Емоционалната Интелигентност
Неврохимия на свенливостта
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
Неврохимия на свенливосттаСпоред Кейган разликата между плахия Том и самоуверения Ралф се дължи на възбудимостта на една невронна верига, чийто център се намира в амигдалата. Той смята, че хората като Том, които са предразположени към страх, се раждат с неврохимични особености, които лесно отключват реакцията на тази верига, и това е причината те да избягват непознатото, да бягат от несигурността и да изпитват тревога. Другите като Ралф, при които нервната система има много по-висок праг на дразнимост на амигдалата, не се плашат толкова лесно и са по-общителни и склонни да изследват нови места и да се срещат с нови хора. Ранен белег за това кой модел е наследило детето е колко раздразнително и неуправляемо е то като малко и колко се влияе от присъствието на непознат човек или предмет. Около една пета от децата са притеснителни, но четиридесет процента със сигурност са от уверената група - поне при раждането си. Някои от доказателствата на Кейган идват от изследвания върху необичайно плахи котки. Около една седма от домашните котки са изключително страхливи, също като срамежливите деца: те се пазят от непознатото (вместо да демонстрират легендарното котешко любопитство), колебливо изследват нови територии и нападат само дребни гризачи - не смеят да се захващат с по-едрите, които по-смелите им събратя преследват с удоволствие. Мозъчните проби сочат, че при тези свенливи котки някои части от амигдалата са необичайно възбудими, особено когато котката чуе заплашително ръмжене от друга котка. Плахостта на котките се проявява още на първия месец след раждането, когато амигдалата им съзрява достатъчно, за да поеме контрола върху невронните схеми, които трябва да се прилагат или избягват. Един месец от живота на котката се равнява на осем месеца от живота на човешкото бебе - и точно на осем- девет месечна възраст, отбелязва Кейган, се появява страхът от непознати хора - ако майката на бебето напусне стаята и в нея остане някой непознат, бебето започва да плаче. Според Кейган срамежливите деца вероятно са наследили хронично високи нива на норепинефрин или на други мозъчни вещества, които активират амигдалата и така обуславят нисък праг за тревога, тъй като амигдалата се включва за щяло и нещяло. Можем да видим един от белезите за тази повишена чувствителност при следния експеримент: млади хора, които са били изключително плахи като деца, биват подлагани в лабораторни условия на стрес, например на неприятна миризма. Пулсът им остава ускорен за много по-дълго, отколкото на по-спокойните им връстници - знак, че потоците норепинефрин държат амигдалата им на нокти, а чрез свързаните с нея невронни системи - и цялата симпатикова нервна система. ( Iris R. Bell et al., "Failure of Heart Rate Habituation During Cognitive and Olfactory Laboratory Stressors in Young Adults With Childhood Shyness”, Annals of Behavior Medicine 16, 1994.) Кейган открива, че при плахите деца реактивността на целия симпатиков дял на нервната система е необичайно силна - от високо кръвно налягане в състояние на покой и разширени зеници до повишени нива на норепинефриновите маркери в урината. Мълчанието е друг барометър за свенливостта. Всеки път, когато екипът на Кейган наблюдава срамежливи и уверени деца в естествена среда - в детската градина, с други деца, които не познават, или при разговор с някого от екипа, - плахите деца говорят по-малко. Едно дете в градината например не обелвало и дума, когато другите го заговаряли, и през по-голямата част от деня просто наблюдавало как другите играят. Според Кейган свенливото мълчание пред непознати хора или в лицето на реална опасност е въплъщение на дейността на невронна верига, която преминава от челните дялове на мозъка до амигдалата, както и на свързаните с нея лимбични структури, които контролират способността ни да произвеждаме звук (същите тези вериги ни карат да се задавим при силен стрес). Тези чувствителни деца са изложени на сериозен риск от тревожни разстройства, например пристъпи на паника, които започват около тринадесетата им година. Едно проучване сред 754 момчета и момичета в шести и седми клас сочи, че 44 от тях вече са имали поне един панически епизод или поне са изпитвали някои от симптомите, предвестници на такова разстройство. Подобни епизоди се отключват от обичайните тревоги в ранното юношество - например първа среща или важен изпит - които повечето деца преживяват, без да се стига до по-сериозни проблеми. Само че у тийнейджърите, които са притеснителни по природа и обикновено се плашат от нови ситуации, се наблюдават панически симптоми - сърцебиене, задъхване, чувство за задушаване, както и представата, че ще им се случи нещо ужасно, че ще полудеят или ще умрат. Изследователите смятат, че ако и такива пристъпи да не са достатъчно сериозни, за да се постави психиатрична диагноза "паническо разстройство", те сочат, че тези младежи са изложени на по-голям риск да развият такова разстройство през следващите години: много възрастни с пристъпи на паника признават, че те са започнали още в юношеството им. (Chris Hayward et al., “Pubertal Stage and Panic Attack History in Sixthand Seventh - grade Girls”, American Journal of Psychiatry, vol. 149, 9 септември 1992, pp. 1239-1243; Jerold Rosenbaum et al., "Behavioral Inhibition in Childhood. A Risk Factor for Anxiety Disorders", Harvard Review of Psychiatry, май 1993.) Пристъпите на тревожност са тясно преплетени с процеса на съзряване. Момичетата, които са по-близо до детството, отколкото до зрелостта, не отчитат такива пристъпи, но около осем процента от девойките в пубертета признават, че изпитват паника. А стигне ли се до такъв момент, много от тях започват да чувстват траен ужас при мисълта, че пристъпът може да се върне, и са склонни да се оттеглят от социалния живот. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|