Емоционална пластичност
Изтегляне 1.79 Mb.
|
Свързани:
Д-р-Сюзън Дейвид - Емоционална пластичност - 4eti.me
СЪЗДАВАНЕ НА ПРОМЕЖДУТЪКСоня беше съдружник във водеща счетоводна компания и когато дойде при мен за помощ, се чувстваше като измамница, въпреки дипломата по бизнес администрация и всички останали постижения. Страхът, че ще бъде разобличена като такава, сковаваше езика ѝ, докато ежедневно се стараеше да се доказва. Психолозите наричат страхове като този „синдром на самозванеца“. Непрекъснато я измъчваше мисълта, че един ден някой ще разкрие страшната „истина“, че не заслужава позицията, която заема. Независимо че никога през живота си не бе получавала отрицателни оценки за работата си, Соня се чувстваше напрегната, неудовлетворена и изпълнена с тревога. Соня беше обсебена от „обвинителните мисли“, които вече разгледахме. „Аз съм самозванка“ – казваше си тя и приемаше тази мисъл като факт. Стоеше настрана от проектите, които биха ѝ доставили удоволствие, и в отношението си към работата омаловажаваше таланта и способностите си, сякаш се наблюдаваше през неправилно насочен телескоп. Едва когато се научи да възприема преживяното през призмата на осъзнатото любопитство, Соня успя да се дистанцира от ситуацията и да завърти телескопа така, че да постигне по-широк ъгъл на виждане. „Е, понякога наистина ми минава мисълта, че съм неудачник – ще каже всеки, който споделя начина на мислене на Соня. – Нищо ново! Това е „нараненото дете“ вътре в мен. През главата ми преминават купища мисли. Мога да уловя и приема, която си пожелая, все едно дали е добра или лоша, но въпреки това си запазвам правото да приведа в действие само онези от тях, които ще ми помогнат да постигна живота, който искам.“ Често, когато работя с група служители на ръководни постове, правим едно упражнение, което напомня на глупава детска игра, но затова пък дава изненадващо добри резултати. Всеки от участниците написва на самозалепващо листче най-големия си страх или неизречено опасение във връзка с работата, отношенията или живота изобщо. „Аз съм скучен“, „Никой не ме обича“, „Аз съм лъжец“ или „Аз съм лош човек“. После приканвам всеки да залепи това листче на гърдите си, пускаме музика и си представяме, че сме на парти. Всеки се ръкува с останалите, един по един, поглежда другия в очите и се представя: „Здравей, аз съм скучен, приятно ми е да се запознаем“ (според написаното на листчето). (Между другото, моето листче също гласи „Аз съм скучна“. Винаги съм била „скучната“ в компанията или поне така ми се струваше.) Това е невероятно силно преживяване. След него всеки участник е споделял, че „грозната истина“, залепена на гърдите му, суровата самооценка, имала до този момент огромно влияние върху него, вече е смекчена. Години след това получавам имейли, в които хората разказват за облекчението да приемеш една мисъл като това, което е – просто мисъл. Да назовеш страха си и дори се позабавляваш за негова сметка. А с това действие се създава пространството, необходимо за да бъдеш себе си. Това означава да се дистанцираш. Ще придобиете бегла представа за това явление, като просто се вгледате в буквите, от които се състои името ви. Толкова често сте ги виждали, че прескачате фазата на задълбоченото анализиране и тълкуване и стигате направо до заключението „това съм аз“. Но ако разгледате внимателно символите, изобразяващи отделните звуци от речта, ще започнете да долавяте конкретните форми и някои от тях ще ви се сторят доста забавни. (Наблюдавам те, малко „д“.) Или да вземем една простичка дума като „мляко“. Повтаряйте я в продължение на 30 секунди. Когато го направите, ще доловите промяна. В началото ще възприемате думата с нейното буквално значение: бялата течност, която изливате върху зърнената си закуска или добавяте в кафето, или, в която сте топили бисквитки като дете. Но вижте какво става, докато повтаряте думата известно време. Асоциациите, които е предизвиквала във вас, ще започнат да избледняват, отстъпвайки място на звученето, на движенията на устните ви, когато я изричате, и на това, което е – просто една дума. А сега опитайте същото с онази своя черта, която най- малко харесвате, или с трудна ситуация от ежедневието си. „Аз съм дебел“, „Никой не ме обича“ или „Ще се издъня с презентацията“. Подберете едно изречение и го повторете 10 пъти. А сега го кажете отзад напред или разменете местата на думите. Ще установите, че от нещо смислено и въздействащо, което ви държи във властта си, звуците се превръщат в нещо отвлечено, лишено от сила и дори малко нелепо. Вече не робувате на отрицателната мисъл, през чиято призма сте гледали на света. Сега само я наблюдавате отстрани. Създали сте промеждутък между мислещия и мисълта. Сменили сте ъгъла на телескопа. Това пространство, в което дишате и се движите по-свободно, съдържа златната възможност на избора. Възприемате мислите чисто и просто като мисли – каквито всъщност са, – а не като причиняващи страдание императиви, които сте принудени да следвате. Ако ви измъчва мисълта, че сте самозванец, отбележете си това хрумване, но после съвсем съзнателно го оставете настрана, защото най-важното в този момент е да се представите добре на заседанието, в което участвате. Може да имате разумни основания в полза на мисълта, че половинката ви трябва да направи първата крачка за изглаждане на сутрешната разправия помежду ви, но въпреки това вземете телефона и се обадете на нея или на него. Може да си давате сметка, че копнеете за купичка крем-карамел, да отчетете мисълта „Искам го!“ и да направите съзнателния избор да се овладеете. В този случай не става дума за „бутилиране“, защото не пренебрегвате, нито отричате или потискате въпросната мисъл, емоция или желание. По-скоро ги забелязвате с любопитство и приемате информацията, която ви носят, без да им позволявате да взимат връх над вас. Представете си, че сте израснали достатъчно високо в структурата на някоя организация и имате екип от подчинени, от които получавате доклади. В ролята си на началник вие трябва да решите на кои от тези доклади ще дадете ход и кои ще оставите настрана, като не забравяте, че мислите и емоциите (точно като едни користни придворни съветници) невинаги говорят истината и непрекъснато едни идват на мястото на други. Затова докладите следва да бъдат приети като най-обикновени сведения, подлежащи на внимателна преценка от ваша страна, а не като безусловни факти, изискващи нетърпящи възражение действия. Мислите и чувствата съдържат информация, а не директиви. Ние решаваме на кои от тях ще реагираме с действие, кои ще си отбележим като изискващи допълнително наблюдение и кои ще приемем за глупост – боклук, който отива направо в коша за отпадъци. Емоционалната пластичност означава, въпреки всички мисли и емоции, които се опитват да ни саботират, да подчиняваме действията си на идеята за живота, който искаме. С други думи да се дистанцираме и да се откачим от въдицата на вредните мисловни и емоционални модели. През лятото на 2010 станахме свидетели на един различен лингвистичен подход за дистанциране, когато баскетболната суперзвезда ЛеБрон Джеймс се изправи пред трудния избор, който щеше да му донесе вълна от упреци, но също и две поредни шампионски титли. Въпросът беше дали да остане в Кливланд, Охайо, с родния Кливланд Кавалиърс – отбора, който бе подкрепял кариерата му от самото начало, или да замине за Флорида и да се присъедини към играчите на Маями Хийт – решение, което би извело кариерата му на по-високо ниво. ЛеБрон предпочете Флорида и скоро след това обясни как е взел това решение: „Не исках да се ръководя от емоциите си, а да избера най-доброто за ЛеБрон Джеймс – това, което щеше да направи ЛеБрон Джеймс щастлив.“ Прави впечатление, че в началото разказва за себе си, използвайки личното местоимение аз, но след като обяснява, че не е искал да взима емоционално решение, заговаря в трето лице – „ЛеБрон Джеймс“. Тогава мнозина от недоброжелателите му отдадоха използването на тези думи на свръхголямото му его (което е разбираемо, предвид репутацията на повечето известни спортисти). Но последвалите събития (след изключително успешния си период в Маями ЛеБрон се върна да играе за Кливланд) навеждат на мисълта, че решението наистина е било плод на силен вътрешен конфликт. В такъв случай, той се е справил с емоциите си с помощта на една възхитителна езикова стратегия. Изследванията показват, че говоренето за себе си в трето лице е много ефективна техника, която помага да се дистанцираме от стреса (или тревогата, гнева, тъгата) и да направляваме реакциите си. Както и да приемаме предстоящите стресови ситуации като предизвикателство, а не като заплаха. Изтегляне 1.79 Mb. Сподели с приятели:
|