Евангелието на Луцифер

156
— Преди две хиляди години се е случило чудо — синът Божи се появил на бял свят — започна проповедта си Алдо Ломбарди. — И
двамата знаете какво значение е имал Исус Христос. Думите и действията, които е споделил с нас в течение на малкото си години тук на Земята, все още живеят в нас, с нас. Той е създал нов световен ред, нова религия, нов начин за разбиране на старите религии.
Алдо Ломбарди звучеше като мисионер, който обръщаше скептик в правата вяра.
— Библията разказва за Бог и пътя към светлината. Сатаната и демоните му са просто второстепенни фигури в това писание за светлина и милост. Фактът, че Сатаната и падналите ангели нямат централно място в Библията обаче не означава, че други пророци не са записали историята и посланието му. Също толкова съвестно, колкото и създателите и пророците на Библията, легион от вестители на мрака е записал историята на злото, посланието на Сатаната, възхвалата на мрака. Свитъците с текста били скрити. Духовенството е щяло да унищожи тези езически писания, ако се е докопало до тях. Както
Библията отначало е съществувала в многобройни варианти и екземпляри, повече или по-малко прецизни преписи на по-ранни текстове или устни предания, сатанинските текстове също съществували в много версии. Една по една обаче те били издирени и унищожени. Когато църковните глави събрали Библейските текстове в един авторитетен канон, съществувал само един познат екземпляр на ръкописа, който днес носи името „Евангелието на Луцифер“.
Хвърлих поглед към Моник, а тя се размърда, без да ме погледне.
— Защо в наши дни да приемаме на сериозно този единствен текст, „Евангелието на Луцифер“? — попитах. — Какво го прави толкова опасен?
— Някои може би ще заявят, че една сатанистка Библия сама по себе си е опасна, тъй като би дала фокус на екстремистки, изгубени души. Би им дала посока, еднозначно послание, въздигащо егоизма над любовта към ближния, злото над добротата, мрака над светлината.
Какво биха били християнството и юдаизмът без Библията? Какво би представлявал ислямът без Корана?
— Предчувствам едно „но“?

157
— За „Евангелието на Луцифер“ знаем, че кодексът се състои от различни елементи. Пасажи текст, алегории и басни, химни,
предсказания и откровения. В допълнение съдържа и магически символи, неразбираеми за нас, които обаче биха могли да крият отговорите на много от въпросите на живота и мистериите на смъртта. Някой е успял да разпознае календар сред символите.
Сигурно сте чували за митовете около 2012 година?
Моник стрелна ръка подобно на ученичка. Написа: „Светът ще се промени“.
— Въз основа на изследванията на древни текстове и предсказания — от Библейски пророчества до предания от културата на маите — през тази година ще се случи нещо епохално. Но какво?
Някои говорят за Армагедон, гибелта на Земята и възкресението на
Христос.
— Ново разбиране — написа Моник.
— Според легендарния календар на маите през тази година ще започне нов цикъл, по-голяма промяна в световния ред. Някои предсказват, че магнитните полюси ще сменят местата си. Други вярват, че Земята ще се завърти на обратно. Или пък че отново ще подмине мнимата планета Нибиру, която се завърта около слънцето за
3361 години. Може пък да се отвори проход между паралелни измерения. Да, като цяло… 2012 е магическа година и всевъзможни фантасти се надпреварват да лансират какви ли не теории и наизмислени предсказания за предстоящите събития.
— Подозирам, че „Евангелието на Луцифер“ също представя такава теория?
— В един от трудовете на историка Созомен от V век има цитат от тристагодишен препис на кодекса. В един пасаж се намеква за нещо, което ще се случи след 1 647 000 денонощия. В наше време.
— И какво ще се случи — в наши дни?
— В Новия завет откриваме подобно — макар и по-алегорично
— описание в Откровението на Йоан: „Тук е нужна мъдрост; който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест“
[1]
. 666 е мистично число.
С годините около тълкуванието му са се нароили какви ли не псевдонауки. Прочетете само какво е написал нашият приятел,
Джовани Нобиле, за числото 666 в един от текстовете си.

