ГЛАВА 5
ДИСТАНЦИРАНЕ
Джеймс Пенибейкър, известен професор от Тексаския университет, се оженил веднага след колежа в началото на седемдесетте. Три години по-късно двамата съпрузи започнали да се съмняват в бъдещето на отношенията си и Пенибейкър, объркан и разстроен, потънал в депресия. Хранел се по-малко, пиел повече и започнал да пуши. Смутен от емоционалната си слабост, ставал все по-изолиран от света.
Една сутрин, след около месец в тази дупка, Пенибейкър се измъкнал от леглото и седнал на пишещата машина. За момент останал загледан в нея, след което започнал да пише с лекота и откровеност за своя брак, за родителите си, за сексуалността си, за кариерата и даже за смъртта.
Докато пишел, а той продължил да прави това през следващите няколко дни, се случило нещо удивително. Депресията го напуснала и той се почувствал освободен. Започнал да се пробужда за дълбоката любов към жена си. Но въздействието от писането не спряло дотук. За първи път започвал да проглежда за възможностите и смисъла на живота си.
Личният опит на Пенибейкър от този мъчителен период послужил за вдъхновение на продължило 40 години проучване на връзката между писането и осмислянето на емоциите. Той многократно провеждал изследвания, в които разделял хората на две групи, като едните трябвало да пишат за важни от емоционална гледна точка преживявания, а другите – на банални теми: за обувките си или пък за преминаващите по улицата коли. Двете групи разполагали с еднакво време за писане – по 20 минути в продължение на три последователни дни.
При експериментите на Пенибейкър някои от участниците в „емоционалното писане“ разказвали за сексуално насилие от членове на семейството им; за провали с катастрофални размери; за опустошителната загуба на скъпи хора, които раздялата, болестта или смъртта им е отнела. Една жена описала непреодолимото си чувство на вина заради инцидент, случил се, когато била на 10 години. Тогава тя оставила на пода някаква своя играчка, в която баба ѝ се спънала и паднала, и това в крайна сметка довело до смъртта на възрастната жена. А спомените на някакъв мъж го върнали в една топла, лятна нощ, когато бил деветгодишен. Баща му го повикал отвън и най-спокойно обявил, че решението да има деца било най-голямата грешка в живота му. И добавил, че ги напуска.
С всяко проучване Пенибейкър се убеждавал, че хората, които пишели за дълбоко емоционални преживявания, отбелязвали значително подобрение в своето физическо и психическо състояние. Чувствали се по-щастливи, а депресията и тревожността намалявали. Месеци след терапевтичното писане се радвали на по-ниско кръвно налягане, повишена имунна защита и по-малко посещения при лекаря си. Съобщавали също за по-качествени взаимоотношения, по-добра памет и повече успехи в работата.
Когато се запознах с проучванията на Пенибейкър, бях поразена от сходството в собствените ми тийнейджърски преживявания и начина, по който пишех в дневника си за болестта на баща ми. Докато той умираше, а и после след смъртта му, усещах живота си болезнено различен и писането ми помогна да изразя тъгата и съжалението си за всички пропуснати моменти, които бих могла да прекарам с него, и за всичко онова, което не бях успяла да му кажа. Но също така бях описала и моментите, за които не съжалявах, и нещата, с които се бях справила по най-добрия начин. Докато пишех, се научих да съжителствам с всичките си емоции – приятни и неприятни. Това на свой ред ме доведе до важни прозрения за истинската ми същност, като най-важното откритие беше: „Аз съм жилава.“ Осъзнах, че мога напълно да бъда себе си и да живея дори с онези свои страни, от които не съм особено очарована.
При все това продължавах да съм скептична към резултатите на Пенибейкър, които изглеждаха твърде добри, за да са истина. Как бе възможно да пишеш по 20 минути в три последователни дни и това да има толкова положителен и дълготраен ефект върху човешкия живот? Запазих проучването на Пенибейкър с отметка в бележника си и един ден, много години по-късно, когато пишех докторантурата си за емоциите, ми се удаде възможността да вечерям с него. Тази среща доведе до много оживена дискусия, след което продължих да изучавам работата му още по-задълбочено.
Четох за една терапия, проведена от Пенибейкър в Даласка компютърна компания, в която били уволнени сто старши инженери. Повечето от тях, мъже над 50-годишна възраст, работели за компанията още от колежа. Това била единствената работа, която познавали, и съкращенията ги довели до състояние на паника и недоумение. Пред тях се очертавала реалната опасност никога повече да не започнат работа в своята професионална област. Четири месеца по-късно никой от тях не бил намерил работа.
Пенибейкър и хората от екипа му се питали дали терапията с описване на преживяното не би могла да помогне на съкратените инженери. Готови на всичко, което би повишило изгледите им за намиране на работа, инженерите се съгласили да участват. Пенибейкър инструктирал едната група да пише за уволнението. Всички задълбали в чувствата на унижение, отхвърляне и оскърбление и свързаните с тях усложнения за здравето, семейния живот, финансовото положение и страха от несигурното бъдещето. Други две контролни групи трябвало да пишат на тема управление на работното време или изобщо да не пишат.
Преди да започне писането, нямало разлика между групите по отношение на мотивацията или усилията, които полагали за намиране на нова работа. В крайна сметка обаче разликата в степента на промяната между едните и другите била удивителна. Само месеци след терапевтичното писане, хората, които се потопили дълбоко в емоциите си, увеличили три пъти шансовете си да намерят нова работа спрямо останалите, които не използвали тази техника. Писането помогнало на хората не само да преосмислят преживяванията си, но и да излязат от черната дупка на обезверението и да предприемат целенасочени действия.
След още много опити с хиляди участници – деца и възрастни, студенти и преподаватели, здрави и болни – можем да кажем с категоричност, че себеразкриването и намирането на думи за изразяване на емоциите е извънредно полезен начин да се справим със стреса, безпокойството и загубата. (За хората, които не обичат да си служат с лист и химикал или с клавиатура – не мислете, че има нещо магическо в самия акт на писане. Говоренето на диктофон например може да доведе до също толкова добри резултати.)
След себеразкриването обаче има и друг ключов аспект на емоционалната пластичност: дистанцирането. Задълбочени анализи през годините показват, че за разлика от хората от „бутилиращия“ тип и „латерните“ или онези, които изливат всичко от себе си в бурни словоизлияния, при тези експерименти пишещите постигат най-добри резултати. Те дори започват да развиват интуиция, използвайки фрази като „Научих, че“, „Бях поразен от мисълта“, „Поради тази причина“, „Накрая осъзнах“ и „Разбрах, че“. В процеса на писане те могат да създават дистанция между мислещия и мисълта, чувстващия и чувството, което им позволява да възприемат нова гледна точка, да се откачат от въдицата и да продължат напред.
Не се заблуждавайте: тези хора не са намерили начин да изпитват удоволствие от предателството, загубата, липсата на работа или сериозните заболявания. Но те преуспяват въпреки всичко, разрешавайки противоречието между своите импулси и действия, което им позволява да възприемат преживяванията си в определен контекст и от по-широк ъгъл. Много по-често, отколкото може да се очаква, намират начин да превърнат препятствията във възможности и да изградят тясна връзка с най-дълбоките си ценности.
Сподели с приятели: |
