Евангелието на Луцифер

146
Той в миг раздели сключените си пръсти, сякаш го бе заловила в нещо крайно неприлично, но остана на колене.
— Джовани?
Тя го погледна уплашено.
— Аз… само…
— Какви ги вършиш?
Гласът й беше неузнаваем.
— Стана ми… малко задушно.
Някъде в блока пуснаха водата. Тръбите засвистяха.
— Трябва… да повърна.
— Молиш ли се?
Водата се изливаше в канализационната тръба.
— Аз… Лучана, аз…
Не можа да продължи.
— Молиш ли се, Джовани?
— Да.
— На Бог?
Той я погледна. На Бог? Що за въпрос. Че на кого друг? О,
небеса, какъв глупав въпрос! На кого, по дяволите, мислиш, се моля,
Лучана? Да не мислиш, че призовавам всичките онези дяволи, за да
помогнат на Силвана, наистина ли това си мислиш, мислиш ли, че
призовавам целите легиони от демони и духове? Не каза нищо.
— На Бог ли се молиш?
Пауза.
— Да.
Тя се разплака. Той се изправи на крака и я прегърна.
— Не знам какво да кажа, Лучана, не знам какво да направя.
— Никога няма да си получим Силвана, нали?
— Разбира се, че ще си я получим!
— Затова се молиш на Бог. Знаеш, че никога няма да си я приберем!
Той не знаеше какво да й отговори.
* * *

147
Когато Джовани се затътри до кухнята, за да си направи чаша кафе, Лучана вече седеше на масата с огромна керамична чаша чай, от който не отпиваше. Не срещна погледа му, не каза нищо. Една муха се блъскаше по стъклото на прозореца. Тя стана и отиде в гостната с чашата си. Когато кафето се свари, той си наля и седна на досегашното място на Лучана. Столът все още беше топъл. Потопи в кафето бучка захар и засмука парченцата между устните си. Правилно ли постъпваха, като не се обаждаха на полицията? Стори му се, че ще се отърве от бремето, ако остави всичко това на професионалисти,
свикнали да се оправят с похитители. Те знаеха какво трябва и не трябва да се казва. Кои думи в никакъв случай не бива да се споменават при преговори със заложници. Разбираха дали заплахите бяха само за сплашване или пък бяха сериозни до смърт. Той обаче не можеше да поеме риска, че похитителите просто блъфираха. Не и с живота на Силвана като залог. Да бяха само поискали пари! Щеше да бъде по-спокоен. Със сумите във всеки случай е лесно. Можеш да ги докоснеш. Обикновените бандити избират варианта с най-малко съпротива. Похитителите на Силвана обаче не действаха като обикновени бандити. Не бяха поискали пари. Нищо не бяха поискали.
Защо? Какво преследваха? Възможно ли бе да искат ръкописа?
Възможно ли бе някакъв стар ръкопис да е толкова ценен? Едва ли.
Може би не ставаше въпрос за самия свитък, а за съдържанието? Като карта за съкровище. Или пък нещо религиозно. Тялото и кръста
Христови? Светия Граал? Не, ръкописът беше твърде стар. Кивотът?
Не ставай глупав, Джовани! Дори и да описваше къде се намира съкровищницата на вавилонския цар, нямаше основателна причина да се вярва, че текстът би повел иманярите до правилното място след няколко хилядолетия. Честно. Няколко хилядолетия! Не проумяваше какво може да искат похитителите. Това ги правеше още по-опасни в очите на Джовани, по-непредсказуеми. Нямаше да отвлекат Силвана,
ако беше въпрос на пари. Ако обаче искаха „Евангелието на Луцифер“
— на практика някакъв нечетим древен ръкопис — какво, по дяволите, щяха да правят с него? Дори и на черната борса за колекционери стойността му нямаше да бъде толкова висока, че някой да се наеме да отвлича невинно десетгодишно момиченце, за да си го издейства със заплахи. Джовани не можеше да повярва, че съществуваше каквато и да било връзка. Въпреки всичко. Беше

148
направил кафето си толкова силно, че усети как вече си докарваше киселини в стомаха. Оригна се в ръката си. Наближаваше седем часът.
Изля остатъците от кафето в мивката и изплакна чашата с хладка вода.
После отиде до кухненския прозорец и го отвори. Мухата изчезна навън. „Вече е лято“ — помисли си той. Ако се наведеше наляво чак до рамката, подавайки глава през прозореца, щеше да зърне църквата
„Свети Петър“. Преди да купят апартамента, брокерът бе отдал огромно значение точно на тази подробност. Той обаче никога не беше пробвал. Все едно му беше. „Понякога — мислеше си той, — е по- добре да живееш с вярата, вместо да се сблъскаш с голата истина.“
[1]
Исая, 14:9-12
↑
[2]
Откровение, 12:7-9
↑
[3]
Ключът на Соломон — книга, посветена на магията,
приписвана на библейския цар Соломон. Според изследователите обаче вероятно датира от времето на Италианския Ренесанс, около
XIV-XV век. — Б.а.
↑
[4]
В превод заглавието означава Соломонов ключ, докато
Clavicula Salomonis често се назовава Малкия Соломонов ключ. — Б.а.
↑
[5]
Вайер препраща към ръкопис източник под заглавие Liber officiorum spirituum, seu Liber dictus Empto. Salomonis, de principibus et regibus daemoniorum. — Б.а.
↑
[6]
Демоните Васаго, Сеере, Данталион и Андромалий са пропуснати. — Б.а.
↑
[7]
Един от преводачите на версиите, циркулиращи в наше време, е британският окултист Алистър Кроули (1875–1947). Смята се,
че трудът, повлиял най-много Кабала и еврейската мистика, е Зохар. В
своите теологични, теософски, митически, мистични и космогонични коментари към Моисеевите книги той разисква теми като Божията природа, същността на душата, произхода на вселената, грехът,
спасението и теодицеята. В еврейската традиция се споменават и книги като Талмуд (с Гемара и Мишна), Халака, Агада шел Песах,
Тосефта, Море Невуким, Пирке Авот, Шулхан Арук и Таня. — Б.а.
↑
[8]
Вине е причислен и към херцозите; Заган, Гаап, Ботис,
Моракс и Глася-Лаболас — към президентите; Мурмур и Ронове —
към графовете, а Ипос — към принцовете.
↑

149

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: