Guns, germs, and steel

134 продължава и сега, което не е изненадващо, тъй като има буквално хиляди дребни бозайници, които биха кандидатствали за такава роля, носа представлявали особеност за традиционните общества, за да си направят труда поне да ги опитомят. Затова пък одомашнява- нето на едри бозайници е приключило на практика още преди 4500 години. Оттогава насам всеки от тези общо 148 кандидати е бил подлаган на безбройни тестове, нов крайна сметка само неколцина от тях саги преминали успешно, а всички останали са останали извън класацията. Има още една, четвърта група доказателства затова, че някои бозайници са по-„подхо- дящи“ в сравнение с другите и това са многократните случаи на самостоятелно одомашня- ване на един и същ вид. Генетичните данни, базирани на онзи генетичен материал, известен като митохондриална ДНК, наскоро потвърдиха едно отколешно предположение научените, а именно че гърбатото говедо от Индия (зебу) и неговият построен европейски събрат са произлезли от две различни популации на диви предци, които са се различавали помежду си още преди стотици хилядолетия. Тоест древните жители на Индийския полуостров са одомашнили местния подвид на дивите зубри, тези от Югозападна Азия са го направили с тамошния подвида северноафриканците по всяка вероятност са се справили напълно самостоятелно със съответните северноафрикански зубри. По същия начини вълците са били одомашнени по самостоятелни пътища, за да се превърнат в кучета, както е станало в двете Америки и най-вероятно в няколко съвършено различни части на Евразия, включително Китай и Югозападна Азия. Съвременната свиня се явява резултат от няколко такива процеса на доместикация, протекли самостоятелно в Китай и Западна Евразия, а може би и в още някои ареали. Тези примери отново потвърждават факта, че шепата подходящи бозайници са привличали вниманието на най-различни човешки общества. Последната група доказателства – това са неуспехите от по-ново време да бъде одомаш- нен оставащият огромен брой кандидати сред дивите бозайници, което пък подсказва, че и неуспехите в миналото едва лиса били случайни. Теса се дължали на някои недостатъци (или по-скоро недоимъци) на самите животни, но не и на древните хора. Днешните европейци са наследници на една от най-старите доместикационни традиции в света, започнала в Югозападна Азия още преди десет хилядолетия. След XV в. същите са се разпрострели по цялото земно кълбо и са попадали на най-различни диви бозайници, които не се срещат в Европа. Европейските заселници – например тезис питомни кенгурата и опо- суми, които съм срещал в Нова Гвинея – са опитомявали или гледали като домашни любимци многоместни видове, но абсолютно същото са правели и туземните народи. Европейските скотовъдци и земеделци, емигрирали в други континенти, са полагали също така и сериозни усилия да култивират някои местни растения. През XIX и XX в. поне шест едри бозайника – най-голямата африканска антилопа, благородният елен, лосът, мускусният бик, зебрата и бизонът – са били обектна особено добре организирани опити за одомашняване, проведени от някои представители на модерната наука, най-вече животновъди и генетици. Например най-голямата африканска антилопа
(еланд) е била подлагана на селекция, за да дава повече месо и мляко в украинския зоопарк
„Аскания-Нова“, както и в Англия, Кения, Зимбабве и Южна Африка. Към научноизследователския институт „Роует“ в Абърдийн, Шотландия е създадена експериментална

135 ферма за развъждане на благородни елени (или red deers според английската терминология, в Щатите ги наричат elks). Подобна ферма, но за лосове, функционира в Печоро-
Иличския национален парк в Коми. Всички тези начинания от модерната епоха обаче могат да се похвалят със скромни успехи. Бизонското месо може ида се появява спорадично в някои щатски супермаркети, а лосовете вече да се яздят, доят и дори да теглят шейни поне в Швеция и Русия, но никой от тези опити не сее увенчал с резултат, който би имал достатъчно голяма икономическа стойност, за да привлече и вниманието на средностатистическия скотовъдец. В този смисъл особено озадачаващ е провалът на днешните опити да бъде одомашнена антилопата еланд в родната ѝ Африка, където нейната резистентност към типично африканските заболявания и отколешната ѝ адаптираност към местния климат биха ѝ дали огромно предимство пред импортните евразийски говеда. Итака, нито туземните скотовъдци с хилядолетен опит, нито съвременните генетици са успели да намерят що-годе полезно приложение на някои други едри бозайници освен Древните четиринайсет“, одомашнени поне преди 4500 години. Затова пък днешните учени спокойно могат да реализират (стига да желаят) онази част от дефиницията на „одо- машняване“, която включва контрола върху разплода и осигуряването на подходяща храна. Например в това отношение последните калифорнийски кондори, оцелели в зоопарковете на Сан Диего и Лос Анджелис, са подложени на много по-стриктни и „драконски“ мерки, отколкото което ида било домашно животно. Всяка птица е генетично идентифицирана и специална компютърна програма определя коя мъжка с коя женска да се чифтоса, за да бъдат постигнати и някои чисто човешки цели (в случая – максимално генетично разнообразие, което би гарантирало и опазването на този застрашен вид. В зоопарковете се провеждат аналогични програми и с много други застрашени видове, включително горилите и носорозите. Но дори и свръхстриктната селекция на калифорнийските кондори не дава индикации, че ще бъде постигнат някакъв икономически изгоден продукт, както и аналогичните усилия спрямо носорозите, независимо че последните предлагат потри тона живо тегло. Както сами ще се уверим по-долу, в лицето на носорозите (а и повечето едри диви бозайници) доместикацията се сблъсква с непреодолими препятствия. Итака, от общо те вида едри сухоземни тревопасни бозайници, които са били кандидати за одомашняване, само 14 са преминали успешно изпитанията. Защо останалите
134 са се провалили Какво е искал да каже Франсис Галтън с това, чеса обречени на вечна дивота Отговорът може да бъде извлечен от принципа на Ана Каренина. За да бъде одомашнен, кандидатстващият див вид трябва да притежава определени качества. Липсата на някое от тях може да се окаже фатална за доместикацията – по същия начин, както и за щастливия брак. Ако влезем в ролята на брачни консултанти (не само на зебрите, но и на човешките двойки, както и на всички останали, при които несъвместимостта на характерите е очевидна, това ще ни позволи да различим най-малко шест причини за неуспешната домес- тикация.
1. Диетата. Всеки път, когато едно животно изяде растение или друго животно, конверсията на погълнатата биомаса в тази на консуматора е с много скромна ефикасност – някъде към 10%. Казано по-простичко, щети са нужни поне пет тона зърно, за да отгледаш

136 една 500-килограмова крава. А ако предпочиташ това да е някой 500-килограмов хищник, щети трябват поне пет тона месо на тревопасни бозайници, което предполага и поне петдесет тона зърно. Но и сред самите тревопасни, включително всеядните, се срещат много видове, например коалите, които са толкова капризни в хранителните си предпочитания, че доста трудно биха се сдобили с каквито ида било препоръки, за да бъдат развъждани във ферми. Поради тази въпиеща неефективност нито един хищен бозайник не е бил одомашнен заради месото си. (Не че то по принцип е жилаво или безвкусно ние открай време се храним с разни хищни риби, а аз лично мога дави препоръчам като деликатес лъвския бур- гер.) Своего рода изключение е кучето, което първоначално е било одомашнено, за да ни служи като стражи ловен спътник, нос течение навремето хората са започнали да развъждат някои специални породи заради месото им – например ацтеките в Мексико, полинезийците и древните китайци. Но това „кучеядство“ е било по-скоро резервен вариант за онези древни общества, които са страдали от недостиг на месни продукти – ацтеките не са имали други домашни животни, а полинезийците и древните китайци са разполагали само със свине и кучета. Обществата, извадили по-голям късмет с домашните животни, едва ли биха си направили труда да опитат кучешко, освен като някакъв екзотичен деликатес, както постъпват днес туристите в Югоизточна Азия. А и кучетата не са стриктни месоядци, а по-скоро всеядни. (Ако сте били достатъчно наивни да повярвате, че вашето любимо четириного яде само месо, по-добре прочетете списъка с хранителните съставки, отпечатан върху кутията с кучешка храна) Таи въпросните кучета, които ацтеките и полинезийците са отглеждали, за да ги включват при нужда в менюто си, са били специално угоявани със зеленчуци и огризки от трапезата на стопаните им.
2. Темпото на растеж. Домашното животно трябва ида расте бързо, иначе не си струва да бъде отглеждано. Това изискване автоматично елиминира горилите и слоновете, макари да са пословично непретенциозни към храната (при това саи стриктни вегетарианци) ида предлагат много месо. Така де, кой фермер би чакал цели петнайсет години, за да достигнат неговите питомци оптималните си размери За съвременните азиатци, нуждаещи се от товарни животни, е икономически по-изгодно да не развъждат слоновете, а просто да ги улавят в горите и после да ги опитомяват.
3. Проблемите с размножаването науловените животни. Както е известно, огромното мнозинство хора не обичат да правят секс, когато ги наблюдават. Същото важи и за някои потенциално полезни животински видове. Това обяснява и неуспеха да бъдат одомашнени гепардите, които са най-бързите сухоземни животни, независимо от силната мотивация на хората, опитващи се да го сторят от няколко хилядолетия насам. Вече споменах, че опитомените гепарди са били високо ценени от древните египтяни и асирийци (както и от индусите от по-ново време, тъй като в определени отношения безкрайно превъзхождат ловните кучета. Един от великите монголи
17
на Индия е държал в кучкарниците си и глутница от хиляда гепарда. Но въпреки огромните инвестиции, които само тези приказно богати владетели са можели да си позволят, всичките им гепарди са били Династия на потомци на Чингисхан, управлявали Индия от 1526 дог Б.пр.

137 уловени и опитомени. Опитите да бъдат одомашнени гепардите са се провалили до един – едва през те години на XX в. биолозите успяха да се поздравят с това, че една двойка гепарди са си родили малки гепардчета в зоопарка. В дивата природа обикновено няколко братя гепарди преследват женската в продължение на дни и това доста агресивно ухажване свързано и с преодоляването на значителни разстояния) явно е задължително условие, за да овулира женската или поне да се настрои на сексуална вълна. Ето защо гепардите най- често отказват да изпълнят този ритуал в клетка. Подобен проблем е осуетили плановете да бъде одомашнена викунята, една дивака- мила от Андите, чиято вълна се смята за най-фината и най-леката от тази на всички лами. Древните инки са се сдобивали с нея, като са вкарвали викуните в специални ограждения корали, остригвали саги и после саги пускали по живо, по здраво. Съвременните търгаши, мераклии за викунска вълна, са изправени пред следния избор – или да полагат същите усилия като инките, или просто да отстрелват дивите викуни. Въпреки силната мотивация, свързана спари и социален престиж, всички опити на вълнопроизводителите да развъждат викуни в плен са се провалили, като причините включват и сложния и доста продължителен ритуал, който тези преживни изпълняват преди самото чифтосване – но никога в плен. Между другото, мъжките викуни са абсолютно нетърпими към представителите на собствения си поли име необходима обширна територия, на която могат да намират паша през цялата година, плюс още една паралелна, на която биха могли да спят необезпокоявани (също през цялата година.
4. Гадните навици. В интересна истината, почти всички бозайници, стига да са достатъчно едри, са способни да убият човек. Хора са били убивани от своите свине, коне, камили или рогат добитък. Само че някои по-едри животни имат и още по-гадни навици, което ги прави и доста по-опасни от останалите (и за съжаление, тази им чертае непоправима. Именно склонността към човекоубийство е дисквалифицирала много иначе идеални кандидати за одомашняване. Красноречив пример в това отношение са мечките гризли. Мечото месо е един доста скъп деликатеса гризлитата стигат до 850 кг, изявяват се предимно като вегетарианци макари да са изкусни ловци зеленчуковата диета, която гризкат, е доста широка, което пък ги кара най-редовно да се ровят из боклуците на хората (ида създават сума ти проблеми в националните паркове Йелоустоун и Гласиър), а и растат сравнително бързо. Ако се държаха прилично в плен, тези мечоци щяха да се превърнат в основен фактор в бизнеса с дивечово месо. Айните в Япония са направили един експеримент в тази насока, като са започнали рутинно да отглеждат малки (сиви) мечета като част от един свой ритуал. Кой знае защо обаче тези айни смятат за по-благоразумно да убиват и изяждат мечетата, щом станат на годинка. Да държиш сива мечка в дома си за по-дълго време би било равносилно на самоубийство аз поне не съм чувал някой зрял мечок да е бил опитомени, по-важното, да сее държал хрисимо. Един друг иначе много подходящ кандидат сам сее дисквалифицирал по също толкова очебийни причини и това е дивият африкански бивол. Расте бързо, за да стигне и до тон, и живее на стада със стриктно изградена йерархия – една особеност, на която ще се спрем по-долу. Но същият този бивол се смята за най-опасния и най-непредсказуем едър бозайник в Африка. Всеки, който е проявил неблагоразумието да го опитомява, или е загивал,

138 или е бил принуден да убие добичето, преди да е станало прекалено голямо и вироглаво. По същия начини хипопотамите – иначе доста привлекателни с четирите си тона жива маса – може би щяха да преживят в оборите по целия свят, ако не бяха толкова опасни. Между другото, те ежегодно убиват повече хора от всички други африкански бозайници, дори и от лъвовете Предполагам, че малцина биха се изненадали от дисквалификацията на тези кандидати, станали пословични с избухливостта си. Но има и кандидати, рисковете с които не са толкова известни. Например осемте вида диви еднокопитни (конете и разни техни родственици) доста се различават по нрав, въпреки чеса толкова близки в генетично отношение, че най-редовно се кръстосват помежду си и създават здраво (макари обикновено стерилно) потомство. Два от тях, конят и северноафриканският осел (предтеча на магарето) са били успешно одомашнени. Близък роднина на северноафриканския осел е азиатският му събрат, известени като онагър. Тъй като родината му включва и Плодородния полумесец – люлката на човешката цивилизация и одомашняването на животни – древните му обитатели би трябвало често да са си имали работа с онагри. От шумерските клинописи и изображения знаем, чете най-редовно са влизали в ролята наловен дивеч, но също така са били улавяни и кръстосвани с магарета и коне. Най-вероятно някои от по-странните същества на тези изображения, яздени от хора или теглещи каруци, са именно онагри. Само че всички автори, които са писали за тях – от римляните до днешните зоолози – изтъкват необуздания им нрав, както и отвратителния им навик да хапят хора. Така че няма защо да се чудим, че онагрите, колкото ида са близки в някои отношения до магаретата, никога не са били одомашнени. Още по-фрапиращ е случаят с четирите подвида африкански зебри. Опитите за домес- тикация са се ограничили със запрягането им в каруци – през XIX в. са били изпробвани като впрегатни животни, дори ексцентричният лорд Уолтър Ротшилд сее разхождал по лондонските улици в каляска с впряг от зебри. Уви, зебрите стават непоносимо нагли, когато поостареят. (Не че това не важи и за много породисти коне, но при зебрите и онагрите е общо правило) Зебрите имат още един особено неприятен навик – захапят ли някого, не пускат. Броят на служителите в американските зоопаркове, които всяка година си патят от зебри, е много по-голям от този на пострадалите от тигри Да не говорим, че на практика е невъзможно да ги уловиш с ласо – тук са се дънили дори каубои, шампиони на родео – тези четириноги не изпускат от поглед летящия към тях клуп и винаги се изхлузват в последния миг. Тъй като шансът да обяздиш зебра е изключително рядък (ако не и нищожен, ентусиазмът на южноафриканските кандидат-доместикатори бързо сее изпарил. Непредсказуемото агресивно поведение отстрана на едрия и потенциално опасен бозайник обяснява донякъде и това – защо първоначално обнадеждаващите опити за одомашняване на благородни елени, лосове и антилопи също не се увенчаха с кой знае какви успехи.
5. Податливостта на паника. Едрите тревопасни бозайници реагират на опасността от хищници (включително и хора) по различни начини. Някои видове са нервозни, бързи и програмирани моментално да офейкват, щом усетят заплаха. Други са по-мудни и не толкова импулсивни, затова търсят закрила в стадото, готови са да бранят териториите си и

139 бягат само в краен случай. Повечето елени и антилопи (като изключим северния елен) са от първия тип, докато овцете и козите спадат към втория. Естествено, нервните животни саи по-трудни за отглеждане в плен. В клетка телесно се паникьосват, при което или умират от шока, или се пребиват до смърт, блъскайки се в решетките при опитите си да избягат. Това важи например загазелите, които в продължение на хилядолетия са били предпочитан дивеч за хората в Плодородния полумесец. Едва ли там е имало друг бозайник, който да е предлагал повече възможности за одомашняване. Само че това никога не сее случило. Ями кажете как ще изведете на паша стадо от такива твари, които хвърлят яростни къчове, блъскат се като мухи в стените, правят скокове по седем-осем метра и могат да развият скорост от петдесет мили в час
6. Социалната структура. Почти всички одомашнени едри бозайници попадат в числото на тези, чиито диви предци са споделяли три общи социални характеристики – живеят на стада, в които поддържат стриктна йерархия и цялото стадо търси паша на една и съща територия, а не на взаимно изключващи се парцели. Например табунът диви коне се състои от един жребец, до половин дузина кобили плюс техните малки. Кобила А доминира над посестримите си Б, В, Ги Д, кобила Бе подчинена на А, но доминира над В, Ги Д, на свой ред В е подчинена на А и Б, но доминира над Ги Д, и така нататък. Когато стадото се мести, членовете му се движат в следния ред най-отзад е жребецът, а най-отпред – най- високопоставената кобила, следвана от жребчетата си (подредени според възрастта си, като първо е най-малкото), в средата са останалите кобили, също спазващи йерархичния ред, всяка от които е следвана от своите малки. По този начин в стадото могат да съжителстват много възрастни, без да им се налага постоянно да се бият помежду си – стига, разбира се, да си знаят мястото в йерархията. Въпросната структура е идеална с оглед на одомашняването, защото хората на свой ред също са се адаптирали към тази йерархия и са намерили най-подходящото си място в нея. Ето защо одомашнените коне следват човека-водач по същия начин, както при нормални обстоятелства биха следвали най-високопоставената кобила. Стадата овце, кози и крави, както и глутниците на кучешките прародители (вълците) спазват подобна йерархия. Докато растат в подобно стриктно структурирано стадо, малките запечатват в паметта си животните, които най-често виждат около себе си. В дивата природа това са представителите на собствения им видно родените в плен виждат около себе си и хора и също ги запечатват в паметта си. Такива обществени животни лесно се поддават на отглеждане на стада. Стига да са толерантни едно към друго, телесно могат да се размножат. И тъй като инстинктивно следват изявения лидери бързо запечатват в паметта си и човека като такъв, могат да бъдат отвеждани на паша от пастир (или овчарско куче. Стадните животни се чувстват добре, когато са сред много себеподобни, защото са свикнали да живеят нагъсто и в дивата природа. Затова пък повечето животни, свикнали да живеят сами на териториите си, не могат да бъдат отглеждани на стада. Те не са толерантни едни към други, не запечатват в паметта си хората (като неизменни лидери) и не се подчиняват инстинктивно. Случайно да сте виждали котки да следват в индийска нишка някой човек (който ида е той А представяте лиси стадо котки да следва безропотно своя „коткар“? Всеки, който си е имал вземане-даване

140 с котки знае отлично, четене се подчиняват на човека по същия инстинктивен начин, по който го правят кучетата. Котките и поровете са единствените териториални бозайници, които са били одомашнени, защото и нашият мотив да постъпим така не е бил да ги развъждаме на стада, чеда се храним с тях, а просто да си ги държим вкъщи като самотни ловци или домашни любимци. Тази може ида е основната причина да не бъдат одомашнени повечето саможивци в дивата природа, но далеч не обяснява защо това не сее случило и с повечето стадни животни. А те не се поддават на доместикация по някоя от следните причини. Първо, повечето стадни животни не са склонни да обитават една и съща обща територия, а предпочитат да живеят на свои, в които не допускат други стада от същия вид. И не е препоръчително да събереш две стада наедно място, както не е препоръчително ида събереш два самеца от един и същ саможив вид. Второ, много видове, живеещи на стада през по-голямата част от годината, се разпределят по територии през размножителния период, когато започват да се бият и хич не са толерантни едни към други. Горното важи за повечето видове елени (отново с изключение на северния) и е основният фактор, поради който одомашняването на иначе много социалните антилопи, с които Африка отколе е прочута, така и не сее състояло. Първата ни асоциация за африкански антилопи може ида е огромно множество, изпълващо саваната до хоризонта, но истината е, че техните самци си заплюват строго определени територии и яростно ги защитават, когато започне размножителният период. Ето защо няма как да държиш антилопи в тесни и затворени пространства, както би постъпил с овце, кози или крави. Една сходна териториална нагласа, съчетана с избухлив нрав, е дисквалифицирала и носорозите при опитите да бъдат вкарани в обори. И накрая, повечето стадни животни, най-вече елените и антилопите, нямат стриктно изградена йерархия и не са инстинктивно подготвени да запечатват в паметта си изявените лидери (което се отнася и за хората, които биха отделяли време за тях. Вследствие на това, макари много елени и антилопи да са били опитомявани (само си спомнете всички реално случили се в живота истории за Бамбита), все още никой не е успял да зърне стадо кошути, поведени на паша като овце. Същият проблем е осуетил одомашняването на северноамериканската голяморога овца, която споделя същите гени със средноазиатския муфлон, прародителя на нашата домашна овца. Иначе дивият бигхорн си е много подходящ за нас и в редица отношения се доближава до муфлона, освен в най-важното – липсва им неговото стереотипно поведение, при което някои индивиди се подчиняват безпрекословно на други, стига веднъж да са признали техните властови позиции. Нека сега се върнем на проблема, който набелязах в началото на тази глава. Една от най- озадачаващите (поне на пръв поглед) особености на ранната доместикация е привидната произволност, с която някои видове са били одомашнени за разлика от много техни близки родственици. Оказва сече с изключение на малцината избрани всичките са били елиминирани по силата наедно съвсем просто правило – същото, което нарекохме принципна Ана Каренина“. Хората и повечето животински видове сключват нещо като нещастен брак по една или друга причина диетата на въпросното животно, темпото му на растеж, навиците за чифтосване, нравът, податливостта на паника и някои особености на социалната му организация. Затова и много малък процент диви бозайници могат да се похвалят,

141 чеса сключили щастлив брак с хората, тъй като характерите им са се оказали съвместими по всички тези показатели. Случило сее така, че евразийците са наследили много повече одомашнени едри тревопасни бозайници в сравнение с хората на другите континенти. Този резултат, дарил за момента с несъмнени предимства евразийските общества, се дължина триосновни факта, свързани с географското разположение, историята и биологията на самите бозайници. Първо, Евразия – с цялата ѝ огромна площи разнообразна екология – е стартирала и с най- голям брой кандидати за доместикация. Второ, не Евразия или Африка, а тъкмо Австралия и двете Америки са изгубили най-много такива кандидати по времена серийното им изтребление в края на Плейстоцена – вероятно защото бозайниците на тези три континента са имали нещастието да се сблъскат за първи път с хора без никакви предизвестия и сравнително късно в еволюционната ни история, когато ловните умения на нашия вид вече са били неимоверно усъвършенствани. И накрая, един висок процент от кандидатите в Евразия сее оказал по-подходящ за одомашняване в сравнение с другите континенти. Ако прегледаме списъка на кандидатите, които никога не са били одомашнени, например африканските едри стадни бозайници, ще видим, че за дисквалификацията на всеки от тях си е имало конкретна причина. Ето защо Толстой най-вероятно би одобрил горещо думите на един по-древен автор (макари казани в друг контекст. Имам предвид евангелиста Матей и формулата Мнозина са звани, а малцина избрани Мат. 22:14. Срв. и Лука 14:24. – Б.пр.

142

Изтегляне 6.09 Mb.

Сподели с приятели: