил отказ за възобновяване на делото му, без властите да са установили недвусмислен отказ от правото му да присъства в процеса. Още повече, че няма данни той да е разполагал с други възможност да бъдат разгледани обвиненията срещу него в негово присъствие (вж. делото Kounov v. Bulgaria). ЕСПЧ отхвърля останалите оплаквания на жалбоподателя и не му присъжда обезщетение, като счита намереното нарушение за достатъчно обезщетение. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.73 Mb. Сподели с приятели:
|