Емоционална пластичност
Изтегляне 1.79 Mb.
|
Свързани:
Д-р-Сюзън Дейвид - Емоционална пластичност - 4eti.me
- Навигация на страницата:
- ГЛАВА 7 ПРИДВИЖВАНЕ НАПРЕД: ПРИНЦИПЪТ НА МАЛКИТЕ КОРЕКЦИИ
КОНФЛИКТ НА ЦЕЛИТЕКолко пъти сме се разкъсвали между две различни възможности, и двете важни за нас? Работата или семейството? Да се погрижа за себе си или да се погрижа за другите? Духовни потребности или битови нужди? С други думи, какво става, когато отделните ценности водят в противоположни посоки? Ключът към този въпрос е да разглеждаме всички възможности не като по-добри или по-лоши, а като равностойни и различни. Следователно зависи само от нас да открием причината за даден избор, но не защото едната алтернатива е по-добра от другата, а просто защото трябва да се вземе решение. И за да вземем сносно решение, би било от полза да познаваме себе си много добре. „Изборът – казва философът Рут Чанг – е възможност да отдадем дължимото на една изключителна човешка способност – това, че имаме властта сами да се превръщаме в човека, който сме.“ Често това, което взимаме за конфликт на ценностите, всъщност е конфликт на целите (забележете, че ценностите не са цели), неумение за планиране на времето или за придържане към определено намерение или план за действие. А може би поради факта, че сме най-обикновени простосмъртни, не можем да бъдем на две места едновременно. Един от най-сериозните проблеми, с които се сблъскваме, е свързан с баланса между личния и професионалния живот. Много хора – в това число и аз – непрекъснато се разкъсват между кариерата и нуждата да прекарват повече време с близките си. Представете си обаче, че не става дума за избор между работата и семейството? Представете си, че всъщност трябва да избираме между пълната отдаденост (както на едното, така и на другото), и възможността да бъдем разкъсвани от противоречия? Има голяма разлика дали ще кажеш „Държа да бъда любящ родител. Ще внеса тази любов в отношенията си с децата“ и „Държа да бъда продуктивен служител. Ще се старая всеки ден да прилагам това качество в работата си“, или ще заявиш „Държа да бъда любящ родител и каквото ще да става, ще си тръгвам от работа точно в пет“. В първия случай вече не си в състояние на вътрешен конфликт и разширяваш възможностите си в живота. Щом като ценностите имат отношение към качеството (и не толкова към количеството) на нашите действия, времето, което отделяме за тяхното реализиране, не е непременно правопропорционално на значението, което им отдаваме, и не ограничава степента на отдаденост, която проявяваме в безценните мигове с близките си или в изпълнение на служебните си задължения. Ако важен проект те задържа в офиса в продължение на дванайсет часа, достатъчно е да изпратиш кратък имейл или съобщение на половинката си, за да запазиш връзката с онази своя ценност, която те кара да бъдеш любящ партньор. (Психолозите помежду си наричат това „социална залъгалка“.) Дори да пътувате по работа, вечер преди лягане бихте могли да се обаждате на децата си и през това време да им отделите цялото си внимание. В името на тези ценности може да се наложи да работите малко по-здраво и ефективно в офиса, за да си тръгнете в час, който минава за приличен. Може да се наложи да се откажете от участие в залозите за Марч Маднес (Финален турнир от колежанския баскетболен сезон. – Бел. пр.) или от игра с отбора по софтбол на компанията, но тези компромиси не тежат толкова, когато ги правите, за да прекарате повече време със семейството си. Понякога решенията се оказват доста по-сложни. Ако трябва да заминеш в командировка на рождения ден на сина си, колкото и да държиш на отношенията си с него, просто няма какво да се направи. (Освен това държиш да имаш пари за сметките и за прехраната на детето си.) Но ако за теб е наистина важно да бъдеш любящ родител, ще намериш друг начин да изразиш обичта си – можеш да организираш празненство преди заминаването си, да се погрижиш да получи специален подарък в деня на празника или в разгара на партито да го поздравиш по Скайп. В зависимост от обстоятелствата всички пребиваваме в полето на действие ту на една, ту на друга ценност, но това не омаловажава никоя от тях дори в момента вниманието ни да е съсредоточено другаде. Всъщност взимането на трудни решения може да бъде наистина освобождаващо, защото ни помага да разберем кои сме, а също така и да проявим силата, която всеки от нас притежава, да творим живота си сами. Ако си готов да приемеш болката от доброволно пожертваните възможности, ще можеш да живееш спокойно с направения избор и с необременено съзнание да продължиш напред. По своята същност ценностите не налагат нито ограничения, нито забрани. Дори напротив, благодарение на крепките основи, които създават в нас, ни осигуряват такава свобода, каквато иначе не бихме си позволили. Осъзнаването на ценностите ни прави гъвкави и отворени за нови преживявания. С тяхна помощ предприемаме повече осъзнати и носещи удовлетворение по-стъпки и по-малко рефлексивни и непродуктивни от-стъпки. Това, че отстояваме ценностите си обаче – или своето „защо“ – не ни гарантира живот, лишен от трудности. Всички ние се изправяме пред дилеми, без значение колко непоклатими са убежденията ни и независимо от конкретните решения, които взимаме. Невинаги е лесно и забавно да бъдеш верен на ценностите си, поне не в конкретния момент, в който трябва да направиш избор. Например, ако си стеснителен и получиш покана за парти, какво по-лесно от това да намериш причина да откажеш. Но ако държиш на приятелството и се ръководиш от тази ценност, ще направиш крачка напред и ще кажеш „да“. Щом отидеш на партито, ще изпиташ нов пристъп на дискомфорт и ще се почувстваш по-зле, отколкото ако си беше останал у дома. Но този първоначален дискомфорт е входната такса за един по-пълноценен живот. Както открива Елизабет Гилбърт, дори когато се фокусира напълно върху книгата си, писането си остава тежка задача. Сержант Дарби и Ирена Сендлер разбират, че да бъдеш верен на убежденията си означава да вървиш по път, осеян с повече, а не с по-малко трудности. Помня задълбочения разговор, който водих със световноизвестния приматолог Джейн Гудол. Разказа ми, че в знаменитата ѝ кариера, посветена на хуманното отношение към животните, е имало период, когато е плакала доста често. След време говорила за това със свой приятел, който я попитал защо смята, че е била толкова тъжна. „В онзи момент се сепнах от собствения си отговор. Дотогава изобщо не ми беше хрумвало – разказа ми Гудол. – Казах му: „Мисля, че плачех, защото знаех, че се отричам от правото си да бъда себична.“ Точно това му казах. Не е ли странно?“ Един мой колега обяснява състоянието на вътрешна дилема по следния начин: „Умът ти казва: „Мислех, че стига да съм в хармония с ценностите си, вече няма да се чувствам зле, нито ще бъда раздвоен от избора, който съм направил.“ Но истината е, че пак се налага да избираме.“ Загубата е заложена в самата същност на избора. Има един път, по който си отказал да поемеш, и всяка загуба носи със себе си болка, тъга и даже разкаяние. Знаеш много добре защо вършиш едно или друго – припомни си въпроса „Това струваше ли си отделеното време? – и все пак изпитваш безпокойство или тъга. Разликата е, че ще си дал най-доброто от себе си, което ще ти помогне да преминеш с гъвкавост през трудните емоции. Дори изборът да се окаже „грешен“, можеш да намериш утеха в убеждението, че решението е било продиктувано от правилните подбуди. Тогава си в състояние да погледнеш на себе си с кураж, любопитство и себесъстрадание. Преди време чух историята за жена, която разбрала, че умира. Жената попитала лекаря си: Има ли надежда? Надежда за какво? – отвърнал с въпрос докторът. Всъщност искал да каже, че дори когато умираме, можем да взимаме почиващи на ценностите ни решения за начина, по който ще изживеем оставащото ни време. Спомних си тази история, когато Линда Балю – моя приятелка и колега – научи, че страда от фаталното невродегенеративно заболяване амиотрофична латерална склероза. Линда обичаше децата си. Обичаше приятелите си. Обичаше да танцува. Тя страдаше дълбоко с напредване на симптомите, но въпреки болката продължаваше да споделя в социалните мрежи изпълнени с любов и жизненост послания. В момента, в който стигна до точката си на избор, Линда реши да продължи напред и да не се затваря в себе си. Малко преди да бъде приета в хоспис и не много дълго преди да умре, написа следното: „Възнамерявам да посветя оставащите ми спокойни дни на тази земя на размисли за живота и смъртта. Чувствам се късметлийка. Мнозина са изтръгнати от живота, без да имат възможността да се докоснат до мисията си... И, между другото, танцувайте, ако можете.“ Ако знаеш кой си и на какво държиш, ще посрещаш житейските избори с най-мощното от всички оръжия – твоята дълбока същност. Танцувай, ако можеш. ГЛАВА 7
|