Емоционалната Интелигентност
Превъзпитаването на емоциите и възстановяването от травмите
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
Превъзпитаването на емоциите и възстановяването от травмитеАйрийн излязла на среща, която завършила с опит за изнасилване. Въпреки че успяла да отблъсне нападателя си, той не спирал да я тормози: цинични телефонни обаждания посред нощ, заплахи от насилие ... Дори я следял, наблюдавал всяка нейна стъпка. Тя се опитала да потърси помощ от полицията, но оттам ѝ отказали, понеже "нищо не било станало". Когато най-после се обърнала към терапефт, имала ясно изразени симптоми на ПТСР, вече се била отказала от всякакъв социален живот и се чувствала като затворник в собствения си дом. Този случай е описан от д-р Джудит Луис Хърман, психиатър от „Харвард“, чийто основополагащ труд очертава основните стъпки за възстановяването от травмата. Според Хърман има три стадия: постигане на чувство за сигурност, припомняно на подробностите от травмиращото събитие и скръб по причинената загуба, и накрая - възстановяване на нормалния ход на ежедневието. В последователността на тези стъпки има биологична логика - тя отразява схемата, по която емоционалният мозък отново научава, че животът не се състои единствено в очакване на надвиснала трагедия. Първата стъпка - постигането на чувство за сигурност - означава да съумеем да успокоим твърде плашливите реакции и напрегнатите мозъчни сигнали до такава степен, че пътят към спокойствието да стане изобщо възможен. (Judith Lewis Herman, Trauma and Recovery, New York, Basic Books, 1992.) Често в самото начало лекарят трябва да подаде ръка на пациента и да му помогне да разбере, че кошмарите, болезнената бдителност и паниката са симптоми на ПТСР. Така самите симптоми вече не са толкова плашещи. Друга такава стъпка е лекарят да помогне на пациентите да възстановят чувството си за контрол върху онова, което им се случва, и така да забравят запечатания в ума си урок по безпомощност, породен от травмата. Айрийн например мобилизира приятелите и семейството си, за да създаде защитна стена между себе си и нападателя, и в крайна сметка успява да накара полицията да се намеси. Несигурността на пациентите с ПТСР отива далеч отвъд страха, че над тях е надвиснала опасност; боязънта започва на едно много по-интимно ниво с чувството, че нямат контрол върху тялото и емоциите си. Това е напълно разбираемо, ако отчетем, че заболяването им ги държи на ръба на емоционалното отвличане, след като е изострило до крайност чувствителността на амигдалата. Лекарствата са единият от начините пациентите да спрат да мислят, че не е необходимо да се оставят на милостта на емоционалните аларми, които ги заливат с необяснима тревожност, пречат им да спят и ги давят в кошмари. Фармаколозите се надяват някой ден да успеят да създадат лекарства, които да се справят именно с последствията от ПТСР в амигдалата и свързаните с нея невронни вериги. Дори и днес обаче има лекарства, които са в състояние да контролират някои от трайните изменения - такива са например антидепресантите, които въздействат върху серотониновата система, и бетаблокерите като пропанолола, които блокират възбудните процеси в симпатиковата нервна система. Пациентите могат да прилагат и техники за отпускане, които да им помогнат да противостоят на податливостта си към нервни изблици. Физиологичното успокоение може да помогне на подложените на брутално отношение емоционални неврони да преоткрият факта, че животът не е заплаха, и така пациентите да си върнат чувството за безопасност, с което са живели преди травмата. Друга стъпка към здравето е преразказваното и пренаписването на историята на травмата в безопасен контекст. По този начин позволяваме на невронната система да се сдобие с ново, по-реалистично разбиране - а оттам и с по-умерена реакция на травмиращия спомен и алармените сигнали, свързани с него. Когато пациентите преразказват ужасяващите подробности около травмата, споменът започва да се изменя - както с оглед на емоционалното си значение, така и по отношение на ефекта, който оказва върху емоционалния ум. Ритъмът на това пресъздаване е изключително деликатен - в идеалния случай той следва естествения ритъм на хората, които са в състояние да се възстановят след травма, без да развият ПТСР. В тези случаи често се наблюдава нещо като вътрешен часовник, който „подава“ травмиращите спомени на поносими порции, които могат да облекчат травмата, разделени от седмици или месеци, в които жертвата почти не си спомня за ужасните си пpeживявaния. (Mardi Horowitz, Stress Response Syndromes, Northvale, N.J., Jason Aronson, 1986.) Това редуване на връщане към спомена и периоди на почивка като че ли позволява спонтанно преразглеждане на травмата и смекчаване на емоционалните реакции спрямо нея. При пациенти с по-сериозни посттравматични разстройства преразказът може да отключи и силна страхова реакция, като в този случай терапевтът трябва да забави крачката и да сведе реакциите отново до границата на поносимото, без същевременно да прекъсва процеса на обучение. Терапевтът насърчава пациента да преразкаже травмиращите събития възможно най-подробно, като филм на ужасите, и да се спира върху всеки мрачен детайл. Това включва не само онова, което жертвата е видяла, чула, подушила, усетила, но и собствените ѝ реакции - ужасът, отвращението, парализата. Целта е споменът да се изрази напълно с думи, т.е. пациентът да улови части от него, които може би са се дисоциирали и на пръв поглед не са достъпни за съзнанието. Чрез словесното изразяване на сетивни детайли неокортексът установява по-силен контрол върху спомените и по този начин реакциите спрямо тях могат да станат по-разбираеми, а оттам - и по-управляеми. Емоционалното превъзпитание се постига чрез преживяване на събитията и свързаните с тях емоции в безопасна обстановка и в присъствието на терапевт, на който пациентът има доверие. Емоционалната система започва да усвоява важен урок - а именно, че травмиращите спомени могат да бъдат придружени и от чувство на сигурност, а не само от неизказуем ужас. Не се наложило петгодишното дете, нарисувало картината с огромните очи, след като станало свидетел на ужасяващото убийство на майка си, да рисува отново; вместо това то и неговият терапевт Спенсър Ет започнали да играят на различни игри и да изграждат основана на доверие връзка помежду си. Детето бавно започнало да разказва историята на убийството. Първоначално го правело съвсем стереотипно и представяло всеки детайл по абсолютно един и същи начин. Постепенно обаче разказът му станал по-свободен, а тялото му не се напрягало чак толкова. В същото време кошмарите му се разредили, което според Ет е знак за „овладяване на травмата“. Постепенно разговорите им се изместили от травмиращото събитие към ежедневието на момчето, което малко по малко свиквало с новия си дом, в който се преместило с баща си. Накрая детето било в състояние спокойно да говори за всекидневния си живот, освободено от хватката на травмата. Хърман открива, че пациентите имат нужда да потъгуват, за да „преболедуват" загубата, която ги е травмирала, независимо дали става въпрос за нараняване, за смъртта на любим човек, за края на някоя връзка или просто за разклатено доверие в хората. Скръбта, която придружава преразказването на тези болезнени събития, играя жизнено важна роля - тя е знак за способността на пациента да се откопчи от травмата като такава. Нейното наличие означава, че вместо да останат завинаги пленени от този минал момент, жертвите могат да насочат поглед напред, дори да се надяват, и да изградят нов живот, освободен от желязната му хватка. Сякаш непрекъснатото преформулирано на ужаса от страна на емоционалната система е един вид заклинание, което в крайна сметка разваля магията. Не е нужно при всяка сирена сърцето да слиза в петите, нито всеки нощен шум да ни парализира от страх. Хърман споделя, че страничните ефекти и симптомите понякога се задържат или пък се завръщат неочаквано, но като цяло има специфични белези за това, че травмата до голяма степен е преодоляна. Сред тях са намаляването на физиологичните симптоми до поносими нива и способността за понасяне на чувствата, породени от травмиращите спомени. Особено важен белег е отсъствието на неконтролирани изблици на такива спомени и умението на жертвата да ги извиква съзнателно и доброволно, подобно на всеки друг спомен - и, което е още по-важно, да ги отблъсква от съзнанието си подобно на всеки друг спомен. Най-красноречивият елемент обаче е началото на нов живот, изпълнен със силни и стабилни връзки, и изграждането на система от вярвания, която може да намери смисъл дори в свят, в който неправдите все пак се случват. (Поне при възрастните пациенти превъзпитанието се извършва и на философско ниво. Вечният въпрос на жертвата „защо аз?" трябва със сигурност да бъде разгледан. Подобно събитие разбива доверието на жертвата в света като място, в което цари доверие и справедливост - с други думи, подкопава мисълта, че можем да контролираме съдбата си, като живеем както трябва. Отговорът на този въпрос не е задължително да бъде философски или религиозен; целта е да се възстанови системата от доверени връзки на жертвата, за да може тя да живее така, сякащ на света и на хората в него може да се вярва.) Това са все белези за успешно превъзпитаване на емоционалния мозък. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|