158
Той ми подаде изписан на машина лист в прозрачен плик.
„Мнозина смятат, че Числото на звяра в
Откровението на Йоан — 666 — е цифров код за омразния император Нерон. Навярно символиката около 666 се базира на погрешно разбран вавилонски текст с клинопис.
Когато вавилонците искали да напишат името на своя бог
Мардук с код, те използвали свещеното число 3661.“
Евреите изгнаници във Вавилон прочели числото погрешно.
Когато осъзнали, че трите клина представяли бога на вавилонците,
техен враг, те изтълкували числото като 666. Не познавали вавилонската математика, а и размесили числата със собствените си,
еврейски знаци. Ето как евреите сметнали числото 3661, написано с клинопис, като 666. Вавилонското число обаче не означава това.
Месопотамската математика била шестдесетична (основана на числото 60) и понеже реалните числа се изписвали с плаваща запетая,
то 1,1,1 трябва да се чете като 3661. Първият клин в позиционната система представлявал числото 3600, следващият — 60, а последният
— 1. По този начин тайният цифров код за вавилонския бог Мардук,
3661, бил превърнат в Звяра от Откровение: 666. По същия начин напредналата математика на вавилонците повлияла на еврейската и християнска митология.
— Ако не разбирам от математика, то във всеки случай схващам принципа. — Върнах листа на професора.
Той продължи:
— Според древните писания принцът ще добие син от човешка блудница и този син ще бъде могъщ владетел над всички земи и кралства по света.

159
— Сатаната ще се сдобие със син от жена? Блудница?
„Евангелието на Луцифер“ съдържа пророчество, според което
Сатаната — през 2012 година — ще направи дете на проститутка, тя ще му роди син и той ще завладее света?
— Така е написано. Осмива се начинът, по който Дева Мария зачева син. Въпреки че текстът е написан 2500 години преди рождението на Исус. Не казвам, че пророчеството е вярно, просто го цитирам. Остават по-малко от три години до 2012. Разумно би било да допуснем, че онези, дето убиват безразборно, за да се докопат до ръкописа, имат религиозен мотив. Нуждаят се от текста, за да изпълнят пророчеството.
Погледнах към Моник, за да видя реакцията й. Естествено,
плетката бе обсебила цялото й внимание.
— Милиони хора са убедени, че Исус Христос ще възкръсне, за да съди живи и мъртви — казах аз. — От тази гледна точка едва ли е по-слабо вероятно да се завърне и синът на Сатаната, Антихриста.
— Къде е ръкописът, Бьорн?
Въпросът бе доверен и уместен. Естествено бе Алдо Ломбарди да иска да изследва сензационен древен ръкопис в качеството си на теолог и учен. И все пак сумата от всичко: ревностното му старание да ме доведе в Рим, охранителите в готовност, всичките тези обяснения и твърдения, ме караха да се съмнявам в мотивите му.
— На сигурно място.
— Важно е да го предадеш на някого, който е в състояние да го съхрани и разтълкува. Но ти, разбира се, знаеш това. Виждам, че внимаваш за ръкописа и няма да искаш да го дадеш на кого да е.
Опитваше се да потисне обезсърчената си ревност —
безуспешно. Навън, някъде сред гората от шпилове, кули и куполи,
незнайно как дочух църковна камбана да удря един-единствен път.
Незабавно ми стана симпатична. И тя като мен живееше в свой собствен свят. Долових как Рим гъмжеше от нетърпеливото улично движение и въодушевените туристи, похотливото гукане на гълъбите,
молитвите на свещеници, монаси и монахини и любовните въздишки зад спуснати щори.
— Би ли могъл — попита той нетърпеливо, — да ми направиш услугата да се замислиш над вероятността да имам право? А ако наистина е така и не съм някакъв религиозен фанатик, и синът на

160
Сатаната ще дойде на Земята след три години, за да обърне наопаки всичко, което добрият Исус е посял тук долу, няма ли да бъде във всеобщ интерес, да, дори и на атеистите, да го спрем? Да попречим на тази дяволия?
Беше на път да ме оплете в реторичната си паяжина, така че се въздържах от отговор. Срещнах обаче погледа му и не извърнах глава.
— Спомняш ли си, че говорихме за изгубеното евангелие на
Вартоломей? — попита той. — Бил е един от дванайсетте ученици на
Исус и препраща към десет назовани демона: Халкатура, Харут, Дут,
Графатас, Хоетра, Мелиот, Мермеот, Нефон и Ономатат. Десетият обаче — Салпсан — е най-интересният. Единствен той е назован в един новозаветен, апокрифен текст — „Въпросите на Вартоломей“ —
като син на Сатаната.
Той бутна към мен лист хартия:
„И аз, Сатаната, събудих моя син Салпсан и потърсих съвет как да измамя мъжа, който накара да ме изхвърлят от небето.“
[2]
— Бьорн — каза Алдо Ломбарди, — имаш властта да попречиш на сина на Сатаната да се завърне.
Подобно на всички луди с фантазии за неподозирани измерения,
професор Алдо Ломбарди бе тъй погълнат от пророчеството в ръкописа, че не забелязваше безумието в своята илюзия.
— Аз съм просто незначително оръдие в борбата за Исус
Христос — обясни той, — но представлявам нещо по-голямо. Аз съм представител на онези, които се стремят да спрат Антихриста с цената на всичко. Ние сме група мъже — духовници, вярващи, монаси,
теолози, добри хора, Бьорн, добри хора! — поставили си за цел да предотвратят замисъла на Сатаната. За да го спрем, за да попречим на поддръжниците му от плът и кръв да намерят блудницата, от която е зависим в изпълнението на проекта си да даде живот на своя син, ние трябва да узнаем плановете му. Ето защо се налага да прочетем пророчествата. Изцяло.
Между редовете прозираше едно неизказано алилуя.

161
— Нуждаем се от ръкописа, Бьорн. Както Старият завет е подготвял за пристигането на Исус Христос, „Евангелието на
Луцифер“ отваря път пред сина на Сатаната. Ако познаваме пророчеството в детайли, ще разполагаме с оръжие да предотвратим изпълнението му. Учениците на Сатаната искат ръкописа, за да изпълнят волята на принца на мрака. Както Бог се е нуждаел от Дева
Мария, Сатаната е зависим от предани помощници тук, на Земята.
Ние се борим за нещо, в което вярваме. Сигурен съм, че ти поне разбираш това. Дълги години чакахме „Евангелието на Луцифер“ да бъде открито. Систематично поддържахме контакти с декани и професори във факултетите на водещи университети, изследователски институции и музеи по целия свят. Ето как, с известно закъснение,
узнахме за откритието на консерватор Тарас Корольов. Парадоксално,
но не от музея в Печерская Лавра, а от наша свръзка в университета в
Осло.
Той ме погледна.
— Тогава започнах да ти звъня.
[1]
Откровение 13:18. — Б.а.
↑
[2]
Из „Въпросите на Вартоломей“. Откъси от изгубените текстове съществуват на гръцки и латински. Предават разговори между Исус и апостолите. — Б.а.
↑

162
2.
Останах като парализиран, взрян в професора.
Докато все още се опитвах да асимилирам твърденията за сина на Сатаната, просветна ми, че мистериозният мъж, който ми се обаждаше след завръщането ми от Киев — и продължаваше да ме тормози, чак докато полицията конфискува телефона ми — е бил
Алдо Ломбарди.
Трябваше да разпозная гласа му. Нали? Колко биха разпознали гласа на непознат, с когото само са говорили по телефона?
— Изглеждаш ми изненадан? Е, представи си изумлението ми,
когато ти изведнъж сам потърси мен и попита за Джовани Нобиле!
Искаше ми се да му обясня, че никога не съм се обаждал на него,
просто от централата ме прехвърлиха към онзи, който предполагаха,
че знае нещо за Нобиле. Сърцето ми обаче биеше толкова буйно, че се страхувах да не би гласът ми да затрепери.
Моник бе оставила плетката в скута си и ни гледаше.
— Как разбрахте, че ръкописът е у мен? — попитах най-сетне.
— Един от хората, с които контактуваме, ни извести, че си се върнал от Киев.
— Трюгве Арнцен!
Чисто налучкване. По изражението на професор Ломбарди обаче догадих, че бях уцелил в десетката.
— Никога не издаваме самоличността на източниците си.
„Е, явно нямате никакви източници в института Арни Магнусон“
— помислих със задоволство. Затова така и не бяха разбрали, че съм ходил в Исландия.
Моник извади тефтерчето, сякаш бе готова да надраска някакъв въпрос, но не написа и дума. Взря се в професор Ломбарди с подозрение. Когато извърнах очи към нея, тя сведе поглед.
— Трябва да сте изморени — заключи професорът. — Нека си доставим удоволствието от хубавия сън. Ще продължим разговора утре.
Нито аз, нито Моник му пожелахме лека нощ.

163
Професор Алдо Ломбарди благодари за компанията официално и сковано, сложи шапката „Борсалино“ на главата си и ни остави.
Не знам защо толкова непосилно се доверявам на хората. Може би заради предателството на мама. Или на татко. Годините на израстването ми зеят пред мен като юдол плачевна
[1]
, изпълнена с фалш. Дали пък не съм аз този, който изопачава спомените. Не бих изключил последното.
[1]
Юдол (библ.) — мъчителен свят, земният свят като сянка на смъртта. — Б.р.
↑

164
3.
— Нямаш ли му доверие? — написа Моник в тефтерчето.
— А ти?
От масата се бяхме преместили в салона. Налях си чаша червено вино. Прозорецът на кухнята и вратата към френския балкон бяха отворени. През апартамента повяваше приятен бриз.
Взех от нея тефтера и химикалката и написах:
— Подозирам, че ни подслушват.
Тя се огледа, прехапа долната си устна и сви рамене.
— Тази секта… — написа тя, изпълвайки дълъг ред с многозначителни точки.
— Първия път, когато професорът ми се обади анонимно, бях убеден, че е един от тях — написах аз. Самото обличане в думи на беглата мисъл правеше безпокойството ми по-конкретно. — Всичко това се базира на доста абсурдна логика — продължих. — Той играе ролята на наш защитник. В действителност нищо не пречи да е един от тях.
— Алдо? Никога! — написа Моник.
— Може би цялата история за Джовани Нобиле е била съчинена,
за да ме примамят в мрежата на Алдо Ломбарди.
Тя не помръдна химикалката.
— И все пак не го проумявам — написах аз. — Няма начин да повярвам, че мъж като Алдо Ломбарди е замесен в три убийства.
— Невъзможно! Не е замесен!
— Тук обаче има нещо гнило. Ужасно гнило.
Станах, излязох на френския балкон и погледнах към Рим. На небето проблясваше самолет. Моник дойде при мен. Стояхме на отворения прозорец мълчаливи.
— Смятам, че въпреки всичко трябва да се махнем оттук —
написах в тефтера й. — За по-сигурно.
— Къде?
— Някъде! Докато сме сто процента сигурни на кого можем да разчитаме.
— Нека почакаме! Да видим какво ще стане!

165
Поклатих глава.
— И какво ще правиш?
— Първо трябва да прибера бричката от паркинга. После ще се махнем от града и ще си намерим хотел.
— Наблюдават къщата!
— Знам. Виждаш ли минивана долу? С тъмните стъкла? Стои там още откакто дойдохме. — Кимнах към инсталация в ъгъла на един покрив. — Сензор! Регистрира или движения, или телесна топлина.
— Ще забележат, ако напуснем апартамента!
— Затова трябва да останеш. Аз ще се върна да те взема.
Тя ме хвана за китката сякаш искаше да ме спре. Утеших я. Тя поклати глава енергично и ме стисна с две ръце. Откъснах се и написах: „Не се страхувай. Всичко ще бъде наред. Ще се върна.
Обърна ли внимание на прозореца на стълбището на втория етаж?
Оттам мога да се кача на корниз, който води до аварийната стълба. От задния двор се излиза в една от страничните улички. Не е възможно да наблюдават целия квартал“.
Тя продължаваше да клати глава.
— Ще ти изпратя sms, щом прибера колата и наближа. Ще те взема долу на улицата. Не точно отпред! Трябва да излезеш през прозореца, да минеш по корниза и да ме чакаш в задната уличка! —
Драснах й една оптимистична усмивчица.
— Мисля, че ще си легна. — Казах на висок глас и се прозинах преувеличено.
В тефтерчето на Моник написах: „Обзалагам се, че отнема 20–
30 минути да стигнеш пеша до паркинга. Значи трябва да съм тук след
45 минути. Максимум час. Гледай си телефона! Скоро ще се видим!“.
Бьорн! — пророни тя с устни.
В погледа й долових отблясъка на всичките ужасни неща, които биха могли да ме сполетят.

