Емоционална пластичност
Изтегляне 1.81 Mb. Pdf просмотр
|
| ВЪЗПИТАВАНЕ НА ЕМПАТИЯ За да бъдеш емоционално пластичен родител, не е достатъчно само веднъж да проявиш емпатия към детето си: ще трябва редовно да показваш поведение на емпатия, така че то да се учи от примера ти. Вероятно не виждаш какво страшно има в първия учебен ден в ново училище, но поне може да уважиш факта, че през погледа на детето изглежда точно така. По този начин не само му вдъхваш сигурност, но окуражаваш естествения му инстинкт да уважава чувствата на другите. Защо „трудните деца“ създават толкова неприятности? Дали не се чувстват самотни и не на място? Този вид отношение възпитава деца, които забелязват съученика си, изолиран от групата; плахия чуждестранен състудент, който се бори с езиковата бариера; касиера, който е имал лош ден; и възрастния човек в магазина, който се нуждае от помощ за покупките си. След време вероятно ще проявяват чувствителност към далеч по-сериозните каузи за справедливост и приобщаване в града и в страната като цяло. Но емпатията и широката перспектива не се налагат с декрет. В проучване на университета „Корнел“ изследователите запознават дечица на 3 и 4-годишна възраст с „тъжна“ кукла на име Доги. Всички деца получават по един стикер с формата на звезда. Част от малчуганите трябва да вземат трудното решение дали да дадат стикера си на Доги или да го запазят за себе си. На втората група е предложен по-лесен избор: да дадат стикера си на Доги или да го върнат на ръководителя. Третата група трябва просто да отстъпи стикерите си на Доги. По-късно в експеримента влиза друга „тъжна“ кукла на име Ели, а децата получават по три стикера и възможността да подарят колкото искат от тях. Децата от първата група, които по-рано са изправени пред избора да дадат стикера си на Доги или да го запазят за себе си, отстъпват на Ели повече стикери в сравнение с втората 189 и с третата група. С други думи децата, на които е даден свободен избор, са по-щедри от останалите, които действат по принуда. Като насилваме сина си да покани самотен съученик на партито по случай рождения си ден или заплашваме дъщеря си с наказание, ако не се извини за грубите си думи на детската площадка, ще постигнем бърз резултат и временно чувство на облекчение. Но единственият начин да помогнем на децата си да отключат своя потенциал за емпатия е да им позволим да действат самостоятелно и да ги окуражим да открият положителната си мотивация. Всичко това важи и за основния принцип на етиката винаги да се казва истината. При едно изследване, в което участие взимат семейства с по едно 13-годишно дете, тийнейджърите отговарят на въпроси за отношенията им с родителите през последните няколко месеца. Установена е пряка зависимост между контрола, който родителите се опитват да упражняват върху поведението и мислите на децата си, и способността на тийнейджърите да проумеят колко е важно да се казва истината. Децата, които споделят: „Когато искаха да направя нещо, родителите ми обясняваха защо го искат от мен“, „Родителите ми даваха няколко възможности, за да реша какво да правя“ и „Родителите ми приемат мислите и чувствата ми дори когато са различни от техните“, разбират по-добре стойността на истината и цената на лъжата. От друга страна, тийнейджърите, които разказват: „Родителите ме карат да се чувствам виновен за всичко“, „Родителите ми отказват да приемат, че не искам да съм най-добрият, а само да се забавлявам“ и „Когато отказвах да направя нещо, родителите ме заплашваха, че ще ме лишат от определени привилегии“, изразяват убеждението, че истината може да има висока цена! Възпитаването на самостоятелност има чисто практическа страна: Не може непрекъснато да сте до порасналото си дете и да го държите за ръка на всяка крачка от неговия път, помагайки му да се справя с всяка етична дилема или избор – или поне се надявам да е така! Нито ще бъдете винаги на разположение, за да му помагате да се дистанцира и да се освобождава от въздействието на силните си емоции и да овладява импулсивните си мисли. Докато си още дете, и дори тийнейджър, обикновено ти прощават всички глупави и необмислени номера. На един 16-годишен хлапак вероятно ще му се размине това, че е изпуснал гумите на колата на директора (само веднъж), но 26-годишният мъж, направил същото с джипа на шефа си, няма да се отърве толкова лесно. 190 Когато бях на осем, откраднах от родителите си малка сума пари. Още помня колко бяха – 2 южноафрикански ранда, което прави около 3 днешни долара. Родителите ми разбраха какво съм направила, след като се върнах у дома с цяла кесия бонбони и глупавата история, че един много щедър приятел ми ги е купил. Помня, че излязохме с колата – само тримата: мама и татко отпред, а аз на задната седалка – и те проведоха много сериозен разговор с мен. Обясниха ми колко са разочаровани от поведението ми и че кражбата и лъжата нямат място в нашето семейство. После ми помогнаха да реша как да оправя нещата – да им върна парите и да се извиня на приятеля, когото забърках в тази каша. Беше очевидно, че приемат много сериозно тази история, но в същото време внимаваха да не ме засрамят пред сестра ми и пред брат ми. Не ми се развикаха, нито се опитаха да ме сплашат. Вместо това запазиха спокойствие, като, струва ми се, много добре знаеха точно какво искат да постигнат. След като ми помогнаха да разбера, че бях наранила както техните чувства, така и тези на приятеля си, и след като се въздържаха от четене на конско за лошата ми постъпка, успях да погледна действията си от друг ъгъл, вместо да заема отбранителна позиция (поведение, което често води до още повече лъжи). Вместо да ме накажат, те изразиха очаквания. И резултатът от това беше, че изпитвах вина, а не срам – съществена разлика, която обсъдихме в Четвърта глава – и бях мотивирана да реша проблема. Ако ме бяха накарали чисто и просто да се извиня, щяха да чуят това, което искаха, но също щяха да ме лишат от шанса да осъзная чувствата, които лежаха в основата на тази постъпка. Работата беше там, че в училище се чувствах изолирана и тази самота се изостряше, когато групата момичета, които най-много харесвах, отиваха до лафката за бонбони – нещо, за което често нямах пари. Тъй като родителите ми помогнаха да се изправя очи в очи с проблема, можех да обсъдя с тях не само как да се науча да контролирам поведението си, но и как да се сприятеля със съученичките си и да се почувствам част от групата – без да крада. Научих се също да водя трудни разговори и да търся конструктивно решение на проблемите, което никак не е малко. Но това развитие нямаше да е факт, ако родителите ми ме бяха наказали. Не беше изключено да започна да се възприемам като крадла – представа, която родителите ми също можеха да възприемат. Но те заобиколиха умело тази опасност и инцидентът остана зад гърба ни, като нещо еднократно и 191 като възможност да науча важен урок. Приеха ме такава, каквато бях, а не каквато искаха да бъда – в това е цялата разлика. Изтегляне 1.81 Mb. Сподели с приятели:
|