Емоционалната Интелигентност

Възможности, които не бива да се изпускат

Изтегляне 0.53 Mb. страница 101/148 Дата 05.03.2022 Размер 0.53 Mb. #113821

Навигация на страницата:

• ЧАСТ ПЕТА: ЕМОЦИОНАЛНАТА ГРАМОТНОСТ

Възможности, които не бива да се изпускат От всички биологични видове човекът има нужда от най-много време, за да съзрее мозъкът му напълно. Докато всяка мозъчна зона се развива с различно темпо в детството, с началото на пубертета започва и един от най-забележителните периоди на „окастряне“ в целия мозък. Някои от зоните, определящи емоционалния живот, съзряват най-бавно. Докато сетивните зони се оформят още в ранното детство, а лимбичната система вече действа преди пубертета, фронталните лобове - седалище на емоционалния самоконтрол, разбирането и адекватните реакции - продължават да се развиват до края на юношеството и се оформят напълно някъде между шестнадесетата и осемнадесетата година. (Bryan Kolb, “Brain Development, Plasticity, and Behavior", American Psychologist AA, 1989.) Навиците за управление на емоциите, повтаряни до безкрайност в детството и ранното юношество, на свой ред ще спомогнат за оформянето на тези мозъчни схеми. Така детството се превръща в златна възможност за оформяне на емоционални склонности за цял живот; навиците, придобити в детството, се вплитат в основните синаптични връзки на невронната архитектура и много трудно могат да бъдат променени по-късно. Поради важността на префронталните лобове за управлението на емоциите, изключително дългият период за оформяне на синапсите в тази област може би означава, че в цялостния план на мозъка преживяванията на детето през годините могат да създават трайни връзки в регулаторните схеми на емоционалния мозък. Както вече видяхме, сред особено важните преживявания се нареждат надеждността на родителите и откликът им към нуждите на детето, насоките, които получава детето, за да се справя със собствения си дистрес и да контролира импулсите си, както и емпатията, която получава или на която става свидетел. По същия начин върху емоционалните невронни вериги могат да се отразят и пренебрежението, тормозът, липсата на хармония у егоцентричен или безразличен родител, както и бруталното налагане на дисциплина. (Richard Davidson, “Asymmetric Brain Function, Affective Style and Psychopathology: The Role of Early Experience and Plasticity", Development and Psychoopathology, vol. 6, 1994, pp. 741-758.) Един от най-важните емоционални уроци, възприет още в ранното детство и усъвършенстван след това, е способността на детето само да намира утеха. За малките деца утехата идва от ръцете на хората, които се грижат за тях: майката чува, че бебето плаче, вдига го и го люлее, докато се успокои. Тази биологична хармония според някои теоретици учи детето как само да постигне същия резултат. (Schore, Affect Regulation.) По време на критичния период между десетия и единадесетия месец орбитофронталният дял на префронталния кортекс бързо оформя връзките си с лимбичния мозък, които ще го превърнат в същински диспечер на дистреса. Учените предполагат, че детето, което се научава как да се успокоява в хода на безброй епизоди, в които получава утеха от друг човек, в крайна сметка ще развие по-силни връзки в тази зона и така в бъдеще ще умее по-добре само да се утешава, когато е разстроено. Разбира се, умението ни да се утешаваме сами има нужда от много години, за да бъде овладяно напълно, но за целта обикновено разполагаме с все нови и нови средства, тъй като съзряването на мозъка дава на детето все по-сложни емоционални инструменти. Не бива да забравяме, че челните зони на мозъчната кора, толкова важни за регулирането на лимбичния импулс, съзряват едва през юношеството (М. Е. Phelps et al., "PET: A Biochemical Image of the Brain at Work" in Brain Work and Mental Activity: Quantitative Studies with Radioactive Tracers, N.A. Lassen et al., eds., Copenhagen, Munksgaard, 1991.). Друга ключова система, която продължава да се оформя по време на цялото детство, е свързана с блуждаещия нерв, който регулира сърцето и други части от тялото, като същевременно изпраща сигнали на амигдалата и ѝ нарежда да започне да отделя катехоламини, обуславящи рефлекса „бягай или се бий“. Екипът от Вашингтонския университет, оценил влиянието на възпитанието върху децата, открива, че емоционално адекватните родители допринасят за по-добро функциониране на блуждаещия нерв. Както обяснява Джон Готман, психологът, провел изследването; „Родителите могат да променят тонуса на блуждаещия нерв у децата си - това е мярката, с която се измерва възбудимостта на нерва, - като ги обучават емоционално, говорят с децата за чувствата и тяхното разбиране, за нуждата да се избягва критичността и безпричинното осъждане, за начините, по