Методологични критики на релефната метафора

Задача на тази глава е изследването на методологичните критики на релефната метафора. В по-голямата си част те отразяват доминиращите във философията на науката възгледи за метафората и застават зад тезата, че научните метафори са редуцируеми до група от аналогии. Ето защо ще бъде лесно да отбележим кои детайли от вече представената история на релефната метафора остават извън обяснителния им диапазон.

1. 
   Критиката на Провайн (1986 г.)
   

Провайн тълкува функциите на релефната метафора в контекста на семантичното разбиране за метафорите като заместими с буквални перифрази, т.е. като изказвания, имащи орнаментална или спомагателна функция. В рамките на този възглед единствената функция, която релефната метафора може да изпълнява е функцията на словесна интерпретация на графики, визуализиращи формалния модел на Райт. А функцията на самите графики се свежда до улесняване на разбирането на математическите уравнения. Но Провайн открива проблеми, свързани с графичните репрезентации и на двата варианта на адаптивния релеф, преставящи съответно генетични комбинации и генетични честоти. Ето защо, генерирането на графики не може да бъде точно и метафората всъщност допринася единствено за объркване между учените. В този случай орнаменталната стойност позволява пълното премахване на релефната метафора от речника на еволюционната биология.

Заключението за статуса на релефната метафора, което прави Провайн, според мен, е методологически и исторически проблематично. На първо място, изискването за представяне в опростен вариант на формалната теория за изместващия баланс предполага, че използваният концептуален и графичен апарат ще подчертава само по-важните детайли и изводи. Наистина, в този случай заключенията, базирани само върху спекулации с метафората и графиките са застрашени от грешка. Но това е по-скоро методологичен проблем и не означава, че адаптивният релеф не може да се дефинира по-точно.

Исторически можем да предположим, че релефната метафора е част от артикулацията на математическата теория за изместващия баланс, а не е допълнителен елемент. Макар и в рудиментарна форма, първият пример за адаптивния релеф датира от 1931 г., в писмо от Райт към Фишър. От писмото става ясно, че ключовите елементи на еволюционната динамика, както я схваща Райт, и неговата теория за изместващия баланс присъстват в рудиментарна форма и са представени на базата на релефната метафора. Можем да предположим, че метафората има по-съществена функция от представянето на графики, спомагащи разбирането на вече постулиран

математически модел. Тя се основава на разбирането, че оформянето на генетичното пространство е комплексен феномен, диктуван от генетични, географски и екологични фактори. Това разбиране е централно за осъществяването на синтеза. Така метафората представя по-скоро обобщаваща рамка. Точното дефиниране на адаптивния релеф е вторично.

2. 
   Съвременни критики на релефната метафора: Каплан, Рюс, Пиглючи, Плютински, Калкот
   

Тъй като вербалните интерпретации, базирани единствено на графиките и концепцията за адаптивен релеф са подвеждащи, независимо от поправките, които биват внесени, Каплан заключава, че те трябва да бъдат напълно заместени от формални модели, които представят по-адекватно взаимовръзките между променливите и могат да генерират проверими хипотези при заместване на променливите с данни от наблюденията върху динамиката на реални популации.

Критиката на Каплан според мен преповтаря вече изложените възражения на Провайн. Допълнението, което можем да направим към употребите на релефната метафора, които остават неотчетни от позитивистката критика на Провайн и Каплан е, че никоя графика не предполага точно определена интерпретация. Графиките са част от научното изложение, което би трябвало да специфицира начина, по който те ще бъдат построявани, разглеждани и възможните предположения, които могат да бъдат генерирани с тяхна помощ. Разбира се, речникът, който представя релефната метафора е свързан с графичните репрезентации, но в никакъв случай не се ограничава до тях.

В статията си „Необходими ли са картините? Случаят с „адаптивния релеф“ на Сюъл Райт“ (Ruse, 1996) Майкъл Рюс се противопоставя на критичните аргументи на Провайн. Той разглежда релефната метафора през семантичния подход на Блек. В рамките на интерактивния възглед основното значение на метафората, според Рюс, не се задава от отношението й към математическия модел на Райт, а от нейната „отвореност“, позволяваща множество интерпретации и формирането на различни емпирично проверими хипотези. Той счита, че метафората е все още плодотворна и отхвърлянето й би било прибързан ход.

