Маркирайте верния вариант – А, Б или В

ПРАВОПИСНИ ПРИНЦИПИ НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ КНИЖОВЕН ЕЗИК

Книжовната норма зависи от говоримия език, основан на речевата практика, но и говоримият език при официално общуване и особено в писмените си официални изяви трябва да се съобразява с книжовната норма и да я спазва. Кодификацията хем трябва да следва говоримия език, хем трябва да му налага забрани, ограничения, уговорки, когато се употребява в „представителни случаи”. Кодификацията е устойчива и в същото време променлива. Решение на специалистите е докога, как и доколко определени правила от нея да се запазят, да се променят или да отпаднат.

Проблем на съвременната кодификация на българския език е, че тя не смогва на интензивните промени в лексиката, което личи например при правилата за слято, полуслято и разделно писане на сложни думи и на съставни думи.

Друг проблем на съвременната ни кодификация е нагласата на повечето учени и желанието на обществото да не се променят правила, които действат отдавна, и всички са свикнали да ги има. Някои от тях са излишни и неработещи (например за пълен и кратък член, за бройна форма). За хората от бранша обаче те са част от професионалните и почти ежедневните им занимания. А за останалите са тясно свързани с цялото им родноезиково училищно образование. И едните, и другите не си представят „правилния” български език без подобни правила. Това, разбира се, не пречи всички да допускат единични или системни грешки при спазването им.

Правописът в книжовния български език днес почива на четири принципа, което от само себе си предполага много изключения.

– Морфологичен (морфемен) принцип – правописът на думата се съобразява с облика на морфемите в нея. Морфемите в думата се пишат еднакво, независимо че в някои форми и сродни думи се изговарят различно. Примери: сграда, сватба, безнадеждно, студентски. (Знаем как се пише представка с-; корен –сват-, -надежд-; думата студент, наставка –ски.) Този принцип е основен. С него са свързани повечето правила. Голям процент от лексиката, особено домашната или отдавна заетата, подчинява правописа си на основния принцип.

– Фонетичен принцип - правописът на думата се съобразява с нейния изговор, (както изговаряме, така пишем). Примери: здание, гозба, ненужно, бургаски. Този принцип е допълнителен. Той определя правописа на малък процент лексика. Думите често се явяват изключения на правилата. Трябва да се научат отделно или да се разчита на обща култура, богата езикова практика и автоматизирани правописни умения.

– Исторически (етимологичен) принцип - правописът на думата се съобразява с начина на писане, който се е наложил в писмената практика. Примери: втори, Георги. При тези думи не може да се определи морфемика, изписването им не съвпада и с изговора. (Не онагледяват първите два принципа.) Този принцип също е допълнителен и определя правописа на малък процент лексика. Думите се явяват изключения на правилата. Те трябва да се научат отделно или да се разчита на обща култура, богата езикова практика и автоматизирани правописни умения.

– Синтактичен принцип - правописът на думата зависи от ролята й в изречението. Употребата на пунктуационния знак зависи от ролята му в простото изречение или от вида на сложното изречение и отношенията на простите в неговия състав. Пример тук е правилото за употреба на пълен и кратък член при имената, както и правилата за употреба на пунктуационните знаци. Този принцип се явява основен при оформянето на пунктуацията в писмен текст. От лексиката засяга единствено употребата на пълен и кратък член и то само имената от м. р. ед. ч.

ПРАВОПИС
Правила, свързани с промени при гласните и съгласните

Явлението засяга я, което в някои форми на думата и в сродни думи преминава в е, (преглася се в е). Промяната на я в е става по правило.

То гласи, че я остава я, ако е под ударение и е пред твърда сричка. (Важно е, че трябва да са изпълнени и двете условия.) Другата страна на правилото е, че я става е, ако не е под ударение или е пред мека сричка. (Важно е, че едното условие е достатъчно, за да се промени я в е.) Мека сричка в случая означава, че след я има й; ж, ч, ш, щ и сричката след я е с гласен е или и.

Ето го правилото при формите и сродните думи на съществителното смях:

Правилото не се налага да се ползва при правописа на някои думи, както се вижда от примерите. То трябва да се знае, за да се осмислят изключенията от него.

Някои изключения:

- думи заети в книжовния език от западните ни територални говори; думи възстановени или заети от руски език. В тях винаги на съответната позиция има е. Примери: човек, лекар, дело, употреба, водомер. (В западните български диалекти и в руски на мястото на такова я винаги се изговаря е.)

- някои форми на глаголни парадигми за минало свършено и минало несвършено време (аорист и имперфект). Примери: видяхме, видяхте. (Я би трябвало да се прегласи заради е в следващата сричка, но се запазва по аналогия с другите форми – видях, видя...)

- глаголи от свършен вид с наставка –на. Примери: (да) блесна, (да) плесна), (да) клекна. (Според правилото няма причина я да се прегласи, но се преглася.)

- сегашни деятелни причастия (образувани от глаголи и завършващи на –щ). Примери: вървящ, вървящи, спящ, отварящ. (Я би трябвало да се прегласи заради щ и и, но остава.)

(Да се обърне внимание, че останалите причастия не правят изключение от правилото, например вървял – вървели, извървян - извървени, спял – спели, живял – живели. Има обаче и случаи като отварял – отваряли, отварян – отваряни.)

- членуваните форми на абстрактните съществителни с наставка –ост, когато обаче са производни от причастия. Примери: недодялаността, престарялостта. (Я би трябвало да се прегласи заради ударението, но се запазва. Основната форма е недодяланост и престарялост. Абстрактните съществителни са образувани от причастията недодялан и престарял.)

Дублетни форми:

И двата члена на двойките думи са правилни, книжовни. Такива са обед – обяд, обред – обряд, сложни думи с няколко-/неколко- (няколкомесечен/ неколкомесечен и др.), невяста – невеста.

Многото изключения, някои от които също имат изключения, се дължат отчасти и на факта че в езика ни с буква я се записват два звука, които са били различни в старобългарски. В исторически план настъпват артикулационни промени и съдбата им се преплита. В крайна сметка днес имаме я с различен произход. Правилото засяга я, наследник на старобългарската ятова гласна (вятър, хляб, бряг, бягам, вяра). Старобългарското йотувано а, записвано сега пак с я, остава винаги я (приятел, поляна, ядене, ягода).

По неспазването на правилото, особено в речта при неофициално общуване, може да се познае дали говорещият е от Западна България или от Източна. С някои изключения западните ни териториални диалекти са екави (на мястото на я, наследник на старобългарската ятова гласна, се изговаря винаги е), а източните са якави (в същото положение се изговаря я или се редуват я/е). Тази нагласа личи и когато говорещият не комуникира на териториалния си диалект, а на книжовен език. Той допуска единични или повече подобни грешки.
– Редукция

Редукцията представлява изговаряне на широките гласни по посока на съответните им тесни, когато не са под ударение. Широките гласни – а, о, е – се изговарят по посока съответно на ъ, у, и. Наблюдава се и обратна редукция – тесните гласни в неударена позиция се изговарят по посока на съответните широки. Описаната частична редукция е книжовно правоговорно явление. Т.е. трябва да говорим с частична (количествена) редукция, но правописно тя не се отбелязва. При писане изборът на буква за неударените гласни се подчинява обикновено на морфологичния принцип. Според него морфемите се пишат еднакво, независимо от разликата между изговор и правопис. Що се отнася до пълната (качествена) редукция, при която вместо широките гласни се изговарят тесните и обратното, тя не е узаконена от книжовния език. Не е правилно при официално общуване да се говори с пълна редукция на неударените гласни. Например в думата зелено първото е и о се изговарят между е и и съответно между о и у. „Чисто” е се изговаря в средата, защото ударението пада върху него. Изговорът /зилену/ е некнижовен, неправилен по отношение на кодификацията, тъй като отразява пълна редукция на двете неударени гласни.

Заради частичната редукция, с която говорим, понякога има колебание кой от двойката гласни да запишем, кой е правилният – тесният или широкият. Основавайки се на морфемния принцип, всъщност съобразяваме как се пише съответната морфема, в която е проблемният гласен.

– правопис на представки. Основните представки са следните: от-, на-, над-, за-, зад-, по-, под-, пред-, през-, до-, из-, раз-, без-, въз-, въ-, в-, съ-, с-, пре-, при-, о-, у-. Въпреки че тук се дават по повод на гласните, припомнянето им е важно и с оглед правописа на съгласните в тях. Затова са изредени и представки, в чийто състав няма гласни. Ето примери: отпиша, напиша, надпиша, запиша, задмина, попиша, подпиша, предпиша, презиме, допиша, изпиша, разпиша, безбрежен, въздържам, въвеждам, впиша, състудент, списание, препиша, припиша, опиша, улуча.

Да се внимава при представките пред-, през-, пре-; въз-, въ-, в-; съ-, с-. След представката трябва да следва коренът на думата или друга представка (предприсъединителен – 3 представки, изпонаприказвахме се – 4 представки).

По-трудно е при правописа на пре-, при- и о-, у-, тъй като има по две представки - съответно с широкия и с тесния гласен. Трябва да се потърси значението на думата, което има отношение към значението и на представката. Често, особено при о-/у-, се налага справка с речник.