Емоционалната Интелигентност
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
14. Характерът не е съдбаОбърнахме достатъчно внимание на възможностите за промяна на заучени емоционални модели. Какво да кажем обаче за реакциите, които са запечатани в гените ни - как да променим обичайното поведение на хора, които по природа са изключително раздразнителни или пък болезнено срамежливи? Тук вече става въпрос за темперамент, за недоловимия шепот на чувствата, които определят основните ни нагласи. Темпераментът може да бъде определен с оглед на настроенията, типични за емоционалния ни живот. В известна степен ние всички предпочитаме точно определен емоционален обхват; характерът е заложен в нас още при раждането и е част от генетичната лотария, която бележи целия ни живот. Всеки родител е ставал свидетел на това: още от раждането си едно дете може да бъде спокойно и кротко - или пък твърдоглаво и неуправляемо. Въпросът е дали подобен биологично определен набор от емоции може да бъде променен от опита. Дали биологията ни наистина определя емоционалната ни съдба или все пак има шанс едно срамежливо по природа дете да се превърне в по-самоуверен възрастен? Най-недвусмисления отговор на този въпрос дължим на Джеръм Кейган, водещ специалист по психология на развитието в Харвардския университет. (Вж. например Jerome Kagan et al., "Initial Reactions to Unfamiliarity”, Current Directions in Psychological Science, декември 1992г. Най-пълното описание на биологията на темперамента може да се намери у Kagan, Galen’s Prophecy.) Той твърди, че съществуват поне четири типа темперамент - свенлив, дързък, възторжен и меланхоличен - и че всеки от тях се дължи на различен модел на мозъчна дейност. Хората се различават помежду си по скоростта, с която ги залива всяка отделна емоция, по това колко трае тя и каква е нейната интензивност. Кейган се съсредоточава върху един от тези модели: върху темперамента, които варира от дързост до свян. Десетилетия наред майките водят малките си деца в лабораторията по детско развитие на Кейган на четиринадесетия етаж в комплекса „Уилям Джеймс“ в Харвард, за да вземат участие в изследванията му върху детското развитие. Тъкмо там Кейган и неговите сътрудници забелязват ранните признаци за свенливост в група от двегодишни деца, доведени за експериментални наблюдения. Докато си играят с другите, някои са жизнени и спонтанни и се впускат във всяка игра без капка колебание. Други обаче са несигурни и колебливи, държат се на разстояние, вкопчват се в майките си и тихо наблюдават играта на другите. Четири години по-късно, когато същите тези деца почти са завършили детската градина, групата на Кейган отново ги подлага на наблюдение. През изминалите години нито едно от дръзките деца не е станало свенливо, докато две трети от срамежливите още не смеят да действат свободно. Кейган открива, че децата, които са твърде чувствителни и страхливи, израстват като свенливи и плахи възрастни; при раждането си между петнадесет и двадесет процента от децата са с „поведенчески затруднения“. Като бебета те се притесняват от всичко непознато. Това ги прави придирчиви спрямо нови храни, плахи, когато се намират пред непознато животно или на ново място, и изключително свенливи пред непознати хора. Чувствителността им се проявява и под друга форма - те например са податливи на чувство за вина и самообвинения. Такива деца се парализират от тревога във всякакви социални ситуации, независимо дали става въпрос за класната стая, за детската площадка или за среща с нови хора - реакцията им е една и съща всеки път, когато прожекторът на общественото внимание се насочи към тях. Като възрастни обикновено са самотници и изпитват ужас да се проявяват пред публика. Том, едно от децата в изследването на Кейган, е типичен представителна свенливата група. При всяко измерване в детска възраст, съответно на две, пет и седем години. Том е сред най- срамежливите деца. Когато го интервюират на тринадесетгодишна възраст. Том е напрегнат и вцепенен, хапе устни, кърши ръце, лицето му е безизразно и по него се прокрадва по някоя усмивка, само когато говори за приятелката си; отговорите му са едносрични, а видът му е изключително унил. Том си спомня, че до около единадесетата си година е бил болезнено свенлив и всеки път, когато искал да се включи в играта на други деца, го е обливала студена пот. Преследвали го и необясними страхове - че къщата му ще изгори, че ще се удави в басейна. Ужасявал се от тъмното. Често имал кошмари, в които го нападали чудовища. Макар и през последните две-три години да се чувствал по-спокоен, той все още изпитвал тревога в присъствието на други деца, като притесненията му вече били насочени към това колко добре се справя в училище, макар и да е сред отличниците в класа си. Баща му е учен и Том намира подобна кариера за много привлекателна, тъй като предполага сравнително самотни занимания и отговаря на интровертната му настройка. За разлика от него Ралф е едно от най-смелите и общителни деца на всякаква възраст. Винаги спокоен и приказлив, на тринадесет той спокойно се обляга назад, не нервничи, говори с уверен и приятелски тон, сякаш човекът срещу него е негов връстник - макар и разликата във възрастта им да е повече от двадесет и пет години. Като дете се страхувал за кратко от две неща - от кучета, след като едно куче скочило върху него, когато бил на три, и от летене, защото чул за някаква самолетна катастрофа, когато бил на седем. Общителен и популярен, Ралф никога не се е възприемал като свенлив. Срамежливите деца навлизат в живота с невронни модели, които ги карат да реагират по-интензивно дори и на слаб стрес - от самото им раждане сърцата им бият по-бързо от тези на другите деца в отговор на странни или непознати ситуации. На двадесет и една месечна възраст, когато плахите деца не смеят да се впускат в игрите на другите, измерванията на пулса им сочат, че сърцата им направо ще изскочат от притеснение. Тази нестабилност като че ли е основната причина за плахостта, белязала целия им живот: за тях всеки нов човек, всяка нова ситуация е потенциална заплаха. Може би в резултат на това жените на средна възраст, които признават, че като деца са били особено притеснителни, обикновено живеят сред повече страхове, притеснения и чувство за вина и имат повече здравословни проблеми, обусловени от стреса - мигрена, нервен стомах и други храносмилателни разстройства. (Iris Bell, “Increased Prevalence of Stress-related Symptoms in Middleages Women Who Report Childhood Shyness", Annals of Behavior Medicine 16, 1994.) Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|