Емоционалната Интелигентност
Психотерапията като пътеводна светлина за емоциите
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
Психотерапията като пътеводна светлина за емоциитеЗа щастие катастрофалните моменти, пораждащи травматични спомени, са сравнително редки за повечето от нас. Но същата мозъчна схема, отговорна за врязването на тези спомени в паметта, действа и в по-спокойни ситуации. По-обичайните изпитания в детството, например хроничната липса на внимание или нежност от страна на родителите, изоставянето, загубата, социалното отхвърляне, може и никога да не достигнат емоционалното равнище на пряката травма, но със сигурност слага отпечатъка си върху емоционалния мозък и поражда проблеми, сълзи и гняв в интимните връзки по-късно. Щом ПТСР може да се излекува, значи и по-малките емоционални белези, които толкова много от нас скрито носят, също са лечими. Това е и задачата на психотерапията. А и като цяло именно в уменията ни да се справяме с болезнените си реакции се проявява емоционалната интелигентност. Динамиката между амигдалата и по-умерените реакции на префронталния кортекс може би представлява невроанатомичен модел за начина, по който психотерапията преоформя дълбоко вкоренените и неподатливи на адаптация емоционални схеми. Джоузеф Льоду, ученият, открил ролята на амигдалата за емоционалните изблици, стига до следното заключение: „Щом емоционалната ни система усвои веднъж нещо, тя като че ли никога не го забравя. Терапията само ни учи как да го контролираме - с други думи, тя учи неокортекса как да потиска действието на амигдалата. Готовността за действие се стопява, а свързаната с нея емоция се проявява в по-слаба форма". Ако се вгледаме в мозъчната архитектура, която отговаря за превъзпитанието на емоциите, ще установим, че дори и след успешна психотерапия се наблюдава остатъчна реакция - сравнително безцветна версия на първоначалните чувствителност и страх, на които се дължи тревожният емоционален модел. (Фактът, че първоначалният страх не изчезва, дори и да е овладян, проличава в поредица от изследвания, при които лабораторни плъхове се научават да се страхуват от някакъв звук - например звънец, - при който получават и електрически шок. След това, щом чуят звънеца, те неизменно реагират със страх, макар и да не следва електрически удар. Постепенно, в течение на година (за плъха това е много дълго време - почти една трета от живота му) плъховете постепенно забравят за страха си от звънеца. Страхът се връща с пълна сила обаче, когато звукът отново бъде придружен от електрошок. Страхът се завръща практически незабавно, а са му били необходими месеци, за да избледнее. Паралелът при хората, разбира се, е случаят, при който страх, останал потиснат в продължение на години, изведнъж изскочи на повърхността при спомена за първоначалната травма.) Префронталният кортекс може да обуздае или да спре напълно импулса на амигдалата, но не може да предотврати реакцията ѝ. Така че макар и да не можем да определяме кога ще настъпи емоционалният изблик, ние със сигурност сме в състояние да определим поне колко дълго ще трае той. Бързото възстановяване от такива изблици може спокойно да се разглежда като един от белезите за емоционална зрелост. В хода на терапията като цяло се променят действията на хората при емоционална реакция, но реакцията като такава никога не изчезва напълно. Доказателствата за това дължим на поредица от изследвания в областта на психотерапията, проведени от Лестър Аъборски и колегите му от Университета на Пенсилвания. Те анализират основните конфликти, породени от връзки и довели десетки пациенти при терапевта - неща като дълбок копнеж за приемане или интимност или пък страх от провалили зависимост. След това на анализ се подлагат типичните (и винаги дразнещи) реакции на пациентите, когато тези страхове и желания се проявят във връзките им - прекалена взискателност, която води до отдръпване, гняв или студенина у другия, или пък самозащита във вид на изолация, която поражда гняв у събеседника заради привидния разрив в общуването. В такива тежки моменти пациентите, напълно разбираемо, се чувстват засипани от водопад от отрицателни чувства - безпомощност, тъга, гняв, страх, напрежение, самообвинения и какво ли още не. Какъвто и да е профилът на пациента, този модел на поведение се проявява в почти всяка важна за него връзка, независимо дали тя е между съпрузи, между родители и деца, между колеги или началници и подчинени на работното място. В хода на дълга терапия обаче при тези пациенти настъпват два вида промени: емоционалната им реакция на стресиращи събития става по-умерена, дори спокойна или просто учудена, и като цяло поведението им е такова, че да получават по-лесно онова, което искат от съответната връзка. Онова, което не се променя обаче, е първоначалното им желание или страх, и съответно самото наличие на болезнена реакция. Към края на терапията пациентите споделят, че отрицателните им емоционални реакции са намалели наполовина в сравнение с началото на терапията, както и че има два пъти по-висок шанс да постигнат положителната реакция, която са желали от партньора си. Само че болезнената чувствителност, белязала тези нужди, така и не изчезва. Казано на мозъчен език, можем да предположим, че лимбичната система продължава да изпраща сигнали за тревога в реакция на пораждащо страх събитие, но префронталният кортекс и свързаните с него зони вече са научили нова, по-здравословна реакция. С други думи емоционалните уроци, дори и най-дълбоко вкоренените навици от детството, могат да бъдат пренаписани. И тук можем да се учим, докато сме живи. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|