40 които връзката между префронталния лоб и амигдалата не функционира както трябва
(Antonio Damasio, Descartes’ Error: Emotion, Reason and the Human Brain, New York, 1994). Способността им да взимат решения е изключително опорочена - и при все това нито коефициентът на интелигентност, нито познавателните им способности са намалели. Въпреки непокътнатата си интелигентност обаче те взимат опустошителни решения в бизнеса и в личния си живот и дори могат да
се колебаят до безкрайност, преди да направят прост избор като например това кога да се срещнат с някого.
Д-р Дамазио твърди, че решенията на тези хора са катастрофални именно защото те са изгубили достъпа до
емоционалната си памет. Като пресечна точка между мислите и чувствата, връзката между префронталния лоб и амигдалата се оказва жизнено важен прозорец към хранилището на спомените, които сме натрупали за това какво харесваме и какво не. Ако изолираме неокортекса от емоционалната памет в амигдалата, нищо в него няма да отключва емоционални реакции, свързани с миналото - всеки наш спомен ще стане сив и неутрален.
Всеки стимул, независимо дали става въпрос за домашен любимец или за неприятна личност, вече няма да предизвиква нито привързаност, нито отвращение; пациенти, при които връзката е нарушена, „забравят“ всички емоционални уроци, тъй като
вече нямат достъп до мястото, в което се пазят те - амигдалата.
Подобни явления водят д-р Дамазио до едно на пръв поглед абсурдно заключение, а именно, че чувствата са
незаменими за рационалните решения: те ни насочват в правилната посока, където логиката може на свой ред да се включи и да свърши работа. Светът понякога ни засипва с непоносим водопад от случаи, в които трябва да избираме (Как да инвестирам спестяванията си? За кого да се оженя?), а емоционалните житейски уроци - независимо дали става въпрос за катастрофална инвестиция или болезнена раздяла - изпращат сигнали, които
дават насока за решението, елиминирайки някои опции и подчертавайки други. Според д-р Дамазио по този начин емоционалният ум се оказва също толкова важен за разсъжденията, колкото и рационалният.
Следователно емоциите са важни за способността ни да мислим. В неспирния танц на чувства и мисли емоциите ръководят моментните ни решения рамо до рамо с умението ни да разсъждаваме, като по този начин позволяват - или пък пречат - на мисълта да се прояви. Мислещият мозък на свой ред играе изключително важна роля за нашите емоции - с изключение а моментите, в които чувствата излязат извън контрол и поемат изцяло властта.
В известен смисъл ние имаме два отделни мозъка - а съответно и два различни вида интелигентност: рационална и емоционална. И от двете зависи как ще се справим в живота. Важен е не само коефициентът на интелигентност -
емоционалната ни интелигентност също играе основна роля за това. Така или иначе интелектът не може да се справи сам. Фактът, че лимбичната система и неокортексът, както и амигдалата и
41 префронталните
лобове се допълват, означава, че и двете страни са пълноправни партньори в психическия ни живот. Когато тези партньори си взаимодействат както трябва, резултатът е пълноценна емоционална интелигентност - както и отлични умствени способности.
Всичко това обръща старите разбирания за противопоставяне между разума и чувството с главата надолу: не е необходимо да изхвърлим емоциите и да ги заместим с разума, както е искал да направи Еразъм, а по- скоро да намерим интелигентен баланс между двете. Старата парадигма издигаше в култ идеала за разум, освободен от оковите на емоцията. Новата парадигма обаче ни насърчава да открием хармонията между главата и сърцето. Ако искаме да успеем в живота първо трябва да разберем какво означава да използваме емоциите си интелигентно.