Използването на идеята, че някои научни метафори са концептуално отворени позволява отчитането на множеството интерпретации, които релефната метафора получава в рамките на синтеза. В този смисъл анализът на Рюс е исторически по-коректен от този на Провайн. Въпреки това обаче, интерактивният подход към разбирането на теоретично-конструктивните метафори се фокусира главно върху евристиката. Така според мен остава в сянка фактът, че релефната метафора осигурява група от концепции и конкретни подходи към моделирането и обясняването на комплексните феномени на еволюцията.

Анализът на релефната метафора през общото семантично разбиране за метафорите като съкратено подобие може да бъде припознат в статията на Мисимо Пиглючи „Адаптивният релеф на Сюъл Райт: 1932 vs 1988“. Според него релефната метафора е предложена от Райт първоначално като илюстрация на интуитивната аналогия между динамиката по географския релеф и тази по адаптивния релеф (така както го интерпретира Райт). В този смисъл, релефната метафора е генерирала проверимата хипотеза, че популациите трябва да преминат през адаптивно по-ниски генотипове (или адаптивна долина), за да достигнат нов по-висок връх. Това предположение обаче бива опровергано от формалните анализи.

Пиглючи счита, че Райт е допуснал грешка в интерпретацията на релефната метафора, неправомерно свивайки измеренията и предполагайки, че това няма да се отрази качествено на еволюционната динамика. Подходът на Гаврилец, според него, е по-точен, тъй като допускайки многомерността в конструирането на адаптивния релеф, динамиката се трансформира, така че целият проблем за „изместването по върховете“ се обезсмисля. Тази критика, допълнена от възраженията на Провайн, насочва Пиглючи към заключението, че релефната метафора е свързана с твърде много проблеми и трябва да бъде напълно изместена от по-точно дефинирани формални модели.

Това, което остава извън фокуса на неговият анализ, е че метафората се плурализира в множество интерпретации, а не се ограничава до модела на Райт. Вариантът на Гаврилец спазва изискването за по-акуратен формален изследователски подход, но артикулацията на теорията му отново се извършва с помощта на концептуалния апарат на релефната метафора. В допълнение, изискването за по-акуратни формални изследвания е невъзможно без съпътстващ концептуален речник. Тъй като единственият начин да се изяснят предположенията и следствията от дадено математическо уравнение е да се използват допълнителни концепции, обясняващи мястото и ролята му в общата теория, какъвто е и случая с разработката на Гаврилец.

По-усложненият семантичен възглед за значението на метафоричните изказвания на Сърл намира отзвук в разбирането на научните метафори като модели. От своя страна, Аня Плютински базира експлицитно анализа си на релефната метафора върху възгледите на Хесе. Плютински отчита, че комплексен феномен като видообразуването може да бъде изследван единствено с помощта на идеализирани модели, които експлицират само част от релевантните фактори. Релефната метафора предлага подобен подход; тя изиграва евристична функция във втората фаза на еволюционния синтез. Впоследствие метафората може да се запази в еволюционната теория единствено ако неутралните аналогии в предлагания с нейна помощ формален модел бъдат експериментално доказани или трансформирани в позитивни аналогии. Според Плютински, релефната метафора не е премахната от еволюционанта биология, въпреки негативните аналогии, поради две причини.

1. 
   Гаврилец преработва метафората, така че преодолява негативната аналогия с географския релеф. В допълнение, неговият модел е свързан с множество нови неутрални аналогии, които могат да бъдат фокусирани от бъдещи изследвания.
   
2. 
   Еволюционната биология не разполага с по-добър подход, адресиращ отношението между индивидуалната адаптивност и генотипните честоти.
   

Една радикална критика на ролята на релефната метафора представя Брет Калкот. Той счита, че анализът на метафората в рамките на разграничението между модел и метафора няма обяснителна стойност. Според него и метафорите, и моделите се фокусират само върху някои аспекти на описваната реалност и представят опростени описания на света. Калкот третира релефната метафора като семейство от формални модели, споделящи някои общи характеристики и адресиращи локални еволюционни проблеми, без никой от тях да може да претендира за универсална приложимост.

Позицията на Калкот стои най-близо до разбирането за научните метафори като концептуални рамки. Детайлът, който е убегнал на Калкот е, че прецизността на моделите лежи във възможността да представят каузално свързани аспекти, сходни с изследваната реалност. Това разбиране също се основава на теорията, че метафорите всъщност се отнасят до отворен комплекс от потенциални аналогии и прилики. Според него, единственият аргумент моделите да се разглеждат отделно от метафорите е предположението, че вторите са по-малко прецизни. В този случай наистина разграничението може да изглежда без значение. Резултатът ще бъде разпадане на метафората до група от слабо свързани модели и изследователски подходи. Това възражение не може да звучи убедително, предвид че моделите, които цитира Калкот фактически се основават върху общия концептуален апарат на метафората. Ако моделите използваха разнородни подходи и речници, унифицирането им под една обща картина щеше да бъде значително по-трудно.

Разгледаните в тази глава методологически критики са ясна илюстрация на доминиращия във философията на науката възглед за редуцируемостта на научните метафори до група от аналогии или модели. Негативните критики се съсредоточават върху проблемни детайли в моделите и ги третират като недостатъци на концепцията. Но всъщност тези възражения могат да бъдат насочени единствено към моделите, тъй като концепцията за адаптивен релеф не предполага една определена интерпретация и не е истинна или неистинна сама по себе си. Тези критики могат да бъдат преодоляни ако въведем разграничението между метафори, модели и графични репрезентации и третираме адаптивния релеф като пример за концептуална рамка.

Вторият елемент е демонстрация, че историята на релефната метафора подкрепя тезата, че тази метафора изпълнява функцията на „концептуална рамка“.

Семантичният възглед, който защитавам, се основава на централната теза в „Какво означават метафорите?“, но не е напълно еквивалентен с разбиранията на Дейвдисън.

Приемам идеята на Дейвидсън, че повечето семантични теории за метафорите допускат грешка, разпознавайки съдържанието на идеите, които метафорите провокират като принадлежащи или закодирани в самата метафора. Резултатът от тази грешка е, че всяка фиксирана група от правила по извеждане на вторично значение всъщност третира метафоричните изказвания като нещо което те не са – редуцирайки ги до изказвания за подобие или до комплекс от идеи, продуцирани в следствие на инеракция между буквалния контекст и фигуративното изказване.

Проблемният елемент във възгледа, който Дейвидсън се опитва да лансира според мен е, че той отрича значението на метафорите да се конституира като интеракция между идеите, конституиращи изказването. Този елемент от позицията му се свързва с по-общият въпрос - с „Как се конституира значението на изказванията?“ и отпраща към проблема за отношението между език и реалност. Мога да предположе, че радикалната позиция, която Дейвидсън заема, всъщност е продиктувана от възгледът му за референтността. Според него референтността може да се редуцира до условията за неговата истинност на изказванията. От друга страна, опериращата теория за истината, на която той разчита е тази на Тарски. Проблемът в случая обаче е, че теорията на Тарски оригинално има за свой предмет формални системи, а не естествените езици, които по своята природа са семантично по-богати. В този случай условията за истинност всъщност са еквивалентни на условията за адекватна употреба на изказването.

Следствията от идеята, че референтността в езика се редуцира до условия за истинност или правилна употреба, вероятно са причина Дейвидсън да приеме възгледа, че метафорите не продуцират резултата си с помощта на значение, което е резултат от интеракция на две идеи.

Проблемът в случая е, че диалогично метафоричните изказвания могат да бъдат последвани от уточняващ въпрос като: „Какво имаш предвид?“ или „Какво искаш да кажеш?“. В този случай отговорът, който ще определи значението на фигуративното изказване, неизбежно се основава на интеракцията между идеите, конституиращи метафората и дава повече информация от инструкции за правилната употреба на изказването. Ето защо, въпреки, че подобна езикова игра по предлагане на метафора и нейното поясняване няма фиксирани правила (арикулацията на една идея в езика може да следва много форми), в най-общия случай можем да приемем, че някои метафорични изказвания се отнасят до обединяването на две асоциативно разнородни идеи.

В този случай една от възможните функции на метафорите в езика е обединяването на първоначално разнородни идеи обща концепция или изказване, чиито интерпретации обаче не следват фиксирани правила. За да функционира успешно една метафора е необходимо единствено вторичният и първичният субект в изказването да се разглеждат заедно, имайки предвид буквалните им значения.

Предполагайки, че метафоричните изказвания не се свързват с вторично значение, отношението между метафора и перифраза губи необходимия си характер. Ефектите от метафоричните изказвания могат да бъдат разнородни интерпретации, релевантни на контекста. Извеждането им остава креативна задача, която естествено може да има прагматични измерения. Ако приложим този общ семантичен възглед за метафорите към научните метафори, става ясно, че те могат да функционират като концептуални рамки. В този случай основната функция, на някои научните метафори е базова първоначална артикулация на предполагаеми каузални връзки между феномените, изследвани в теорията.

Този тип метафори са по-скоро част от теоретичното ядро, отколкото от хипотезите които това ядро генерира. В този случай множество модели и хипотези биха могли да бъдат конструирани с помощта на метафоричния речник, без отхвърлянето им да води до премахване на самата метафорична концептуална рамка.

Връщайки се към общото семантично разбиране, което се опитах да изложа можем да кажем, че ефектите или интерпретациите на една теоретично-конструктивна научна метафора са еквивалентни на конкретните модели и хипотези, които се конструират с нйна помощ. Тъй като обаче тези ефекти или интерпретации (модели и хипотези) не са закодирани в самата метафора, не следва с необходимост, че при отхвърлянето на някои от тях метафората също трябва да бъде премахната.

Изключение, разбира се, прави случаят, в който базовото предположение за съществуването на каузални връзки не се оправдае. В този случай обаче отново не можем да говорим за оправдаване или отхвърляне на предположения за сходства или аналогии, а за фалсифициране на централни положения в теорията или парадигмата.

Приемайки това разбиране за научните метафори, историята на релефната метафора в биологията приема по-ясен облик. Връщайки се към синтеза, можем да представим възникването на релефната метафора като базисно решение на проблемите, които са причина за спора между генетика и дарвинизъм. На първо място, метафората представя унифицираща концепция, която дава първоначално описание на взаимоотношенията между разглежданите до този момент отделно феномени на наследствеността и динамиката на естествените популации под влияние на промените в средата и естествения отбор. Концепцията за адаптивен релеф всъщност е базова артикулация на каузалните връзки между тези явления, които преди синтеза са подкрепяли враждуващите дарвинизъм и генетика.

Oсновният въпрос, който движи развитието на метафората не е в това как може да се изгради акуратна графична интерпретация, а в това как концепцията за адаптивен релеф може да се дефинира така, че да дава по-точно описание на новото разбиране за еволюционната динамика.

Самата концепция за адаптивен релеф позволява разглеждането на множество еволюционно релевантни феномени в една обща цялост и не е еквивалентна на конкретен модел или графична репрезентация, основани на определен математически формализъм. Ето защо, адаптивния релеф се плурализира в множество интерпретации и извън популационната генетика.
Заключение

Основната цел, която настоящото изследване си беше поставило е да развие и защити тезата, че поне един клас от научни метафори функционират като концептуална рамка, която позволява описването и обясняването на явления, които преди нейната артикулация са получавали частично обяснение от противоречащи си или несъвместими теории. Непосредствено следствие от тази теза е разбирането, че най-важната функция, която метафорите изпълняват не е подсказването на групи от проверими аналогии, а изграждането на система от концепции, позволяващи представянето на отношенията между феномените в една обща структура. Тази теза е в противоречие с доминиращите възгледи за метафорите в науката, разглеждащи метафорите като редуцируеми до група от проверими аналогии или конкретен модел. Както стана ясно, доминиращите разбирания за научните метафори се основават на сематични възгледи, които предполагат, че в метафорите е закодирано точно определено вторично значение. Tова наложи модифицирането на семантичния възглед на Дейвидсън, така че той да може да отчете реален пример за научна метафора, чиято история противоречи на доминиращите възгледи.

Изследването върху релефната метафора се оказа сполучливo не само защото подкрепя идеята на Дейвидсън, че метафорите не се свързват с точно определено вторично значение, а защото детайлите от нейната история допълниха разбирането за научните метафори като концептуална рамка.

Разбира се, изследването оставя и някои нерешени проблеми.

На първо място, детайлното изследване на историческото значение на метафората за осъществяването на синтеза, не е пълно. Едно интересно предположение, което заслужава по-нататъшно изследване е това, че Добжански, повлиян отчасти от руската биологическа традиция, в която по това време конфликт между генетика и дарвинизъм няма, е разсъждавал върху отношението между наследствеността и естествения отбор. Вероятно това, което му е липсвало е била точно унифицираща концепция. Можем да предположим, че метафората е представяла липсващото звено, което впоследствие позволява на Добжански в рамките на няколко години да систематизира изследванията си в „Генетика и произхода на видовете“. За да потвърдим това предположение обаче е необходимо едно по-задълбочено изследване както на ранните разработки в синтеза, така и върху състоянието на генетиката и еволюционната теория в Русия, задача, която стоеше в периферията на настоящата разработка.

Предмет на едно бъдещо изследване остава и детайлният анализ на отношението между графични репрезентации, математически формални модели и съпътстващият ги метафоричен речник. Изследването на отношението между тези три различни форми на научно репрезентиране в един по-общ план вероятно би хвърлило светлина върху евристиката, свързана с първоначалното артикулиране на научните теории и формирането на конкретни изследователски подходи от абстрактното ядро на теорията.

Третият проблем, чието проучване може да се окаже плодотворно е отношението между метафорична рамка и оправдаването на конкретно обяснение. Пример за обяснения, които са следствие от приемането на метафората са подходът на Симпсън към историята на еволюцията на конете и обяснението на камбриевия взрив чрез морфологичния адаптивен релеф, предложено от Маршал. И двамата учени използват фактологични данни и теоретични конструкции (интерпретация на адаптивния релеф), за да подкрепят определено разбиране за конкретни еволюционни феномени. Изследването на отношението между оправдаване на обяснение и метафорични концепции според мен би могло да доведе до интересни резултати, ако предпостави представеното в тази дисертация разбиране за това, че някои метафори функционират като концептуални рамки, участващи непосредствено във формирането на базисното ядро на научните теории.

Основни приноси в дисертационния труд

1. 
   1. Представеното общо семантично разбиране за метафорите, съдържащо се в идеята, че метафорите могат да функционират като концептуални рамки е критично развитие на възгледа за метафорите на Доналд Дейвидсън.
   
2. 
   2. Централната теза на дисертацията, че някои теоретично-конструктивни научни метафори функционират като концептуални рамки е новост в разбиранията за познавателните функции, които метафорите могат да изпълняват в рамките на научния дискурс.
   
3. 
   3. Предложената реконструкция на историята на релефната метафора, разкриваща функционирането на метафората като концептуална рамка позволява да бъде оценена по нов начин ролята, която идеята за адаптивен релеф изиграва за осъществяването на еволюционния синтез.
   
4. 
   4. Отхвърлянето на съвременните методологични критики на концепцията за адаптивен релеф като се показва, че те се основават на неразбиране на познавателните функции на релефната метафора и на отношенията й с формалните модели, които са нейни експликации, позволява да се направи преоценка на актуалните употреби на метафората в съвременната еволюционна теория.
   

Петков, Стефан. (2009). Научни стандарти и научни метафори в „Генетика и произход на видовете” на Теодоси Добжански. В: Стефанов, А., Гурова, Л., Апостолов, А. (Съст.). Еволюция и познание. София: Издателска къща „Св. Иван Рилски”. (страници!!!)