Евангелието на Луцифер

150
— По-късно, Бьорн, по-късно.
На Пиаца Венеция ни пресрещнаха два полицейски мотоциклета. Реших, че са изпратени, за да сложат край на самоубийственото ни пътешествие през градското движение, но се оказа, че занапред ще ни ескортират.
— Как би могъл да знаеш, че някой ни е проследил до Ватикана?
— попитах.
— Няколко от тях бяха разпознати.
— От кого?
— По-късно, Бьорн.
— Значи знаеш кои са?
— Само наполовина.
— И откъде се взе тази кола?
— Чакаше в готовност.
— Мислех, че излязохме на разходка спонтанно, а случайно си имал готова кола?
— Опасявахме се, че може да се случи нещо такова.
— Ние? Кои ние?
Той свали слуховия апарат. От джоба на гърдите си извади микрофон с предавател.
— Не искахме да рискуваме.
— С кого се свързваш?
— По-късно, Бьорн, ще говорим по-късно.
Двата полицейски мотоциклета ни водеха напред през натоварения трафик.

151
2.
Който се поддаде на любовта, излага се на страдание, казват бразилците. Трябва да съм бразилец по сърце.
В живота си съм обичал няколко жени. Те невинаги са отвръщали. Докато следвах археология, бях лудо влюбен в професорката ми. Грете. Беше колежка на татко. Ако някога е изпитвала към мен нещо повече от порив на привързаност, то добре го е прикривала. Бях до нея, когато почина. Много години бяха минали.
Чудил съм се дали точно Грете запали у мен тази откачена страст към зрелите. Дали пък просто не бе съживила някакво тлеещо пламъче? Мариан. Нина. Карине. Вибеке. Шарлоте. Даян. Беатрис.
Всяко име крие лице, аромат, шепа нежност. Моник…
Даян беше доста по-млада от мен. Изключението. Срещнах я в
Лондон. Ходихме няколко седмици. Скоро ще станат десет години оттогава. А аз все още не съм я прежалил.

152
3.
По-късно се събрахме около масата в голямата гостна на апартамента, който Алдо Ломбарди ни бе предоставил. Моник сложи вода за кафе, а аз взех чаши и чинийки. Алдо Ломбарди през цялото време говореше по телефона, закрил уста с ръка, за да не разбера какво казва. Нямаше такава опасност. Говореше на италиански.
Пиех кафе и се опитвах да успокоя нервите си. Моник бе извадила плетката. Върху парапета на френския балкон гукаше гълъб.
Отидох до отворения прозорец. Гълъбът отлетя. Долу на улицата се виждаше джипът заедно с още две коли, паркирани наполовина върху тротоара. Зърнах лица през отраженията на стъклата им. Алдо
Ломбарди дойде при мен и се загледа в града, стиснал чашата, все едно ръцете му замръзваха.
— Кои са тези? — попитах аз, кимвайки към паркираните коли.
— Не се страхувай, те са на наша страна.
— Но кои са те?
— Пазят ни.
Професор Алдо Ломбарди отнесе чашата си на масата, където
Моник си правеше билков чай. Аз се облегнах на парапета с гръб към града. На откритото пространство долу на улицата зад мен се разлетя ято гълъби. Моник пиеше чай, без да погледне когото и да било от нас.
Цялата тази безсмислена и непонятна ситуация ми връзваше ръцете,
правеше ме безсилен. Някой бе успял да ме проследи до Рим,
безспорно същите онези, убили Кристиян Кайсер, Тарас Корольов,
Мари-Елиз Моние и бог знае още кого. Алдо Ломбарди пък — също толкова явно — бе свързан с група охранители, които ме държаха под око. Пазеха ме. И двете неща ми изглеждаха абсурдни. Ломбарди бе професор по теология, миролюбив изследовател на думи и мисли.
Дали пък всичко това не бе разиграно, за да ме метнат? Дали
Алдо Ломбарди не стоеше зад добре режисирана пиеса с единствената цел да ме подведе и да повярвам, че е на моя страна?
— Защо са толкова обсебени от намерението да се сдобият с
„Евангелието на Луцифер“? — попитах. — Спомена нещо за пророчество… секта…

153
— Предлагам да продължим малко по-късно. Вие сте потресени и объркани. Добре го разбирам. Всичко, което съм ви разказал, и което се случва, може да бъде обяснено. — Той отпи от кафето и остави чашата на масата. — Сега ще се успокоим, за да може да асимилираме всичко случило се и всичко, за което разговаряхме. Може би една лека дрямка би се сторила примамлива на способните да спят в тази горещина? А после, доколкото ми е възможно, ще ви просветя в причините за днешното събитие, както и за тези от последните седмици.

154
4.
Преди да си легна, позвъних на Тран в Исландия. Каза ми, че засега ръкописът бил оставен настрана. В Скалхолт открили непозната досега версия на „Сагата за Нял“ и тя погълнала всички ресурси на института.
След това се обадих на главен инспектор Хенриксен в Осло. За първи път той звучеше оптимистично. С помощта на хотелските регистри в района на Осло и билетните списъци на авиокомпаниите,
както и на компютърна програма от тайните служби, успели да идентифицират десет мъже, пристигнали в Осло с три различни авиокомпании в сряда, 20 май, отседнали в пет различни хотела и напуснали Норвегия — двама със „САС“ към Копенхаген, четирима към Лондон с „Бритиш Еъруейс“, четирима към Мюнхен с
„Луфтханза“, на 7 и 8 юни — неделя и понеделник. Освен модела на пътуване, общо между десетимата били фалшивата им самоличност и фактът, че всички следи се губели след пристигането на съответните им дестинации.
— Сега поне си имаме работен материал — отбеляза Хенриксен.
Изразът работен материал се бе превърнал в мантра за него,
илюзия, че напредваше. Той така и не проумя, че всяка малка стъпка го отвеждаше още по-дълбоко в хаоса, вместо да му помага да напредва.
Когато се унесох в сън, отново сънувах непознатия пейзаж под огромното слънце. Сънят продължи само няколко секунди. Чудното настроение обаче все още трептеше у мен, когато час по-късно Моник внимателно разтърси рамото ми.

155

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: