Емоционална пластичност
Изтегляне 1.79 Mb.
|
Свързани:
Д-р-Сюзън Дейвид - Емоционална пластичност - 4eti.me
ИЗРАЗИ ГОТОВНОСТВсички искаме животът ни да бъде възможно най-хубав и безпроблемен. От друга страна обаче, той си има своите начини да усмири взискателността ни и болката е част от уговорката. Първо сме млади, а после остаряваме. Здрави сме, докато не се разболеем. Заедно сме с онези, които обичаме, докато някой не си тръгне. Животът е едновременно прекрасен и непостоянен. Един от най-великите човешки триумфи е изборът да отворим сърцето си както за радостта, така и за болката, и да се чувстваме комфортно дори когато излизаме от зоната си на комфорт. Това означава да приемаме чувствата си не като „добри“ или „лоши“, а просто като „факт“. Вярно, в нашата култура е наложено неумолимото схващане, че сме длъжни да направим нещо, когато изпитваме вътрешен смут. Смята се, че трябва да се преборим с това усещане, да вземем мерки, да го контролираме, да наложим властта си с желязна воля и да останем позитивни. Обаче рядко ни идва наум, че единственото, което трябва да сторим, е съвсем просто и очевидно: нищо. Напълно достатъчно е да приемем тези вътрешни преживявания, да дишаме заедно с тях и да изучим очертанията им, без да се втурваме през глава към аварийния изход. Ако правиш и невъзможното да се пребориш със зависимостта от цигарите, известно време ще изпитваш острата нужда да запалиш. Това силно желание е напълно нормално и психологически обосновано – тогава защо трябва да се упрекваш? Всъщност нуждата да контролираме едно желание, може да превърне това желание в натрапчив импулс. Ето защо единственият начин да се справиш е с открито приемане – играта приключва, щом престанеш да дърпаш и пуснеш въжето. Не можеш да избираш, нито да контролираш желанията си. Но можеш да избереш дали да запалиш тази цигара, да изядеш още един десерт или да се прибереш вкъщи с непознатия, когото току-що си срещнала в бара. Когато си емоционално пластичен, не пилееш енергия да се бориш с вътрешните импулси. Вместо това взимаш решения, основани на ценностите ти. В едно изследване участниците, които се опитват да откажат цигарите, са помолени да позволят на натрапчивите физически желания, мисли и емоции, свързани с цигарите, да идват и да си отиват, без да се опитват да ги контролират. Програмата е фокусирана върху идеята за едно метафорично пътуване с кола, където доброволецът е зад волана и се отправя към важна за него крайна дестинация – а именно, спиране на цигарите. Мислите и емоциите му са на задната седалка и се държат точно като онези училищни приятели, които оказват лошо влияние върху нас. Те не спират да подвикват: „Хайде! Направи го, само едно дръпване!“ или „Не ти стиска, пъзльо!“. Участниците в програмата позволяват на тези неуправляеми „пътници“ да останат в колата и продължават да се движат към крайната точка на пътуването, фокусирани върху благополучния завършек. Доброволците, които на случаен принцип попадат в тази група, се учат да отварят сърцата си и с готовност да приемат и допускат присъствието на тези желания, без да се налага да им се поддават. По-късно техните резултати са съпоставени с постиженията на втора група, спрямо която се прилага стандартната програма за отказване на тютюнопушенето, одобрена от Националния институт за борба с рака. Без никакво съмнение „шофьорите“ показват два пъти по-висока успеваемост в сравнение с втората група. Понякога в борбата с трудните обстоятелства се случва да влошим допълнително положението си. По този начин превръщаме острата болка в истинско страдание. На около 40 години Тереза направи спонтанен аборт и лекарите ѝ казаха, че повече няма да може да зачене нито по естествен път, нито с инвитро оплождане, което означаваше, че тази бременност е била последният ѝ шанс. Само по себе си това беше достатъчно обезсърчаващо. Но след това, сипвайки сол в раната, Тереза си каза, че трябва да го преодолее, че не са една или две жените, които са пометнали, и че сама си е виновна за проблемите, защото е отлагала бременността прекалено дълго. Обвиняваше се, че не фокусира вниманието си върху останалите поводи за щастие, които придават смисъл на живота ѝ. И нищо чудно, че това отношение не ѝ донесе нищо добро. Това, което Тереза трябваше да направи, беше да се разкрие: да прояви тъгата и разочарованието си и да заживее с тях в настоящето. Това означаваше да признае размера на своята печал, да се сбогува с нероденото си дете, да почете паметта на живота, който никога нямаше да се появи, и накрая да си позволи да изживее напълно владеещите я чувства. Не казвам, че трябваше да „надмогне“ загубата си или да бъде щастлива от факта, че никога няма да даде живот на дете от своята плът и кръв. Но ако се беше изправила очи в очи с болката и я беше признала, ако се беше отдала на всеки етап от скръбта си, щеше да има силите да премине през това преживяване, да се поучи от него и да продължи напред, вместо да бъде вцепенена и парализирана от мъка. Но за да имаме такова присъствие на духа, се нуждаем от някои основни емоционални инструменти, в това число ясно нюансиран емоционален речник. Детето плаче, защото не знае друг начин да изрази нещастието си. Всяко неприятно усещане – глад, мокър памперс или умора – предизвиква нечленоразделен и неудържим изблик на страдание (за който родителите вероятно биха могли да намерят обяснение, но не и съседите). С течение на времето научаваме децата си да формулират и изразяват своите нужди и страхове. Приканваме ги: „Обясни с думи, миличко.