Гергана Фъркова Лингвистични, параЛингвистични и културноспецифични измерения на българо-немската комуникация в бизнес среда
Практическа значимост на получените резултати
Изтегляне 0.73 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Кратко изложение на дисертационния труд В глава първа
- Същност на комуникацията
- Особености на междукултурната комуникация
- Sachinhalt
- Релевантна дефиниция и уточняване на понятието Култура
- придадем смисъл и подредим
- Културноспецифични измерения на поведението и междукултурни различия. Съпоставяне на културите: концепции и модели
- Културните параметри според Флорънс и Клайд Клъкхон и Фред Стродбек
- Междукултурните различия според концепцията на Едуард Хол
Практическа значимост на получените резултати: Обективният междукултурен анализ на българския и германския манталитет помага за преодоляването на предразсъдъците, прибързаната критика и на потенциалните конфликти. Той развива емпатията като ключ към успешното общуване: способността ни за социално взаимодействие, респект и чувствителност към чуждото възприятие. Когато познаваме културната идентичност на събеседника си, ние можем да развиваме успешни стратегии и да постигаме целите, които сме си поставили.
В глава първа е обоснована актуалността и значимостта на проблематиката и е уточнена теоретичната основа, на която стъпват изложените съпоставки и изводи. В глава втора на изследването разглеждаме същността на понятията комуникация и култура и изясняваме темата за междукултурните различия, като се спираме на най-популярните теории и модели за съпоставителен анализ на културите, наложили се в тази изследователска област. Посредством сравняването на отделни концепции систематизираме и понятията, които изграждат базата на теорията за междукултурните различия.
Съществуват множество дефиниции и най-различни модели за комуникация в зависимост от степента на разчленяване на отделните елементи на това понятие. Като цяло можем да обобщим, че под комуникация се разбира процесът, при който двама или повече участници обменят помежду си информация (мисли, идеи, чувства) с цел предизвикването на определени реакции. Комуникацията като взаимодействие (в настоящата работа използваме като синоним и понятието интеракция) може да изпълнява различни функции:
За да изпълни своите функции, комуникацията използва следните инструменти: език (вербална комуникация), други знаци и сигнали (невербална комуникация). Най-важната предпоставка, за да се реализира комуникационният процес, е наличието на нещо общо между общуващите индивиди. Следователно комуникацията е възможна само при наличието на идентични знакови системи, общи характеристики и интереси между общуващите субекти. За да достигне определена идея и да бъде разбрана, реципиентът трябва да разполага със същата кодова система. Кодиращата и декодиращата „апаратура“ трябва да са съвместими: един и същи език, но и близки ментални и социални структури. Чрез представените в дисертацията комуникативни модели показваме колко тясно всъщност са обвързани комуникацията и културната рамка на конкретната ситуация. Макар тези модели да не се занимават експлицитно с тази взаимовръзка, те дават възможност да разберем с помощта на семиотиката и на дискурсния анализ по какъв начин възникват сходни или различни интерпретации в общуването. И по какъв начин е възможно да се въздейства на социокултурното ниво, за да се избегнат недоразумения и конфликти.
Редица учени дефинират комуникацията именно чрез нейните модели. В дисертационния труд се спираме на математическия „модел Шенън-Уивър“, който се прилага широко за илюстриране на комуникативния процес. Онова, което не е маркирано в този технически модел, а е изключително важно за междучовешкото общуване, е обстоятелството, че субектите натоварват сигналите с лични асоциации и конотации. В модела липсва и друга особеност на човешката комуникация: властовото отношение между участниците, което оказва силно влияние върху преценката за релевантност и значимост на съобщението, а тук то изначално не е включено. „Формулата на Ласуел”, също е добре позната в теорията на комуникацията. Американският учен разширява първоначалната редица от четирите елемента в този процес и неговата формула на петте „W“ (на български „К“): Кой – Какво /казва/ – по Какъв канал – на Кого – с Какъв ефект очертават по-скоро отделните полета в комуникацията, които трябва да бъдат обект на изследване. Уилбър Шрам за първи път представя комуникацията като двупосочен процес и взаимоотношение. Неговият модел изтъква именно симетричния и двупосочен характер на комуникативния процес. Той илюстрира общуването не толкова като предаване на съобщения, колкото като обмен на сигнали и информация. В центъра на класическия модел на немския психолингвист Teo Херман е поставено наличието на общи разбирания и обща знакова система от страна както на изпращащия, така също и на приемащия съобщението. Херман обръща внимание на заложената в езика дихотомия – речево възпроизвеждане /говорене/ и речево възприемане /разбиране/. Неговият модел структурира семантиката на съобщението и характеризира по-добре двете страни на комуникацията: изпращащият и приемащият съобщението разполагат с общи или сходни понятия, представи, нагласи, разбирания и съответния арсенал от значения за изразяването им. Приемащият получава съобщението и декодира поредицата от знаци, отнасяйки я към знаковата им еквивалентност в собствения арсенал от значения. Този модел е особено удобен за нашето изследване на междукултурното общуване, защото несъответствията в арсеналите със значения са по-вероятни отколкото при общуване в еднородна културна среда и на роден език. В съвременните модели централно място заема въпросът за интерпретацията. Правилното кодиране на съобщението е първата предпоставка за разбирането му. Американският лингвист и философ Хърбърт Пол Грайс обръща внимание и на функцията на невербалните елементи в директната комуникация. Друг съществен елемент, от който зависи разбирането, е кооперативността – участниците дават от себе си само толкова, колкото подусловията изискват, и то винаги е съобразено с целите на разговора. От принципа за сътрудничество Грайс извежда четирите максими на общуването (количество – качеството – връзка – начин) и обръща внимание на прагматичните измерения на интерперсоналната комуникация. Съществена стъпка в комуникативната наука е преориентирането на перспективата от комуникатора към адресата. Още през 70-те години се изтъква доминантната роля и на адресата, който чрез невербални сигнали негласно изисква получаването на релевантна информация и спазването на максимите. Това дава тласък за по-задълбочени анализи не само на лингвистичната, но и на паралигвистичната страна на общуването.
Терминът „междукултурна комуникация“, въведен през 50-те години от американския антрополог Едуард Т. Хол показва, че тук става дума за по-особен вид социална комуникация. Възгледите и произведенията на Хол играят ключова роля, тъй като те обръщат внимание на културния контекст на човешкото общуване. Хол установява, че не само езикът, но и редица културноспецифични елементи, които на пръв поглед остават скрити, оказват силно въздействие върху поведението и междучовешкото общуване. Той разделя света на комуникацията на три: език – материална собственост – поведение. Езикът предава информацията еднозначно и е централно средство за разбиране. Материалната собственост означава власт и обществен статус, а поведението показва емоции, мисловни връзки и възможност за избягване на конфликти. В нашето изследване се придържаме към определението, че междукултурната комуникация е комуникация, при която културноспецифичните различия са релевантни за протичането на интеракцията и могат да повлияят правилното разбиране. Обвързаността между комуникация и култура се разкрива още в начина, по който се общува, както и в причините, целите, и стратегиите за тяхното постигане, които са част от културните практики на всяко общество. Поради различния манталитет на участниците в интеракцията, тук трябва да бъдат взети предвид редица странични фактори, които оказват пряко влияние върху съдържанието на вербалното послание и активизират основния въпрос в комуникацията: „правилно ли съм разбран?“. Освен конкретните комуникативни действия, съставени от вербалните и паралингвистичните компоненти (най-вече езикът на тялото), не бива да се забравят всички елементи, които определят комуникативното поведение като цяло. Такива елементи са културно специфичните модели и ритуали, които намират най-силно визуално изражение точно в директното общуване. В този смисъл междукултурната комуникация освен че съдържа в себе си всички други характеристики на комуникативния процес, тя е натоварена в по-голяма степен със скрити препятствия, които биха затруднили разбирането. Недоразуменията възникват тогава, когато тази обвързаност се забрави или пренебрегне. Това разбиране за междукултурната комуникация ни дава възможност да тематизираме причините за недоразуменията, както и да типологизираме възможните грешки с културен нюанс. Семантиката на едно понятие, респ. знак, дори в интракултурен контекст често е сложна за определяне и невинаги е еднозначна, но в междукултурната комуникация сложността на разбирането още повече се засилва. Арсеналът със значения, респ. със знаци, с който човек разполага на чужд език при всички случаи е по-неточен и ограничен от съответния арсенал на майчиния език, ето защо недоразуменията в междукултурната комуникация са много по-вероятни. При това различни семантични схеми могат да се проявят не само на вербално ниво. С много по-голяма вероятност те се манифестират при невербалните сигнали – знаци, зад които в различните култури могат да стоят коренно различни конвенции. Междукултурната комуникация може да се реализира във всички сфери, но нашето изследване се концентрира върху нейните особености само в деловия контекст. В бизнес комуникацията ситуативният характер е по-ограничен, тук можем да говорим до голяма степен за по-общи и често повтарящи се ситуации, в които имаме донякъде ритуализирана комуникация, което пък ни позволява да направим по-обобщени изводи за различията между българските и германските модели на поведение и за възможните конфликтни точки. Друга важна особеност на бизнес комуникацията е това, че в нея йерархичните различия оказват по-силно и пряко въздействие върху общуването. Пряко свързано със статуса са въпросите за управленския стил и как този стил се интегрира и комуникира в една друга ценностна система. За анализите на бизнес комуникацията са подходящи теорията на американския учен Лари Семовар, който характеризира интеракцията с елементите: рамка на комуникацията (Setting), мястото на комуникация (place), повод (occasion), време на интеракцията, брой на участниците и културна рамка, и с аксиомите на американския психолог и теоретик в областта на междучовешкото общуване Паул Вацлавик:
Немският психолог Фридеман Шулц фон Тун, опирайки се на идеята на Вацлавик за диференциране на съдържанието и отношенията, разработва своя т.нар. комуникационен квадрат, с помощта на който илюстрира общуването и възможните нива, на които се появяват недоразуменията. Той е широко използван и особено практичен за междукултурната комуникация, защото показва как могат да бъдат анализирани и преодолявани редица грешки в разбирането. Шулц фон Тун прави разлика между съобщение (онова, което казвам) и послание (онова, което имам предвид) и по този начин прецизира комплексния характер на съобщението. Той го разглежда като сложно съставно от четири компонента: същинска информация (Sachinhalt), апел (Appell), индикация за отношенията (Beziehung), себеразкриване (Selbstkundgabe). Така всяко съобщение може да бъде интерпретирано и представено по различен начин в зависимост от това, коя линия в него надделява. Всички тези линии се съдържат в едно съобщение и те се залагат от говорещия съзнателно или несъзнателно. Реципиентът от своя страна сам търси смисъла на съобщението и сам открива доминиращата според него линия и съответно декодира смисъла на съобщението. В тази връзка от страната на реципиента Шулц фон Тун въвежда метафората „четирите уши“, за да представи нагледно четирите възможни прочита на съобщението. Именно в тази многозначност на съобщението се крие и конфликтният потенциал. При междукултурни различия възможността за неправилна интерпретация на посланията значително нараства. Както кодирането, така и декодирането се базират на нашия досегашен опит, на етичните норми и културните практики. Моделът на Шулц фон Тун помага за развитието на съзнание за многопластовото звучене на всяко съобщение и стимулира сензитивността и емпатията при общуването. В тази глава на дисертацията илюстрираме как работи моделът на Шулц фон Тун и как може да бъде използван за анализиране и предотвратяване на недоразумения в българо-германската бизнес комуникация чрез две типични ситуации от професионалния живот, където се сблъскват българската и немската култура. Можем да обобщим, че в междукултурната комуникация особено силно влияние оказва факторът култура, което изисква от всички участници по принцип по-висока гъвкавост и усет за различните нагласи и модели на поведение, за различния начин да изразяваш намерения и да постигаш целите си. Разпознаването на видимите и не дотам видими „правила на играта“ в една чужда среда обаче изисква време и усилия и научаването на чуждия език е само началото. От съществено значение за междукултурната бизнес комуникация е адаптивността на стила на работа и управление, умението да се приспособяваш бързо в друга среда. Желанието и на двете страни да стигнат до общ език и мислене зависи от степента на бизнес интересите. Различните навици и разбирания не водят единствено до конфликти, различията могат да се допълват и да се използват съзнателно за подобряване на работата.
Изброените от Кьобер и Клъкхоун 164 различни определения за култура осветляват разнообразните аспекти на това понятие и говорят затова, колко многопластово и сложно е то. Според тяхното разбиране културата е споделен от група хора феномен, който се съхранява и предава чрез символите. Тя съдържа всички материални и нематериални постижения на дадено общество – идеи и артефакти. Културата е едновременно процес и резултат – тя, от една страна, е продукт на човешкото поведение, а от друга, е елемент и предпоставка за определено поведение. Въз основа на битуващите определения относно понятието „култура“ може да се обобщи, че културата е:
В зависимост от нуждите и проблематиката на съответните изследвания, учените поставят акцент върху отделни страни на понятието култура, оставяйки на заден план други. Ако в по-ранните трактовки в продължение на столетия мислителите изхождат главно от опозицията култура-природа, то в следващите епохи културата бива отъждествявана с цивилизация (на английски понятията все още са взаимнозаменяеми, за разлика от немските и българските думи). Британският учен Едуард Бърнет Тайлър, един от основателите на културната антропологията през ХIX век, разглежда културата като синоним на „цивилизация“ и я дефинира по следния начин: „Културата, или цивилизацията, взета в нейния широк, етнографски смисъл, е онзи цялостен комплекс, който съдържа знанието, вярата, изкуството, морала, закона, обичаите и всякакви други способности и привички, усвоени от човек като член на обществото.“ (Tylor 1920: 1 – прев. мой Г.Ф.) Неговата дефиниция е често цитирана в модерната културология, защото освен всичко създадено от едно общество като знание, творчество, право и религия, културата е представена и като колективен феномен, дело на социума. Според Тайлър културата се корени в способностите на човека да систематизира и да учи от опита си, както и да препредава знанието с ясни кодове: писменост и език. Днес като че ли все по-настойчиво се включва и налага една психо-социологическа перспектива към феномена култура. Първоначално с думата култура се е определяло всичко, което е разграничавало човека от животното. С културната еволюция на човечеството и в процеса на цивилизация понятието култура добива нова употреба. То служи за разграничаване на отделни прослойки и групи от хора. Тъкмо това културно-релативистично разбиране за понятието най-вече като национална култура е една от най-разпространените форми за употреба на думата в популярен смисъл. Глобализацията и развитието на технологиите задълбочи разбирането за системни процеси на интеракция и комуникация и постави въпроса за идентичността. Какви изменения претърпява една култура в контекста на глобалното общуване и доколко тя може да запази своята устойчивост и неизменност, са много важни въпроси от практическо значение за съвременната комуникация. За целите на настоящето изследване, което по пътя на съпоставката търси потвърждение за различните културни идентичности на две нации, българската и германската, се придържаме тъкмо към социално-антропологичното разбирането за културата, където на преден план излиза социално-психологическият аспект на понятието: културата не толкова като дейност за извисяване на духа, колкото като поведение (система от ценности, начин на мислене, образци, роли, йерархии, модели, знаци) в рамката на конкретната обществена среда. Настоящата научна разработка се опира на възгледите за културата, развити от редица актуални изследвания за междукултурните различия и общуването в мултикултурна среда. В тях културата се дефинира като „конфигурация от усвоени модели на поведение и резултатите от това поведение, чиито съставни елементи се споделят и се предават нататък от членовете на дадено общество.“ (Linton 1945: 32 – прев. мой Г.Ф.). Гари Фераро обобщава понятието култура като „всичко, което хората имат (материалните ценности), мислят (знания, идеи, ценности, позиции) и правят (поведенчески модели) като членове на дадено общество.“ (Ferraro 2011: 29 – прев. мой Г.Ф.) Последното доказва, че културата е споделен феномен. Тя придава идентичност на обществото. И се превръща в част от основните човешки потребности, защото гарантира оцеляването и възпроизвеждането на homo sapiens. В този смисъл можем да определим културата като „процес на адаптиране към заварената от човека естествена среда. Различните човешки общества е трябвало от самото начало на своята история да се научат да живеят в и с конкретното си обкръжение“ (Bronszinsky-Schwabe 2011: 70 – прев. мой Г.Ф.). Изграждането на елементите на всяка култура (ориентировъчни системи и модели за поведение, социални йерархии, роли, ценности, норми) е дълъг процес, който се пази, предава и развива от всички принадлежащи към дадената култура. Индивидът не се ражда с изградени социални и културни структури, той усвоява тези структури в процес на учене и възпитание. Приемането на елементите и кодовете на тази култура от всеки индивид означава идентификация с нея и съответно с групата. Колкото по-ясна е идентификацията с една култура, толкова по-силни са и перспективите за оцеляване не само на групата, но и на отделния неин член. Доказано е, че човешкият мозък работи социалноориентирано – не само при ранната социализация, но и чрез емпатията и умението светкавично да се отгатват мислите и чувствата на другите, което служи като инструмент за адаптация към групата. Едуард Т. Хол сравнява човешкия мозък с компютър, който регистрира и подрежда външната реалност само в съответствие с компютърната си програма. И пише: „Хората от различни култури не само говорят на различни езици, но и, което може би е още по-важно, обитават различни сетивни светове. Селективното сканиране на сензорната информация признава някои неща и филтрира други.“ (Hall 1990: 2 – прев. мой Г.Ф.) Според холандския психолог Хеерт Хофстеде културата се състои от неписаните правила на социалната игра. „Тя е колективното програмиране на ума, което различава членовете на една група или категория хора от друга.“ (Хофстеде 2001: 6). От сбитата и съдържателна дефиниция на Хофстеде на понятието може да заключим, че културата е:
Оттук следва, че:
Следователно познавайки установените в дадена култура модели и норми, можем не само да разбираме, но и да предвиждаме определени действия и реакции.
Сред най-известните модели за изображение на културата са „айсбергът“, реплика на фройдисткото представяне на човешката психика, популяризиран от Едуард Хол, както и „лукът“ на Хеерт Хофстеде. И двете изображения онагледяват важното обстоятелство, че само малка част от културата се намира на повърхността и е видима, докато най-същественото: стойностите, светогледът, убежденията, нагласите на едно общество, които се явяват на практика и най-могъщият двигател на човешкото поведение са дълбоко скрити и много устойчиви образувания. И ако човек сравнително лесно може да се информира за политическата, икономическата или законодателната система на дадено общество, то за достигането и разгадаването на кодовете на поведението са необходими много по-голяма наблюдателност и знание.
Теорията за ценностната ориентация на човека за първи път групира фундаменталните човешки проблеми в пет базисни величини (dimensions) в зависимост от:
Създадените от тях пет параметъра дефинират ценностните ориентации, в които се манифестират културите стойности.
Едуард Хол слага знак за равенство между „култура“ и „комуникация“ и установява, че нашето възприятие е културноспецифично. В своите изследвания Хол се концертира върху онези различия в поведението, които са заредени с потенциал за отключване на комуникационни конфликти. Така Хол отсява четири модела на основно поведение, по които културите се различават помежду си. Особена известност му носи анализът на отношението на различните нации към времето и пространството. Два аспекта определят „ориентирането в пространството“: лична сфера и публична територия. Така Хол описва субективните нагласи в различните културни контексти по отношение на физическата дистанция, която всеки човек се стреми да спазва. С концепцията си „ориентиране във времето“ Хол обяснява различното поведение на културите в зависимост от отношението към времето. Времето е величина, която стои в основата на множество съпоставителни анализи на различни култури и се оказва един от най-категоричните критерии за диференциране. Заслугата на Хол е, че въвежда термините полихронизъм и монохронизъм като илюстрация на това как хората в дадена култура възприемат и структурират времето в зависимост дали са склонни да вършат нещата едновременно или последователно. Нейното познаване е от съществено значение за успешното сътрудничество, тъй като едни от най-острите противоречия в бизнес комуникацията са породени от това различие. Друг съществен елемент за Едуард Хол е „комуникационният контекст“ или това как се съхранява и предава информацията в обществото. Дали за разбирането на едно съобщение човек трябва да разполага с предварителна информация, която не се получава експлицитно. В зависимост от начина на предаване на съобщенията той разграничава култури с висок контекст на комуникация и култури с нисък контекст на комуникация. Културите с висок контекст на комуникация (където можем да причислим България) са колективистични, интуитивни и съзерцателни. Това означава, че междуличностните връзки са от първостепенно значение, включително и при размяната на информация. Хората в тези култури са водени не толкова от разума, отколкото от чувствата и интуицията. Думите не са толкова важни, колкото контекстът, към който се причисляват всички предходни информации, включващи и паралингвистичните елементи като тон, интонация, изражението на лицето, жестове, поза, статус и дори семейната история на лицето. Запазването на хармонията е от първостепенно значение. Избягването на директната конфронтация налага имплицитен стил на общуване, където информацията се предава „между редовете“, често пъти закодирано и е разбираема главно за членовете на съответното общество. На другия полюс се намира Германия, където яснотата е важна предпоставка за добрия резултат. Тези култури са логични, линейни, индивидуалистични и ориентирани към действието. Приоритет имат логиката, обективната действителност и прямотата. Заради това различие типичното за германеца очакване за изчерпателна информация се сблъсква със съвсем различна вербална практика.
|