които могат да се решават емоционалните проблеми и какво да правят, вместо да прибягват до удари заради гняв или до изолация от мъка". Когато родителите се справят добре с тази задача, децата по-лесно потискат действието на нерва и амигдалата вече не секретира хормони, които да държат тялото непрекъснато мобилизирано - а така и поведението им става по-спокойно. Едва ли може да има съмнение, че за всяко ключово умение, свързано с емоционалната интелигентност, има критичен период от по няколко години в ранното детство. Всеки такъв период дава възможност у детето да се утвърдят полезни емоционални навици. Ако това не стане, поправянето на тази грешка по-късно може да се окаже много по-трудно. Масираното оформяне и „окастряне“ на невронни вериги в детството може би е основната причина ранните емоционални травми да имат такова постоянно и трудно изкоренимо въздействие в живота ни като възрастни. Вероятно поради това и психотерапията понякога има нужда от дълги години, за да измени тези модели, а те дори и след повърхностната промяна да си останат скрити в нас като невидими склонности към едно или друго, склонности, покрити с тънък слой от нови прозрения или заучени реакции. Разбира се, мозъкът си остава пластичен през целия ни живот, макар и не толкова зрелищно пластичен, колкото е в детството. Всяко учене предполага мозъчни изменения, укрепване на дадена синаптична връзка. Измененията при пациенти с обсесивно-компулсивни разстройства например сочат, че емоционалните навици подлежат на промяна през целия живот, дори на ниво неврони, стига да се положи известно усилие. Онова, което се случва с мозъка при ПТСР (или пък при терапията), е аналог на въздействието на всички повтарящи се или пък еднократни, но интензивни емоционални преживявания, независимо дали са добри или лоши. Детето научава най-впечатляващите емоционални уроци от родителите си. У него се насаждат съвсем различни емоционални навици в зависимост от това дали родителите са в хармония с детето и му показват, че разпознават и удовлетворяват емоционалните му нужди, а дисциплината, която прилагат, е основана на емпатия, или пък родителите са погълнати единствено от себе си, не обръщат внимание на тревогите на детето и го възпитават в зависимост от капризите си с крясъци и бой. Психотерапията до голяма степен е просто лечебен заместител на онова, което е било сбъркано или пропуснато в ранното детство. Защо обаче да не направим всичко възможно, за да дадем на детето още от самото начало грижата и насоките, които ще култивират основните му емоционални умения? ЧАСТ ПЕТА: ЕМОЦИОНАЛНАТА ГРАМОТНОСТ 15. Цената на емоционалнатa неграмотност Всичко започва като дребно заяждане, но конфликтът бързо ескалира. Иън Мур, десетокласник от гимназията „Томас Джеферсън“ в Бруклин, и Тайрън Синклеър, осмокласник, подкачат петнадесетгодишния си съученик Халил Съмптър. Задявките стават все по-сериозни и постепенно преминават в заплахи. Стига се до неочакван сблъсък. Халил, ужасен, че Ийн и Тайрън ще го пребият, донася един ден в училище голямокалибрен пистолет и само на няколко крачки от училищния пазач застрелва от упор двете момчета насред коридора. Този смразяващ кръвта инцидент може да бъде изтълкуван като поредния знак за отчайващата нужда от обучение по контрол над емоциите, по мирно разрешаване на конфликти, та дори и по елементарно разбирателство. Педагозите отдавна се тревожат за непрекъснато влошаващите се резултати на учениците по математика и четене, но вече са принудени да осъзнаят, че те имат и един друг, различен и доста по-тревожен недостатък: емоционалната неграмотност. (Писах за курсовете за в „Ню Йорк Таймс", 3 март 1992 г) И докато за повишаването на академичните стандарти се полагат похвални иначе усилия, тази нова и тревожна липса остава извън обхвата на стандартното училищно образование. Както казва един бруклински учител, в училищата днес се държим така, „сякаш ни интересува колко добре могат да четат децата, но не и дали ще доживеят до следващата седмица". Белези за емоционална недостатъчност са изблиците на насилие, като разстрелът на Иън и Тайрън, които стават все по-честа гледка в американските училища. Те обаче не са просто изолирани събития - влошаването на поведението на юношите и все по-тежките проблеми в детството, поне за Съединените щати, които са чудесна илюстрация на световните тенденции, личат например в такива статистически данни: (Статистиката за нивата на престъпност при малолетните е от Uniform Crime Reports, Crime in the U.S., 1991, публикувани от Министерството на правосъдието.) През 1990 г. в сравнение с предходните две десетилетия в САЩ е най-висок процентът на арестувани младежи за придружени с насилие престъпления; арестите на тийнейджъри за изнасилвания са се удвоили, убийствата са се повишили четири пъти, като повечето се дължат на увеличения брой на престрелките. (През 1990 г. арестите на малолетни за тежки престъпления достигат 430 на 100 000, скок с 27% в сравнение с 1980 г. Арестите за изнасилване са се повишили от 10,9 на 100 000 през 1965 до 21,9на 10 000 000 през 1990 г. Убийствата са нараснали четири пъти между 1965 и 1990 г., от 2,8 на 100 000 до 12,1; през 1990 г. три от четири убийства на тийнейджъри са с огнестрелно оръжие - със 79% повече, отколкото през изминалото десетилетие. Въоръжените нападения за скочили с 64% от 1980 до 1990. Вж. например Ruby Takanashi, "The Opportunities of Adolescence”, American Psychologist, февруари 1993 r.) През същите тези две десетилетия самоубийствата на тийнейджъри са се утроили, както и броят на децата под четиринадесет години, станали жертви на убийства. (През петдесетте години самоубийствата при младежи на възраст между 15 и 24 г. е 4,5 на 100 000. През 1989 г. цифрата е три пъти по- голяма - 13,3. Между 1968 и 1985 самоубийствата на деца между 10 и 14 г. почти са се утроили. Цифрите за самоубийствата, убийствата и бременността са от Health, 1991, U. S. Department of Health and Human Services, и от Children Safety Network, A Data Book of Child and Adolescent Injury, National Center for Education in Maternal and Child Health, Washington, D.C., 1991.) Все повече момичета в тийнейджърска възраст забременяват, като възрастовата граница непрекъснато спада. През 1993 г. раждаемостта сред момичетата между десет и четиринадесет години расте за пета поредна година - някои цветущо наричат това явление „бебе има бебе", - както и съотношението на нежелани бременности и сексуалният натиск от страна на връстниците. Засегнатите от венерически болести тийнейджъри са станали три пъти повече през последните тридесет години. (През трите десетилетия след 1960 г. заболеваемостта от гонорея е скочила четири пъти сред децата на възраст между 10 и 14 г. и три пъти сред тези между 15 и 19 г. През 1990 г. 20% от пациентите със СПИН са се заразили като тийнейджъри. Натискът за все по-ранно започване на сексуален живот се засилва. Едно проучване от деветдесетте години сочи, че повече от една трета от младите жени казват, че именно натискът на връстниците ги е накарал да правят секс за първи път; само едно поколение по-рано едва 13% от жените признават подобно нещо. Вж. Rubi Takanashi, “The Opportunities of Adolescence” cit., и Children Safety Network, A Data Book of Child and Adolescent Injury) Тези цифри може и да не са особено окуражаващи, но ако спрем вниманието си върху чернокожите младежи, особено тези от гетата, те стават направо ужасяващи - повечето от тях са два, та дори и три пъти по-високи. Така например употребата на хероин и кокаин сред младите хора се е увеличила с около триста процента през седемдесетте и осемдесетте години, докато при чернокожите младежи увеличението е тринадесет пъти в сравнение с нивата отпреди двадесет години. (Употребата на хероин и кокаин при белите се е повишила от 18 на 100 000 до 68 през 1990 г. - почти трикратен ръст. Сред чернокожите за същия период обаче промяната е от 53 на 100 000 през 1970 до зашеметяващите 766 през 1990 г. - почти тринадесет пъти повече в сравнение с нивата от преди двадесет години. Цифрите са от Crime in the U.S., 1991, cit.) Най-честата причина за инвалидност сред тийнейджърите са психическите заболявания. Симптомите на депресията, сериозна или не, могат да бъдат открити при една трета от децата. При момичетата заболеваемостта се удвоява през пубертета. Честотата на хранителните разстройства при момичетата в тийнейджърска възраст скача до небесата. (Според проучванията в САЩ, Нова Зеландия, Канада и Пуерто Рико около една пета от децата имат психологически затруднения, които пречат на един или друг аспект от жижт им. Тревожиостта е иай- често срещаният проблем при децата под 11 г. и почти 10% имат фобии, които са достатъчно тежки, за да пречат на нормалния им живот, Други 5% страдат от генерализирани тревожни разстройства и непрекъснати притеснения, а 4% се страхуват, че ще бъдат отделени от родителите си. Пиянството се разпространява сред момчетата в тийнейджърска възраст и при двадесетгодишните вече е 20%, Повечето от тези данни са публикувани в ,Ню Йорк Таймс". 10 януари 1989 г.) В заключение: ако нещата не се променят драматично, дългосрочните перспективи пред днешните деца да се радват на плодотворен и стабилен семеен живот намаляват с всяко следващо поколение. Както видяхме в девета глава, докато през седемдесетте и осемдесетте съотношението на разводите е било около 50%, през деветдесетте статистиката сочи, че два от три брака ще завършат с развод. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели: