Емоционалната Интелигентност

81 да ни позволят да продължим напред.
Чувството за тежка загуба е полезно - отчаяната депресия обаче не е.
Уилям Стайрън ни дава красноречиво описание на „безбройните ужасяващи прояви на болестта“, сред които виждаме самоненавист, чувство за безполезност, „усойна безрадостност", „тежка меланхолия, чувство на ужас и отчуждение, но най-вече задушаваща тревога. (William Styron, Darkness
Visible: A Memoir of Madness, New York, Random House, 1990.). Има и чисто интелектуални симптоми - „объркване, неспособност за съсредоточаване, пропуски в паметта“, - а на по-късен стадий се стига и до „анархично разкривен ум“, до „чувство, че мисловният процес е погълнат от отровна, безименна вълна, помела всеки радостен отклик спрямо живия свят“.
Физическите симптоми включват безсъние, ледена апатия, „някаква скованост, слабост, но най-вече чувство за изключителна крехкост“, като
„на всичкото отгоре не те свърта на едно място“. Всяко удоволствие се изпарява: „Храната, както всичко друго, което предполага сетивна наслада, е напълно лишена от вкус“. Най-сетне си отива и надеждата. А „сивата маса на ужаса" води до отчаяние, което е толкова осезаемо, че направо се усеща като физическа болка - непобедима болка, за която дори самоубийството изглажда като добро лекарство.
При такива тежки депресии животът се парализира. Нови пътища сякаш няма. Депресията представлява именно това - стена пред потока на живота.
Нито лекарствата, нито терапията помагат на Стайрън - единствено времето и изолацията в болничната стая в крайна сметка го измъкват от лапите на унинието. При повечето хора обаче, и особено при тези с по-леки случай, психотерапията и лекарствата могат да помогат. "Прозак" е най-популярното лекарство в момента, но има поне десетина други, които могат да свършат работа, особено при сериозни депресии.
Тук ще говорим основно за доста по-леката тъга, която в крайни случаи може да се превърне в т.нар. субклинична депресия - с други думи, за обикновената меланхолия. Човек лесно може да се справи сам с това чувство за униние, стига да има необходимите вътрешни ресурси. За съжаление някои от най-често използваните стратегии могат да се окажат нож с две остриета и да доведат до влошаване на състоянието. Една от тези стратегии е изолацията, която често изглежда добър избор, когато човек се чувства зле.
В повечето случаи обаче тя може да добави към тъгата и чувство за самота.
Може би това обяснява отчасти откритието на Тайс, че най-популярната тактика за борба с депресията е социализацията - да излезеш навън да хапнеш, да изиграеш един билярд или да гледаш някой филм - с други думи, да правиш нещо с приятелите или семейството си. Подобен подход върши работа, ако резултатът от него е да отвлече мислите ни от тъгата, но може да стане и така, че той просто да удължи пристъпа, особено ако използваме излизането само за да предъвкваме отново и отново повода да сме тъжни.
На практика един от основните елементи, определящи дали депресията ще се задържи или ще се разсее, е времето, което хората отделят за размисъл.

82
Притеснението, свързано с причината за депресията, само я задълбочава.
Тук тревогата може да се прояви под няколко форми, всяка от които се съсредоточава върху някакъв аспект на самата депресия - колко сме уморени, колко малко енергия или мотивация са ни останали, или пък колко малко работа сме в състояние да свършим. Обикновено нито една от тези мисли не се придружава от някакво конкретно действие, което да облекчи положението. Други често срещани притеснения са „изолацията и мисълта колко зле се чувстваш, тревогата, че жена ти може да те изостави, защото си депресиран, и мисълта дали не те очаква поредната безсънна нощ“, по думите на Сюзън Нолън-Хуксма, психолог от Станфордския университет, която изучава размишленията на жертвите на депресията (Зa тревогите на

Изтегляне 2.25 Mb.

Сподели с приятели: