Емоционалната Интелигентност
Нищо не ме притеснява: бодрият темперамент
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
Нищо не ме притеснява: бодрият темпераментПрез двадесетте години, когато още била съвсем млада, леля ми Джун напуснала дома си в Канзас Сити и се впуснала в пътешествие до Шанхай - опасна авантюра за сама жена в онези години. Там тя се запознала с британски следовател от колониалната полиция в този световен център на търговията и интригите, и по-късно се омъжила за него. Когато японците завладели Шанхай в началото на Втората световна война, леля ми и нейният съпруг били интернирали в затвора, описан в книгата „Империя на слънцето“ (Джеймс г. Балард, Империя на слънцето, Народна култура, С. 1990.), както и във филма със същото заглавие. Двамата оцелели пет ужасни години в лагера, но изгубили буквално всичко, което имали. Само с дрехите на гърба си били репатрирани в Британска Колумбия. Спомням си как за пръв път се срещнах с леля Джун - поривиста възрастна дама, живяла забележителен живот. През последните си години тя беше почти парализирана заради претърпян инсулт, но след бавно и тягостно възстановяване отново беше в състояние да ходи, макар и накуцвайки. Помня как бяхме излезли на разходка един ден. Вече беше прехвърлила седемдесетте. В един момент тя тръгна нанякъде и не след дълго чух слаб стон - леля викаше за помощ. Беше паднала и не можеше да стане сама. Втурнах се да явдигна, а тя, вместо да се оплаква, се засмя на малкото премеждие. Единствените ѝ думи, при това изречени с небивала ведрост, бяха: „Е, какво толкова, нали мога да ходя“. Емоциите на някои хора съвсем естествено гравитират около положителния полюс, също както тези на леля ми; такива хора са ведри и общителни, докато други са кисели и меланхолични. Това измерение на темперамента - непоправима ведрост в единия край и потиснатост и тъга в другия - вероятно е свързано с активността на префронталните зони в мозъка, които представляват върха на емоционалния ни ум. Дължим този извод най-вече на Ричард Дейвидсън, психолог от Университета на Уисконсин. Той открива, че хората, при които по-активна е лявата страна на префронталния лоб, са с весел темперамент; те обикновено с удоволствие контактуват с другите и посрещат всичко, което им поднесе животът, без да обръщат особено внимание на пречките - също като леля Джун. Но онези, при които по-активна е дясната страна, обикновено са в плен на негативизъм и тягостно настроение и лесно отстъпват пред житейските трудности. В известен смисъл те страдат, защото не могат да се отърват от притесненията си. В един от експериментите на Дейвидсън доброволците с най-силна активност в лявата челна зона се сравняват с петнадесет участници, при които най-засилена е активността вдясно. При втората група на личностния тест личи силна склонност към негативизъм - участниците приличат на карикатурните комедийни роли на Уди Алън: паникьори, които виждат катастрофа във всяка дреболия, податливи на паника и мрачни настроения, неизкоренима подозрителност спрямо един свят, който за тях е пълен с непреодолими трудности и дебнещи опасности. Хората с по-силна активност в лявата челна зона обаче виждат света в съвсем различна светлина. Те са общителни и весели, обикновено изпитват радост, често са в добро настроение, самоуверени са, доволни са от живота. Резултатите от психологическите им тестове сочат по-нисък риск от депресия и други емоционални разстройства. (Изследванията върху личността и разликите между двете полукълба са проведени от д-р Ричард Дейвидсън в Университета на Уисконсин, и от д-р Андрю Томаркън, психолог в университета „Вандербилт", вж. Andrew Tomarken and Richard Davidson, "Frontal Brain Activation in Repressors and Nonrepressors", Journal of Abnormal Psychology 103, 1994.) Дейвидсън открива, че хората, които са страдали от клинична депресия, имат по-ниски нива на мозъчна активност в левия фронтален лоб и по-високи в десния. Той открива същия механизъм и при пациенти, на които наскоро е поставена диагноза депресия. Дейвидсън смята, че хората, преодолели депресията, са се научили да повишават активността в левия си префронтален лоб - твърдение, което все още чака експерименталното си потвърждение. Макар и изследването му да засяга само тридесетина процента от хората - онези, чийто резултати са в двата противоположни края на скалата, - почти всеки човек може да бъде класиран към единия или другия тип. Контрастът в темперамента между мрачните и ведрите индивиди личи в много детайли, малки и големи. В един от експериментите например участниците гледат кратки клипове. Някои от тях са забавни - горила, която се къпе, кученце, което си играе. Други, като учебните филми за медицински сестри в операционна зала, в които се показват неприятни хирургически детайли, са доста стряскащи. Мрачните участници, при които доминира дясното полукълбо, намират веселите филмчета за не чак толкова забавни и реагират с изключително силни страх и отвращение на кръвта и съсиреците. Веселата групичка не обръща почти никакво внимание на операциите - най-силната ѝ реакция е на удоволствие, докато гледа ведрите клипове. Така като че ли самият ни характер предопределя дали ще реагираме в отрицателния или в положителния емоционален регистър. Склонността към меланхолия или ведрост - също както към срамежливост или дързост - се появява още през първата година, което вероятно означава, че и тя е генетично предопределена. Подобно на останалата част от мозъка, фронталните лобове съзряват през първите няколко месеца от живота, така че активността им не може да бъде надеждно измерена преди десетия месец. Но дори и при малки бебета Дейвидсън открива, че активността на фронталните лобове предсказва дали ще заплачат, когато майка им напусне стаята. Корелацията е близо 100%: от десетките тествани деца всички, които се разплакват, имат завишена мозъчна дейност вдясно, а тези, които остават спокойни - вляво. И все пак, дори и това основно измерение на темперамента да се определя още от раждането или скоро след това, тези от нас, които са от мрачния тип, не са задължително осъдени на кисело и капризно съществуване. Емоционалните уроци в детството могат да окажат дълбоко въздействие на темперамента, потискайки или пък насърчавайки вроденото ни предразположение. Голямата пластичност на мозъка в детска възраст означава, че преживяванията през тези години могат да окажат трайно въздействие върху оформянето на невронните пътеки, които ще останат трайно фиксирани до края на живота ни. Може би най- добрата илюстрация за преживявания, които могат да изменят темперамента, е едно наблюдение от изследванията на Кейган върху срамежливи деца. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|