Емоционалната Интелигентност
Превъзпитаването на емоционалния мозък
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
Превъзпитаването на емоционалния мозъкЕдно от най-окуражаващите открития по отношение на ПТСР идва от изследване сред хора, оцелели от Холокоста, три четвърти от които имат активни симптоми на ПТСР дори и петдесет години по-късно. Положителното е, че една при четвърт от оцелелите, които някога са страдали от такива симптоми, те вече са отшумели - естествените събития в живота им някак са потиснали проблема. У хората, които все още страдат, личат типични за ПТСР мозъчни изменения, свързани с катехоламините. При оздравелите такива изменения няма. (За това научване научих от Рейчъл Йехуда, неврохимик и директор на програмата за изучаване на травматичния стрес в медицинския факултет „Синай" в Манхатън. За резултатите писах в „Ню Йорк Таймс“ от 6 октомври 1992 г.) Това откритие - и други подобни на него - обещават, че мозъчните изменения при ПТСР не са необратими, и че хората могат да се възстановят дори от най-тежките емоционални белези - с една дума, че емоционалният мозък може да бъде превъзпитан. Добрата новина е, че дори дълбоки травми като тези при ПТСР могат да бъдат излекувани и че начинът това да стане е процесът на повторно обучение. Една от формите на това емоционално лечение, която - поне при децата - настъпва спонтанно, е чрез игри от типа на „Парди“. Те се повтарят непрекъснато и позволяват на децата да преживеят травмата без опасност за живота си, като игра. Това проправя пътя на два начина за лечение: от една страна споменът се повтаря в контекст на ниска тревожност, болката от него отшумява и позволява с него да се асоциира нетравматизиращ набор от реакции. Другият аспект е, че в съзнанието си децата могат да пресъздадат магически събитията така, че трагедията да има положителен изход: понякога децата убиват Парди, затвърждавайки чувството си за контрол върху този травматичен, белязан от безпомощност момент. Игри като „Парди“ са напълно предсказуеми при малки деца, които са ставали жертва на жестоко насилие. Подобни мрачни игри сред травматизирани деца са забелязани за пръв път от д-р Ленор Тер, детски психиатър в Сан Франциско. (Lenore Terr, Too Scared to Cry, New York, Harper Collins, 1990.) Тя ги открива в Научила, Калифорния - само на час път от Стоктън, където се подвизава Парди - при деца, които през 1973 г. са били отвлечени с автобуса, с който са се връщали от лагер. Похитителите въвличат автобуса с децата в него в трагична сага, която трае двадесет и седем часа. Пет години по-късно Тер открива, че отвличането все още присъства в игрите на жертвите. Момиченцата например си играят на отвличане със своите кукли „Барби“. Едно от децата, погнусено от урината на другите върху кожата си, докато всички се блъскали в плен на ужаса, миело куклата си непрекъснато. Друго си играело на „Барби на път“ - куклата пътувала нанякъде и се връщала жива и здрава, което било и целта на играта. Любимият сценарий на трето момиченце било да завре куклата си в една дупка и там тя да се „задуши“. Докато възрастните, преживели подобна травма, могат да потиснат психическите си процеси и да блокират спомените за катастрофата, децата често се справят с проблема по друг начин. Те не притъпяват чувствителността си, тъй като използват фантазията, играта и мечтите, за да преживеят отново трагедията и да я преосмислят. Това доброволно пресъздаване на травмите предотвратява превръщането им в непреодолими спомени и позволява те да бъдат приемани спокойно в бъдеще. Ако травмата не е кой знае колко сериозна - например посещение при зъболекаря, - преиграването ѝ един-два пъти може да се окаже достатъчно. Ако е изключително потискаща обаче, детето има нужда от безброй повторения и затова я пресъздава под формата на мрачен, монотонен ритуал. Един от начините да достигнем до застиналата в амигдалата картина е чрез изкуството, което само по себе си е инструмент на подсъзнанието. Емоционалният ум е изключително чувствителен към символичните значения и към онова, което Фройд нарича „първичен процес“ - посланията, скрити в метафората, историята, мита, изкуството. Този подход често се използва при работа с травмирани деца. Понякога изкуството може да подтикне едно дете да говори за някакъв ужасяващ момент, за който иначе не би посмяло да обели и дума. Спенсър Ет, детският психиатър от Лос Анджелис, който се е специализирал в лечението на тези деца, разказва за едно петгодишно дете, което е било отвлечено заедно с майка си от бившия ѝ любовник. Мъжът ги отвел в един мотел, където наредил на момчето да се скрие под едно одеяло, след което пребил майка му до смърт. Напълно разбираемо, момчето не искало да говори с Ет за онова, което било чуло и видяло изпод одеялото. Затова Ет го накарал да нарисува картина - Каквато и да е картина. На рисунката имало автомобилен състезател с огромни очи. Според Ет очите били свързани със спомените на момчето, което все пак посмяло да надникне навън и да наблюдава убиеца. В работите на травмирани деца почти винаги се появяват такива скрити препратки и Ет винаги започва терапевтичните процедури именно с тях. Болезнените спомени на децата населяват не само мислите, но и рисунките им. А освен това и самото рисуване е вид терапия и полага началото на процеса на овладяване на травмата. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|