166
4.
Излязох от апартамента съвършено безшумно и се промъкнах надолу по стълбите. На втория етаж отворих прозореца към задния двор. Пантите изскърцаха, когато го повдигнах нагоре. За щастие дворът беше празен. Някаква котка седеше върху купчина гуми и ме наблюдаваше. Напомни ми за сър Франсис.
Излязох на корниза. Тъкмо подходящата ширина. Захванах се с върха на пръстите си за тясна фуга точно над главата ми. По този начин си фантазирах, че имам за какво да се държа. Фокусирах поглед върху мазилката на няколко милиметра пред носа ми. Само да извърнех глава и пропастта щеше да ме засмуче. Предполагам де.
Падане от три-четири метра, и все пак наистина е предостатъчно за дребосък със страх от височини и предразположение към световъртеж.
Крачка по крачка, с всеки удар на сърцето аз балансирах от прозореца към аварийната стълба. Да си кажа правата, корнизът не беше чак толкова тесен. Сто на сто минаваше трийсет сантиметра.
Само дето не го усещах така.
Стълбата издрънча страшно силно, когато я освободих и слязох по нея. Огледах се за лица по прозорците.
Никакви.
Дори котката си беше отишла.
Побързах да изляза от тихото кварталче и тръгнах по главната улица. Уличното движение придаваше на света нотка на нормалност.
Подтичвах към подземния паркинг, където бях оставил бричката.
Кафетата по тротоара бяха пълни с римляни и туристи, които пиеха лате и вино. Рим вече се събуждаше за вечерния живот.
Платих за паркинга на входа. Слязох до трети подземен етаж.
Бричката ме чакаше най-лоялно, където я бях паркирал, в целия си розов и точков блясък, приклещена между една фиеста и микробус тойота. За миг се уплаших да не съм забравил ключовете в апартамента и да се наложи да се върна за тях, за щастие си бяха в джоба ми.

167
5.
Крачките ми отекват кухо сред всичкия този бетон. Има ли нещо по-празно от паркинг без хора?
Тъкмо се каня да отключа, непохватно се опитвам да открия ключалката в полумрака, когато чувам да се отваря плъзгащата се врата на микробуса, паркиран до колата ми. Дори нямам време да се изплаша. Правя крачка встрани и някой ме блъсва изотзад. Казвам едно автоматично „извинете“. Усещам как ме сграбчва ръка.
Извръщам се наполовина, но не мога да видя кой е. Викам за помощ.
Замахвам в празния въздух. Панически се опитвам да се съпротивлявам. Те са по-силни. Въпреки това в отчаянието си успявам да се изтръгна. Втурвам се между колите, ревейки за помощ. Само дето е късна вечер и наоколо няма никого. Чувам стъпките им,
виждам сенките, които хвърлят по бетонените стени. „Opri!“ —
извиква някакъв глас на чужд език.
Когато бях тийнейджър, бягах 60 метра за 11,3 секунди. Краката ми бяха твърде тежки. И сега ги чувствам такива. Спринтирам с все сила, но те са точно зад мен. Само да се появи някоя кола, сигурно ще се спася. Тичам към спираловидния изход на паркинга.
Някакъв мъж изниква от нищото и блокира пътя ми. Блъсвам се в него. Веднага се нахвърлят отгоре ми. Някой ме хваща изотзад. Аз рева и се опитвам да се измъкна. Лакътят ми улучва корем, махам бясно наоколо си. Никаква полза. Те са повече, по-силни са. Една ръка притиска към лицето ми мокра кърпа. Парлива миризма. Остра болка се врязва в синусите ми и забушува из дробовете и кожата ми като бодлива тел. Успявам да усетя само как някой ме хваща, докато падам.

168

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: