Емоционална пластичност



страница37/84
Дата25.09.2023
Размер1.79 Mb.
#118778
1   ...   33   34   35   36   37   38   39   40   ...   84
Д-р-Сюзън Дейвид - Емоционална пластичност - 4eti.me
Свързани:
Д-р-Сюзън Дейвид - Емоционална пластичност - 4eti.me

КОНФЛИКТ НА ЦЕЛИТЕ

Колко пъти сме се разкъсвали между две различни възможности, и двете важни за нас? Работата или семейството? Да се погрижа за себе си или да се погрижа за другите? Духовни потребности или битови нужди? С други думи, какво става, когато отделните ценности водят в противоположни посоки?


Ключът към този въпрос е да разглеждаме всички възможности не като по-добри или по-лоши, а като равностойни и различни. Следователно зависи само от нас да открием причината за даден избор, но не защото едната алтернатива е по-добра от другата, а просто защото трябва да се вземе решение. И за да вземем сносно решение, би било от полза да познаваме себе си много добре.
„Изборът – казва философът Рут Чанг – е възможност да отдадем дължимото на една изключителна човешка способност – това, че имаме властта сами да се превръщаме в човека, който сме.“
Често това, което взимаме за конфликт на ценностите, всъщност е конфликт на целите (забележете, че ценностите не са цели), неумение за планиране на времето или за придържане към определено намерение или план за действие. А може би поради факта, че сме най-обикновени простосмъртни, не можем да бъдем на две места едновременно. Един от най-сериозните проблеми, с които се сблъскваме, е свързан с баланса между личния и професионалния живот. Много хора – в това число и аз – непрекъснато се разкъсват между кариерата и нуждата да прекарват повече време с близките си.
Представете си обаче, че не става дума за избор между работата и семейството? Представете си, че всъщност трябва да избираме между пълната отдаденост (както на едното, така и на другото), и възможността да бъдем разкъсвани от противоречия?
Има голяма разлика дали ще кажеш „Държа да бъда любящ родител. Ще внеса тази любов в отношенията си с децата“ и „Държа да бъда продуктивен служител. Ще се старая всеки ден да прилагам това качество в работата си“, или ще заявиш „Държа да бъда любящ родител и каквото ще да става, ще си тръгвам от работа точно в пет“. В първия случай вече не си в състояние на вътрешен конфликт и разширяваш възможностите си в живота.
Щом като ценностите имат отношение към качеството (и не толкова към количеството) на нашите действия, времето, което отделяме за тяхното реализиране, не е непременно правопропорционално на значението, което им отдаваме, и не ограничава степента на отдаденост, която проявяваме в безценните мигове с близките си или в изпълнение на служебните си задължения. Ако важен проект те задържа в офиса в продължение на дванайсет часа, достатъчно е да изпратиш кратък имейл или съобщение на половинката си, за да запазиш връзката с онази своя ценност, която те кара да бъдеш любящ партньор. (Психолозите помежду си наричат това „социална залъгалка“.) Дори да пътувате по работа, вечер преди лягане бихте могли да се обаждате на децата си и през това време да им отделите цялото си внимание. В името на тези ценности може да се наложи да работите малко по-здраво и ефективно в офиса, за да си тръгнете в час, който минава за приличен. Може да се наложи да се откажете от участие в залозите за Марч Маднес (Финален турнир от колежанския баскетболен сезон. – Бел. пр.) или от игра с отбора по софтбол на компанията, но тези компромиси не тежат толкова, когато ги правите, за да прекарате повече време със семейството си.
Понякога решенията се оказват доста по-сложни. Ако трябва да заминеш в командировка на рождения ден на сина си, колкото и да държиш на отношенията си с него, просто няма какво да се направи. (Освен това държиш да имаш пари за сметките и за прехраната на детето си.) Но ако за теб е наистина важно да бъдеш любящ родител, ще намериш друг начин да изразиш обичта си – можеш да организираш празненство преди заминаването си, да се погрижиш да получи специален подарък в деня на празника или в разгара на партито да го поздравиш по Скайп.
В зависимост от обстоятелствата всички пребиваваме в полето на действие ту на една, ту на друга ценност, но това не омаловажава никоя от тях дори в момента вниманието ни да е съсредоточено другаде.
Всъщност взимането на трудни решения може да бъде наистина освобождаващо, защото ни помага да разберем кои сме, а също така и да проявим силата, която всеки от нас притежава, да творим живота си сами. Ако си готов да приемеш болката от доброволно пожертваните възможности, ще можеш да живееш спокойно с направения избор и с необременено съзнание да продължиш напред.
По своята същност ценностите не налагат нито ограничения, нито забрани. Дори напротив, благодарение на крепките основи, които създават в нас, ни осигуряват такава свобода, каквато иначе не бихме си позволили. Осъзнаването на ценностите ни прави гъвкави и отворени за нови преживявания. С тяхна помощ предприемаме повече осъзнати и носещи удовлетворение по-стъпки и по-малко рефлексивни и непродуктивни от-стъпки.
Това, че отстояваме ценностите си обаче – или своето „защо“ – не ни гарантира живот, лишен от трудности. Всички ние се изправяме пред дилеми, без значение колко непоклатими са убежденията ни и независимо от конкретните решения, които взимаме. Невинаги е лесно и забавно да бъдеш верен на ценностите си, поне не в конкретния момент, в който трябва да направиш избор. Например, ако си стеснителен и получиш покана за парти, какво по-лесно от това да намериш причина да откажеш. Но ако държиш на приятелството и се ръководиш от тази ценност, ще направиш крачка напред и ще кажеш „да“. Щом отидеш на партито, ще изпиташ нов пристъп на дискомфорт и ще се почувстваш по-зле, отколкото ако си беше останал у дома. Но този първоначален дискомфорт е входната такса за един по-пълноценен живот.
Както открива Елизабет Гилбърт, дори когато се фокусира напълно върху книгата си, писането си остава тежка задача. Сержант Дарби и Ирена Сендлер разбират, че да бъдеш верен на убежденията си означава да вървиш по път, осеян с повече, а не с по-малко трудности. Помня задълбочения разговор, който водих със световноизвестния приматолог Джейн Гудол. Разказа ми, че в знаменитата ѝ кариера, посветена на хуманното отношение към животните, е имало период, когато е плакала доста често. След време говорила за това със свой приятел, който я попитал защо смята, че е била толкова тъжна. „В онзи момент се сепнах от собствения си отговор. Дотогава изобщо не ми беше хрумвало – разказа ми Гудол. – Казах му: „Мисля, че плачех, защото знаех, че се отричам от правото си да бъда себична.“ Точно това му казах.
Не е ли странно?“
Един мой колега обяснява състоянието на вътрешна дилема по следния начин: „Умът ти казва: „Мислех, че стига да съм в хармония с ценностите си, вече няма да се чувствам зле, нито ще бъда раздвоен от избора, който съм направил.“ Но истината е, че пак се налага да избираме.“
Загубата е заложена в самата същност на избора. Има един път, по който си отказал да поемеш, и всяка загуба носи със себе си болка, тъга и даже разкаяние. Знаеш много добре защо вършиш едно или друго – припомни си въпроса „Това струваше ли си отделеното време? – и все пак изпитваш безпокойство или тъга. Разликата е, че ще си дал най-доброто от себе си, което ще ти помогне да преминеш с гъвкавост през трудните емоции. Дори изборът да се окаже „грешен“, можеш да намериш утеха в убеждението, че решението е било продиктувано от правилните подбуди. Тогава си в състояние да погледнеш на себе си с кураж, любопитство и себесъстрадание.
Преди време чух историята за жена, която разбрала, че умира. Жената попитала лекаря си:

  • Има ли надежда?

  • Надежда за какво? – отвърнал с въпрос докторът.

Всъщност искал да каже, че дори когато умираме, можем да взимаме почиващи на ценностите ни решения за начина, по който ще изживеем оставащото ни време.
Спомних си тази история, когато Линда Балю – моя приятелка и колега – научи, че страда от фаталното невродегенеративно заболяване амиотрофична латерална склероза. Линда обичаше децата си. Обичаше приятелите си. Обичаше да танцува. Тя страдаше дълбоко с напредване на симптомите, но въпреки болката продължаваше да споделя в социалните мрежи изпълнени с любов и жизненост послания. В момента, в който стигна до точката си на избор, Линда реши да продължи напред и да не се затваря в себе си. Малко преди да бъде приета в хоспис и не много дълго преди да умре, написа следното: „Възнамерявам да посветя оставащите ми спокойни дни на тази земя на размисли за живота и смъртта. Чувствам се късметлийка. Мнозина са изтръгнати от живота, без да имат възможността да се докоснат до мисията си... И, между другото, танцувайте, ако можете.“
Ако знаеш кой си и на какво държиш, ще посрещаш житейските избори с най-мощното от всички оръжия – твоята дълбока същност. Танцувай, ако можеш.


ГЛАВА 7
ПРИДВИЖВАНЕ НАПРЕД:
ПРИНЦИПЪТ НА МАЛКИТЕ КОРЕКЦИИ

Синтия и Дейвид се карат за пари. В продължение на месеци тя икономисва и пести, като жертва едно или друго, за да задели малко пари за... ами, човек никога не знае. Сега обаче съпругът ѝ настоява с тези пари цялото семейство да отиде на рафтинг в Гранд каньон. По принцип идеята не е лоша – Господ е свидетел, че всички се нуждаят от ваканция, – но Синтия иска поне веднъж да постъпят практично. Дейвид обаче е на различно мнение. „Децата ще пораснат, преди да се усетим – казва той на Синтия. – Тогава ще бъдем стари и грохнали. От години говорим за това пътуване. Ако не сега, кога?“


Двамата продължават да спорят, като с всеки следващ рунд подхранват растящото напрежение със стари обвинения като „Не падаш по-долу от баща си“ и „С майка ти сте лика-прилика“.
По едно време Синтия поглежда надолу и пита:

  • Какво се е случило с чорапите ти?

Неподготвен за този обрат, Дейвид свежда поглед, изучавайки мръсните си чорапи, сякаш ги вижда за първи път.

  • Подгоних един енот в градината – казва той след кратък размисъл. – Нямаше време да слагам обувки.

Двамата се споглеждат и избухват в смях с онази внезапност, с която небето понякога се разтваря и оттам се изсипва проливен дъжд.
Семействата по цял свят се карат за пари. Единственото необичайно в спора между Синтия и Дейвид е, че се снима от психолози. В желанието си да наблюдават различни двойки „в естествената им среда“ изследователи създават в лабораторията си жилищно студио, по простата причина, че би било доста странно да се настанят в дома на хората. Импровизираният апартамент се състои от една-единствена стая с кухненски бокс, скромна мебелировка, телевизор и музикална уредба. Избраните двойки приемат да прекарат 24 часа под наблюдение – една по една – като сесията започва обикновено в събота сутринта. Инструктирани са да вземат със себе си хранителни продукти и всичко необходимо за един обичаен уикенд у дома: филми, книги и дори работа за вкъщи. Единственото допълнително условие е да прекарат деня, както биха го сторили в собствения си дом. Камерите работят в продължение на 12 от общо 24 часа, обикновено от 9 сутринта до 9 вечерта.
Изследователите са поразени от начина, по който всеки отделен човек отправя и приема „поканите за емоционален контакт“, или опитите за подаване на ръка, какъвто е въпросът на Синтия за мръсните чорапи на Дейвид. Психолозите групират тези покани по йерархия в зависимост от това колко емоционално обвързване изискват. От най-слабата до най-силната поканите изглеждат така:

  • Обикновена покана за вниманието на партньора: „Виж каква хубава лодка.“

  • Покана за проява на интерес: „Баща ти нямаше ли такава лодка?“

  • Покана за реакция на ентусиазъм: „Хей, с такава лодка можем да направим околосветско пътешествие.“

  • Покана за по-дълъг разговор: „Звънял ли си скоро на брат си? Дали е поправил лодката?“

  • Покана за закачка: свива вестника на руло и тупва леко другия по главата с думите: „Ето! От сутринта си мисля да направя това.“

  • Покана за шеговито общуване: „Равин, свещеник и психиатър излизат с лодка в морето...“

  • Покана за проява на привързаност, често невербална или изразена с думи като „Нуждая се от прегръдка“.

