б) преклузивни срокове – преклузивният срок представлява период от време, с изтичането на който се погасява самото материално право

в) рекламационни срокове – този срок е при срочните права (т.е. права, които могат да се упражняват само в определен срок). Срочните материални права се погасяват не, защото не са упражнявани, а тъй като упражняването им е ограничено в един определен срок, само по време на който съответното право може да се упражнява.

Сроковете могат да се установяват от закона, от съда (напр., когато има нередности в исковата молба), от администрацията, договорни срокове.

Сроковете биват и материално-правни, и процесуално-правни. 32 и сл. ГПК уреждат сроковете в процеса^dxxiii (когато сроковете не са установени от закон, те се определят от съда). В 72 ЗЗД също има срокове (там се определя броенето на сроковете).

Според правното действие на сроковете те биват:

а) срокове, свързани с пораждането на правно действие;

б) срокове, свързани със защитата на права;

Броенето на сроковете според 72 ЗЗД е следното (виж ги).

Т.е. според проф. Павлова погасителната давност представлява период от време, определен от закона, през който субективното право на кредитора не е погасено или казано иначе – не са настъпили юридически факти, които да погасят субективното право на вземане на кредитора.

Възниква следният въпрос: Какво става с изтичането на срока на погасителната давност? Би могло да има два варианта:

1.Да се погаси съществуването на субективното право.

2.Изтичането на погасителната давност не засяга съществуването на субективното право, материалното право на кредитора продължава да съществува.

Възниква оттук друг въпрос: какво тогава се погасява с изтичането на срока на погасителната давност? Проф. Таджер смята, че материалното право на иск като притезанието, в съществуването на субективното право няма. Той смята, че изтичането на давността и позоваването на нея води до прекратяването на процесуалното право на иск, но не и на материалното, защото просто такова няма.

Въпреки този теоретичен спор, правната същност на онова, което възниква с изтичането на погасителната давност, се свързва с възможността да се откаже изпълнение на кредитора.

Според проф. Живко Сталев пък, правната природа на погасителната давност е, че това е процесуално право, докато болшинството от авторите приемат, че става въпрос за едно материално право.

Въпреки различията, упражняването на това право да откажеш изпълнение на задълженията си, е потестативно право, т.е. с изтичането на погасителната давност за длъжника възниква потестативното право да откаже изпълнение на задължението си.

Не трябва да се набляга на това – какво става с кредитора, а на това – какво става с длъжника след изтичането на погасителната давност.

Погасителната давност всеобщо се разглежда като способност за погасяване на вземанията на кредитора (110 ЗЗД),^dxxiv но става въпрос за погасяване на задължението, докато вземането на кредитора може и да продължи да съществува (аргумент – 118 ЗЗД),^dxxv т.е. изтичането на погасителната давност не променя нищо в положението на кредитора, не погасява вземането. За да се погаси вземането, е необходимо и още нещо – волеизявление от длъжника, че иска да се възползва от тази възможност да откаже да изпълни. Т.е. след изтичането на погасителната давност длъжникът може или да се позове на нея, или да си изпълни задължението, тъй като само по себе си изтичането на погасителната давност нищо не погасява.

Следователно правото, което възниква в резултат на изтичането на погасителната давност, няма преобразуващ характер – това е непритезателно, но и непотестативно право да се откаже изпълнението на задължението.

Правото на задържане също не е потестативно право (90, 91 ЗЗД).^dxxvi

Изводът е, че погасителната давност като юридически факт (разбиран като бездействие на кредитора или ненастъпване на други погасителни обстоятелства) не погасява правото на кредитора, а поражда материалното право на длъжника да откаже изпълнение, което е насочено към кредитора. Това обаче не е процесуално право, тъй като за изтекла погасителна давност може да се изразява и извън съдебно, а не само в един съдебен процес. Правоотношението е материално-правно, защото то произтича от материално-правното правоотношение между кредитора и длъжника.

Това, че възражението може да се упражнява, както съдебно, така и извън съда, не е странно, тъй като няма как по друг начин да се възрази на искането на кредитора, освен чрез възражение. Т.е. това право на длъжника да откаже изпълнение на кредитора си поради изтекла погасителна давност не е нито притезателно, нито потестативно и е част от едно облигационно правоотношение.

Докато възражението за задържане по 90 ЗЗД е дилаторно (временно), то възражението при изтекла погасителна давност е перемпторно (окончателно, завинаги).

Погасителната давност има за главна функция привеждането в съответствие на правното с фактическото състояние – с бездействието на кредитора фактическото положение е, че дадено право не се упражнява и следователно трябва да му се откаже възможността да си го търси по принудителен ред. Позоваването на изтеклата погасителна давност обаче не води до погасяване на самото субективно право, за разлика от придобивната давност, където позоваването на изтекла придобивна давност води до прекратяване правото на собственост за лицето, което не е упражнявало правото си.

Сроковете в крайна сметка създават дисциплина в гражданския оборот, тъй като стимулират кредиторите да упражняват правото си на вземане и допринасят за установяването на обективната истина.

От друга страна, неприлагането на служебното начало при давността, дава възможност неблагоприятните й последици да зависят от волята на длъжника (той може и да отрече да се възползва от изтеклата придобивна давност).

1.Преклузивен срок – поначало процесуалните срокове са преклузивни, т.е. прекратяват субективното право. В материалното право – напр. при потестативните права (87 ЗЗД) – правото да се развали договора се погасява с петгодишна давност.^dxxviii Или тригодишната погасителна давност да се унищожи договора по 32, ал. 2 ЗЗД.^dxxix За разлика от тези искове, възражението не е свързано с някаква давност, а се измерва с това, дали не е изтекъл срока на иска за реално изпълнение на кредитора.

Прекратителният срок може да бъде установен с нормативен акт или от страните. За разлика от давностния срок, който поначало започва да тече от момента на изискуемостта, прекратителният срок започва да тече от момента на възникване на субективното право. Преклузивният срок тече между всички страни (erga omnes), докато погасителната давност тече само за кредитора. Друга разлика е, че преклузивните срокове не могат да бъдат спирани и прекъсвани, докато погасителната давност, при определени условия – може да бъде спирана или прекъсвана.

След като преклузивният срок прекратява субективното право, длъжникът, изпълнил по един преклузиран срок е изпълнил без основание и следователно може да си търси даденото без основание.

Друга особеност е, че поначало преклузивният срок се прилага служебно, като отказ от прекратителен срок е недопустим.

Преклузивен срок е този по 87, ал. 1 ЗЗД (т.е., ако длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си, поради причина, за която отговаря, то кредиторът може да даде на длъжника подходящ срок за изпълнение, с предупреждение, че, ако и след него не изпълни, ще смята договора за развален),^dxxx срокът за отмяна на дарение по 227, ал. 3 ЗЗД – искът за отмяна на дарение може да се предяви от дарителя в едногодишен срок, от момента, в който са му станали известни основанията за отмяна,^dxxxi двумесечният срок за изкупуването на дяловете на останалите съсобственици от един от съсобствениците по 33 ЗС,^dxxxii шестмесечният срок за вписване на съдебното решение по ЗС и пр.

2.Рекламационен срок – рекламационният срок представлява период от време, установен с изрична правна норма, през който кредиторът е длъжен да предяви правото си пред длъжника за доброволно уреждане на дължимото задължение. Целта на този срок е да не бъде предявяван иск.

Такива рекламационни срокове се предвиждат в случаите, когато по отношение на длъжника масово се предявяват такива искове – напр. когато длъжникът е превозвач и е изгубил багажа.

Старият устав на БДЖ предвиждаше, че рекламационният срок е предпоставка, за да може да се предяви иска. Такива рекламационни срокове могат да се намерят в ЗАвТр и ЗЖПТр.

Действието на рекламационния срок е особено – според 105 ЗЖПТр право да предявяват рекламация срещу превозвача, имат онези, които имат право на иска срещу превозвача.^dxxxiii 110 ЗЖПТр и 77 ЗАвТр казват, че давностните срокове се спират със започване на рекламационното производство^dxxxiv/ предявяването на рекламация спира давността до деня на писменото й отхвърляне или частичното й приемане, като при частично признаване на рекламацията давност продължава да тече за останалата спорна част от рекламацията.^dxxxv Трябва да се има предвид, че тук става въпрос за спиране на изпълнителната давност.

Давността бива искова или изпълнителна в зависимост от това, къде се предявява. Ако веднъж се предяви иск за изпълнение на задължението и ако не бъде уважен искът, давността спира да тече, но не се прекъсва. От момента на уважаване на давността, започва да тече нова – петгодишна давност. Тази нова давност е изпълнителната давност, която се дава, за да може да се упражни принудително изпълнение.

Рекламационният срок се установява от закона, като не може да бъде спрян или прекъснат. За спазването на рекламационния срок съдът следи служебно, като отказ от тях не е допустим. Както всички давности, така и тук правната уредба е императивна.

Възможно е давностният срок да започне да тече и след изтичането на рекламационния срок.

Правоприлагащият орган винаги трябва да тълкува дадена правна норма, дали визира преклузивен или давностен срок. Друго, което трябва да се отбележи е, че преклузивните срокове се отнасят само до придобиването на вещни права и следователно не могат да се погасяват по давност (59 и 67 ЗС).^dxxxvi Напр. actio revandicatio или искът за обявяване на симулация в сделката. Но при вещните искове може да се направи възражение, че в резултат от изтекла придобивна давност владелецът е станал собственик. Предявяването на ревандикационния иск не е обвързано с давност, но насреща може да се направи възражение за придобиване по давност.

Въпр. 59 § 13.Видове давностни срокове – критерии за разграничаване. Конкуренция на давностните срокове
Общата давност е петгодишна (110 ЗЗД).^dxxxvii

По-къси, тригодишни давностни срокове, са предвидени в 111 ЗЗД при следните три хипотези:^dxxxviii

1.Вземанията за възнаграждения за труд, за които не е предвиден друг давностен срок – тук се включват всички правоотношения, които имат за предмет някакъв труд (напр. възнаграждението по един договор за изработка).

392 ТЗ пък предвижда тригодишна погасителна давност за всички вземания по един застрахователен договор от деня на застрахователното събитие (с изключение на вземанията по застраховка “Гражданска отговорност”, където погасителната давност на вземането е 5 години) – тук се имат предвид, както вземанията на кредитора спрямо длъжника, така и обратното – вземанията на длъжника спрямо кредитора.^dxxxix

2.Вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор – това са вземания, които имат санкциониращ характер, като в тригодишен давностен срок се погасяват вземанията по един неизпълнен договор, но не и от един деликт.

Давността за иска за реално изпълнение на задължението обаче е 5 години, а не три (79 ЗЗД).^dxl Тук особеното е, че тогава, когато заедно с иска за реално изпълнение се търсят и вреди, то в този случай давността ще е разделена – 5 години за иска за реално изпълнение, а искът за обезщетение за вреди ще бъде с давност 3 години.

3.Вземанията за наем, лихви и други периодични плащания – тук става въпрос за периодични плащания, т.е. тригодишният давностен срок ще погаси само онова, което е вън от тези три години.

В този смисъл е и 119 ЗЗД – с погасяването на главницата, се погасяват и лихвите, които се дължат по нея, макар за тях давността още да не е изтекла. От тук следва, че, ако длъжникът, от когото се търси главното вземане възрази, че главното вземане е погасено по давност, това влече след себе си и погасяване на лихвите, макар погасителната давност за тях да не е изтекла.

В тази посока е и съдебната практика – според Реш. № 2648 от 1978 г на І г.о. на ВС, макар давността за лихвата да не е изтекла, ако главното вземане е погасено по давност, погасява се и вземането за лихвата. Поставя се въпросът, ако вземането за лихвите е предявено след изтичане на тригодишния срок от изискуемостта на главното вземане, има ли основание кредиторът да иска да му се присъдят лихвите? Тъй като лихви се дължат за всеки изминат ден след изпадането от забава на длъжника и с оглед на това, че искът е предявен след изтичането на повече от три години от изискуемостта на главното вземане, то не всички лихви ще се погасят заедно с главното вземане, а само онези, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска, т.е. не се погасяват заедно с главното вземане и лихвите, които са текли от момента на изискуемостта на вземането до погасяването по давност на главното вземане (б. – М. Ш.).

Тригодишна е давността и за иска, с който се иска унищожаване на сделка по 32 ЗЗД.

При общия режим на продажбата (197 ЗЗД), искът на купувача, на когото е престирана вещ с недостатъци, се погасява по давност с изтичането на 1 година при продажбата на недвижима вещ и шест месеца при продажбата на движима вещ.Давностният срок започва да тече от деня на предаването на вещта.

Тъй като погасителната давност е императивно уредена, в 113 ЗЗД се съдържа забрана за скъсяване или удължаване на давностните срокове. Отказ от неизтекла давност също е недопустим.^dxli Въпреки тази забрана обаче, в специалните случаи на 197 ЗЗД погасителните срокове на исковете могат да бъдат променени със съгласието на страните.

1 година е срокът за унищожаване на сделка, която е сключена в хипотезата на крайна нужда при явно неизгодни условия по 33 ЗЗД.^dxlii Едногодишна е и давността на регресните искове срещу джирантите и т.н.

При конкуренция на давностните срокове принципът е, че специалният давностен срок дерогира, общия давностен срок (lex specialis derogat legi generali).

114 ЗЗД урежда началото на давностния срок. Давността не може да започне да тече преди вземането да е станало изискуемо, т.е. преди кредиторът да е имал право да си търси вземането не може да се приеме, че той бездейства. Така 114, ал. 1 ЗЗД казва, че погасителната давност започва да тече от деня, в който задължението е станало изискуемо.^dxliii

Изискуемостта на вземането се разбира като:

1.Изискуемо е вземането на кредитора, когато той вече го е поискал. Тази теза лежи на хипотезата, когато падежът на дадено вземане е фиксирано от срок. Напр., ако е уговорено, че престацията се дължи на 2 юли, то счита се, че на 2 юли кредиторът е отправил поканата, тъй като предварително фиксирания срок се счита за покана.

2.69, ал. 1 ЗЗД казва, че, когато задължението е без фиксиран срок, то кредиторът може да го изисква веднага^dxliv - т.е. от момента на поемането на задължението, за кредитора възниква възможността да поиска изпълнение от длъжника си (чрез покана с подходящ срок за изпълнение) и едва от този момент задължението става изискуемо. Т.е. падежът на длъжника ще настъпи с изтичането на срока, посочен в поканата.

114, ал. 2 ЗЗД урежда друга хипотеза на начален срок на давността – ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.^dxlv Тук давността, която тече на длъжника срещу кредитора, започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Смисълът на тази разпоредба е кредиторът да се притиска да иска вземането си, а не да бездейства.

Най-често обаче са случаите, когато страните си дават нещо, но не уговарят кога то ще се изиска (69, ал. 1 ЗЗД) – тогава началото на давността започва да тече от датата, когато е било възможно кредиторът да иска.

114, ал. 3 казва, че давността за вземанията от непозволено увреждане започва да тече от деня на откриването на дееца.^dxlvi Тук смисълът давността да започне едва в този момент е, че, ако се допусне давността за вземането на кредитора да започва от момента на извършване на деянието, то, в една хипотеза, когато се окаже по-късно, че не това е деецът, а някакво друго лице, то може да се окаже, че кредиторовата давност за вземанията за вреди, настъпили от деликт, е изтекла.

114, ал. 4 ЗЗД предвижда, че при искове за неустойка за забава, давностният срок за тях започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката.^dxlvii Тук става въпрос за това, че за първите десет дни се дължи по 0,5 % от неиздължената сума, а така събраната сума става изискуема от изтичането на петия ден.

Има хипотези, в които не законът, а общите актове на ВС определят кога започва да тече давността. Така напр., Постановление № 1 на ВС от 1979 г. определя кога започват давностите за вземания при хипотезите на неоснователно обогатяване (55 – 59 ЗЗД):

1.По 55, ал. 1 ЗЗД:

~ който е получил нещо без основание – давността за това вземане на кредитора започва да тече от момента на получаването на престацията от длъжника;

~ при отпаднало основание – давността на вземането на кредитора започва да тече от момента на настъпването на юридическия факт, който довежда до отпадане на основанието (разваляне или унищожаване на договора);

~ при неосъществено основание – давността завземането на кредитора започва да тече от деня, в който е станало ясно, че основанието няма да се осъществи.

По старите автори приемат, че и потестативните права се погасяват по давност, като, ако не е предвидено изрично каква е давността им, те се изсрочват с изтичане на общата петгодишна погасителна давност по 110 ЗЗД. Но 110 ЗЗД има предвид вземанията – потестативните права са облигационни права, а се погасяват не облигационни права, а притезателни права (вземанията).

Проф. Апостолов казва, че в състава на притезанието на кредитора се включват не само притезателните, но и всички други потестативни права. Но не може едно право да дава едновременно и правото да се изисква, и правото да се погасява това право.

Доц. Русчев счита, че потестативните права не се погасяват по давност, ако това не е изрично казано в закона (както е в 32 и 87 ЗЗД). Тези случаи на погасяване на потестативните права са изключения – при развалянето на договора по 87 ЗЗД погасителната давност започва да тече от момента, в който субективното право може да се упражни, а при унищожаването на сделката (32 ЗЗД) началният момент на погасителната давност е различна, тъй като различни са и основанията за унищожаване на сделката: правото да се иска унищожаването на една сделка се погасява с тригодишна давност, като началото на давността е от деня, в който лицето е навършило пълнолетие, вдигнато е запрещението, грешката или измамата са били открити или заплашването е престанало, а в останалите случаи – от деня на сключване на сделката.^dxlviii

Друг начален момент за упражняването на права, които са дадени на кредитора е хипотезата, когато на кредитора са престирани вещи с недостатъци (197, ал. 3 ЗЗД) – началото на давността е от деня на предаването на вещта с недостатъци.

При новацията обаче е обратно – при новирането давността прекъсва и започва да тече нова погасителна давност.

При частното правоприемство, каквото е цесията, теклата до момента давност продължава да тече и срещу праводателя, и срещу правоприемника, т.е. ако при праводателя са изтекли три години от давността, а при правоприемника – две години, общата погасителна давност е изтекла и за длъжника възниква правото да откаже изпълнение на задължението си.

Въпр. 61 § 15. Спиране и прекъсване на давностните срокове – основания и действие. Прилагане на погасителната давност
Нормално е например, с изтичането на пет години, от момента, в който е започнала да тече, общата погасителна давност да изтече, т.е. и вземането на кредитора да се погаси. Това обаче ще стане, ако не са настъпили някакви обстоятелства, които да са спрели или да са прекратили давността.

І.Спиране на давността

Спирането на давността предполага едно възникването на определено събитие, до началото на което давността е текла и след преустановяването на което, давността продължава да тече. Т.е. това е обстоятелство, визирано в закона, което спира действието на давността, след изчезването на което давността продължава да тече.

Основанията за спиране на погасителната давност са уредени в 115 ЗЗД:^dl

1.Давността не тече между родители и деца, до изтичането на родителските права.

2.Давност не тече между намиращи се под настойничество/попечителство лица и техните настойници/попечители, докато трае настойничеството/попечителството.

3.Давност не тече между съпрузи (докато трае брака).

4.Давност не тече за вземанията на юридическите лица срещу техните управители (напр. за деликт), докато последните са на служба.

5.Давност не тече за вземания на лица, чието имущество по закон или по решение на съда се намира под управление, срещу управителя, докато трае управлението­ – напр. вземанията на лица, за чието имущество е назначен временен управител.

6.Давност не тече за вземанията на ненавършили пълнолетие и поставените под запрещение лица, за времето, през което нямат назначен законен представител или попечител – през това време и до изтичането на шест месеца след това давността спира.

7. Давността не тече, докато трае съдебният процес относно вземането – т.е. това означава, че от момента, от който е подаден иска, до момента на решението на съда давността се спира.

8. В 115, ал. 2 е казано, че, ако давностният срок изтича по времето, когато кредиторът или длъжника са военно мобилизирани, до изтичането на мобилизацията + още шест месеца давността за съответното вземане спира да тече.
ІІ.Прекъсване на давността

Прекъсването на давността представлява едно по-радикално действащо върху погасителната давност обстоятелство.

Тук, според 117, ЗЗД, правното значение на погасителния срок се заличава и започва да тече нова давност, а, ако прекратяването е установено със съдебно решение, започва да тече нова петгодишна давност.^dli

Прекратяването има предвид такива юридически факти, действия, които показват, че кредиторът е предприел активни действия за събирането на вземанията си.

Основанията за прекратяването на погасителната давност са уредени в 116 ЗЗД^dlii и са следните:

1.Давността се прекъсва с признаването на вземането от длъжника – когато длъжникът признае вземането на кредитора, това означава, че той прави отказ от възможността, която му се дава в резултат на изтекла погасителна давност, да откаже изпълнението на задължението си.

Признаването на вземането на кредитора става изрично (когато длъжникът директно изпълни задължението си или като признае дълга си, но иска отсрочка, разсрочване, опрощаване на задължението си и т.н.) или чрез конклудентни действия (напр. като длъжникът си плати лихвите).

2.Давността се прекъсва с предявяването на иск/възражение от страна на кредитора срещу длъжника – става въпрос за иск на кредитора срещу длъжника, който трябва да има за предмет вземането, което ще се погаси. Този иск може да е всякакъв (първоначален или последващ). Прекъсването на давността важи само тогава, когато искът на кредитора е уважен от съда. В противен случай (ако искът бъде отхвърлен) ще има само спиране на давността.

3.Давността се прекратява и с предприемане на действия за принудително изпълнение – в този случай се прекратява изпълнителната давност (напр. при вадене на изпълнителен лист).
ІІІ.Прилагане на погасителната давност
Съгласно 120 ЗЗД погасителната давност не настъпва служебно, от което следва, че само по искане на длъжника съдът може да постанови погасяване на вземането на кредитора.

Чл. 26. (2) Със заповед министърът делегира правомощия на своите заместници и определя техните функции.

Институт – съвкупност от правни норми, уреждащи определен кръг отношения.

Следователно под предмет на регулиране първото становище схваща, че това е човешкото поведение и обществените отношения, които възникват от него, а от друга страна се говори за предмет на уреждане, включващ субективните права и задължения. Според второто становище предмет на уреждане са правоотношенията.

Така е според доц. Иван Русчев. На противоположната позиция застава проф. Мария Павлова.

Процесуалните норми имат служебен характер – съдържат норми относно норми.

Чл. 45. Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.

Чл. 85. Когато длъжникът е в забава, той дължи обезщетение дори ако изпълнението стане невъзможно поради причина, за която преди това не би отговарял, освен ако докаже, че кредиторът би претърпял вредите и при своевременно изпълнение.

Чл. 77. При изпълнението длъжникът може да поиска от кредитора разписка.

Ако за вземането е бил издаден особен документ от длъжника, той може да поиска връщането му.

Ако документът се отнася и до други права на кредитора или ако длъжникът е изпълнил задължението си само отчасти , кредиторът е длъжен да отбележи върху документа полученото изпълнение и да даде разписка на длъжника.

Ако документът е изгубен, в издадената разписка кредиторът е длъжен да отбележи и това обстоятелство.

Чл. 99. Кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.

Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.

Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне.

Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.

Чл. 205. При продажба на движими вещи на изплащане продавачът може да запази собствеността на продадената вещ, докато получи последната вноска, но в такъв случай рискът преминава върху купувача от предаването.

Това условие може да се противопостави на кредиторите на купувача, ако е уговорено писмено и документът има достоверна дата.

(2) Ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска.

(3) Ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото.

(4)(Нова - ДВ, бр. 64 от 1999 г.) При прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат с действителната правна и фактическа сложност на делото съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер, съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

(5)(Предишна ал. 4 - ДВ, бр. 64 от 1999 г.) Когато делото е решено в полза на държавно учреждение, осъденото лице е длъжно да му заплати всички задължителни за отделните граждани такси и разноски. В полза на държавните учреждения и предприятия, кооперации и други обществени организации се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защищавани от юрисконсулт.

Чл. 65. (1) (Изм. - Изв., бр. 90 от 1961 г. и ДВ, бр. 28 от 1983 г., изм. - ДВ, бр. 124 от 1997 г., доп. - ДВ, бр. 64 от 1999 г.) Страната, която причини отлагане на делото или отменяне на решението чрез предявяване на искания, посочване на факти или доказателства, които е могла да заяви или посочи своевременно, понася независимо от изхода на делото разноските за новото заседание, съответно по обжалване на решението и по събиране на новите или повторното събиране на събраните вече доказателства, разноските на другата страна и на нейния представител за явяване по делото, а също така заплаща допълнителна държавна такса в размер на 1/3 от първоначално платената, но не по-малко от 20 лв.

(2) Ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца.

Чл. 66. При спогодба разноските остават върху страните, както са ги направили, ако не е уговорено друго.

Чл. 67. Третото лице-помагач нито дължи, нито му се присъждат разноски

Чл. 68. Когато в делото участвува като страна прокурорът, следуемите се разноски се присъждат на държавата или се заплащат от нея

Чл. 69. Разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите:

а) когато делото се прекрати съгласно чл. 330 и

б) когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда.
Чл. 46. (1) Разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт, на основните начала на правото на Народна република България и на правилата на социалистическия морал.
Чл. 46. (2) Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта и на правилата на социалистическия морал. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Народна република България и правилата на социалистическия морал.

Чл. 57. (2) Не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други.

Чл. 19. (1) Икономиката на Република България се основава на свободната стопанска инициатива.

Договорите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона.

Чл. 44. Правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения.
Чл. 9. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.
Чл. 26. (Ал. 1, изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства.

Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от законна форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното.

(Ал. 3, отм. - ДВ, бр. 30 от 1990 г.).

(Ал. 4, изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.

Чл. 94. Недействителни са уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или за груба небрежност.

Чл. 226. Обещанието за дарение не произвежда действие.

Дарението, доколкото се отнася до бъдещо имущество, е нищожно.

(Ал. 3, изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Нищожно е и дарението, когато то или мотивът, единствено поради който то е направено, са противни на закона или на добрите нрави, а така също и когато условията или тежестта са невъзможни.

Лицата се ползуват от правата си, за да задоволяват своите интереси. Те не могат да упражняват тези права в противоречие с интересите на обществото.

Не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг.

Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползувал, с изключение на плодовете.

Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити.

Трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора, дължат обезщетение.

Чл. 82. Обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди.

Чл. 25. Действието на договора или прекратяването му може да бъде поставено в зависимост от едно бъдещо несигурно събитие. Смята се, че условието се е сбъднало, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила да настъпи то.

Сбъдването на условието има обратно действие.
Чл. 12. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действуват добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение.

Чл. 63. (Ал. 1, изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Всяка от страните по договора трябва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона и да не пречи на другата страна да изпълнява и тя своите задължения по същия начин.

Задължението трябва да бъде изпълнено с грижата на добър стопанин освен в случаите, в които законът изисква друга грижа.
Чл. 20а. (Нов - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили.

Договорите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона.

Чл. 6. Министерският съвет издава постановления:

1) когато приема правилници, наредби или инструкции;

2) когато урежда съобразно законите и указите неуредени от тях обществени отношения в областта на неговата изпълнителна и разпоредителна дейност.

Чл. 6. (1) (Доп. - ДВ, бр. 21 от 1998 г.) Министерският съвет утвърждава национални счетоводни стандарти и национален сметкоплан, съобразени с международните счетоводни стандарти и настоящия закон, които са задължителни за предприятията.

Чл. 494. (2) Курсът на чуждестранната валута се определя според търговските обичаи в мястото на плащането. Издателят обаче може да определи в менителницата курса, по който сумата трябва да се изчисли.

Чл. 299. (Нов - ДВ, бр. 83 от 1996 г.) (1) Когато страните са предвидили трето лице да определи отделни уговорки, те стават задължителни за страните само ако третото лице ги е определило в съответствие с целта на договора, с останалото му съдържание и с търговския обичай.

(2) Ако третото лице не извърши определянето или го извърши в несъответствие с ал. 1, всяка от страните може да поиска определянето да се извърши от съда.

Чл. 300. (Нов - ДВ, бр. 83 от 1996 г.) Когато страните уговорят при настъпване на определени обстоятелства да допълнят договора и при тяхното настъпване не могат да постигнат съгласие, всяка от тях може да поиска от съда той да направи това. При постановяване на решението съдът се съобразява с целта на договора, с останалото му съдържание и с търговския обичай.
154. Ако договорът или разпоредби и обичаи, действуващи в пристанището, не предвиждат друго, разноските по снемането на товара от кораба върху кея или мястото по протежение на борда са за сметка на превозвача, а всички други разходи за вдигане на товара и за предаването му на получателя или на съхранение са за сметка на получателя.
Чл. 20. При тълкуване на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
Чл. 227. Дарението може да бъде отменено, когато дареният:

а) умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или е съучастник в такова престъпление, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта;

б) набеди дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години, освен ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена, и

в) отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае.

Тия разпоредби не се отнасят до обичайните и възнаградителните дарове.

Искът може да се предяви в едногодишен срок откакто на дарителя са станали известни основанията за отменяване на дарението. До изтичането на този срок искът може да бъде предявен и от наследниците на дарителя, ако той е починал преди това.

Предварителният отказ от този иск е нищожен.

Отменението на дарението не засяга правата, които трети лица са придобили върху подарените имоти преди отбелязването на исковата молба, но дареният дължи на дарителя обезщетение за онова, с което се е обогатил.

1. осъществява общо организационно ръководство за усъвършенстване на дейността им;

2. (изм. - ДВ, бр. 104 от 1996 г.) извършва периодично ревизии на тяхната работа, включително на съдия-изпълнителите и на съдиите по вписванията;

3. анализира и обобщава своята и на районните съдилища съдебна практика;

4. организира повишаването на квалификацията на съдиите.
Чл. 41. При противоречива съдебна практика между Върховния касационен съд и Върховния административен съд могат да бъдат издавани тълкувателни постановления, приети на съвместни заседания на пленумите им.
Чл. 12. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действуват добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение.

Чл. 63. (Ал. 1, изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Всяка от страните по договора трябва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона и да не пречи на другата страна да изпълнява и тя своите задължения по същия начин.

Задължението трябва да бъде изпълнено с грижата на добър стопанин освен в случаите, в които законът изисква друга грижа.
Чл. 46. (1) Разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт, на основните начала на правото на Народна република България и на правилата на социалистическия морал.

(2) Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта и на правилата на социалистическия морал. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Народна република България и правилата на социалистическия морал.

(3) Наказателна, административна или дисциплинарна отговорност не може да се обосновава съобразно предходната алинея.
Чл. 52. Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.

Чл. 130. Когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключението на вещо лице.

Чл. 11. (1) Отменяване на закон и неговото заменяване с нов, който се отнася до същата материя, се допуска само ако промените са многобройни и важни.

(2) Когато е дадена обща уредба на определена материя, особен закон може да предвиди отклонения от нея само ако това се налага от естеството на обществените отношения, уредени от него.

(3) Нормативните актове се отменят, изменят или допълват с изрична разпоредба на новия, изменящия или допълващия акт.

Чл. 12. Актът по прилагане на закон може да урежда само материята, за която е предвидено той да бъде издаден.