“ За жалост, много хора в зряла възраст продължават да не използват думите, за да формулират и разберат преживяванията си и придружаващите ги емоции. Без финото разграничаване по смисъл, което предлага езикът, те са неспособни да проумеят личните си проблеми и затова не знаят как да се „справят“ с тях. Простичкото назоваване на емоциите може да окаже трансформиращ ефект, значително да намали болезненото, мрачно и всепоглъщащо чувство на безсилие и да го сведе до обозримо преживяване с ясни очертания и име. Преди много години имах клиент на име Томас, който навремето е заемал директорски пост. Една сутрин пристигнал в кабинета си, готов да се заеме с натоварения график за деня и най-неочаквано получил припадък. Понеже това му се случвало за първи път, след като му направили редица изследвания, лекарите стигнали до заключението, че е малко вероятно да се повтори. Но Томас бил започнал да се самонавива. Накрая бил толкова парализиран от страх да не получи втори припадък, че ежедневните задължения се превърнали в бреме за него. Когато го насочили към общинската клиника, в която работех, вече бе останал без дом. Така се беше вкопчил в убеждението, че ще получи нов припадък, че беше спрял да ходи на работа. Така той изгубил поста си, после жена си и накрая стигнал дотам да живее на улицата. Всеки път посрещах Томас с различен вариант на обичайния въпрос „Как се чувстваш?“. Но независимо как започвах разговора, той отговаряше едно и също: „Имам малко ядове.“ Което беше силно озадачаващо. Пред мен стоеше мъж, който живееше на улицата, беше в състояние на почти непрекъсната паника, но единственото, което можеше да каже за положението си, беше, че има „малко ядове“. Един ден, по време на сеанс, се заприказвахме за майка му, която беше единственият му близък, с когото поддържаше връзка. След като всички го бяха изоставили, само тя продължаваше да се интересува от него и той често я посещаваше в старческия дом. Когато го попитах как е майка му, той отговори: „Имах малко ядове. Тя почина.“ След този доста красноречив пример за неговата неспособност да направи разлика между емоциите си, осъзнах, че Томас страда от състояние, наречено алекситимия, което буквално означава „без думи за чувствата“. Хората с този проблем често се затрудняват да изразят какво чувстват, осланяйки се на неясни, черно-бели характеристики като „изпитвам стрес“. Чувстват се или „чудесно“, или „не много добре“. Звучат малко като Черния рицар от Монти Пайтън и Свещеният граал, който казва „Това е само драскотина!“ или „Просто повърхностна рана“ всеки път, щом изгуби още един крайник. Думите имат огромна сила. Погрешната дума е ставала повод за войни, да не говорим за разпадането на безброй бракове. Има неописуема разлика между стрес и гняв, между стрес и разочарование или стрес и тревожност. Ако не можем да назовем точно чувствата си, ще бъде трудно да се изразим така, че да получим помощта, от която се нуждаем. Ако някоя клиентка каже „Намирам се под стрес“ и аз приема това за чиста монета, бих могла да я посъветвам да направи списък с приоритетите си или да прехвърли част от задълженията си на друг. Но ако с думите „Намирам се под стрес“ всъщност иска да каже „Мислех, че кариерата ще ми носи повече удовлетворение, разочарована съм от живота си“, това е вече съвсем друга песен. Когато истината за проблема излезе на бял свят, съветите за прехвърляне на задължения и преосмисляне на приоритетите просто не вършат работа. Алекситимията не е клинична диагноза, но е сериозно затруднение, с което милиони хора се борят ежедневно. И това им струва наистина много. Неумението за назоваване на емоциите е свързано с лошо психично здраве, неудовлетворение в работата и в личните отношения и може да доведе до много други заболявания. Хората с този проблем много често съобщават за наличие на физически симптоми като мигрена и болки в гърба. Сякаш изразяват емоциите си физически, а не вербално. Вярно е също, че ако един човек не може ясно да изрази чувствата си с думи, понякога единствената емоция, която си пробива път навън, силно и отчетливо, е гневът, а неудачният начин, по който го изразяват, е като ударят с юмрук по стената – или нещо по-лошо. Ако се научим да назоваваме емоциите си с по-разнообразен речник, ефектът може да бъде напълно преобразяващ. Хората, които умеят да разпознават пълния спектър от емоции и например осъзнават с какво тъгата се различава от скуката, от съжалението, от самотата или от безпокойството, се справят много по-добре с върховете и спадовете в ежедневния живот в сравнение с онези, които виждат всичко в черно и бяло. Изтегляне 1.79 Mb. Сподели с приятели:
|