Емоционалната Интелигентност
Изтегляне 2.25 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Tom-Egeland - Evangelieto na Lutsifer - 6342-b, ЕМОЦИОНАЛНА АЛХИМИЯ
| I.Q., Impulsivity, and Delinquency” Journal of Abnormal Psychology 104, 1995.) Както ще видим в петата част на книгата, докато мнозина твърдят, че коефициентът на интелигентност не може да се изменя и следователно представлява непробиваема граница за жизнения потенциал на детето, има куп доказателства, че емоционалните способности като контролът върху импулсите или умението да се разчита правилно дадена социална ситуация всъщност могат да се научат. Онова, което Уолтър Мишел - човекът, поставил началото на този експеримент - описва с витиеватата фраза „целенасочено самоналожено отлагане на възнаграждението“, вероятно представлява самата същност на емоционалната саморегулация: това е умението да потискаме импулса в името на някаква цел, независимо дали става въпрос за изграждане на бизнес, за решаване на алгебрично уравнение или за устремно преследване на световната купа по хокей. Това откритие подчертава ролята на емоционалната интелигентност като способност от по-висок порядък, която определя до каква степен хората са в състояние да използват останалите си умствени възможности. Лошо настроение - лошо мислене „Притеснявам се за сина си. Тъкмо започна да играе в университетския футболен отбор. Няма как да не се нарани - рано или късно. Направо си късам нервите, когато го гледам да играе. Спрях да ходя на мачовете. Сигурна съм, че е ужасно разочарован от отсъствието ми, но просто не мога да го понеса.“ Жената, направила това изказване, преминава през терапия, за да се отърве от тревожността си. Тя осъзнава, че притесненията ѝ пречат да живее живота, който винаги е искала (Timothy A. Brown et aL, "Generalized Anxiety Disorder", in Clinical Handbook of Psychological Desorders, David H. Barlow Ed., New York, Guilford Press, 1993.). Стигне ли се обаче до някакво просто решение - например дали да гледа как синът ѝ играе футбол, - умът ѝ незабавно потъва в мисли за някаква катастрофа. Място за избор няма - тревогата е надделяла над разума. Както вече видяхме, притеснението е основният виновник умът ни да блокира при всякакви задачи. То, разбира се, в известен смисъл е полезна реакция, само че тази реакция се е отклонила от правия път и е накарала мозъка да се подготвя твърде старателно за предстоящата опасност. Тези „отигравания“ на опасността оказват разрушително въздействие върху 95 познавателните процеси, когато станат рутинни и заемат цялото внимание, тъй като го приковават в една точка и не му позволяват да се съсредоточи върху нещо друго. Тревожността подкопава интелекта. При тежки задачи, които изискват пълна мобилизация на интелекта (и при това под напрежение), Каквато например е работата на ръководителите на въздушното движение, високите нива на хронична тревожност са почти сигурен признак, че човекът в крайна сметка ще се провали на някой от изпитите. При тревожните хора има по- голям риск от провал, дори и на тестовете за интелигентност резултатите им да са по-добри. До този извод стига едно проучване сред 1790 студенти, обучаващи се за нуждите на РВД (W. E. Collins et al., "Relationships of Anxiety Scores to Academy and Field Training Performance of Air Traffic Control Specialists” F.A.A. Office of Aviation Medicine Reports, May 1989.). Тревожността саботира всеки вид академично представяне: 126 различни изследвания с повече от 36 000 участници разкриват, че колкото по-склонен към тревожност е един човек, толкова по-зле се справя, независимо как точно се мери резултатът - направо чрез оценките, чрез средната им стойност или чрез тестове за постижения. (Bettina Seipp, "Anxiety and Academic Performance: A Meta-Analysis” Anxiety Research 4,1,1991). Когато на склонни към тревожност хора бъде поставена когнитивна задача, например да подредят предмети с не особено ясни отличителни характеристики в две различни категории, като същевременно разказват какво минава през ума им, процесът на взимане на решение се натъква най- вече на стената на отрицателните мисли - „няма да се справя“, „не съм добър в такива тестове“ и пр. Когато експериментаторът поиска от контролната група, съставена от „спокойни обекти“, да започне да се тревожи нарочно, способността на участниците да разрешат същия проблем спада драматично. Когато пък тревожните участници на свой ред получат петнадесетминутно „контролирано отпускане“ (което намалява нивото на тревожност), решаването на задачата изведнъж се превръща в детска игра. (Richard Изтегляне 2.25 Mb. Сподели с приятели:
|