ПРЕЗИДЕНТИ: Марбас (5), Буер (10), Форас (31),Малфас (39), Хаагенти (48), Кайм (53), Осе (57), Ами (58),Волак (62)РИЦАР

144
бутилки и празни кофи от боя? Лучана отиде до тоалетната. Той проследи с поглед муха, която жужеше напред-назад по тавана. Нещо в механизма на стенния часовник издрънча и щракна. Лучана пусна водата и се върна. Той запали лулата, но съвсем забрави за нея и я задържа в ръка, докато изстина.
— Как мина в Л’Акуила? — попита той.
Тя го погледна с недоумение.
— В понеделник. Нали имаше работа в Л’Акуила?
— Има ли значение?
— Просто се мъча да убия времето.
— Всичко беше наред.
— Хубаво. Приятно ми е да го чуя. С Енрико ли пътува?
Тя пак го изгледа. Нещо в очите й…
— Да. Нали ти казах, че ще ме закара.
— Приятен тип.
— Да.
— Хубавец.
— Да.
— Харесваш ли го?
— Той ми е шеф.
— Но харесваш ли го?
— Естествено, че го харесвам.
— Разбирам.
— Какво разбираш, Джовани?
— Нищо. Такъв е изразът.
Пауза.
— Не може ли да говорим за Силвана? — попита тя.
— Разбира се.
Спогледаха се и замълчаха.
* * *
Не го биваше в молитвите. На младини се молеше всяка вечер.
Не знаеше нито кога, нито защо беше спрял. Може би защото му се струваше толкова безсмислено. Как би могъл Бог — самият Бог! — да изслуша всичките тези молитви? И защо да го е грижа? Не беше ли

145
дал на човека свободна воля? Защо му е на Бог да се намесва в мизерията на съществуванието, само защото някой от жалките му,
нищожни хорица сключва ръце и заревава за помощ?
„Молитвата — мислеше си Джовани, — е спасителният зов на отчаяния.“
„Ето сега — разсъждаваше той, — сега се нуждая от Бог.“
Погледна към Лучана. За част от секундата се зачуди дали да не я покани да се помолят заедно. Заради Силвана. Идеята му обаче замря на мига. Лучана не беше особено религиозна. Когато се събраха,
тя ходеше на църква всяка неделя. С годините обаче загуби вярата си.
Поне пламъчето й. Ако я бе призовал на молитва, дори сега, тя би се взряла в него с празен поглед. Чувстваше се сигурен в това. Тя му изглеждаше толкова силна, както си седеше там. Въпреки че беше плакала. Сякаш бе събрала цялата сила, липсваща на него самия. „Не мога да й позволя да ме вижда как се моля“ — помисли си той. Би сметнала молитвата за признак на слабост. Нищожност. Той нямаше навика да се моли, въпреки всичко. Едва сега се обърна за помощ към
Бог. В отчаянието си. Не беше ли патетично? Не. Не искаше да замесва
Лучана. Стигаха му неговите угризения на съвестта. Не искаше тя да го вижда, не и по време на молитва. Отиде в тоалетната и затвори вратата. Облегна гръб на стената и се погледна в овалното огледало на банята. Лицето му беше сивкаво бледо. Неочаквано си припомни думите на една молитва, на която го бе научила майка му като малко дете. Мили Боже, отче в небесен замък, благодаря ти за днешния ден,
беше ми толкова хубаво… Не можа да се сдържи и изпъшка. Пусна чешмата, за да не чуе Лучана, че плачеше. … сега не ми се сърди, ако
съм те наскърбил… Той се дотътри до тоалетната чиния, падна на колене, пусна капака и опря лакти на седалката. Сключи ръце.
Милостиви Боже, отче в небесния ти замък… милостиви, милостиви

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: