География на Мъдростта
Изтегляне 2.33 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Виктор Франкъл - Човекът в , География на блаженството, човек търси бог
| 3. Как да ходим като Русо 14:42 ч. във влак №59, пътуващ от Базел до Нюшател, Швейцария Гледам през прозореца как швейцарската провинция се разгръщана забавен каданс. Понеси мисля, че е забавен. Скоростта е нещо относително. Пътуването с влак, гледано през розовата мъгла на носталгията, представлява връщане към едно по-просто, аналогово време. Вземам влака, за да променя ритъма на живота си, да си припомня какво беше да се разтакаваш, без да бързаш. Невинаги е било така. Когато хората за първи път започнали да се возят на влак в средата на и век, реагирали с безпокойство, граничещо с ужас. Чувствах се като снаряд, казва един от първите пътници. Като човешки колет – казва друг. Скоростта – най-високата, с която хората някога са пътували по суша дотогава – превръщала благочестивата провинция в една нечестива размазана мъгла. В писмо от 22 август 1837 г. Виктор Юго описва гледката от прозореца на влака си Цветята край пътя вече не са цветя, а петна, или по-скоро ивици, от червено или бяло. всичко се превръща в ивици зърнените полета са грамадни снопове от жълта коса полетата от люцерна са дълги зелени плитки. от времена време се появява сянка, форма, призрак и изчезва със светкавична скорост зад прозореца. Влакът на Юго пътувал с около 30 километра в час. Скоростта е нещо относително. Художественият критик Джон Ръскин, един от най-силните гласове, заклеймяващ новопоявилия се модерен транспорт, измислил максима, която все още е вярна „Колкото е по-бързо едно пътуване, толкова е по-скучно“. 51 Докато моят швейцарски влак се плъзга (швейцарските влакове наистина се плъзгат) през пейзажа стих като шепот звук, аз се чудя какво би казал Ръскин за самолетните пътувания. Нищо добро, сигурен съм. Транспортът чертае собствената си еволюционна дъга, в която оцеляват най-бързите, които изтриват своите предшественици, докато се ускоряват напред. Движим се твърде бързо, за да спрем ида се запитаме как точно стигнахме дотук завързани с ремъци в алуминиева тръба, запокитени в пространството с такава скорост, че пейзажът не е замъглена направо заличен. Това ускорение не сее появило просто така, разбира се, както не са се появили просто ей така нашите огромни мозъци и противоположни палци. Цитирано във Wolfgang Schivelbusch, The Railway Journey: The Industrialization of Time and Space in the 19th Century (Oakland: University of California Press, 2014), 55. Цитирано в Schivelbusch, The Railway Journey, 58. 44 Преди самолета е бил влакът, а преди влака – каретата, а преди каретата – седлото. Трябва обаче да се върнем още по-назад, до началото. В началото беше кракът. *** Жан-Жак Русо имал много лица философ, романист, композитор, есеист, ботаник, самообразовал се човек, бежанец, политически теоретик, мазохист. Но преди всичко той бил пешеходец. Ходел често и ходел сам. Да, разходката с близък приятел има своите удоволствия, може би и клубовете за разходки, нов основата си ходенето е личен акт. Ходим сами и за себе си. Свободата е същността на ходенето. Свободата да заминаваме ида се връщаме, когато пожелаем, да се отбием, да следваме този или онзи път, където ни отведе прищявката ни, както казва Робърт Луис Стивънсън. Русо последвал прищявката си. Тя го водила из цяла Европа, от Венеция до Париж, от Торино до Лион и нататък. Русо бил сред първите истински хора без корени, които днес бихме нарекли градски номади. Теса у дома си навсякъде. И никъде. През по-голямата част от човешката история ходенето не било по избор. Ако искаш да стигнеш някъде, трябвало да ходиш. Днес ходенето не е задължително. Русо нямал толкова много възможности, колкото ние – пътуването с влак все още не било измислено, – но все пак имал някои. Широка транспортна мрежа с карети кръстосвала Европа. Той ненавиждал пътуването с карета и ходел, когато имал възможност. Никога не съм размишлявал толкова много, не съм се чувствал толкова жив, толкова съществуващ, толкова истински и самият себе си. както в пътуванията, които съм правил сами пеша, казвал той. Ходенето спасило живота на Русо. То също така го убило. Русо израснал в Женева, в семейството на сприхав часовникар на име Исак. Майка му умира малко след раждането му, което му оставя травма за цял живот. Младият Русо често ходел с група приятели да изследва провинцията. Винаги съм ходил по-далеч от всеки от тях, без да мисля за завръщането си, освен ако другите него мислят вместо мен, спомня си той в мемоара си Изповеди. В един приятен пролетен следобед през 1728 г. Русо тръгнал на разходка, която променила живота му. Той бил на 16 години, чирак на гравьор, работа, която презирали се чувствал неспокоен, изолиран от всичко, включително и от себе си. Типичният годишен. Осмелил се да излезе извън града. Ставало късно. Знаел, че трябва да се върне, преди градските порти да бъдат 52 Robert Louis Stevenson, Robert Louis Stevenson’s Thoughts on Walking (London: Read Books, 2013), 5. 45 затворени за през нощта. В миналото Русо на два пъти пропускал вечерния час и двата пъти бил пребит от работодателя си. Той се страхувал какво може да се случи този път. Тичал с все сили, но нямало полза. Било твърде късно. Тази нощ Русо прекарал извънградските стени и се заклел никога да не се връща в Женева. От този ден той водел номадски живот, пътувайки непрекъснато и почти винаги пеша. Русо живял в много градове, но не бил градски човек. Той описва първата си среща с Париж, град, който повечето от нас свързват с красота и романтика, така Не видях нищо друго освен мръсни смрадливи малки улички, грозни черни къщи, едно потискащо усещане за нищета и мизерия, просяци, каруцари, кърпачи, продавачи на билкови напитки и стари шапки. За него хората от Париж били отегчителни, постоянно сипещи, гримасничейки, глупави остроумия. Неопределено не е бил градски човек. Нито пък човек на хората. Днес бихме нарекли Русо претенциозен. Труден приятел, разочароващ любовник и невъзможен служител, разказва Лио Дамрош в отличната биография на Русо. Ходенето давало възможност на Русо да избягва очите на другите. Той бил срамежлив. Силно късоглед, страдащ от безсъние като Марки от проблем с уринирането, който изисквал чести посещения в тоалетната (диагностициран в крайна сметка като увеличена простата, той избягвал социалните контакти, когато било възможно. През целия си живот той си въобразявал, че хората го наблюдават. Вероятно не бил от особена полза странният му натрапчив импулс да показва задните си части на непознати. Русо не криел, че е мазохисти се радвал на хубавото напляскване, подобно на това, което получавал като непослушен ученик. Намирах в болката, дори в срама, смесица от чувственост, която ме караше да искам още, пише той в мемоарите си, които са сред първите, съдържащи такива лични и пикантни подробности. Ходенето очевидно съвпадало с философията на Русо. Той се застъпвал завръщане към природата, а какво е по-естествено от ходенето Естествено, така де, за повечето от нас. Аз не съм Русо. Не съм дете на природата – не съм даже и далечен братовчед. Не ходя на къмпинг, нито пъкна глемпинг 54 . Бронята на колата мине е украсена със стикер, на който пише Бих предпочел да съмна риболов. Може да замените риболов в горния текст с лов, къмпинг (виж 53 Leo Damrosch, Jean-Jacques Rousseau: Restless Genius (New York: Houghton Mifflin, 2005), 4. 54 Глемпинг (комбинация от думите glamorous и camping) е луксозно къмпингуване, наричано още „бутиков къмпинг. Съчетава комфорта на хотел с природата и със свободата на къмпингуването. Глемпинг комплексите представляват луксозни палатки, модерни каравани и бунгала. Те предлагат гурме ресторанти, СПА, вечеря под звездите, закуска на тревата. Често се намират близо до море или друг воден басейн. 46 още по-горе), пещернячество, гребане с каяк, гмуркане с шнорхел, скално катерене и наблюдаване на птици. Не притежавам туристически обувки. Не притежавам спален чувал. Не притежавам котки за ходене по лед. Притежавам няколко раници, но теса елегантни модели с имена като градско издание и градски ренегат. Майката природа е досадна. Тя постоянно ми напомня за моята некомпетентност в основни неща. Не знам как да разпъвам палатка или да сгъвам палатка, или да правя каквото ида е, свързано с палатка. Не знам как да се ориентирам, използвайки звездите или слънцето, или някакви други небесни тела. Некомпетентността ми се простира и извън света на природата. Не знам как да сменя въздушния филтърна колата си или да говоря с моята дъщеря тийнейджър, или как да облекча страданията на застаряващ родител, или как да заема йогистка поза куче, гледащо надолу, или как да седя спокойно с мислите си повече от пет секунди, без главата мида експлодира. Мислех, че знам как да ходя, но четейки Русо, сега поставям под въпрос дори това си основно умение. Да, мога да сложа единия си крак пред другия ида повторя, ако е необходимо, но това е просто придвижване на два крака. Не е ходене. Можете да разберете много за човек от начина, по който върви. Наскоро Пентагонът разработи усъвършенстван радар, който може да идентифицира до 95 процента от индивидуалните походки, които се различават както пръстовите отпечатъци или подписана човек. Всеки си има стилна ходене. 55 Имам няколко и те, като настроенията ми, се колебаят. Или се втурвам стремително напред като пазаруващ на Черен петък, или пристъпвам тромаво като слон, който тъкмо излиза от индийски ресторант, в който се плаща само входът и можеш да ядеш на корем. Ако се окаже, че вървиш след мен, недей. Не съм лесен човек за следване. *** Събуждам се в Нюшател, град, който Русо не е обичали хващам влака до малко градче, наречено Мутие, което е обичал още по-малко. „Най-гнусното и отвратително място, което човек може да обитава, спомня си Русо. Явно чувствата са били взаимни. Къщата, която Русо презирал, намираща се в града, който презирал, сега е малък музей, което доказва, че няма нещо, което времето и малко грижа да не могат да поправят. На табелка е отбелязано времето, през което Русо е живял тук от 10 юли 1762 г. до 8 септември 1765 г. Фактически точно, дано непълно. Табелката няма как да отрази жлъчната неприязън между Русо и жителите на Мутие, вбесени от писанията му. Вътре намирам ранни издания на двете книги, които са възпламенили този гняв Емил и Общественият договор. Забелязвам и портретна Русо, облечен в кафтан, надиплена туника, популярна в Близкия изток. Кафтанът бил удобен, но изглеждал странно и дразнел жителите награда. Както и ежедневните разходки на Русо, които станали предметна подигравки. Един ден тази къкреща враждебност изкипяла. Жителите, подстрекавани от градския свещеник, обсипали с камъни къщата на Русо. Русо, който често тълкувал погрешно социалните сигнали, разчел този правилно. Той избягал от Мутие и не се върнал никога повече. Правя същото. Същата вечер в Нюшател се инсталирам ведно кафене, поръчвам чаша шардоне, която се надявам да се съчетае добре с ранния романтизъм, и вадя мемоарите на Русо от раницата си. Гмуркам се в тях. В Русо не се потапяш. Хвърляш се с главата надолу или изобщо не опитваш. Това, което привлича вниманието ми и него пуска, е езикът. Ясен, достъпен, а нетипичните философски надути и неразбираеми приказки. Чудесно, мисля си, и отпивам още една глътка от моето шардоне, което всъщност наистина се съчетава добре. Скоро осъзнавам, че яснотата е придружена от нещо друго. Русо е – как да го кажа учтиво – кралица на драмата. Думите му са толкова страстни, че, кълна се, имах чувството, че страниците са влажни. Русо плаче, редовно и обилно. Той е предразположен към пристъпи на възторг. Известно е, че е припадал. Той вечно се предавана „най-сладката меланхолия или фаталността на моя жребий, или, любимото ми, „индолентния и усамотен живот. Предпочитаният му орган, сърцето, е много заето. То или се отваря, или се разпалва, или се вълнува. Най-вече то бие. То бие с нетърпение или с радост, или в доста случаи буйно. Обикновено намирам такъв вид кардиологично писане за отблъскващо, но не и това на Русо. Думите, макари претрупани, не звучат изкуствено. Русо не се преструва. Философията на Русо може да се обобщи в четири думи добра природа, лошо общество. Той вярва в естествената доброта на човека. В своя „Дискурс на неравенството той рисува картина на човека в естественото му състояние, скитащ изгорите, без индустрия, без реч, без местоживеене, без желания и без връзки, без нужда от свои събратя, съответно и без желание да им навреди. Никой не се ражда злобен, дребнав, отмъстителен, параноичен. Обществото го прави такъв. Дивакът на Русо живее във всеки един момент без съжаления заминалото или тревоги за бъдещето. Голяма част от това, което приемаме за човешка природа, е социален навик, смята Русо. Убедени сме, че любовта ни към пушеното сирене или 48 към Instagram е естествена, а тя е обусловена от културата. В края на краищата през те хората смятат, че мъхестите килими и вратовръзките, широки като самолетна писта, са естествени. Едва сега признаваме колко са отвратителни. Дори нещо толкова естествено като пейзажа е предразположено към културно влияние. През по-голямата част от европейската история хората смятат планините за варварски никой с всичкия си не би отишъл доброволно в планината. Едва през 18 век те стават обектна възхищение. Хубавото е, казва Русо, че можем да променим тези социални навици, при условие че си дадем сметка какво представляват социални изобретения, които можем да изхвърлим толкова лесно, колкото чифт стари дънки. Дивакът на Русо редовно изпитва чувствана себелюбие, които Русо нарича Изтегляне 2.33 Mb. Сподели с приятели:
|