Емоционалната Интелигентност

283 поемането на отговорност за едно или друго решение или действие, както и за изпълнение на поетите ангажименти.
Едно от основните социални умения е емпатията - умението да разбираш чувствата на другите, да възприемаш нещата от тяхната гледна точка и да уважаваш разликите в начина, по който хората усещат нещата.
Взаимоотношенията с другите също са обект на внимание, включително да се научиш да изслушваш и да задаваш правилните въпроси, да правиш разлика между думите и действията на другите и собствените си реакции и преценки, да утвърждаваш гледната си точка спокойно, вместо да прибягваш до гняв и агресия, да се научиш да си сътрудничиш с другите, да разрешаваш конфликти и да постигаш компромиси.
В тези часове няма оценки - самият живот играе ролята на изпит. В края на осми клас обаче, когато учениците напускат „Нуева“ и отиват в гимназия, всеки от тях преминава през така наречения Сократов изпит. Ето един от въпросите, зададени наскоро: „Опишете възможна адекватна реакция спрямо ваш приятел, която да му помогне в конфликт с човек, който го притиска да пробва наркотици, или пък с човек, който обича да го дразни".
Или пък: „Избройте няколко здравословни начина за справяне със стреса, гнева и страха“.
Ако беше жив днес, Аристотел - толкова загрижен за емоционалните умения - щеше да аплодира подобен подход.
Емоционалната грамотност в гетата
Напълно разбираемо е скептиците да попитат дали подобен курс може да проработи и в не чак толкова привилегирована среда - дали пък не е възможен само в малки частни училища като „Нуева", в които всяко дете по някакъв начин е галеник на съдбата. С други думи, възможно ли е емоционалната интелигентност да се преподава там, където има най-спешна нужда от нея - в хаоса на държавните училища в гетата? Един от възможните отговори е просто да посетим средното училище „Огъста Луис Троуп" в Ню
Хейвън, което е отдалечено от „Нуева“ не само географски, но и социално и икономически.
Разбира се, атмосферата в „Троуп“ е наситена с почти същата любов към ученето - училището е известно и като „Академията на науките“ и е едно от двете подобни училища в района, в които учениците от пети до осми клас преминават през засилено обучение по точни науки. Учениците могат да задават въпроси за физиката на космоса чрез сателитна връзка с астронавтите в Хюстън или да програмират компютрите си за музика.
Въпреки този лукс обаче и там, както и в много други градове, миграцията на белите семейства към предградията и частните училища е оставила
„Троуп“ с 95% чернокожи и цветнокожи ученици.
Училището е само на няколко пресечки от кампуса на „Йейл“ - но все едно

284 е в друга вселена. „Троуп“ се намира в западащ работнически квартал, в който през петдесетте години са живели двадесет хиляди души, работници в околните фабрики - от „Олин Брас“ до оръжейните заводи „Уинчестър“.
Днес тези работни места са едва три хиляди и продължават да се топят заедно с икономическия хоризонт на семействата, които живеят там. Ню
Хейвън, като толкова много промишлени градове в Нова Англия, е затънал в бедност, наркотици и насилие.
Тъкмо в отговор на този градски кошмар през осемдесетте години група психолози и педагози от „Йейл“ създадоха програмата за социална компетентност - поредица от курсове, които покриват приблизително същия материал като курсовете в „Нуева". В „Троуп“ обаче връзката между училището и живота често е по-пряка и груба. И дума не може да става за учебникарски упражнения, когато група осмокласници усвоява в час по сексуално възпитание как личните решения могат да им помогнат да избегнат заболявания като СПИН. В Ню Хейвън има най-висок процент жени със СПИН в САЩ - някои от майките, които са изпратили децата си в
„Троуп“, вече са болни, а следователно и някои от учениците носят вируса.
Въпреки богатата си програма, децата в „Троуп“ се борят с проблемите на гетото - атмосферата в семейството на някои от тях е толкова хаотична, та дори и ужасяваща, че те просто не могат да идват на училище понякога.
Във всички училища в Ню Хейвън има един обещаващ знак, който посреща посетителите на вратата - прилича на знака „стоп“, само че надписът гласи „зона без наркотици“. На вратата стои Мери Елън Колинс, училищният съветник - един вид ом- будсман, който се захваща с по- тежките проблеми веднага, щом се появят, и чиято роля е да помага на учителите за класовете по социални умения. Ако учителят не е сигурен как да преподаде едно или друго, Колинс влиза в час и му показва.
„Преподавам в това училище от двадесет години - казва ми първо тя. -
Погледнете само квартала - няма как да ме е грижа само за учебните предмети, при условие, че децата са изправени пред такива проблеми, че самият им живот е заложен на карта. Да вземем например децата, които се борят за оцеляване, защото са болни от СПИН или пък някой от семейството им е носител на вируса. Не съм сигурна, че ще го признаят в часа, посветен на СПИН, но щом видят, че учителят им е готов да изслушва емоционалните им проблеми, а не само академичните, пътят към разговора е открит“.
На третия етаж в старата тухлена сграда Джойс Андрюз води курса по социални умения в пети клас, който се провежда три пъти седмично. Тя също е преминала през специално лятно обучение, но вълнението ѝ сочи, че подобни теми ѝ се удават съвсем естествено.
Днешният урок е посветен на идентификацията на чувствата — способността те да бъдат назовавани, да се прави разлика между тях е основно емоционално умение. На децата е била дадена задачата да изрежат нечие лице от списание, да назоват изразената емоция и да обяснят по какво са я познали. След като събира домашните, Андрюз записва чувствата на дъската - тъга, притеснение, вълнение, щастие и така нататък - и започва

285 наситен с напрежение разговор с осемнадесетте ученици, които са успели да стигнат до училище през този ден. Учениците, скупчени около четири големи маси в четирите края на стаята, развълнувано вдигат ръка, за да уловят вниманието ѝ и да дадат отговор.
Когато написва „обезсърчен“ на дъската, Андрюз пита:
- Кой от вас някога се е чувствал обезсърчен?
Всички ръце се вдигат.
-
Как се чувствате, когато сте обезсърчени?
Отговорите валят:
-
Уморен. Объркана. Не мога да мисля. Разтревожен.
Когато в списъка се появява и думата „раздразнен“, Джойс казва:
-
Добре, кога един учител се чувства раздразнен?
-
Когато всички говорят - с усмивка подхвърля едно от момичетата.
Без да губи и секунда, Андрюз им раздава по една ксерокопирана страница.
В първата колона има лица на момчета и момичета, всяко от които изразява една от шестте основни емоции - щастие, тъга, гняв, изненада, страх и отвращение - последвани от описание на мускулната активност, която е характерна за всяка една от тях, например:
Страх
♦
Устата е отворена и изтеглена назад.
♦
Очите са широко отворени, вътрешните им ъгълчета са повдигнати.
♦
Веждите са повдигнати и събрани.
♦
В средата на челото има бръчки.
Докато четат описанията, по лицата на децата започват да преминават изражения на страх, гняв, изненада или отвращение: те се опитват да подражават на картинките и да следват описанията на лицевата мускулатура за всяка емоция. Този урок се основава пряко на изследванията на Пол
Екман върху изражението на лицето и присъства във всеки курс по въведение в психологията в колежа - а понякога, макар и рядко, дори и в училище. Може би елементарното умение да свържем име с чувство, а чувството - с изражението на нечие лице може да изглежда толкова очевидно, че изобщо да не се налага да се преподава. То обаче може да предпази децата от удивително често срещани грешки в областта на емоционалната грамотност. Не бива да забравяме, че училищните грубияни например преминават към саморазправа, защото тълкуват погрешно неутралните послания и изражения като враждебни, а момичетата, развили хранителни разстройства, не могат да направят разлика между гняв, тревожност и глад.
Емоционална грамотност под прикритие
Тъй като учебните програми вече са обсадени от разпространяването на

286 все нови и нови предмети и непосредствени цели, мнозина учители се чувстват претоварени и напълно разбираемо не искат да отнемат време от същинското образование за поредния натрапен им курс. Така че потенциалната стратегия за емоционално образование не бива да цели да създава нови предмети, а по-скоро да впише уроците за чувствата и взаимоотношенията в рамките на вече съществуващите учебни дисциплини.
Емоционалните уроци могат съвсем естествено да се вмъкнат в часовете по четене и писане, здраве, точни науки, хуманитарни дисциплини, както и в други стандартни предмети. Макар и в училищата в Ню Хейвън уроците по жизнени умения за някои класове да са отделни часове, в други години програмата по социално развитие те слива с часовете по литература или здравно образование. Някои от уроците дори стават част от часовете по математика — това са най-вече основните умения за учене, например изолацията от дразнители, мотивацията за учене и обуздаване на импулсите така, че да можеш да се съсредоточиш върху ученето.
Някои програми за емоционални и социални умения изобщо не отнемат от учебното време, а се прокрадват в самата тъкан на живота в училище. Един от моделите за подобен подход - нещо като невидим курс по социална интелигентност - е проектът за детско развитие, създаден от екип под ръководството на психолога Ерик Шапс. Този проект се разработва в
Оукланд, Калифорния, и се прилага в няколко училища в цялата страна, повечето от които са в райони, страдащи от същите проблеми като западащия център на Ню Хейвън. (Daniel Solomon et al., "Enhancing
Children’s Prosocial Behavior in the Classroom", American Educational Research journal. Winter 1988.)
Проектът предлага предварително разработен набор от материали, които лесно могат да бъдат съвместени със съществуващите вече курсове.
Първокласниците например получават за часовете си по четене книжката
„Жабчо и Костенурчо са приятели", в която Жабчо много иска да си играе със своя приятел Костенурчо, но той спи зимен сън и Жабчо му скроява хитър номер, за да го събуди по-рано. Историята се използва като основа за обсъждане на приятелството и на въпроси като това как се чувстват хората, когато някой им изиграе номер. Приключенията на двамата приятели повдигат теми като самоосъзнатостта, вниманието към нуждите на приятелите, какво е да те дразнят, както и способността да споделяш чувствата си с близките до теб хора. За всеки следващ клас историите стават все по-сложни и дават на учителите повод за обсъждане на теми като емпатия, приемане на чуждата гледна точка и загриженост.
Емоционалните уроци намират своето място в училищния живот и чрез специализираното обучение, което помага на учителите да преосмислят налагането на дисциплина на учениците, които се държат зле. Програмата за детско развитие залага на предположението, че такива моменти са чудесни възможности да научим децата на умения, които те още не са овладели - контрол върху импулсите, обясняване на чувства, разрешаване на конфликти - както и че има и по-добри начини за налагане на дисциплина

287 от голата принуда. Учител, който види как трима първокласници се бутат в спор кой да влезе пръв в стола, може да предложи всеки от тях да си намисли число и този с най-голямо число да влезе пръв. Непосредственото послание е, че съществуват и обективни и честни начини за разрешаване дори на такива дребни спорове, а по-дълбокият урок е, че при всеки спор може да се стигне до договорка. И тъй като децата могат да прилагат наученото при всички подобни спорове (така или иначе моделът „първо аз" е нещо като епидемия в началното училище - та дори и в целия живот, под една или друга форма), подобен подход води до много по-положителни резултати от дежурното и тиранично „Не така!“
Емоционалното разписание

Изтегляне 2.25 Mb.

Сподели с приятели: