Евангелието на Луцифер

120
XVI. СМЪРТТА В ПАРАКЛИСА
1.
Каркасон
8 юни 2009
Ограничителните ленти на полицията засвистяха от внезапния порив на вятъра. Облак хвърляше сянка над параклиса в горичката.
Вратата беше закована. До стената под прозореца без стъкла и рамка имаше дървен сандък. Мазилката бе опадала на големи люспи.
Местата с оголени тухли приличаха на рани, които не искаха да зараснат. Между широките пътеки, които полицията бе отъпкала през растителността около руините на църквичката бяха избуяли полски цветя на весели снопчета.
— Тук са я открили — обясни Симонета льо Телие.
Седеше върху левия преден калник на бричката. Очите й преливаха от печал. Моник положи утешителна ръка на раменете й.
— Познавам Мари-Елиз от дванайсет години — каза Симонета,
— а единствения път, когато наистина се нуждаеше от мен, аз не бях до нея.
Тя се наведе и загреба шепа пясък, който остави да изтече между пръстите си.
— Какво е това място? — попитах аз.
— Няма нищо интересно. Параклисът е построен от ордена
„Света Дева Мария“ през XIX век. Няколко години преди войната съградили по-голяма църква на няколко километра на север. Енорията залостила прозорците и вратите с греди, докато решат какво да правят с параклиса. После избухнала войната. И така — тя изметна глава, —
така си и останал, докато потънал в забрава.
— Намираш ли каквато и да било причина да открият Мари-
Елиз точно тук?
Тя заграби още една шепа пръст и пясък и поклати глава, а вятърът пое праха, който се процеждаше през пръстите й.

121
— Ти си била в Барселона? — написа Моник.
— Получих работна стипендия. Заминах за десет дни заедно с колеги. Изучавахме архитектурата на Гауди. Не подозирах, че Мари-
Елиз е идвала, преди да се прибера и да включа телефонния секретар.
Никога не използвам телефона си в чужбина. Опитах да й се обадя.
Реших, че се е върнала в Париж. Само че отговори баща й. Изпратила му телефона си. По пощата. Можеш ли да го проумееш? Да изпратиш телефона си на баща си по пощата?
— Подозирала е, че я преследват.
— Това какво общо има с телефона?
— Използвали са го, за да я проследят. По този начин са узнали,
че е дошла в Каркасон. Вероятно са видели и че е набрала твоя номер.
— Не е ли изложила баща си на опасност, като му е изпратила телефона?
— Сигурно си е мислела, че е достатъчно да извади батерията.
Освен това е допускала, при това с право, че преследвачите няма да се интересуват от телефона, щом веднъж се докопат до нея. А и бащата живее във висок блок в гъсто населена жилищна зона. Дори проследяването на мобилни телефони си има своите ограничения.
Моник написа:
— И въпреки това е било твърде късно! Знаели са, че е тук.
Симонета отпусна глава назад и вдигна поглед към короните на дърветата около параклиса.
— Трябва да са я държали някъде в района. Бог знае къде. И
защо. Не е била… малтретирана. Поне не в този смисъл. Макар да са й причинили много други… ужасни неща.
— Кой я е открил?
— Двойка, която използвала параклиса за — тя се усмихна свенливо през сълзи — срещи.
Погледнах към църквичката и ограничителните ленти, опъвани от повеите на вятъра. Беше издигната в живописна просека в горичката.
— Преди пет хиляди години по тези места са живели хора —
обясни Симонета, след като се посъвзе. — Звучи толкова отдавна,
нали? Пет хиляди години… Но това е нищо. Преди петдесет хиляди години хората и неандерталците са живели рамо до рамо тук, в Южна
Франция. После неандерталците измрели. Хората останали.

122
Очаквах продължение, което така и не последва. Симонета се взираше замислено в гората.
— Отначало не подозирали коя може да е. Нали не е от този край. После някой я разпознал от обява за издирване в Париж.
Приятелят ми е полицай. Знаеше, че сме приятелки. Повикаха ме тук,
на местопрестъплението, за идентифициране.
— Знам, че ти е било трудно, но дали би могла да опишеш видяното?
Тя въздъхна.
— Питам, защото наскоро преживях нещо подобно.
Симонета ми хвърли озадачен поглед.
— Добър приятел, колега — обясних аз. — Аз го намерих. —
Пауза. — Гол.
Симонета не изпускаше погледа ми от очи. И двамата чувствахме, че споделяме обща, интимна съдба, че бяхме свързани от мъртвия ми приятел и нейната мъртва приятелка.
— Беше извратено. Тотално извратено. Тя лежеше на олтара.
Гола. Със скръстени на гърдите ръце. Върху себе си имаше единствено цветен венец. В косата. Бяха я положили върху копринена постеля.
Разчистили цялата бъркотия около олтара. Параклисът беше пълен с изгорели свещи. — Тя затвори очи. После ги отвори широко, сякаш искаше да прогони напиращите картини. — Извратено. Разбираш ли какво казвам? Извратено!

123
2.
Харесвам всичко старо. Миналото разказва откъде идваме.
Може би и накъде сме се запътили.
Укрепеното градче Каркасон е късче Средновековие, вкопчило се в миналото. По средата му се издига крепост с кули и двойни стени.
Някога, преди осемстотин години, този южнофренски регион е бил населяван от християнската секта катари. Католическата църква ги избила, с хиляди. Някои смятат, че кланетата се дължали на борба за власт над обширните имоти земя. Други търсят причината в религиозни противоречия. Католиците гледат на катарите като на езичници. Има и такива, които вярват, че катарите укриват Светия
Граал.
Отегченият до смърт администратор в хотела, където бяхме отседнали с Моник, не изглеждаше да вярва в каквото и да било. Поне не в мистерии от миналото. Имаше дискретен слой спирала по миглите и свободни стаи в изобилие. След дългото пътуване с кола от
Париж и срещата със Симонета при параклиса, с Моник се оттеглихме да вземем душ и да си починем. Всеки в своята стая. Уви.

124
3.
На свечеряване се срещнахме със Симонета и приятеля й полицай, Франсоа Сарду, в крепостта.
Вечерта беше топла, изпълнена с миниатюрни комари и миризми. От единия площад долитаха звуците на твърде разпален духов оркестър. Въздухът смърдеше на печено месо заради многобройните ресторанти.
На Франсоа Сарду не му беше удобно да разговаря с нас. Беше лоялен служител, който през цялото време следеше за колеги, за познати лица, някой, който би могъл да запита кои сме и защо говори с нас. По-силна от предаността към полицията беше единствено любовта му към Симонета. Тя го бе помолила да се срещне с нас и той нямаше сили да й откаже.
Седнахме непринудено на една пейка, прикрити от няколко дървета до вътрешната стена на крепостта, и той малко по малко взе да се отпуска. Разказа ни, че разследването не разкрило много нито за
Мари-Елиз Моние, нито за убийците. „Не много“ не беше някакво скромно изказване. От разпити на свидетели и записи на камери знаели, че Мари-Елиз слязла от влака на гарата в Каркасон следобеда на 23 май. Не носела багаж. От гарата изпратила малък пакет. Тук можех да добавя към разследването една подробност: вероятно пакетът е съдържал мобилния й телефон. Купила си багета от сладкарница малко по-надолу от гарата. Изяла я по пътя към апартамента на Симонета. Според съседка, която иначе нямала навика да следи кой идва и си отива, тя позвънила и почакала на стъпалата.
Друга съседка, обещала да се грижи за пощата, я известила, че
Симонета била в чужбина. След това Мари-Елиз тръгнала да се шляе по улиците, преди да се регистрира в приличен хотел, Au Royal Hotel на булевард „Жан Жоре“. След няколко часа в стаята си, оставила ключа на рецепцията и излязла да си накупи някои необходими дреболии. Според показанията на администратора, взела със себе си туристическа карта на градчето.
Повече не я видели.

125
4.
Полицията приела обаждането за намирането на Мари-Елиз
Моние рано сутринта на 3 юни. Двойка любовници открила трупа предишната вечер. По различни причини — шока от откритата мъртва жена, страха да бъдат въвлечени в криминален случай, ревнив съпруг
— те се колебаели дали да докладват.
— Незабавно разбрахме, че не става дума за някакво обикновено пиянско убийство — обясни Франсоа Сарду. — Всичко говори, че сме изправени пред ритуална ликвидация. Лежеше гола върху коприна, на олтар в параклис. Убийците си направили труда да оплетат цветен венец за косата й. Запалили шестдесет и шест свещи. Най-лошото обаче установихме след аутопсията.
— Разкажи им! — помоли го тихо Симонета.
— От съображения за следствието и благото на обществеността се принудихме да скрием от медиите някои сведения. Мога да си навлека сериозни проблеми, ако това се разчуе.
— Няма да кажем нищо. Ние провеждаме собствено разследване, не сме журналисти.
— Аутопсията разкри някои особени детайли…
Започваше да ми просветва какви.
— Трупът лежеше със скръстени на гърдите ръце. И двете й длани бяха здраво стиснати. Когато съдебният лекар отвори дясната й ръка, той откри…
— Амулет!
Франсоа Сарду ме погледна смаян.
— Бронзов — продължих аз. — С пентаграм и трикветра.
— С кого си говорил?
— С никого не сме говорили. Мой приятел норвежец и колега в
Украйна са били убити от същите хора. По същия начин. Бих ви препоръчал да се свържете с полицията в Осло и Киев.
— Вече се обадихме на Интерпол. — Той се поколеба. — Има и още нещо. Много по-лошо.
Този път го оставих да довърши сам:
— Трупът е бил обезкървен.

126
5.
Поканихме Симонета и Франсоа на вечеря с нас, но той се страхуваше да не ни видят заедно и учтиво отказа. Двамата с Моник се настанихме на свободна маса на тротоара в една странична уличка.
Ресторантът беше турски. Обсъдихме по-нататъшните си планове надвесени над порции mercimek kӧfte
[1]
с черен хляб и местно вино.
Разбрахме се да продължим към Рим през френската Ривиера и Генуа,
разположена горе-долу по средата на пътя. Моник предложи да нощуваме там. От Генуа ни се очертаваше около пет часа шофиране по магистрали на юг към Рим, където ни очакваше професорът по теология Алдо Ломбарди.
След вечеря минахме през площада. Заседяхме се да послушаме духовия оркестър, преди да избягаме от шумотевицата. От хотелската си стая се обадих на Тран в Исландия. Все още работеха над текста.
Сега обаче бяха по-объркани, отколкото в началото. Уверих се, че четиримата или петима учени, които му помагаха, бяха доверени лица и че всяка вечер заключваха ръкописа в солидното подземие. След това позвъних на главен инспектор Хенриксен в Осло. Изглежда все още изпитваше същото облекчение всеки път, когато чуеше гласа ми.
Сякаш само чакаше известие, че са ми светили маслото. Бяха издирили колата под наем, използвана от убийците. Изгорелите й останки били намерени в каменоломна в Амеруд. Документите и кредитните карти, които използвали, за да наемат лексуса, били фалшиви. Както обикновено, не можах да заспя.
Лежах и мислех за татко. Много мисля за него, когато ме мъчи безсъние. Какъв ли щеше да стане, ако ревността не бе замъглила разсъдъка му, оставяйки ме без баща? Какво ли е минавало през ума му, докато е падал? Какво всъщност си мисли човек, когато умира?
Чудех се дали щях да бъда друг човек, ако татко бе останал жив. Може би. Вероятно. Не че има особено значение. Не и за мен.
[1]
кюфтета от леща. — Б.а.
↑

127

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: