ЩЕ ЗАПОЧНЕМ С ФЕНОМЕНА „ЖИВОТ“

ЩЕ ЗАПОЧНЕМ С ФЕНОМЕНА „ЖИВОТ“

А. Еволюционната теория учи, че „животът е изява на материята и се различава от неживата материя с по-високата си сложност; той е форма на движение на материята, по-висша от физическата и химическата форми“. А Енгелс допълва: „Животът е начин на съществуване на белтъчните тела... “ (5). Възникването на живота и развитието на биологичните видове е комбинация от случайност, мутация, селекция (отбор), размножение, обмяна на веществата, изменчивост, наследственост. Животът е самоорганизиращ се и самовъзпроизвеждащ се биологичен феномен, който е възникнал случайно от неживата материя. Ламарк счита, че този процес се осъществява непрекъснато. В продължение на много дълъг период от време той се е развил в по-сложни форми – от първичната коацерватна капка и белтъчна молекула е достигнал до най-висшата си форма на изява – човека. Според еволюционния модел животът е съчетание от два чисто физикохимични процеси; на материя и енергия. Възникването и развитието на живота е самоконтролиращ се процес, а основен генератор и двигател за непрекъснатото му самоусъвършенстване са случайността, мутациите, естественият отбор и борбата за съществуване. При възникването и развитието на живота еволюционната теория изключва намесата на какъвто и да било нематериален източник. Еволюционната теория учи, че материята е единствена и вечна субстанция на битието. Енергията е форма на изява на материята.

Библейският модел за сътворението отговаря на въпросите: от къде е животът, защо е създаден той и каква е неговата цел.

Така изглежда възможно най-краткото изложение на библейското учение за сътворението и същността на живота.
От така направеното изложение на еволюционната теория и на библейското учение за сътворението се вижда, че по въпроса за произхода на живота, на биологичните видове и на човека тези два възгледа са абсолютно противоположни един на друг. От тази елементарна констатация следва задължителният въпрос:

Къде е истината?

Кой от двата модела има право?

Отговорът би трябвало да гласи:

Този модел има право, който не противоречи на науката, т.е. моделът, чиито твърдения се потвърждават от науката и от многовековната човешка опитност.

КАКВО КАЗВАТ ЕВОЛЮЦИЯТА И НАУКАТА ЗА ВСЕЛЕНАТА, ЖИВОТА, БИОЛОГИЧНИТЕ ВИДОВЕ И ЧОВЕКА?

Даже ако доктрината за самозараждането на живота бъде някога потвърдена в лабораторни условия, такова постижение няма да докаже, че същото нещо е станало случайно преди три милиарда години. Напротив, то ще бъде мощно доказателство за съществуването на изключителна свръхсила, създала живота в условията на естествената среда. Това признават и самите еволюционисти. Ъ.Кахан (7) казва: „Абсурдно и безумно е да се вярва, че една жива клетка може да възникне от само себе си“. Х. Кун (7) признава: „Една така сложна система, какъвто е генетичният апарат, никога не може да бъде плод на случайност... Ние не знаем как са възникнали първите биологични системи“. Един от известните съвременни еволюционисти Г.Валд пише: „Размишлявайки върху произхода на живота, идвам до заключението, че спонтанният и случаен произход на живота е невъзможен... Въпреки това ние еволюционистите, и особено аз, дълбоко вярваме в случайното самозараждане“ (Цитат по J. MacArthur: Der Kampf um den Anfang, 2003, стр. 46). Ще цитираме и един от най-известните съветски еволюционисти А. Опарин: „С опитите си Пастьор допринесе неоценима полза на човечеството, а въпроса за самозараждането на живота той разреши в отрицателен смисъл. Той доказа, че и такива прости същества като микроорганизмите не могат да се самозародят, че те подобно на всички останали живи същества винаги произлизат само от себеподобните си. И така никъде в заобикалящата ни природа днес не ще забележим случай на самозараждане“ (19).

Науката твърди, че категорията „СЛУЧАЙНОСТ“ и феноменът „СЛОЖНОСТ“ са две абсолютно взаимно изключващи се, противоположни величини. Естествено това се отнася както за Вселената като цяло, така и за микрокосмоса, част от който са биологичните системи.

И тъй, основният принцип на еволюционната теория за случайното възникване и усъвършенстване на живота противоречи на науката.
Системи, неподлежащи на опростяване
В природата съществуват системи, чиито строеж и функция не подлежат на опростяване. В този си вид те притежават оптимален капацитет на действие и поразяваща синхронизация на отделните части. Като пример да вземем електрическата крушка. Тя се състои от стъклено тяло със специална газова среда, фасунга и волфрамова жичка. Ако премахнем само една част от тази конструкция, крушката става неспособна да изпълни функцията, за която е направена. Към системите, неподлежащи повече на опростяване, се отнасят окото, мозъкът, летателният апарат при птиците и т.н. Биологично активната клетка е един прекрасен пример в това отношение. Нейният генетичен апарат се състои от 3,1 милиарда базови двойки (това се равнява на съдържанието на 1000 Библии). Клетъчното деление само по себе си е чудо на природата. В подготвителния стадий се извършва удвояване на наследствения материал на клетката (т.нар. репликация на ДНК-молекулата), който дава началото на нова (дъщерна) клетка. При нормални условия тя е абсолютно копие на изходната клетка. Целият този процес е програмиран и генетично контролиран.

Съществуването на биологични системи, които не подлежат на опростяване при осъществяването на нормалните си функции, е показател за оптимална пестеливост и гениалност в конструирането им. Сляпата природа не е в състояние случайно да създаде нещо, надминаващо нейните възможности. В случая е необходима огромна интелектуална инвестиция.

Още по-убедителен пример в това отношение е структурно-функционалното съвършенство на окото и мозъка. Тяхната функция зависи от синхронизирането на различни тъканни структури. Редуцирането или отпадането само на част от тази сложна верига прави невъзможно реализирането на специфичната функция. Човешкото око е изградено от 100 милиона светлинно чувствителни клетки. Събираната от тях информация се изпраща в мозъка посредством зрителния нерв, изграден от около един милион нервни влакна. В мозъка получената информация се анализира, превръщайки се в понятна за възприятие картина. Целият процес се осъществява от множество взаимно свързани съставни части, функциониращи с изключителен синхрон и невероятна скорост. Но зрителната способност на мозъка е само част от неговата изключителна функционална комплексност. От неврологията знаем, че мозъкът е изграден от 100 милиарда нервни клетки, свързани в сложна комуникационна система, чиито нервни влакна достигат 500 000 км. Нормалният мисловен процес включва огромен комплекс от действия на една сложна верига, съставена от структурно-функционални части, взаимозависими във функционално отношение – факт, изключващ какъвто и да е момент на случайност при формирането на съзнателно-мисловната дейност на човека.

Това са научни факти, които противоречат на основните концепции на еволюционната теория относно случайното самосъздаване и самоорганизация на живота от неживата материя.
Кодирана генетична информация (генетичен код)
Молекулярната биология учи, че наред с двете съставни части на живота — материя и енергия, има и една трета съставка - биологичната информация, която се явява като централна и е в основата на всичко живо. Съвременните молекулярно-генетични изследвания показват, че информацията е най-важната величина на феномена живот.

Както в областта на компютърното програмиране, така също и в областта на биологията господстват с пълна сила основните закони на информатиката. Ето някои от тях:

- Няма информация без интелектуален източник и информационен код.

- Няма кодирана информация без волеви източник и крайна цел.

- Източникът и носителят на информация са две различни величини.

- Не може да се реализира техническа или биологична информация случайно.

Закодираната в ДНК-молекулата генетична наследствена информация е отговорна за предаването на специфичния строеж на всяко живо същество от генерация на генерация. Така се обяснява фактът, че при ембрионалното развитие няма безразборен растеж на клетки и тъкани, а то протича като строго определен, регулиран, абсолютно синхронизиран и целенасочен процес. Човешкият геном се състои от 32 000 отделни гени, разположени върху 3,2 милиарда базови двойки – комбинация от четири химични букви (т.нар. „букви на живота“). Генетичният код играе решаваща роля за развитието на организма от оплождането до смъртта.

Самият факт, че съществува кодирана генетична информация (генетичен код, кодова система), задължително предполага съществуването на източник, който се намира извън носителя на информацията – полинуклеотидната верига на ДНК. Тя е материален носител на наследствената информация, както магнетофонната лента е носител на звукова информация, компютърният чип на запаметената информация или листът хартия с написаното върху него изречение. Ясно е, че нито магнетофонната лента, нито компютърният чип, нито листът хартия имат нещо общо с източника на информацията в тях. Те са само нейни носители. Генът е най-малката структурно-функционална единица, в която е закодирана наследствената информация. Следователно той е само материален носител на информацията (Ангелов и сътр., Биология, стр. 30).

Един от най-известните специалисти в областта на информатиката, проф. В. Гит, пише: „Информацията не е материя, но тя използва материята, за да бъде кодирана, пренасяна и онаследявана. Информацията не е живот, но тя е необходимо условие за съществуването на живота. Животът не е нито материя, нито информация, но тези два феномена са необходими за съществуването на живота“ (7).

Р. Хьофайзен изразява този биологичен феномен още по-ясно: „Хромозомите, ДНК-молекулите с базовите двойки, изградени от четирите химични букви, представляват „строителният материал“, а „строителният план“ за всеки един индивид е кодиран в генетичната информация“ (Factum, 2001, 5,15).

През април 1864 г. пред едно голямо събрание на учени в Париж Луи Пастьор потвърждава след многократни изследвания установения преди това от Харвей биологичен природен закон, който гласи: „Живот може да произлезе само от живот“. До ден днешен този закон не е опроверган от никакъв научен експеримент. Изхождайки от този природен закон, елементарната логика ни задължава да приемем, че първият живот на Земята е бил създаден, а не се е самосъздал от неорганичната мъртва материя. Ето защо в най-новото издание на учебника по биология за 10 клас (Ботев и сътр., стр. 55) авторите признават: „С това хипотезата за спонтанното самозараждане е отхвърлена окончателно и се поставя началото на теорията за биогенезата — живото се ражда от живо“. Животът като феномен, както генетичната наследствена информация ни принуждават да приемем съществуването на интелигентен Източник на тази информация. Това изисква законът за причинно-следствените връзки, който гласи: „Всяко следствие трябва да има адекватна причина, която е довела до него“. Да не забравяме и универсалния принцип „Действието не може да бъде по-голямо от причината, която го е предизвикала“.

Въз основа на всички тези закономерности идваме до единствения логичен извод: Животът трябва да има свой Създател, Който да притежава живота в Себе Си. Според библейското учение за Сътворението това е Бог, Който е създал живота.

Нека пак да повторим, науката никога не е наблюдавала случайно възникване на биологична информация, каквато се среща в живите същества. Кодова система и случайност са два абсолютно несъвместими феномени. Кодовата система предполага задължително интелигентен източник. Компютърните програми имат известна прилика с биологичната информация. Всеки знае, че една компютърна програма никога не може да се създаде случайно. Само един интелигентен и високообразован специалист (програмист) може да създаде компютърна програма. Точно така и биологичната информация трябва да има един изключително интелигентен Творец, създал тази информация, която в действителност представлява високоспециализирана биологична компютърна програма, гарантираща съществуването на живота.

Не съществуват никакви научни аргументи за случаен произход на генетичната информация. Това е едно от най-слабите и уязвими места на еволюционната теория. Признават го и самите еволюционисти. Жак Монод пише: „Най-големият проблем за еволюционната теория е произходът на генетичния код и механизмите на неговото пренасяне“ (50).

Ние сме задължени да направим следните два извода:

1) Науката отрича еволюционния възглед за първоначалното самосъздаване на биологичната информация.

2) Библейското учение за сътворението не противоречи на научното обяснение за произхода на биологичната информация от един свръхинтелигентен Източник, Когото ние наричаме Бог.
Животът от водата на сушата?
Според еволюционната теория животът се е появил случайно в древните водни басейни, където са протекли и първите четири етапа от неговото развитие. В по-късните геологични времена животът преминал на сушата.

От гледище на науката такова случайно самосъздаване на живота и преминаването му от водна в сухоземна среда е свързано с редица неразрешими проблеми. Ето някои от тях:

1) Защо е било необходимо преминаването на живота от водата към сушата? Такава потребност изобщо не е съществувала, след като водата е прекрасна среда за съществуването на живота.

2) Не е възможно фотосинтезата да е предхождала появата на озоновия слой (Ангелов и сътр., Биология, стр. 66). Без такъв слой е невъзможно да съществува каквато и да било сухоземна форма на живот.

3) Според еволюционната теория фотосинтезата е основен фактор за преминаването на живота от водата на сушата. Наивно е да се приема, че „вероятно някои първични организми погълнали пигментносъдържащи органични вещества, подобни на хлорофила, и добили способността да фотосинтезират“ (Ангелов и сътр., Биология, стр. 66). Как се е реализирал процесът на фотосинтеза във водните басейни при липса на светлина? Още по-наивно е да се мисли, че отделеният при тази фотосинтеза свободен кислород „е довел до формирането на озоновия слой“.

4) Сухоземните живи същества притежават напълно различни дихателна система, обмяна на веществата и отделителни функции. Как се е реализирало всичко това във времето, за да се стигне до оптимален начин на синхронното им функциониране?

5) Как са могли живите същества да се адаптират към сухоземен начин на живот, преодолявайки важни жизнени специфични свойства като телесно тегло, температурни особености и т.н.?

6) Днес много еволюционисти вече изоставят вярата, че животът води началото си от „коацерватните капки в първичния океан“ и впоследствие е преминал на сушата. Съоткривателят на ДНК-структурата и Нобелов лауреат Францис Крик пише: „Произходът на живота е почти чудо, толкова много са условията, които трябва да са го предизвикали“ (7). Д-р Крик е атеист и еволюционист, не вярва в чудеса, затова трябва да нарече произхода на живота „почти чудо“.

7) През миналия век английският учен Холдейн и руският биолог Опарин формулираха следния биологичен закон: „В условията на среда, съдържаща кислород, животът може да произлезе само от живот“.

От геофизиката се знае, че съдържанието на кислород е, както следва: в атмосферата — 23,13%, в литосферата — 47,30%, и в хидросферата — 88,81%. При тези условия е невъзможно да се самосъздаде живот от мъртвата материя. Дали в историята на Земята е имало време без кислород, е въпрос хипотетичен и недоказуем.

8) Твърдението на еволюционната теория, че животът се е появил в дъното на първичния океан, предполага, че този процес би трябвало да се осъществява повсеместно. И още нещо: коя е причината, за да се развиват тези коацерватни капки по един и същ начин и да се стигне до феномена „живот“? Логично е да се очакват задължителни морфо-функционални различия в изявата на живота, обусловени от мястото на неговата поява и скоростта на развитието му. Единственото обяснение е, че кодираната информация като предхождащ и независим фактор направлява развитието на живота. А фактът, че това развитие следва едни и същи биологични закони, показва, че и биологичната информация като неизменяема съставка на живота трябва да има неизменяем източник.

Интересни са резултатите от научните изследвания на известния биохимик С. Виланд (СЕN Technical Jurnal, 1998), който установява, че митохондриите в клетките съдържат своя собствена наследствена информация (ДНК), която при човека се предава единствено по майчина линия (71). Това не би било възможно, ако животът би се появил на много места в първичния океан.

Известният еволюционист Т. Добжански признава, че по пътя на мутациите може да се дойде до деградирането или изчезването на цели биологични видове (7). Т.нар. „положителни“ мутации не могат да доведат до биологично усъвършенстване и преминаване в друг вид, тъй като представляват негативни (рецесивни) структури, т.е. това са „грешки“ в наследствения материал. В края на краищата не е важно дали има положителни мутации. Много по-важно е дали при мутациите се получава нов наследствен материал, нова генетична информация, която единствена е в състояние да доведе до появата на нов по-съвършен биологичен вид. Това именно в природата никога не е наблюдавано. Напротив: По пътя на мутациите се намалява наличният генетичен материал, което води до негативни явления за съответния биологичен вид. Това значи, че мутацията като явление влияе негативно върху наследствения генетичен материал. То е равносилно на това една фирма да твърди, че постига големи успехи, въпреки че губи непрекъснато пари. В природата чрез мутация става обратното на това, което еволюцията твърди.

Израелският генетик Л. Шпентер съобщава на осмия световен конгрес на креационистите в Швеция (2003): „Случайните мутации не могат да доведат до еволюция. Изследванията на молекулярно ниво показват, че мутациите водят до редуциране на генетичния материал, а това противоречи на еволюционната теория“.

2) Твърдението на еволюционистите, че от по-простите биологични форми по пътя на мутацията могат да възникнат по-сложни, противоречи както на законите на информатиката, така и на Втория закон на термодинамиката (Закона за ентропното нарастване). Вярно е тъкмо обратното.

И още нещо – едно от основните твърдения на молекулярната генетика гласи, че генетичният код е най-стабилната, най-неизменчивата и универсална съставна част в живата природа. Организмите притежават ДНК, състояща се от едни и същи нуклеотиди, изградени от 4 азотни бази: аденин, гуанин, тимин, цитизин. ДНК е носител на генетичната програма. Самите еволюционисти твърдят, че генетичният код не е претърпял никакви промени през последните два милиарда години.

И тъй истината е много проста: без нова генетична информация не могат да възникват нови биологични видове. А това означава, че всички живи същества са фиксирани във видовите си биологични граници, в които те като отделни видове са били създадени от самото начало.

В това отношение библейската информация за Сътворението е в пълна хармония с биологичната наука.

3) Ако мутацията действително можеше да е основен генератор за създаването на нови биологични видове, това би означавало, че както в миналото, така и днес трябваше да се срещат масово междинни биологични форми. Такива преходни видове не наблюдаваме нито днес, нито пък вкаменелостите са в състояние да ни представят убедителни данни за съществуването на междинни форми в миналото. Сам Дарвин признава този факт за голям проблем, като пише в своята книга „Върху произхода на видовете“: „Защо всяка една геологична формация и слой не са пълни с междинни биологични видове...Може би това ще е най-силното възражение срещу моята теория“ (34). Действително е така.

Борбата за съществуване в нейните три форми на изява (междувидова, видова и конституционна) Дарвин приема от Т. Малтус и Ернст Хекел. Те дават следното определение на това явление: „По-висшите раси ще трябва да заместят по-нисшите...Това може да се осъществи по пътя на естествения отбор, който е основен и доминиращ принцип за развитието на дадено общество“ (30). Дарвин изразява същността на борбата за съществуване или т.нар. „преживяване на по-способните“ (survival of the fittest) още по-ясно в своя фундаментален труд „Върху произхода на видовете“ по следния начин: „В края на краищата естественият отбор ще трябва да унищожи дивите примитивни раси, като по този начин ще се даде възможност за безпрепятствено утвърждаване на високоразвитите човешки раси“ (34).

Такова е учението на еволюционната теория относно естествения отбор.

Каква е позицията на науката и човешката опитност?

1) Известно е, че условията на околната среда влияят върху изменчивостта на биологичните видове. По пътя на изкуствения отбор могат да бъдат целенасочено създадени различни варианти, които да се различават външно от изходните форми. Тези вариантни форми показват обедняване в генетичния материал в сравнение с изходния вид или едностранно изявяване на някои негови качества, от които човекът има специален интерес. В случая обаче не става дума за създаване на нов биологичен вид, а за получаване на междинен или краен продукт от вече съществуващи специфични свойства на генетично обработвания вид. В биологията това явление е известно като микроеволюция, осъществяваща се на популационно равнище, т.е. засяга един и същи биологичен вид. Но по пътя на естествения отбор не се постига преминаването на един примитивен в друг по-сложен биологичен вид (макроеволюция). С идеята за естествения отбор Дарвин има право, но той не може да обясни по този начин получаването на по-висши биологични видове. Това се потвърди по-късно от Грегор Мендел, който установи, че естественият отбор гарантира адаптацията, но само в рамките на даден вид.

2) Дарвин заимства термина „отбор“ от изкуствената селекция, прилагана и днес нашироко в растениевъдството и животновъдството. Неправилно обаче прави аналогия между тях. От генетиката се знае, че в основните и най-важни моменти при реализацията на естествения и изкуствения селекционен подход съществуват огромни различия, което не дава основания да приемем тези методи за аналогични. При изкуствената селекция основно значение имат методичните подходи, програмирането, преживяемостта, съпротивителните способности и най-вече крайната цел: изгодата не за селектирания вид, а за друг биологичен вид (обикновено човека), който по отношение на първия подхожда паразитно, търсейки единствено своята полза много често за сметка на съпротивителните възможности на селектирания вид. Пример в това отношение е производството на инсулин от чревната бактерия (Ешерихия коли). При естествения отбор такъв подход в природата е непознат. Така че естественият отбор и изкуствената селекция не могат да бъдат аналогии, тъй като се преследва различна крайна цел.

3) Селекционната доктрина на еволюционната теория оказа и оказва ужасяващо влияние в областта на социалния живот, етиката и моралните ценности на човечеството: расизмът и налудничавата идея на националсоциализма на Хитлер за високоразвитата арийска раса водят началото си от селекционния принцип. Това доведе до унищожаването на милиони хора. Немският лекар еволюционист и националист Алфред Пльотц пише в книгата си „Расова хигиена“ следното: „Тъй като естественият отбор не винаги функционира така, както висшите раси биха желали да бъде, то този естествен отбор трябва да бъде подсилен чрез изкуствени селекционни методи ... слабите и негодните за живот трябва да бъдат унищожавани“ (71). Дарвин сигурно не е могъл да предвиди злоупотребата с неговата идея..., но тя стана факт за съжаление! И това не е случайно, защото Дарвин каза само половината от истината. Това, което той премълча, се премълчава и днес. На Дарвин са му били добре известни многобройни природни явления, които говорят срещу мита за „правото на живот на силния“. Да вземем например симбиозата и алтруизма.

Мисленето на днешния модерен човек не се различава много от идеите на някои политически системи от близкото минало, чиито основни идеолози бяха Хекел и Дарвин, напр. националсоциализма, комунизма и др. А какво да кажем за безмилостната конкурентна борба или евтаназията? Днес мнозина са готови да минават през трупове, за да достигнат егоистичните си цели...

И тъй, въпросът за етиката и моралните ценности е в противоречие със селекционния принцип на еволюционната теория. Дарвиновата идея за „правото за живот на силния“ никога не може да стане фундамент на човешката етика. Ако човекът е само едно високоразвито животно, не съществуват никакви основания той да живее според етика и морал, защото решаващо за развитието му е наистина „правото на силния“, правото на този, който е „по-добре приспособен“ към условията на средата. Естествено, човек не би трябвало да се интересува от етика, ако единствената максима за неговото поведение е егоистичният нагон за преживяване. Живот или смърт, съществуване или несъществуване – за едно такова висше животно тези феномени не биха имали никаква стойност, защото всичко е случайно, без план, без цел... Една „еволюционна етика“ без смисъл и цел не може да бъде фундамент на морално-етична система. Еволюционната теория не признава никакъв по-висш авторитет. А ние знаем, че няма и не може да съществува етика без висш авторитет. Еволюционистът Т. Хъксли пише: „Аз трябва да призная, че не можах да намеря нещо по-добро от Библията, когато търсех фундамент, на който да бъдат изградени моралните взаимоотношения в днешния хаотичен свят“ (71).
Приликата между организмите
Според еволюционната теория общото в устройството на организмите, приликите (хомологията) между тях „е едно от най-неоспоримите доказателства за единството на организмовия свят“ (Ангелов и сътр.. Биология, стр. 54). В това отношение най-често се привеждат примери относно приликите в анатомичния строеж, физиологията, обмяната на веществата и молекулярно-генетичната структура между маймуната и човека.
Какво казва науката и човешката опитност по този въпрос?

1) Разбира се, има големи различия, но и много прилики между биологичните видове в структурно, физиологично и молекулярно-биологично отношение. Но е твърде важно да се потърси отговор на въпроса: Откъде произлизат тези прилики и какво показват те?

Приликата между два обекта (предмети, индивиди и др.) не показва непременно, че единият произлиза от другия, а е много силно доказателство, че тези два обекта имат общ създател. Ето един обикновен пример от областта на техниката: двете марки леки коли „Трабант“ и „Мерцедес“ имат твърде много прилики помежду си, но никой нормално мислещ човек не би казал, че „Мерцедесът“ е високо усъвършенстван „Трабант“. Автомоделите леки коли на една и съща фирма имат твърде много прилики помежду си, което показва, че тези модели са изработени от една и съща фирма, имат един и същ конструктор и производител. Подобно сравнение може да се направи и с картините на един художник или музиката на даден композитор. Високостепенната прилика на двама близнаци не означава, че те произлизат един от друг, а че имат общ създател. Поколението на даден индивид има много общи прилики със своя родител, но в най-същественото – генетичния набор – тези два индивида са различни помежду си. Знае се, че са възможни 10⁶⁰⁰ вариабилност на човешките полови клетки. Това разнообразие на гаметите гарантира специфичната индивидуалност на личността през всички времена на човешката история.

Така че приликите между отделните видове е факт, насочен много повече срещу еволюционната теория. Ето друг пример: анатомичното устройство на крака на коня и на човека се различават, но двата биологични вида се отнасят към бозайниците. Устройството на крака на жабата е много по-близко до това на човека. Жабата като амфибия обаче в систематично отношение е далеч от човека. Какво означава това? Нищо друго, освен че твърдението на еволюционистите относно приликите не е научно обосновано, а е просто спекулация. Хомоложните органи не говорят за родство, а по-скоро за наличието на Архитект, използвал даден модел – план, за направата на определени части на растения и животни по един и същ начин.

2) Генетичната близост между човекоподобните маймуни и човека (повече от 98% от гените на хората и шимпанзетата са еднакви) не говори обезателно, че човекът е произлязъл от маймуната. Това признават и самите еволюционисти; в по-новите учебници по биология има промяна във възгледа, господствал допреди само две десетилетия. Сега се казва, че двата биологични вида имат общ прародител (Ботев и сътр.. Биология, стр. 92). Това е причината да се предлага нова биологична класификация, в която човекоподобните маймуни и човекът се обединяват в едно семейство.

И още нещо: генетичната близост между два биологични вида не е доказателство за близост в анатомичната структура и физиологичните функции. Сградите на една църква и един затвор са построени от едни и същи материали (тухли, керемиди, врати, прозорци и т.н.), но строителните планове на тези две постройки са коренно различни. Генетичният набор на два отделни биологични вида (напр. маймуна и човек) съответства на строителните материали на двете различни постройки (църква и затвор). Но строителните им планове, сравними със специфичната генетична информация - това са коренно различни неща.

Така че не приликата и броят на хромозомите и гените са решаващи, а качеството на съдържащата се в тях генетична информация. Хромозомите са само нейни носители.

Видовата специфичност на живите същества се определя и направлява от кодираната генетична информация - един от най-удивителните феномени в биологичния свят.

3) Между човека и животните има дълбоки и непреодолими различия. Цитираме учебника по биология на Ботев и сътр. (стр. 93): „Съвременните хора се различават от човекоподобните маймуни. Хората имат много по-голям и по-сложно устроен мозък, уникални интелектуални способности, развити форми на култура, комуникация и социална организация“. Религията, бракът, духовните и творческите способности при хората са феномени, които светът на животните не познава. Човекът като биологичен вид притежава качества, които го отличават тотално от животинския свят и го правят подобен на неговия Творец.

4) Друг факт, говорещ срещу общия произход на биологичните видове, е неубедителният доказателствен материал или липсата на преходни форми, както и непреодолимите генетични бариери между отделните биологични видове. Ако е вярно твърдението, че в продължение на много милиони години биологичният свят се е развивал от прости към по-сложни видове, би трябвало да се очаква, че повърхностните земни слоеве ще бъдат изпълнени с вкаменелости от междинни форми на биологични видове. Това не се наблюдава.

Палеонтологията изучава организми, съществували и измрели в предишни геологични времена. Обект на изследване са т.нар. „вкаменелости“ (фосили), представляващи отпечатъци или части от тези организми или от растения. Според еволюционистите вкаменелостите ясно доказват, че е имало постепенно развитие (еволюция) от примитивните едноклетъчни форми до съвременните растения, животни и хора. За определяне на възрастта на вкаменелостите, както и на самите земни пластове се използват предимно два основни метода: първият е т.нар. „индекс на вкаменелостите“, вторият е методът на радиоактивното разпадане.

Този палеонтологичен метод има доста слаби страни. Ето някои от тях:

1) Необяснимо е защо последователността на геоложките времена се определя по сложността на биологичните форми, намерени като фосили в земните слоеве. Единственото обяснение би могло да бъде, че еволюционната теория се приема а priori като доказан факт, като наука. А това не е така. Практически би трябвало да бъде обратното.

2) Този метод е в противоречие с т.нар. „полистратни вкаменелости“. Това са вкаменелости на дървета или гигантски животни (динозаври), пресичащи вертикално два или повече земни пластове. Този факт показва, че тези пластове са се образували за много кратко време. Ако пластовете са се трупали милиметър по милиметър в продължение на милиони години, те никога не биха съдържали вкаменелости.

3) Находките на т.нар. „живи индекс вкаменелости“ поставят под съмнение достоверността на този метод. Това са вкаменелости на растения, водни звезди, брахиоподи и охлюви, които се изчисляват от еволюционистите на 530 милиона години. Всички те обаче изглеждат абсолютно еднакви с познатите днес видове. Никаква следа от еволюция през тези милиони години! Откритите вкаменелости представляват напълно завършени биологични видове. Логично е да се предположи, че от милионите вкаменелости поне някои би трябвало да притежават особености на преходните форми, описани в учебниците по биология. Обяснението е, че преходни биологични форми никога не са съществували. И още нещо — палеонтолозите установяват в много от намерените вкаменелости дегенеративни промени, предавани по наследство, а не по-сложни форми на строеж.

4) Съществуването на празни полета между отделните систематични групи (от тип до род) е много силно доказателство за липса на еволюционно преминаване (вертикално развитие) от един вид в друг. Тази липса на междинни форми Дарвин нарича „ужасяваща мистерия“ (18), а известният ботаник-еволюционист проф. Корнър пише: „За непредубедените данните, събирани от растителните вкаменелости, са в полза на креационизма (библейското учение за произхода на живота и видовете) (7).

5) Необяснимо от гледище на този метод е разположението на стари земни пластове върху по-млади (напр. Матернхорн в Швейцария).

6) Стратиграфският профил като цяло (ери, периоди, епохи) не може да се установи никъде в природата. В този си идеален вид той се описва само в учебниците.

7) Изобилстват находки с т.нар. „млади“ земни формации, лежащи паралелно или върху „стари“ формации. Между тях обаче липсват междинни геоложки времена.

8) Открити са множество земни слоеве, разположени в точно обратен еволюционен ред: вкаменелости от камбрий, лежащи върху утайки от карбон, или такива от палеозойската ера, намиращи се върху периода креда.

9) Необясним е фактът, че на много места се откриват масови гробници от различновидови вкаменелости в една и съща земна формация, а те би трябвало да представляват различни геоложки времена.

10) Друг сериозен проблем на този метод е, че много видове са останали в основата си непроменени от момента на появяването си и през цялото време на предполагаемите геоложки времена. Пример са протозоите, с които се предполага, че е започнала биологичната еволюция.

11) Има и доста спекулации с този метод. В САЩ, в каменовъглени пластове, изчислени от еволюционистите на 300 милиона години, са намерени вкаменелости от отпечатъци на стъпки на човек. В тези отпечатъци са открити трилобити. Действително е наивно и смешно да се приеме, че по това време са живели хора!

12) Съществува и един проблем, елементарен, но неразрешим за еволюционната теория: Как се формират вкаменелостите? Вкаменелост на даден организъм може да се получи, ако той е бил незабавно откъснат от достъпа на въздух. В противен случай ерозионните сили, бактериалното разложение и атмосферното влияние ще го унищожат, преди да се осъществи процесът на вкаменяване. Това потвърждава теорията на катастрофизма, т.е. библейския модел за образуването на геоформациите. А то е и едно от най-убедителните доказателства за Всемирния потоп, станал не така отдавна!

През последните няколко години се появяват все повече и повече научни съобщения, потвърждаващи внезапната поява на живот в неопределен брой разновидности с напълно развити основни белези от самото начало. Установените биологични видове в тези вкаменелости са идентични със съществуващите в природата днес. С други думи, вкаменелостите „говорят“ за напълно завършен в самото начало биологичен свят, а не за еволюиращ.

Това е причината този метод да се изоставя през последните години както от палеонтолози, така и от еволюционисти. Дори и в по-новите учебници по биология се споменава твърде бегло, а в някои напълно липсва.

Ето защо палеонтолозите-еволюционисти се насочиха към методите на радиометрично определяне на възрастта.
Методи на радиометрично датиране
Те се отнасят към абсолютните методи в палеонтологията за доказване възрастта на земните пластове и вкаменелостите в тях. За еволюционната теория тези методи са от решаващо значение. Накратко казано, те се основават на физичните свойства на някои радиоактивни елементи, които се превръщат чрез разпадане в други химични елементи. Скоростта на разпадане за даден елемент се приема а priori за константна величина. Затова измерването на съотношението между изходния и новополучения елемент в дадена проба трябва да даде информация за времето, за което се е осъществило това разпадане. Най-често при тези методи се използват радиоактивните елементи уран-238, рубидий-87 и въглерод-14. Знае се, че за всеки 100 милиона години от 1 кг уран остават 985 г и се образуват 13 г олово и 2 г хелий (т.е. периодът на полуразпад на урана е 4,5 милиарда години, при рубидий 47 милиарда години и при въглерод 14 – 5,730 години). Съотношението между изходен и дъщерен елемент в изследваната проба би трябвало да даде отговор за геологичната възраст на тази проба (скелети, други вкаменелости, земни проби и т.н.).

Такава е теоретичната постановка на методите. Тяхното приложение в практиката обаче е свързано с редица трудности, условности и неточности, което намалява в много голяма степен достоверността на получените резултати. Това е причина за появата на много критични материали в специализираните периодични издания през последните 20 години, говорещи за спекулативен характер на тези методи. Ние ще се спрем на някои от слабите им страни, за да отговорим на въпроса доколко надеждни са те при определяне възрастта на биологични вкаменелости (напр. останки от човешки скелети) и преди всичко възрастта на Земята, което за еволюционната теория е от особено важно значение. За съжаление както в учебниците, така и в масмедиите поради некомпетентност се спекулира немалко в това отношение.