192
Накрая обеща на сина си, че ако премине
през всичките девет дупки, ще разнищят до дъно въпроса какво го е разстроило, още щом приключи турнирът. Кийт се съгласи, след което двамата се разделиха и довършиха играта всеки в своя отбор. Кийт се представи толкова добре, че спечели трофей.
Ако Джон не беше подходил толкова деликатно, ситуацията бързо щеше да се превърне в пример за „бутилиращо“ поведение – Кийт щеше да преглътне неприятните емоции и стиснал зъби да изкара играта докрай.
(Спомнете си
Том Ханкс във филма Тяхната собствена лига, който крещи:
„В бейзбола не се плаче.“) Когато заставяме своите плачещи или ядосани деца да се държат по социално приемлив начин, несъзнателно им изпращаме посланието, че чувствата им нямат значение за нас.
Но Джон отдели време, за
да прояви съчувствие, да признае и да приеме
– и да се изправи пред – болката на сина си. Това беше достатъчно, за да помогне на Кийт да се дистанцира, да приеме осъзнато и безкритично емоциите си и да направи това, което ситуацията изискваше от него – да завърши турнира по голф.
По-късно, когато
имаха време да поговорят, Джон разбра, че синът му е бил разстроен, защото е загубил една от топките за голф. В представите на шестгодишния Кийт топките бяха нещо скъпо и този почти незначителен инцидент го довел до истинска паника.
Много години след това Джон ми разказа, че не спира да напомня на сина си, че е възможно да плачеш и да играеш по едно и също време. Може би точно тази „игра през сълзи“ е истинската същност на емоционалната пластичност.
Сподели с приятели: