Хари Потър и Нечистокръвният Принц Глава 1
Глава 28 Отпътуването на Принца
Изтегляне 6.08 Mb.
|
| Глава 28
Отпътуването на Принца Хари се почувства така, сякаш него също го бяха запратили във въздуха. Не можеше да е истина .... не можеше да се е случило.... - Да се махаме, бързо – каза Снейп. Той сграбчи Малфой за тила и го изблъска през вратата, пред останалите. Грйбек и отрядът брат и сестра ги последваха, като последните двама възбудено си шепнеха. След като излязоха, Хари осъзна, че отново може да се движи. Това което все още го задържаше прилепен към стената, не беше магия, а ужас и шок. Той отхвърли Мантията Невидимка в момента, в който Смъртожадният с брутално лице, последният в кулата, излизаше през вратата. - Петрификус Тоталис! Смъртожадният се изметна, все едно нещо масивно и тежко го бе ударило в гърба и падна на земята, вдървен като восъчна фигура. Едва се удари в земята и Хари вече го беше прескочил и се затича надолу по тъмните стълби. Ужасът изпълваше сърцето на Хари ... Трябваше да стигне до Дъмбълдор, и трябваше да хване Снейп ... Някак си двете неща бяха свързани ... Можеше да върне нещата назад, ако успееше да събере двамата ... Дъмбълдор не можеше да е умрял... Той прескочи последните стъпала и се закова на място с извадена пръчка. Мъждиво осветеният коридор бе пълен с дим. Част от тавана явно беше пропаднал. Пред него се разразяваше битка, но докато се опитваше да разбере кой с кого се бие, чу омразният глас да вика: - Свършено е, да вървим! – и видя Снейп да изчезва зад ъгъла в дъното на коридора. Явно двамата с Малфой си бяха проправили път през битката без да пострадат. Хари се хвърли след тях и в този момент един от биещите се, се откъсна от битката и тръгна да го пресрещне. Беше върколака – Фенрир. Той се нахвърли на Хари, преди той да успее да извади пръчката си. Хари се претърколи по гръб, мръсна коса беше натъпкана в устата му, миризмата на пот и кръв изпълваше ноздрите му, усещаше горещ, алчен дъх във врата си... - Петрификус Тоталис! Хари усети как Фенрир се стовари отгоре му. С неимоверно усилие избута върколака настрана и се изправи в момента, в който струя зелена светлина се насочи към него. Той се приведе и се хвърли с главата напред в битката. Краката му срещнаха нещо кашкаво и хлъзгаво на пода и той се препъна. Две тела лежаха на пода, надолу с лицата в локва кръв, но нямаше време да провери кои са. Хари видя червена коса, която се развяваше като пламък пред лицето му. Джини се беше вкопчила в битка с тромавия Смъртожаден – Амикус, който запращаше проклятие след проклятие към нея, а тя едва ги отклоняваше. Амикус се кикотеше от удоволствие, наслаждавайки се на забавлението: - Круцио! Круцио! – Не можеш вечно да подскачаш, красавице... - Импедимента! – извика Хари. Неговото заклинание удари Амикус в гърдите. Той издаде свински звук на болка, издигна се във въздуха и се блъсна в отсрещната стена. Плъзна се по нея и падна зад Рон, Професор Макгонагол и Лупин, всеки от които се бореше с различен Смъртожаден. Зад тях Тонкс се биеше с огромен рус магьосник, който запращаше проклятия във всички посоки, така че те рикошираха от стените наоколо и разбиваха камъни, строшиха близкия прозорец ... - Хари от къде се появи? – извика Джини, но Хари нямаше време да и отговори. Той наведе глава и се затича напред, като едва избегна взрива изригнал над главата му. Снейп не бива да се измъкне, трябваше да настигне Снейп ... - На ти! – извика Професор Макгонагол и Хари зърна как Смъртожадната, Алекто, се затича по коридора, с ръце над главата. Брат и я следваше по петите. Хари се втурна след тях, но кракът му се закачи в нещо и той се просна върху нечии крака. Хари се огледа и видя бледото, кръгло лице на Невил ... - Невил, добре ли ...? - До`оре съм ... – измърмори Невил, който притискаше стомаха си – Хари ... Снейп и Малфой ... притичаха от тук ... - Знам, след тях съм! – каза Хари и отправи проклятие към огромният, русоляв Смъртожаден, който причиняваше най-голям хаос. Мъжът извика от болка, тъй като заклинанието го удари в лицето. Той се завъртя, олюля се и се втурна след братът и сестрата. Хари пролази по пода, изправи се и се втурна по коридора, като пренебрегна трясъците долитащи зад него, призивите на останалите да се върне и мълчаливите лица на телата по земята, чиято съдба му беше неизвестна ... Той се хлъзна към ъгъла, маратонките му бяха хлъзгави от кръвта. Снейп беше взел голяма преднина. Възможно ли беше вече да е стигнал до Нужната стая или Орденът беше взел мерки да попречи на Смърнтожадните да се оттеглят по този начин? Хари не чуваше нищо освен собствените си тежки стъпки и дишане, докато тичаше по следващия празен коридор. Тогава видя кървав отпечатък на пода, което значеше, че поне един от бягащите Смъртожадни се беше отправил към външните врати, може би Нужната стая наистина беше блокирана ... Хари се изпързаля към следващия завой и покрай него профуча проклятие. Той се отдръпна зад чифт доспехи, които експлодираха. Хари видя, че братът и сестрата тичаха надолу по мраморното стълбище и запрати заклинания към тях, но уцели няколко вещици с перуки в портрета в края на стълбите. Те с писъци се разбягаха към съседните картини. Хари се измъкна от купчината доспехи и дочу нови викове и писъци. Явно още хора във замъка се бяха събудили... Отправи се по един кратък път, като се надяваше, че ще скъси дистанцията до Снейп и Малфой, които вероятно вече бяха стигнали до поляните пред замъка. Хари си напомни да не стъпи на изчезващото стъпало, в средата на омагьосаното стълбище, хвърли се през гоблена в края му, надолу по коридора, където се бяха скупчили групичка объркани Хафълпафци в пижами. - Хари! Чухме шум и някой каза нещо за Тъмния Знак ... – започна Ърни Маклагън. - Махайте се от пътя ми! – изкрещя Хари, разблъска две момчета настрани и се втурна надолу по мраморното стълбище. Дъбовите външни врати бяха отворени, кръв беше размазана по плочника, а няколко ужасени ученика се бяха притиснали към стените, като един или двама все още криеха лицата си в шепи. Гигантският, стъклен часовник на Грифиндор бе разбит от проклятие и рубините със силно дрънчене падаха на пода. Хари префуча през Входната Зала и излезе в тъмнината. Видя три фигури да тичат през поляната към портите, зад които можеха да се магипортират. Май бяха огромният рус Смъртожаден, а малко пред него – Снейп и Малфой. Студеният нощен въздух нахлу в дробовете на Хари, когато той се затича след тях. Видя проблясване на светлина в далечината, която за момент очерта плячката му. Той не разбра каква е тази светлина и продължи да бяга, но все още не беше достатъчно близо, за да отправи проклятие ... Последва още един проблясък, викове и ответни снопове светлина и Хари разбра. Хагрид беше излязъл от колибата си и се опитваше да спре бягството на Смъртожадните, и въпреки че всеки поет дъх сякаш разкъсваше дробовете на Хари, а болката в гърдите му бе като огън, той се забърза. В главата му избухна неканен глас: - Не Хагрид ... Не и Хагрид.... Нещо тежко удари Хари в гърба и той падна напред. Лицето му се заби в земята, кръв шурна от ноздрите му. Той знаеше, още докато се изправяше и вадеше пръчката, че братът и сестрата, които беше изпреварил, го настигаха ... - Импедимента! – изкрещя той, претърколи се, приведе се към тъмната земя, и като по чудо заклинанието му удари единият от двамата, който се прекатури и препъна и другият. Хари скочи на крака и хукна след Снейп. Вече виждаше огромният силует на Хагрид, осветен от лунния полумесец, който внезапно се беше подал иззад облаците. Русият Смъртожаден отправяше проклятие след проклятие към пазача. Но огромната сила на Хагрид, както и грубата кожа, която бе наследил от великанската си майка, явно му осигуряваха защита. Снейп и Малфой обаче продължаваха да бягат. Скоро щяха да са отвъд портите и щяха да могат да се магипортират... Хари се втурна покрай Хагрид и противника му, прицели се в гърба на Снейп и изкрещя - Вкамени се! Заклинанието му пропусна целта си. Струята червена светлина мина над главата на Снейп. Снейп извика: - Бягай Драко! – и се обърна. Двамата бяха на около двайсет ярда един от друг. Втренчиха се за момент един в друг и после едновременно вдигнаха пръчките си. - Круц ... Но Снейп парира проклятието, и отхвърли Хари назад, преди той да успее да го довърши. Хари се претърколи и се изправи в момента, в който огромният Смъртожаден зад него, извика: - Инсендио! Хари чу експлозия и танцуваща оранжева светлина се разпростря над тях. Къщата на Хагрид се запали. - Фанг е вътре, ти зъл ... – изкрещя Хагрид. - Круц ... – за втори път извика Хари и посочи към осветената фигура пред себе си, но Снейп отново блокира проклятието. Хари го виждаше, че се усмихва. - Не ти ще ми правиш Непростими проклятия, Потър! – надвика Снейп надигащите се пламъци, виковете на Хагрид и дивото скимтене на затворения Фанг. – Нямаш куража, нито способностите ... - Инкар ... – изрева Хари, но Снейп отново отклони заклинанието, с почти мързеливо махване на ръката. - Бий се! – извика му Хари. – Бий се, ти страхлив ... - Страхливец ли ме нарече Потър? – извика Снейп в отговор. – Баща ти никога не ме е атакувал, освен когато бяхме четирима на един, чудя се как би трябвало аз да го нарека? - Вкаме ... - Ще те блокирам отново и отново, и отново, докато не се научиш да си държиш устата и умът затворени, Потър! – подигра го Снейп, и отново отклони заклинанието. – Хайде идвай! – извика той на огромния Смъртожаден зад Хари. – Трябва да изчезваме, преди да дойдат от министерството... - Импеди ... Но преди да завърши заклинанието, мъчителна болка заля Хари. Той се строполи на тревата. Някой крещеше, той със сигурност щеше да умре от болка, Снейп щеше да го изтезава до смърт или лудост ... - НЕ! – изрева гласът на Снейп и болката изчезна така внезапно, както се беше появила. Хари остана да лежи на кълбо на тревата, задъхан и сграбчил пръчката си. Някъде над него Снейп крещеше: - Забрави ли заповедите? Потър принадлежи на Тъмния Лорд – трябва да го оставим жив! Тръгвай! Тръгвай! И Хари почувства, как земята се разтресе под лицето му, когато братът, сестрата и огромният Смъртожаден се подчиниха и хукнаха към портите. Хари издаде нечленоразделен, яростен вой. В този момент той не се интересуваше дали ще живее или ще умре. Той отново се изправи на крака и се заклатушка слепешком към Снейп, мъжът, когото вече мразеше колкото самия Волдемор... - Сектум ... Снейп размаха пръчката си и проклятието отново отскочи. Но Хари вече беше едва на един фут от него и можеше ясно да види лицето му. Снейп вече не се усмихваше или подиграваше. Горящите пламъци разкриха лице, пълно с бясна ярост. Като събра цялата си концентрация, Хари си помисли: - Леви ... - Не, Потър! – изкрещя Снейп. Чу се силен трясък, Хари отхвръкна назад и тежко се удари в земята. Този път пръчката изхвърча от ръката му. Хари чуваше виковете на Хагрид и лаят на Фанг. Снейп се приближи и го погледна как лежи обезоръжен и безпомощен, както беше лежал Дъмбълдор. Бледото лице на Снейп, огряно от пламъците, бе пропито от същата омраза, която се беше появила преди да прокълне Дъмбълдор. - Как смееш да използваш собствените ми заклинания, срещу мен, Потър? Аз съм ги измислил, аз - Нечистокръвният Принц! И ти се опита да обърнеш собствените ми заклинания срещу мен, също като мръсния ти баща, нали? А не ... не мисля така ... Хари беше разделен от пръчката си. Снейп отправи заклинание към нея, и тя отхвърча на няколко фута в тъмнината. - Убий ме тогава – задъха се Хари, който не усещаше страх, а само ярост и презрение. – Убий ме, както уби него, страхливец ... - НЕ МЕ НАРИЧАЙ СТРАХЛИВЕЦ! – изкрещя Снейп и лицето му се изкриви нечовешки, все едно чувстваше толкова болка, колкото и скимтящото, лаещо куче, заклещено в горящата къща зад него. Той разцепи въздуха. Хари усети как нещо горещо, го перна подобно на камшик през лицето, и го отхвърли на замята. Искри излязоха пред очите му и въздуха изскочи от тялото му. След това чу шум от размахващи се криле и нещо огромно закри звездите. Бъкбийк налетя на Снейп и той отскочи назад, когато острият като бръснач клюн се насочи към него. Хари седна, главата му все още се въртеше от последния удар в земята. Той видя Снейп да тича колкото сили имаше, а огромният звяр го следваше с подскоци и пищеше, както Хари никога не го бе чувал да пищи. Хари се изправи и замаяно се огледа за пръчката си, като се надяваше да поднови преследването. Но докато опипваше тревата, знаеше, че ще е твърде късно. Когато намери пръчката си, той се обърна и видя само хипогрифа да обикаля над портите. Снейп беше успял да се магипортира точно отвъд границите на училището. - Хагрид – измърмори Хари, докато се оглеждаше, все още замаян наоколо. – ХАГРИД? Той се запрепъва към горящата къща, когато огромната фигура на Хагрид излезе от пламъците с Фанг на гърба. С вопъл на благодарност, Хари се отпусна на колене. Той целият се тресеше, тялото го болеше и дишаше мъчително. - В ред ли си Хари? В ред ли си? Говори ми, Хари ... Огромното, космато лице на Хагрид се наведе над Хари и закри звездите. Хари усети миризмата на изгорено дърво и козина. Той протегна ръка и напипа успокояващо топлото и живо тяло на Фанг да трепери до него. - Добре съм – изхриптя Хари. – А ти? - Ми да ... Повече ше требе, та да ме довършат ... И Хагрид изправи Хари с такава лекота, че краката на Хари за момент се отлепиха от земята. Под едното око на Хагрид имаше кръв от дълбока порезна рана, и то бързо се подуваше. - Трябва да загасим къщата ти – каза Хари. – Заклинанието Агуаменти ... - Бе сигурен бех, че е нещо таквоз – промърмори Хагрид, вдигна пушещия розов чадър на цветя и каза: - Агуаменти! Струя вода изскочи от върха на чадъра. Хари също вдигна ръката с пръчката (чувстваше я като оловна) и каза: - Агуаменти! Двамата заедно изливаха вода върху къщата, докато и последния пламък изгасна. - Не й толкоз зле – каза с надежда Хагрид няколко минути по-късно, като огледаше пушещите отломки. – Нищо, дето Дъмбълдор, да не успей да оправи... При звука на името Хари усети пронизваща болка в стомаха. Ужасът се надигна в него. - Хагрид ... - Връзвах една двойка търкалца, кога ги чух да идат – тъжно каза Хагрид, все още взирайки се в разрушената къща. – Ще да са се стопили, горкичките ... - Хагрид ... - Ама к`во стана бе, Хари? Видях Смъртожадните да бягат от замъка, ама що диреше Снейп с тях? Къде отиде – гонеше ли ги? - Той ... – Хари прочисти гърлото си. То беше пресъхнало от паниката и пушекът. – Хагрид, той уби ... - Убил? – високо каза Хагрид, като се взираше в Хари. – Снейп е убил? `ма за какво говориш бе, Хари? - Дъмбълдор – каза Хари. – Снейп уби ... Дъмбълдор. Хари просто гледаше Хагрид, а малката част която се виждаше от лицето му, бе празна, напълно неразбираща. - Дъмбълдор к`во, Хари? - Мъртъв е. Снейп го уби ... - Не думай – грубо го прекъсна Хагрид. – Снейп да убие Дъмбълдор - `айде не бъди глупав, Хари. К`во те накара да го кажеш? - Видях какво стана... - Не е възможно. - Видях го, Хагрид. Хагрид поклати глава. Изражението му беше невярващо, но съчувствено и Хари знаеше, че Хагрид си мисли, че е получил удар по главата, който го беше объркал, а може би и от последствията от някое заклинание... - Мо`е би Дъмбълдор е рекъл на Снейп да отиде със Смъртожадните – уверено каза Хагрид. – Предполагам, иска да запази прикритието му. Виж ся, дай да те заведем до училището. `айде Хари .. Хари не се опита да спори или да обяснява. Той все още се тресеше неконтролируемо. Хагрид скоро щеше да разбере, твърде скоро... Те се отправиха към замъка. Хари видя, че много от прозорците сега светеха. Той ясно можеше да си представи сцените вътре, как хората влизаха от стая в стая, и си обясняваха един на друг, че Смъртожадните са проникнали, че Черният Знак се рее над Хогуортс, че някой е бил убит... Дъбовите врати бяха отворени и светлината заливаше пътя и поляната. Бавно, несигурно, полу-облечени ученици слизаха по стълбите, и се оглеждаха нервно за Смъртожадните, които вече бяха избягали в нощта. Очите на Хари обаче, бяха фиксирани в поляната пред най-високата кула. Представяше си, че може да види черната, свита маса, която лежеше в тревата, въпреки че, всъщност беше твърде далеч, за да види нещо такова. Докато се взираше безмълвно към мястото, където лежеше тялото на Дъмбълдор, натам започнаха да се приближават хора. - К`во мислиш, че гледат? – попита Хагрид, когато двамата с Хари се приближиха към замъка. Фанг вървеше толкова близо до глезените им, колкото можеше. – Виждаш ли го, Хари? Точно в подножието на кулата? Под Знака ... Леле ...мислиш ли, че някой е бил хвърлен ... Явно твърде ужасен, за да изрече тази мисъл на глас, Хагрид замлъкна. Хари вървеше до него, и чувстваше болки в лицето и краката, там където различните заклинания го бяха удряли през последния час. Чувстваше ги обаче странно далечни, откъснати, сякаш някой друг покрай него страдаше. Това, което беше истинско и неизбежно, беше ужасното, стягащо чувство в гърдите му... Двамата с Хагрид се придвижиха като в сън през мърморещата тълпа до най-отпред, където безмълвните ученици и учители бяха образували празнина. Хари чу как Хагрид изплака от шок и болка, но не спря. Той бавно вървеше, докато стигна мястото където лежеше Дъмбълдор и коленичи до него. Знаеше, че няма надежда, от момента в който, Тяло-замразяващото проклятие на Дъмбълдор се вдигна от него. Знаеше, че това може да се случи само, ако този който го беше направил, е мъртъв. Все пак не беше готов да го види тук, с разперени ръце, пречупен. Най-великият магьосник, който Хари някога беше, или щеше да срещне. Очите на Дъмбълдор бяха затворени. Но от странният ъгъл, под който бяха ръцете и краката му, изглеждаше като заспал. Хари се протегна и нагласи очилата с форма на полумесец върху кривия нос и с ръкава си изтри петно кръв от ъгъла на устата му. След това погледна към мъдрото, старо лице и се опита да асимилира необятната и непоносима истина: Дъмбълдор никога повече нямаше да му заговори, никога повече нямаше да му помогне ... Тълпата зад Хари мърмореше. След, както му се стори доста време, Хари усети, че е коленичил върху нещо твърдо и погледна надолу. Медальонът, който бяха откраднали преди толкова много часове, беше изпаднал от джоба на Дъмбълдор. Беше отворен, вероятно заради силата, с която се беше забил в земята. И въпреки че, не можеше да изпита по-силен шок, или ужас или тъга, от тези които вече чувстваше, докато вдигаше медальона Хари знаеше, че нещо ужасно се е объркало ... Той взе медальона в ръка. Той не изглеждаше нито толкова голям, колкото Хари беше видял в мислоема, нито пък по него имаше нещо написано. Нямаше го и знакът S, който означаваше “Слидерин”. Още повече, в него нямаше абсолютно нищо, освен късче навит пергамент, здраво натъпкан там, където трябваше да е портрета. Автоматично, без всъщност да мисли какво прави, Хари извади парчето пергамент, разви го и зачете на светлината на множеството пръчки, които светеха зад него: До Тъмния Лорд. Знам, че ще съм мъртъв много преди да прочетеш това, но искам да знаеш, че аз разкрих тайната ти. Откраднах истинският Хоркрукс и смятам да го унищожа веднага, щом мога. Ще посрещна смъртта си с надеждата, че когато ти срещнеш равният на теб, ще бъдеш отново смъртен. Р.А.Б. Хари нито знаеше, нито се интересуваше какво означава това съобщение. Едно единствено нещо имаше значение: Това не беше Хоркрукс. Дъмбълдор се беше отслабил, като пи от онази ужасна отвара за нищо. Хари смачка пергамента в ръката си и очите му се напълниха със сълзи, когато зад него Фанг започна да вие. Глава 29 Тъжната песен на феникса - Да тръгваме Хари - Не - Не трябва да оставаме тук, Хари..... Да тръгваме - Не Той не искаше да остави Дъмбълдор, не искаше да ходи никъде. Ръката на Хагрид поставена на рамото му трепереше. Тогава друг глас каза – Хари, да тръгваме. Много по-малка и топла ръка го подхвана и го задърпа. Той се подчини на това усилие, без въобще да мисли. Движеше се като слепец сред тълпа, но ако се има предвид приятното ухание на въздуха около него, Джини беше тази, която го водеше обратно към замъка. Странни гласове звучаха около него, плач и викове пронизваха ноща, но Хари и Джини вървяха към вестибюла. От двете страни на Хари изплуваха различни лица, които го гледаха, шепнеха си, удивляваха се, а Грифиндорските ........... блестяха на пода като капки кръв, прокрадващи си път по каменното стълбище. - Отиваме в болничното крило – каза Джини - Нищо ми няма – каза Хари - Така ми поръча МакГонагъл – каза Джини – всички са там, Рон, Хърмаяни и Лупин. Всички. В гърдите си Хари отново почувства надигащото се чувство на страх: Той съвсем забрави за фигурите, които оставя зад себе си. - Джини има ли някой друг умрял? - Не се тревожи, никой от нас не е пострадал - Но Черният знак, Малфой каза, че е прескочил някакво тяло - Той се спъна в Бил, но той е добре. Имаше нещо странно в гласа й. - Сигурна ли си? - Естествено че съм сигурна...той.....просто е ранен, това е всичко. Гребек го нападна. Мадам Помфри каза, че той няма да бъде същия вече.... Гласът на Джини затрепери. - Не знаем, какви ще са последствията. Имам предвид, Гребек е върколак, но не се беше преобразил. - Но другите..... Там имаше още тела на земята. - Невил и професор Флитуик също са ранени, но мадам Помфри, каза че с тях всичко ще е наред. Мъртъв е и един от Смъртожадните, в него попадна проклятие за убиване, което високия блондин изпращаше на всякъде. Хари, ако не беше твойта отвара Феликс, мисля че всички щяхме да умрем, но снощи всичко минаваше покрай нас. Те стигнаха до болничното крило. Отваряйки вратата Хори видя лежащият Невил, вероятно спящ, в най-близкото легло. Рон, Хърмаяни, Луна, Тонкс и Лупин се бяха събрали край друго легло в края на болничната стая. Всички те се обърнаха при звука на отварящата се врата. Хърмаяни се затича към Хари и го прегърна; Лупин също тръгна много бъроз към него, изглеждайки обезпокоен. - Всичко ли е наред, Хари как си?! - Да, добре съм, как е Бил? Никой не отговори. Хари погледна през рамото на Хърмаяни и видя Бил с обезобразено лице лежащо на възглавницата, толкова ужасно раздрано, че чак беше страшно. Мадам Помфри мажеше раните му с някаква воняща зелена смес. Хари си спомни, колко бързо Снейп заличи раните на Малфой, причинени от заклинанието Sectumsempra, само с пръчката си. - Не можете ли да го излекувате със заклинание или с нещо друго? – попита той мадам Помфри. - Тук заклинанията няма да свършат работа – отговори тя – Пробвах всичко което зная, но няма лечение за охапано от върколак. - Той беше охапан, но не време на пълнолуние – каза Рон, който внимателно гледаше лицето на брат си, все едно ще успее да го излекува само с поглед – Гребек не се трансформира, така че Бил може и да не стане ......истински.....? Той погледна нерешително към Лупин - Не мисля че Бил ще стане истински върколаг – каза Лупин – но това не значи, че за него няма да има никакви последствия. Раните са сериозни. Малко е вероятно да зарастнат напълно – и Бил може да има вълчи привички от сега нататък. - Може би Дъмбълдор ще знае какво ще стане с него. Къде е той? Бил се би с този маняк по заповед на Дъмбълдор, той му е задължен, не може да го остави в такова състояние. - Рон, Дъмбълдор е мъртъв – каза Джини - Не – Лупин невярващо погледна първо Джини, а после и Хари, с надеждата, че той ще я опровергае, но когато Хари не каза нищо, Лупин седна на стола, до леглото на Бил, и закри лицето си с ръце. Хари никога не беше виждал до сега Лупин да губи контрол. Той отмести поглед и срещна този на Рон, в тишината, гледайки приятеля си в очите, Хари потвърждаваше думите на Джини. - Как умря? – прошепна Тонкс – Как се случи? - Снейп го уби – каза Хари – бях там и видях всичко. Ние се върнахме в кулата по астрономия, понеже там беше знака. Дъмбълдор не беше добре, беше слаб, но мисля, че разбра че това е капан, след като чухме стъпките по стълбите. Той ме обездвижи и аз не можех нищо да направя, бях под мантията невидимка, и Малфой влезе и го обезоръжи. Хърмаяни закри устата си с ръка, а Рон изстена. Устата на Лупин трепереше. - Дойдоха още Смъртожадни, след това и Снейп се появи – и Снейп го направи. Avada Kedavra. – Хари не можеше да продължи. Мадам Помфри се разплака. Никой обаче не й обърна внимание, освен Джини, която й прошепна – Шшшш, слушайте! Въздъхвайки, мадам Помфри притисна пръст към усните си, очите и обаче продължаваха да са широко отворени. Някъде от тъмнината се чуваше песен на феникс, Хари не беше чувал до сега тази песен – тъжна, но много красива. И Хари я почувства, както по рано чувстваше песента на феникса, музиката беше вътре в него, именно неговата болка превърната в песен звучеше из замъка. Колко дълго стояха така, заслушани в песента, той не знаеше, но незнайно как му се стори, че болката им намаляваше слушайки музиката, изглеждаше че е минало много време преди вратата на болничната стая да се отвори и вътре влезе МакГонагъл. И по нея също, както и по-останалите, имаше белези от отминалото сражение – белези по лицето и скъсани дрехи. - Моли и Артър идват насам – каза тя, а последните звуци на песента заглъхнаха. Всички се сепнаха, все едно излизат от транс, и отново погледнаха към Бил, търкаха си очите, и клатеха глави. – Хари какво стана? Според Хагрид ти си бил с професор Дъмбълдор, къде е той, къде се случи всичко. Той каза че и професор Снейп има пръс в случилото се. - Снейп уби Дъмбълдор – каза Хари Тя се вгледа за миг в него, след което залитна опасно; мадам Помфри, която изглежда почна да се съвзема, измагьоса стол от въздуха и го приплъзна към МагГонагъл - Снейп – повтори МагГонагъл тихо и се отпусна на стола – Ние всички се съмнявахме..... но той се кълнеше........винаги.....Снейп......не вярвам..... - Снейп отлично владееше оклумантиката – каза Лупин с нетипично за него студен глас – винаги сме знаели това - Но Дъмбълдор се кълнеше, че той е на наша страна – прошепна Тонкс – Винаги съм мислила, че Дъмбълдор трябва да знае нещо за Снейп, което ние не трябва да..... - Той винаги е намеквал че има основателна причина, за да има доверие в Снейп – промърмори професор МакГонагъл, изтривайки с носната си кърпичка, сълзите, които капеха от ъгълчетата на очите й. – Мислех.....историята на Снейп......разбира се хората са длъжни да задават въпроси......но Дъмбълдор недвусмислено ми е говорил, че разкаянието на Снейп е истинско. Не искаше и да чува дума против него! - Искаше ми се да знам, какво ли му е казал Снейп, за да го убеди – каза Тонкс - Аз знам – каза Хари, при което всички обърнаха главите си към него – Снейп е предал информация на Волдемор, информация, която му е помогнала да проследи мама и татко. След което казал на Дъмбълдор, че той не е разбирал, какво прави, и много съжалявал, за това което се случило, и че по-негова вина те загинали. Всички продължаваха да го гледат - И Дъмбълдор му повярвал – недоверчиво попита Лупин – Дъмбълдор е повярвал, че на Снейп му е жал, че Джеймс е умрял. Той ненавиждаше Джеймс. - И даже е смятал, че и мама е била също достойна за проклятие – каза Хари – понеже е била мъглорожденна. Наричал я е Мътнородна. Никой и не попита, как Хари е научил това. Всички бяха все още в ужасен шок, опитващи се да систематизират и възприемат горчивата истина, за това което се бе случило. - Аз съм виновна – каза изведнъж професор МакГонагъл. Тя изглеждаше напълно дезориентирана, въртейки мократа си носта кърпичка в ръце. – Аз съм виновна. Аз повиках Снейп тази вечер, за да може да ни помогне! Ако не бях пратила сигнал за тревога на Снейп, за да знае какво става, той нямаше да се присъедини към Смъртожадните. Не мисля, че той знаеше къде са те докато Флитуик не му е казал. Съмнявам се да е знаел, че са дошли. - Вината не е твоя Минерва – каза решително Лупин – Ние се нуждаехме от допълнителна помощ и се радвахме, че Снейп е на път към нас. - И когато дойде да се сражава, той се е присъединил към Смъртожадните? – попита Хари, който искаше да разбере всеки детайл от двуличното поведение и подлост на Снейп, събирайки още причини за да го ненавижда все повече, и кълнейки се да отмъсти на всяка цена. - Не знам точно как стана – каза професор МакГонагъл разсеяно – всичко е толкова объркано....Дъмбълдор ми каза, че иска да напусне училището за няколко часа и ние трябваше да патрулираме по коридорите на замъка за всеки случай. Ремус, Бил и Нимфадора се присъединиха към нас..... и ние патрулирахме. Всичко изглеждаше спокойно. Всички тайни входове в училището бяха затворени. Знаехме че никой не може да попадне вътре. Навсякъде имаше мощни заклинания, на всеки вход на замъка. Аз и до сега се чудя как Смъртожадните успяха да влязат вътре. - Аз знам – каза Хари – и той тихо почна да обяснява за двойката Нужни стаи и вълшебния тунел, който те образуват – Ето така използвали нужната стая и те, за да влязат. Почти против волята си той откъсна поглед от Рон и Хърмаяни, които изглеждаха съкрушени. - Аз развалих всичко Хари – каза Рон задавено – ние направихме както ни каза: порверявахме Хитроумната карта, но никъде не видяхме Малфой и решихме че в Нужната стая; аз, Джини и Невил постоянно следихме картата, но.....Малфой изчезна - Той излезе от стаята, около 1 час след като почнахме да го следим с картата, държейки една ужасна изсъхнала ръка - Това е Ръката на Славата – каза Рон – свети само за притежателя си, помниш ли? - Във всеки случай – продължи Джини - той е бил длъжен да провери дали пътят е чист за Смъртожадните, но ни видя и разпръска нещо във въздуха и навсякъде стана тъмно. - Перуански Мигновенен Прах за Тъмнина – каза Рон тъжно – Фред и Джордж. Мисля да поговоря с тях за това, на кой продават своите продукти. - Ние пробвахме всичко Lumos, Incendio – каза Джини – нищо не проникваше през тъмнината, и всичко което можехме да направим е да търсим как да излезем от коридора, и да слушаме как хора се промъкват до нас. Очевидно Малфой е виждал в тъмнината, заради ръката, и е помагал на другите; не можехме да използваме кавото и да е проклятие, понеже можеше да оцелим някой от нас, и когато излязохме от коридора те вече бяха изчезнали. - За щастие – каза Лупин хрипливо – Рон, Джини и Невил се сблъскаха с нас почти веднага и ни казаха, какво е станало. Намерихме Смъртожадните движещи се към астрономическата кула. Малфой очевидно не очакваше други срещи и беше изразходвал целия прах за тъмнина. След като ги настигнахме, те се разбягаха и ние тръгнахме след тях. Един от тях, Гипсън, почна да се катери към кулата по астрономия. - За да направи Черния знак? – каза Хари - Той е трябвало да го направи, явно са се разбрали още преди да излязат от Нужната стая – каза Лупин – но не мисля, че на Гипсън му е харесала идеята да е там самичък в очаване на Дъмбълдор, защото бързаше да слезе от там и да се присъедини към своите, преследван от изпратените от мене проклятия. - Добре, след като Рон е пазил Нужната стая с Невил и Джини – каза Хари обръщайки се към Хърмаяни – Ти къде беше? - Пред кабинета на Снейп – прошепна Хърмаяни с очи изкряши от сълзите в тях – с Луна. Ние обикаляхме наоколо цяла вечност и нищо странно не се случваше. Рон взе картата. Беше почти полунощ, когато професор Флитуик дотича долу в тъмницата. Той крещеше, че има Смъртожадни в замъка, даже не мисля, че ни видя, влитайки в стаята на Снейп и ние го чухме как говореше на Снейп да дойде с него и да помогне, след което чухме силен удар, Сней изкочи от стаята си и ни видя и ... - Какво стана? – попита Хари - Бях толкова глупава Хари – каза Хърмаяни малко по силно – Той каза, че професор Флитуик е загубил съзнание и че трябва да отидем да се погрижим за него, докато той отиде да се бие срещу Смъртожадните – тя закри лицето си и продължи да говори през пръстите си, така че гласът и отново стана приглушен – Ние влязохме в стаята, за да видим, с какво можем да помогнем на професор Флитуик и го намерихме да лежи в безсъзнание на пода и сега е толкова очевидно вече, че Снейп трябва да е зашеметил Флитуик, но ние не го разбрахме, ние не го разбрахме и позволихме на Снейп да се измъкне. - Грешката не е ваша – каза Лупин твърдо – Хърмаяни, ако вие се бяхте противопоставили на Снейп, той вероятно щеше да ви убие и теб и Луна. - Така, след което той присигна на върха на кулата – каза Хари, който като чели още го виждаше, дори в този момент пред очите му още бяха черната мантия, развяваща се след него и ръката с повдигащата се пръчка – и той намери нястото където вие всички се биехте. - Ние бяхме в неизгодна позиция, почвахме да губим – каза с тих глас Тонкс – Гибон беше най-долу, но остоналата част от Смъртожадните бяха готови да се бият до смърт, Невил беше ранен, Бил беше победен от Гибсън, на всякъде беше тъмно, летяха проклятия от всичики страни....Малфой изчезна, той трябва да се е качил нагоре по стълбите,... тогава повечето Смъртожадни го последваха, а един от тях стоеше и блокираше началото на стълбите с различни проклятия...Невил се затича на там и изведнъж припадна - Никой от нас не можеше да премине – каза Рон – а Смъртожадния изпращаше по нас проклятие след проклятие, те отскачаха от стените и преминаваха на сантиметри от нас. - След което се появи Снейп – каза Тонкс – и след малко изчезна някъде - Аз го видях как тича към нас, но едно проклятие изпратено от Смъртожадния мина покрай мен, аз отскочих в страни и загубих представа за всичко, което става – добави Джини - А аз го видях как той с лекота мина през омагьосаната бариера, все едно въобще я нямаше – каза Лупин – аз също се опитах да мина, но и мен ме отхвърли, също като Невил - Сигерно е знаел заклинание, което ние не знаем – прошепна МакГонагъл – Все пак беше учител по Защита от Черните сили....Мислех че той просто бърза да настигне Смъртожадните, които се качваха на кулата... - Разбира се, – каза Хари - но за да им помогне, а не за да ги спре. Мога да се закълна в каквото и да е, че трябва да имаш черния знак, за да можеш да минеш през преградата. А какво стана като се върна отново? - Огромния Смъртожаден, току що беше направил заклинание, което случайно премахна невидимата преграда на стъблите – каза Лупин – ние се затичахме напред – е поне тези от нас, които още можеха да ходят, а след малко Снейп и това момче се появиха от тъмнината. Ние разбира се, даже и не си помислихме да ги нападаме.... - Ние ги оставихме да минат – тъжно каза Тонкс – Помислихме, че Смъртожадните ги преследват. След малко се появиха и останалите Смъртожадни с Гребек и започнахме отново да се бием... Струва ми се, че чух Снейп как крещи нещо, но не разбрах какво... - Той е викал, че всичко е свършено – каза Хари – че е направил това, което е трябвало Всички се омълчаха. Песента на Фокус все още заглъхваше по тъмните коридори на замъка. Докато музиката вибрираше още във въздуха, неприятни мисли преминаха през главата на Хари...А дали вече бяха пренесли тялото на Дъмбълдор от кулата? Какво ще става от сега нататък? Къде ще прекара лятото? Той стисна силно юмруци в джобовете си и почувства как кокълчетата на пръстите му докосват фалшивия Хоркрукс. Вратите на болничната стая внезапно се отвориха и всички вътре подскочиха: Мистър и мисис Уизли бързаха към тях, Фльор вървеше до тях, с изплашен изражение на лицето - Моли, Артър.... – професор МакГонагъл се надигна и ги поздрави – Толкова съжалявам.... - Бил – прошепна мисис Уизли, минавайки покрай професор МакГонагъл и виждайки обезобразеното лице на Бил – О, Бил! Тонкс и Лупин също тихичко се надигнаха и се отместиха, за да може мистър и мисис Уизли да дойдат по-близо до леглото. Мисис Уизли се приближи до сина си и притисна усни до кървавото му лице. - Казвате че Гребек го е нападнал – разсеяно попита мистър Уизли, професор МакГонагъл – Но той не се е бил преобразил....Какво значи това? Какво ще стане с Бил? - Още не знаем – професор МакГонагъл отчаяно погледна Лупин - Може и да се е заразил Артър, – каза Лупин – въпреки че това е уникален случай. Не знаем още, как ще се държи, като се събуди... Мисис Уизли взе силно миришещата смес от мадам Помфри и започна да я втрива в раните на Бил. - А Дъмбълдор – произнесе мистър Уизли – Минерва, истина ли е....той действително ли....? Когато професор МакГонагъл кимна, Хари усети че Джини се раздвижи до него и извъртя погледа си към нея. Нейните леко присвити очи фиксираха Фльор, която в същото време гледаше Бил с каменно изражение на лицето. - Дъмбълдор си отиде – прошепна мистър Уизли, но мисис Уизли не можеше да отмести погледа си от най-голямия си син. Тя започна да хлипа, а сълзите и капеха по бледото лице на Бил. - Разбира се няма значение как изглежда.... Това даже не е важно...., но той беше толкова красив,.... винаги е бил красив,.....а и той трябваше да се жени! - Какво искате да кажете с това? – неочаквано силно попита Фльор – какво имахте предвид с “той трябваше да се жени”? Мисис Уизли изплашено повдигна мокрото си лице: “Само че ..... - Вие мислите че Бил няма да иска вече да се ожени за мен? – попита Фльор – Мислете си, че след всичките тези ухапвания, няма да ме обича повече? - Не, нямах това предвид.... - Защото аз ще го обичам – Фльор се изправи в целия си ръст, отмятайки назад своите сребърни коси – Никой върколак не може да накара Бил да престане да ме обича! - Да, да сигурна съм – каза миис Уизли – но мислих, че е възможно, при тези обстоятелства....,че... - Мислите, че няма да искам да се омъжа за него сега ли? Или може би се надявахте на това? – нозрите на Фльор затрептяха – Защо трябва да ме вълнува как изглеждо той? Мойта красота стига и за двамата. А тези белези го правят да изглежда още по мъжествен.! И ви казвам че ще се оженим! – сърдито добави тя и изблъска мисис Уизли на страна, взимайки маста от ръцете й. Мисис Уизли се подпря на мъжа си и загледа как Фльор започна да маже раните на Бил с много странно изражение на лицето. Всички мълчаха, Хари даже не можеше да мръдне, както всички останали, той очакваше предстоящия взрив. - Мойта пралеля Мюриел – след дълго мълчание каза мисис Уизли – има много хубава тияра направена от феи. Сигурна съм че ако я помоля ще ти я заеме за сватбата. Тя страшно обича Бил, а и тази тияра много ще отива на косите ти. - Благодаря – тихо прошепна Фльор – Това би било чудесно А после, Хари даже не разбра как стана това, двете жени плачеха и се прегръщаха. Мислейки, че вече целият свят е откачил, той се обърна; Рон също беше поразен, а Хърмаяни и Джини си разменяха изумени погледи - Виждаш ли! – Тонкс погледна Лупин – Тя още иска да се омъжи за него, даже и да са го ухапали! Нея това не я интересува! - Това е друго – каза Лупин едва движейки устни – Бил няма да е истински върколак. Нашите случай напълно се ...... - Но на мен ми е все едно, все едно ми е! – Тонкс разтърси мантията на Лупин – Хиляда пъти ти казах .... И значението на патронуса на Тонкс, и мишия цвят на косите й, и това че тя ведна беше побягнала към Дъмбълдор, когато е чула, че Гребек е нападнал някого – причината за всичко това стана веднага ясна на Хари – Не Сириус беше този, който Тонкс обичаше. - Казах ти хиляда пъти – Лупин, отказвайки да я погледне в очите, гледаше пода – Аз съм твърде стар за теб,твърде беден,....твърде опасен. - Аз ти казах, че се държиш много глупаво, Ремус – каза моли Уизли над рамото на Фльор, потупвайки я по-гърба - Аз не съм глупав – защити се Лупин – Тонкс заслужава някой по-млад и по-здрав - Но на нея си и нужен ти – усмихна се мистър Уизли – и при това Ремус, младите и здрави мъже не винаги си остават такива... Той тъжно посочи сина си, лежащ между тях. - Сега не е най-подходящият момент да обсъждаме това – Лупин се стараеше да не поглежда никой – Дъмбълдор е мъртав - Дъмбълдор би бил щастлив, както всеки друг, да узнае, че на света има още малко повече любов – спокойно произнесе професор МакГонагъл, точно когато вратите пак се отвориха и в стаята влезе Хагрид. Малката част от лицето му, която не беше покрита с коса или брада, беше цялата подпухнала и мокра. Той се тресеше от ридания, държейки в ръце носна кърпа, вече цялата на петна. - Направих го Професоре – изхлипа той – отнесох го. Професор Спраут сложи децата отново в леглата. Професор Флитуик лежи, но казва че скоро ще е добре, а професор Слизнерог каза, че вече е съобщено в министерството. - Благодаря ти Хагрид – професор МакГонагъл стана и се обърна към групата около леглото на Бил – Трябва да се видя с представителите на Министерството, когато дойдат. Хагрид съобщи на ръководителите на домовете – Слизнерог ще представя Слизерин – искам да ги видя веднага в кабинета си. Бих искала също и ти да се присъединиш към нас там. Когато Хари кимна, завъртя си и излезе от стаята, тя погледна Хари: - Преди да се видя с тях, бих искала да разменя няколко думи на саме с теб Хари. Ако дойдеш с мен..... Хари стана, промърмори “Скоро ще се видим” на Рон, Хърмаяни и Джини и тръгна след професор МакГонагъл. Коридорите бяха пусти, само някъде далече се чуваше песента на феникса. След няколко минути Хари разбра, че те не вървят към кабинета на професор МакГонагъл а към този на Дъмбълдор, а след няколко секунди се сети, че тя беше зам. Директор, което значеше, че сега тя е директор. Кабинетът зад каменният водоливник вече беше нейн. В пълна тишина те се изкачиха по каменната стълба и влязоха в кръглия кабинет. Той не знаеше, какво да очаква, че може да види вътре: чисто черна стая, мъртвото тяло на Дъмбълдор...А всъщност всичко изглеждаше точно така, както беше преди няколко часа когато двамата с Дъмбълдор излязоха от тук: сребърните инструменти жужаха и тракаха по масите, мечът на Грифиндор в своята стъклена витрина блестеше на лунната светлина, Разпределителната шапка лежеше на полицата зад масата, едниствено весилката на Фокус беше пуста – той все още пееше своята песен звучаща около замъка. И нов портрет се беше присъединил към редицата от портрети на мъртви директори: Дъмбълдор дремеше в златна рамка на стената зад масата, очилата му се бяха приплъзнали надолу по кривия му нос. Той изглеждаше умиротворен и спокоен. Поглеждайки портрета, Професор МакГонагъл направи странно движение, все едно се ......., след което застана зад масата и погледна Хари - Хари – каза тя – иска ми се да знам, какво правихте с професор Дъмбълдор тази нощ, след като напуснахте училището. - Не мога да ви кажа това, Професоре – каза Хари. Той очакваше този въпрос и вече си беше приготвил и отговор. Именно тук, в същата тази стая, професор Дъмбълдор, му каза да не казва на никого друг за уроците им, освен на Рон и Хърмаяни. - Хари, може би това е важно – каза професор МакГонагъл Професор МакГонагъл го погледна внимателно – Потър – Хари забеляза, как странно бе използвана и прозвуча фамилията му – заради смъртта на Дъмбълдор, мисля че трябва да разбереш, че сега ситуацията е ..... - Не мисля така – Хари повдигна ръмене – Професор Дъмбълдор никога не ми е казвал, че трябва да престана да изпълнявам поръченията му, ако умре. Но...вие трябва да знаете още нещо преди представителите на Министрерството да се появят. Мадам Розмерта беше под влиянието на заклинанието Империус, тя помагаше на Малфой и Смъртожадните, ето как огърлицата и отровната медовина..... - Розмерта? – удиви се професор МакГонагъл, но преди да може да каже още нещо на врата се почука и в стаята влязоха професорите Спраут, Флитуик и Слизнерог, а зад тях и Хагрид, който още хлипаше, а на лицето му личеше огромната тъга, която изпитва. - Снайп – каза Слизнерог, който изглеждаше най-потресен, бледен и потен – Снейп! Аз му бях учител! Мислех че го познавам! Но преди, който и да е да може да отговори на тези думи, плътен глас се чу от стената – “Минерва, Министърът ще бъде тук след няколко минути. Той току що се магипортира от министерството” - Благодаря Еверард – професор МакГонагъл бързо се обърна към учителите – искам да поговоря с вас за това, какво ще стане сега с Хогуордс, преди те да са дошли. Ако съм чесна не съм сигурна, че училището трябва да се отваря следващата година. Смъртта на директора от ръката на наш колега, слага огромно петно върху историята на Хогуордс. Това е ужасно. - Аз съм сигурна, че Дъмбълдор би искал училището да е отворено – каза професор Спраут – и мисля че ако дори само един ученик иска да се върне тук догодина, то училището трябва да е отворено за него. - А ще имаме ли дори един ученик след всичко това? –Слизнерог избърса потното си чело с платнената си носна кърпичка. – Родителите ще искат да задържат децата си в къщи и аз лично не мога да ги виня за това. Самият аз не мисля че в Хогуордс те са в по-голяма опасност, от което и друго място, но не вярвам с това да са съгласни и майките. Те ще поискат семейството да е заедно, и това е естествено. - Съграсна съм – каза професор МакГонагъл – Освен това не можем да кажем, че Дъмбълдор не е бил в ситуация, когато Хогуордс можеше да бъде затворен. Когато се отвори Стаята на тайните, той мислеше за затварянето на училището, но трябва да кажа, че смъртта на Дъмбълдор ме вълнува малко повече, отколкото мисълта за чудовището на Слизерин, живяло в замъка.... - Ние сме длъжни да се посъветваме с Министерството – изписука професор Флитуик. Той имаше синина на челото, но изключвайки това, изглеждаше здрав, въпреки инцидента в кабинета на Снейп. – трябва да се преминат необходимите процедури. Не можем да вземем такова решение толкова бързо. - Хагрид, ти още нищо не си казал – промълви професор МакГонагъл – как мислиш трябва ли Хогуордс да бъде отворен следващата година? Хагрид, който подсмърчаше в своята огромна изцапана носна кърпа, по време на целия разговор, повдигна подпухналите си зачервени очи: “ Не знам Професоре. Това трябва да го решат ръководителите на домовете и директорката” - Професор Дъмбълдор винаги се всушваше в мнението ти – нежно каза професор МакГонагъл – както и аз - Аз оставам – сълзите на Хагрид още капеха от ъгълчеата на очите му и падаха по брадата му – Това е моя дом, това е моя дом от 13 годишен. И ако има деца, които да искат да ги уча, то аз ще ги уча. Но.....незнам...... Хогуордс без Дъмбълдор – той въздъхна и отново зарови лице в носната си кърпа. Всички замълчаха. - Отлично – каза професор МакГонагъл, поглеждайки двора през прозореца, за да види къде е министъра. – Тогава аз трябав да поговоря с Филиус. Ние трябва да се посъветваме с министерството по този въпрос. То ще оповести и окончателното решение. - А сега задачата ни е да изпратим учениците по домовете си. Колкото по-бързо го направим, толкова по-добре. Можем да ги качим на Хогуордс-Експрес не по-рано от утре сутрин. - А кога ще е погребението на Дъмбълдор? – попита Хари - Ами, - професор МакГонагъл загуби за момент своята увереност, грасът й затрепери – знам че професор Дъмбълдор би искал да остане тук в Хогуордс.... - Тогава така и ще стане нали? – сърдито попита Хари - Ако Министерството намери това за добре – каза професор МакГонагъл – нито един директор не е бил..... - Нито един директор не е направил толкова много за училището – измърмори Хагрид - Хогуордс трябва да остане лобното място на Дъмбълдор – каза професор Флитуик - Точно така – потвърди професор Спраут - Освен това – продължи Хари – не трябва да изпращате учениците в къщи, преди погребението. Те ще искат да .... Последните думи заседнаха в гърлото му, но професор Спраут завърши изречението вместо него “ се сбогуват”. - Много добре казано – изписука професор Флитуик – много добре! Разбира се че учениците трябва да му отдадат последан почит. Можем да организираме транспорта и за по-късен час. - Решено – извика професор Спраут - Да, мисля че да.... – каза Слизнерог с развълнуван глас, докато Хагрид издаде само въздишка на съгласие. - Той идва – професор МакГонагъл гледаше към двора. – И изглежда, че с него е цяла делегация. - Може ли да си ходя – веднага попита Хари Той нямаше никакво желание да се среща или разговаря с Руфас Скрихорм - Можеш – каза професор МакГонагъл – и по-бързо. Тя отиде до вратата и я отвори. Той се затича по спираловидната стълба и после по пустите коридори. Беше забравил мантията си невидинка в астрономическата кула, но сега това не е важно. По коридорите нямаше никой, дори Филч, мисис Норис или Пивс. Хари не видя никой, докато не влезе в коридора, водещ към общата стая на Грифиндор. - Истина ли е? – попита Дебелата дама, когато той застана пред нея – Наистина ли е вярно? Дъмбълдор е мъртъв?! - Да – каза Хари Тя започна да трепери и даже неизчаквайки паролата отвори вратата пред него. Както и очакваше Хари в общата стая беше многолюдно. Стаята обаче внезапно утихна, когато той премина през дупката в портрета. Той видя че Дийн и Шеймъс седят с груата ученици недалече от вратата. Това значеше, че в спалнята няма никой или почти никой. Не разговаряйки и не поглеждайки лицата около него, Хари тръгна към момчешката спалня. Както и очакваше, Рон го чакаше все още изцяло облечен, седнал на леглото си. Хари седна на своето и няколко минути те просто се гледаха. - Говорят за затварянето на училището – каза Хари - Лупин каза, че така и ще стане – каза Рон Настана пауза - И какво? – много тихо попита Рон, все едно и мебелитет можеха да ги подлушват – Намерихте ли го? Донесохте ли го? Хоркрукса? Хари поклати глава. Всичко което се беше случило около черното езеро, сега му се струваше като стар кошмар. Наистина ли това се случи няколко часа по-рано. - Не сте го намерили? – попита учудено Рон – Нямаше ли го там? - Не – каза Хари – някой вече го беше взел и беше оставил фалшив на негово място - Взе ли го? Без да казва нищо, Хари извади фаршивия медальон от джоба си и го подаде на Рон. Детайлният разказ можеше и да почака...вече даже нямаше значение.....нищо друго нямаше значение, освен края на тяхното безсмислено приключение, края на Дъмбълдор - Р.А.Б. – прошепна Рон – кой ли е този? - Кой знае – все още облечен Хари легна на леглото, облягайки се на стената. Той и не изпитваше никакво любопитство относно самоличносттат на този Р.А.Б. Даже се съмняваше, че когато и да било ще се заинтересува от това. Докато лежеше, той усети, че всичко беше потънало в тишина, Фокус не пееше повече. И той разбра, даже без да се замисля от къде го знае, че феникса остави Хогуордс, също както Дъмбълдор остави училището, остави света,...остави Хари. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.08 Mb. Сподели с приятели:
|