  • Покана за емоционална подкрепа: „Все още не разбирам защо не получих онова повишение.“

  • Покана за споделяне: „Какво беше чувството да плаваш с дядо си като малък?“

Изследователите забелязват, че след всяка от тези стратегии партньорът, получил поканата, реагира по един от следните три начина: като се „обръща към“ половинката си с ентусиазъм, който варира от колеблив интерес до чистосърдечен отклик; като се „извръща от“ другия, без да взима под внимание забележката или въпроса; или като се „обръща срещу“ него или нея („Моля те, опитвам се да чета!“).
Начинът, по който всяка от двойките реагира на тези емоционални покани, до голяма степен разкрива какво бъдеще ги очаква. Дори да изглеждат маловажни на пръв поглед, тези мимолетни поведенчески реакции са най-добрите предвестници за благополучието на двойката в дългосрочен план. В следващите шест години двойките, в които един от партньорите е откликнал с проява на близост на не повече от 3 от общо 10 покани, вече са стигнали до развод, докато онези, при които се наблюдава проява на близост при до 9 от 10 покани, продължават да бъдат женени.
В брака тези микромоменти на близост или безразличие създават условията, в които връзката ще процъфти или ще залинее. Тези дребни жестове в поведението ни се подхранват от само себе си и с времето се умножават, като всяко взаимодействие, колкото и тривиално да изглежда, се поражда от предходното. Проявите на дребнавост и гняв или на великодушие и обич създават устойчив модел на цикличност, който с течение на времето прави цялата връзка или още по-пагубна, или по-щастлива.
В началото на петдесетте години певицата Кити Калън пожъна голям успех с една любовна балада на име Малките неща значат много (Little Things Mean A Lot (англ.) – Бел. пр.). Калън има право. Вниманието към малките жестове може да произведе огромен ефект, защото по този начин хармонизираме поведението си с нашите ценности.
Природата подпомага еволюцията, не революцията. Проучвания в различни области показват, че с течение на времето малките изменения могат значително да подобрят шансовете ни за благополучие. Следователно най-ефективният начин да трансформираме живота си не е да зарежем работата си и да постъпим в ашрам, а – нека перифразирам Теди Рузвелт – да „правим това, което можем, със средствата, които имаме, и на мястото, където се намираме“. Една малка промяна може да не изглежда много сама по себе си, но нека си я представим като кадър от филм. Ако един по един преработиш всички кадри, накрая ще се получи напълно различен филм, който разказва съвсем друга история.
Или (да продължим с метафората за лодката) ако сте плавали по вода, тогава знаете, че всяко отклонение от курса с градус или два ще доведе до съвсем различно място на брега, където ще акостирате. А представете си колко по-голям ще е ефектът, ако плавате през океана.
Когато взимаме крути мерки при решаването на един проблем („Трябва ми нова кариера!“), рискуваме да се почувстваме несигурни. Но ако се стремим към неголеми промени („Всяка седмица ще водя разговор с някой извън моята професия“), цената на неуспеха ще бъде незначителна. Когато знаем, че нямаме много за губене, нивото на стрес се понижава, а увереността ни расте. Изпитваме усещането „Мога да се справя с това“ и тогава сме по-отдадени и креативни. И не на последно място, докосваме се до фундаменталната човешка потребност да бележим напредък, устремени към значима цел.
Има три необятни сфери, от които можем да започнем с тези малки промени: първо, да настроим убежденията си (или умствената нагласа, както ги наричат психолозите); второ, мотивацията си; трето, навиците си. Научим ли се да правим малки корекции във всяка от тези области, с течение на времето ще можем да изпитаме дълбоката и трайна промяна в живота си.


Сподели с приятели:
1   ...   33   34   35   36   37   38   39   40   ...   84




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница