Емоционална пластичност

184
показва на детето, че неприятните емоции са признак на слабост и е желателно да се избягват.
В някои случаи се опитваме да отречем разочарованието или тъгата на детето си: „О, просто е уморен“, „Тя е гладна“, „Това е само период“. Друг път омаловажаваме страданието им: „О, скъпа, знаеш, че всъщност не се чувстваш така“ или „Всичко е наред. Всичко е наред.“. (Да, признавам се за виновна!) Тези послания имат обратен ефект, дори да са продиктувани от любов към детето.
Възможно е също да се поддадеш на изкушението да поправиш проблема.
Детето се връща от училище и казва: „Никой не иска да играе с мен“, а ти веднага: „Не се тревожи, аз ще играя с теб“. Или започваш да звъниш на родителите на „лошите момичета“, за да уговаряш срещи за игра или да заглаждаш нещата. Напълно естествено и разбираемо е да се опитваме да поправим нещастието на близките си. Но реагирайки по този начин
„разрешаваш“ единствено непосредствения проблем и лишаваш детето си от безценната възможност да остане насаме с чувствата си – да ги разкрие пред себе си, да се дистанцира и да се поучи от тези нерядко болезнени ситуации.
Така отправяш недвусмислено послание към детето: „Не вярвам, че можеш сам да се справяш с проблемите.“ От друга страна, отделяйки време, за да му помогнеш да осъзнае чувствата си и да го увериш, че тези емоции са нормални и здравословни, вече помагаш на детето си да развие уменията, които ще го превърнат в продуктивен и емоционално пластичен възрастен.
Най-голямата етническа група в Южна Африка, зулусите, се поздравяват с думата sawubona, което в буквален превод означава „виждам те“. А щом те виждам, значи, признавам съществуването ти. Обожавам това отношение, тъй като то съдържа първата и най-важна стъпка от възпитаването на емоционална пластичност. Показвайки на децата си, че ги „виждаме“ напълно, ясно и без да ги съдим, всъщност им даваме знак, че приемаме и признаваме емоционалните им преживявания. Като допълнителен бонус им помагаме да се успокоят, защото емоционалното напрежение при децата много често намалява, когато родителят присъства емоционално. Затова въпреки желанието си да поправим нещата и да решим проблема възможно най-бързо, най-добре да спрем и да ги изслушаме, показвайки им с примера си как да създават промеждутъка между стимул и реакция.
Когато едно дете усеща внимание и признание от хората около него, естествено е да се чувства обичано и в безопасност. Сигурна съм, че всички сме виждали на детската площадка как прохождащите деца се спускат да проучат нещо ново, но първо поглеждат назад, за да се уверят, че

185
възрастният, който се грижи за тях, е още там. Това чувство за сигурност – което психолозите наричат сигурна привързаност – е в сърцевината на умението на всяко дете да навлиза смело в широкия непознат свят.
Сигурната привързаност стабилизира емоционалния живот на детето в периода на училището и на съзряването и по-късно при формирането на зрелите му взаимоотношения.
Усещането за сигурна привързаност – чувствам се обичан и приет в
цялото си великолепие и с всички свои противни страни и несъвършенства
– позволява на детето да поема рискове не само в живота, но и по отношение на собствените си емоции. Когато знае, че не рискува да бъде упрекнато, отхвърлено, наказано и засрамено заради чувствата си, детето може да се осмели да изпита тъга, щастие или гняв и да реши как да постъпи и как да реагира в отговор на всяка от тези емоции.
Дете, което се чувства свободно да изпита цялата палитра от емоции, без да се бои от наказание и без да има нуждата да цензурира чувствата си, научава някои възлови уроци:
Емоциите преминават. Те са преходни. В мисловната реалност няма нищо, което да изисква действие.
Емоциите не са страшни. Аз съм много повече от едно чувство, независимо колко силно и плашещо изглежда в момента.
Емоциите са наши учители. Те съдържат информация, която ми помага да разбера кое е важно за мен и за другите.
Нека да бъде ясно, че за да отгледате емоционално пластични деца трябва да разбирате и приемате чувствата им, без да ги порицавате, което не значи да толерирате техните избухвания и нерационално поведение. Бихте могли да покажете на детето, че неговите чувства са напълно реални и не по-малко важни от чувствата на всеки друг човек („Виждам, че бебето те дразни, и много добре разбирам, че в момента искаш то да се махне.“), но без да предлагате всяко чувство да бъде облечено в действие. Тогава идва ред на
„дистанцирането“. Помагайки на детето да назове емоцията, да разшири гледната си точка и да създаде пространство между импулса и действието, всъщност утвърждаваме идеята, че не е необходимо да сдържат чувствата си, но понякога трябва да сдържат действията си.
И пак казвам, този вид състрадателни, но и леко неутрални реакции, могат да бъдат подложени на изпитание, когато невръстното ви дете пищи и рита, проснато по очи на пода в супермаркета, или когато дъщеря ви се измъква през прозореца на стаята си и заедно с хлапака на Питърсънови отпрашва на мотора му. Но както при родителя, така и при детето,

186
себеразкриването подготвя почвата за следващата стъпка, дистанцирането, което пречи на труднопреодолимите емоции да вземат връх над нас.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: