Сигурно си срещал понятието “студен” човек. Нямам предвид хладнокръвен убиец, а човек лишен от емоционалност. Каква е причината тези хора да не искат да изразяват чувствата си и да го правят по толкова умел начин. Защо простите думи, изразяващи чувствата трогват хората, а докато мислите и разсъжденията - не съвсем. И на мен ми се струва така. Иначе нямаше да питам. Ето, например, ти ми се струваш много хладнокръвен докато пишеш, не знам дали проблема е в самите езикови несъвършенства или поради факта, че хората не обичат да мислят?
Явлението "студен" човек не може да се разглежда едностранно, много причини могат да бъдат определящи, но все пак основните са преобладаване на мислите над чувствата в няколко тела. Но често това е само поза, а от вътре врят доста силни чувства, които не се показват по някакви причини. Въздействието върху хората естествено зависи преди всички от целите които преследват едни думи - ако са наситени с емоции, действат емоционално, но ако целят да предадат конкретен смисъл предназначен за разума, то тогава целта е да не се пробуждат емоциите, защото те затрудняват на разума.
Обичам да записвам мислите си понякога когато не мога да стигна до тях чрез нещо друго. Интересното е, че понякога имам чувството, че тези думи ми идват отвътре и не само аз ги пиша. Но понякога нямам това чувство и мислите ми не стигат до никъде. Защо е така?
Знаеш ли, има едно понятие "да те посети музата (вдъхновението)" - така е и при теб, когато се настоиш по подходящ начин съзнанието се "повдига" и възприема по-силно по-висшите тела, а те са свързани в колективни души - получава се нещо като колективна мисъл.
В книгата на Уолш много голям акцент се пада на ИЗЖИВЯВАНЕТО. Той твърди, че ние знаем всичко, каквото може да се знае, но търсим да го изживеем. Естествено, аз не мисля, че ние знаем всичко, което може да се знае - иначе нямаше да има смисъл да се развиваме и пресътворяме. Не можем да знаем всичко, след като това всичко зависи от това, че: Всичко тече, всичко се променя! Само Бог може да знае всичко, защото той е всичко КОЕТО Е, а ние, неговите части, сме несъвършени и в знанията си и във всичко останало. НО това, че ние търсим изживяването е вярно - всичко е поредица от проби и грешки и така едно нещо ни става приятно, а друго - не. Това може да се разбере само със изживяването и както казва Уолш: Не можеш да познаваш себе си като внимателен, ако не проявиш внимание. Защо на душата й е нужно да изживее? По тази логика Бог също търси изживяването. Но защо му е на него, нали е съвършен и няма нужда от нищо, защото ТОЙ Е ВСИЧКОТО - ВЕЛИКОЛЕПНОТО. Защо Бог изпитва желание да се познава. Можеш ли да изживееш нещо, ако не знаеш нищо за него т.е. тези два фактора свързани ли са? Изживяването и знанието не вървят ли едновременно, защото Уолш целенасочено прокарва идеята, че първо, знаем, после изживяваме, накрая вече СМЕ! Но как след като се сътворяваме в момента може да разберем КОИ СМЕ? Свързани ли са нещата? Съвсем се обърках.
Срещнах и още едно интересно нещо в тази книга: Всички действия на хората са мотивирани или от страх или от любов. Тези две понятия са свързани и винаги вървят ръка за ръка. Т.е. това са две противоположности, но са изначалното също като плюса и минуса. Дори бих казала, че любовта е плюса, а страхът минуса. Защото любовта ОБИЧА всичко съществуващо, а страха го ОТНЕМА. Любовта отваря, а страхът - затваря. И от това нещо се стига до извода, че човек е устроен така, че да обича, после да руши, после да обича разрушеното. Не мислиш ли, че разрухата е егоизъм. И от тук се навеждам на мисълта - страха е внушение (разрушим е ), а любовта - не . Как тогава ще са + и -?
Това е и обяснението на твърдението на Уолш, че ние знаем всичко - тъй като сме част от Бога и сме непрекъснато свързани с него, ние имаме достъп до всички знания, но на практика не ги ползваме и ги забравяме. А изживяването е процеса на еволюцията, процеса на усъвършенстването. Трудно ми е да говоря от името на Бога затова ще се опитам да обясня от човешка гледна точка: Ти доста често търсиш (а и всички останали хора) някакви правила, с които да намериш увереност, че следваш правия път. Мисля, че в предното писмо ти писах, че това е безсмислено. Представи си сега, че си си избрала правила за всички житейски ситуации. Изградила си си някаква схема и вече със самочувствието на подсигурен човек си създаваш илюзията за праведност. Какво се получава - затваряш се за външния свят (вече всичко ти е ясно) и ставаш силно консервативна. По този начин вече преставаш да се приспособяваш към промените и с годините ставаш все по-неадекватна (както повечето възрастни хора - въпроса за бунтарите пубери). За да избегнеш всичко това е най-добре да бягаш от всякакви правила. Всичко, което наблюдаваш като действителност, го определяш като работна хипотеза, като нещо несигурно, което трябва да се провери отново и отново. Ставаш изследовател, който се намира в съвсем непознат свят и той се опитва да го изследва. Това е изживяването (предполагам, че и за Бог важат същите причини) - изследвай всичко и се пази от илюзията, че можеш да изучиш всичко (а и това, което вече си изучила е преходно), просто защото това всичко се променя постоянно.
Мислиш ли, че всяко нещо има своята пълна противоположност (не противоречие), за да може да определи себе си като добро или лошо, да осъзнае себе си като нещо?
Всяко нещо има някаква противоположност, но чак пък пълна...
Отдавна искам да те питам за началото на съществуването ни. Знам, че си писал в книгата си за изграждането на световете и т.н. Но как е започнала да се развива и най-малката частица, защо “е решила” да се създаде и как е била създадена и тя, тъй като на всяко нещо може да се намери обособена част. От тук идва и неразбирането ми защо върховният абсолют е най-фин и не може да има по-фини от него частици. Вижданията ти по този въпрос имат ли нещо общо с “теорията за големия взрив”?
Защо ти се струва по-вероятно всичко да има начало и край, а невероятно да е вечно? Най-малките частици са вечни защото са съвършени - всичко, което е несъвършено е преходно, следователно те не могат да се самосъздадат или да имат начало и край защото те съществуват неизменни вечно. От тук тръгва и основната логика - Върховния Абсолют е крайна точка на съвършенството защото, ако имаше нещо по-съвършено от него, то тогава Той не би бил съвършен и следователно няма да е вечен. Доколкото знам теорията за големия взрив има някаква аналогия в действителната космогония, но тези подробности и на мен не са ясни все още.
