Хари Потър и Нечистокръвният Принц Глава 1
Изтегляне 6.08 Mb.
|
| Глава 26
Пещерата Хари можеше да помирише солта и да чуе разбиващите се вълни, лек студен бриз разроши косата му, докато гледаше освете-ното от Луната море и обсипаното със звезди небе. Стоеше на ви-сока, оголена, тъмна скала, а водата се разпенваше под него. Той хвърли поглед през рамото си. Внушителна стръмна скала стоеше зад него черна, отвесна и безлична. Няколко големи скални къса, като този, на който стояха Хари и Дъмбълдор изглеждаха така ся-каш са се откъснали от лицето на зъбера в някакъв момент в ми-налото. Беше мрачна и дива гледка – морето и скалите, неосвеже-ни от нито едно дърво или пространство с трева или пясък. - Какво мислиш? – попита Дъмбълдор. Може би питаше Хари за мнението му, дали това е добро място за пикник. - Довели са децата от сиропиталището тук? – попита Хари, които не можеше да си представи по-противно място за разходка през деня. - Не точно тук. – каза Дъмбълдор. – Има селище за наказани на половината път покрай скалите зад нас. Мисля си, че сираците са били доведени тук да подишат малко морски въздух и да видят вълните. Не - мисля, че само Том Ридъл и младите му жертви са посетили това място. Мъгъли не могат да достигнат тази скала, ос-вен, ако не са необикновено добри планинари, а лодки не могат да достигнат скалите, водите около тях са много опасни. Представям си че Ридъл се е спуснал надолу – магията може да послужи по-добре от въжета. И е взел двете малки деца с него – вероятно за-ради удоволствието да ги тероризира. Аз мисля, че пътуването са-мо по себе си го е направило, не мислиш ли? Хари погледна отново към скалата и го побиха тръпки. - Но крайната му цел – а и нашата също – е малко по-нататък. Ела. Дъмбълдор подкани Хари към самия ръб на скалата, където редици от назъбени ниши бяха направили места за краката, воде-щи надолу към каменните блокове, които лежаха наполовина зале-ти с вода и близко до стръмната скала. Беше коварно спускане и Дъмбълдор, възпрепятстван леко от отслабената си ръка, се дви-жеше бавно. По-ниските скали бяха хлъзгави, заради морската во-да. Хари почувства части от студени, солени пръски върху лицето си. - Лумос - каза Дъмбълдор, когато достигна камъка най-близко до скалата. Хиляди петънца от златиста светлина заискряха над тъмната повърхност на водата няколко метра под мястото, където се беше навел, черната каменна стена зад него беше осветена също. – Виждаш ли? – каза Дъмбълдор тихо, държейки пръчката си малко по-високо. Хари видя цепнатина в скалата, в която тъмната вода се завърташе. – Нали нямаш нищо против да се понамокриш малко? - Не – каза Хари. - Тогава свали мантията си – няма да ни трябва засега – хай-де да се гмурнем. И с внезапната подвижност на много по-млад мъж, Дъмбъл-дор се плъзна от скалата, приземи се в морето и започна да плува с отличен бруст към тъмната цепнатина в лицето на скалата, дър-жейки светещата пръчка със зъбите си. Хари свали мантията си, напъха я в джоба си и го последва. Водата беше ледена. Напоени-те с вода дрехи на Хари се издуха около него и го повлякоха надо-лу. Поемайки дълбоко въздух, които напълни носа му с дъх на сол и водорасли, той тръгна по смаляващата се, блещукаща светлина, навлизаща дълбоко в скалата. Цепнатината скоро се превърна в тъмен тунел, който Хари си помисли, че се запълва при прилив. Тинестите скали бяха раздалечени едва на метър и изглеждаха ка-то черен катран от преминаващата светлина на пръчката на Дъм-бълдор. Малко по-навътре прохода зави наляво и Хари видя, че продължава далеч в скалата. Той продължаваше да плува по ди-рята на Дъмбълдор, върховете на безчувствените му пръсти до-косваха грубата мокра скала. Тогава видя Дъмбълдор да изплува от водата, сребърната му коса и тъмната му мантия проблясваха. Когато Хари достигна мяс-тото той откри стъпки, които водеха към голяма пещера. Изкатери се по тях, вода се лееше от прогизналите му дрехи и трепереше неконтролируемо на застоялия и вледеняващ въздух. Дъмбълдор стоеше по средата на пещерата с вдигната пръч-ка докато се въртеше бавно изследвайки стените и тавана. - Да, това е мястото – каза Дъмбълдор. - Но как разбрахте? – прошепна Хари. - Тук има магия – каза Дъмбълдор простичко. Хари не можеше да каже дали треперенето му се дължеше на студа, проникващ до мозъка на костите му или от усещането му за магическото. Той гледаше докато Дъмбълдор продължаваше да се върти, очевидно концентрирайки се върху места, които Хари не можеше да види. - Това е просто преддверието, входната зала – каза Дъм-бълдор след момент-два. Ще трябва да проникнем във вътрешната зала... Пречат ни по-скоро препятствията на Лорд Волдемор, от-колкото тези, които природата е направила. Дъмбълдор се приближи до стената на пещерата и я погали с почернелите си пръсти, мърморейки думи на странен език, които Хари не разбираше. Два пъти Дъмбълдор обиколи пещерата до-косвайки колкото се може повече от грубата скала, спирайки от време на време и прекарвайки пръстите си напред назад по опре-делено място, докато накрая спря с ръка, леко притисната към сте-ната. - Тук – каза той. Ще минем през това място. Входът е замас-киран. Хари не попита как е разбрал Дъмбълдор. Той не беше виж-дам магьосник да работи така – с гледане и докосване, но отдавна се беше научил, че вдигането на пушилка беше признак на неуме-ние, а не на знание. Дъмбълдор отстъпи от скалата и насочи пръч-ката си към нея. За момент се появи извит контур, блестейки в бя-ло като че ли имаше силен източник на светлина зад цепнатината. - Вие г-го н-направихте! – каза Хари през тракащи зъби, но преди думите да излязат от устата му, контура изчезна, оставайки скалата оголена и здрава както преди. Дъмбълдор се огледа. - Хари, така съжалявам, забравих – каза той и насочи пръч-ката си към Хари, веднага дрехите му бяха сухи и топли сякаш са стояли пред горящ огън. - Благодаря – каза Хари с благодарност, но Дъмбълдор вече беше насочил вниманието си към плътната пещерна скала. Той не пробва никаква магия повече, а просто се беше втренчил внима-телно, сякаш на нея беше написано нещо безкрайно интересно. Хари стоеше, без да вдига шум – не искаше да прекъсва концент-рацията на Дъмбълдор. След две минути Дъмбълдор каза тихо: - Със сигурност не! Толкова необмислено! - Какво има, професоре? - Струва ми се – каза Дъмбълдор, пъхайки ненаранената си ръка в робата си и издърпвайки къс сребърен нож от рода на тези, с които Хари си кълцаше съставките да отвари – че трябва да зап-латим, за да преминем. - Да заплатим? – каза Хари. – Трябва да дадете на вратата нещо? - Да – каза Дъмбълдор. Кръв, ако не греша. - Кръв? - Казах, че е необмислено – каза Дъмбълдор, който звучеше пренебрежително дори разочаровано като че Волдемор беше се отклонил малко от високите си стандарти, които Дъмбълдор е очаквал. – Идеята, сигурен съм, си разбрал е, че врага ти трябва да отслаби себе си, за да влезе. Отново Лорд Волдемор не схва-ща, че има много по-ужасни неща от физическото нараняване. - Да, но все пак, ако може да се избегне… - каза Хари, които беше изпитал достатъчно болка, за да се стреми към още. - Понякога, обаче е неизбежна – каза Дъмбълдор, дърпайки назад ръкава на мантията си и оголвайки наранената си ръка до лакътя. - Професоре – възрази Хари, втурвайки се докато Дъмбъл-дор вдигаше ножа си. – Аз ще го направя, аз съм… - но не знаеше какво щеше да каже – по-млад, по-подходящ? Но Дъмбълдор просто се усмихна. След това се видя светка-вица от сребро и бликнала алена струя – лицето на скалата беше посипано с тъмни блестящи капки. - Много си мил, Хари – каза Дъмбълдор, насочвайки върха на пръчката си над дълбокия разрез, който беше направил на собст-вената си ръка, така че той зарасна веднага, така както Снейп бе-ше излекувал раната на Малфой. – Но твоята кръв е по-ценна от моята. Аха, това свърши работа, нали? – Блестящия сребърен кон-тур на арката се появи още веднъж, но този път не изчезна. Окър-вавената скала в него просто се стопи, отваряйки нещо, което изг-леждаше като пълна тъмница. – След мен – каза Дъмбълдор и премина през арката с Хари по петите му, който запали бързо пръчката си, когато влезе. Очите им видяха зловеща гледка – стояха на брега на голямо черно езеро, толкова обширно, че Хари не можеше да види отс-рещния бряг, в толкова голяма кухина, че тавана също не се виж-даше. Мъглява зеленикава светлина светеше в нещо, което изг-леждаше като средата на езерото, тя се отразяваше в напълно спокойната вода отдолу. Зеленикавия блясък и светлината от две-те пръчки бяха единствените неща, които пробиваха кадифената тъмнина, въпреки че техните лъчи на проникваха толкова надалеч, колкото Хари очакваше. Тъмнината някак си беше по-гъста от обикновената тъмнина. - Хайде да вървим – каза Дъмбълдор тихо. – Внимавай много да не стъпиш във водата. Стой близо до мен. Той тръгна по ръба на езерото и Хари го последва малко зад него. Стъпките им праве-ха шумни и ехтящи звуци на тесния скален ръб, който заобикаляше скалата. Те вървяха и вървяха, но гледката не се промени – от ед-ната им страна беше неравната скала на пещерата, от другата не-обятната ширина на гладка стъклена чернота, в самия център, на която беше мистериозната зеленикава светлина. Хари намираше мястото за подтискащо и разстройващо. - Професоре? – каза той накрая – Мислите ли, че Хоркрукса е тук? - О, да – каза Дъмбълдор. – Да, сигурен съм. Въпросът е, как да стигнем до там? - Ние не можем... не можем ли просто да опитаме Призова-ващо заклинание? – попита Хари, сигурен, че това беше глупав въпрос. Но той много повече, отколкото би признал, искаше да се махне от това място колкото се може по-скоро. - Разбира се, че можем – каза Дъмбълдор, спирайки така ряз-ко, че Хари почти се удари в него. – Защо не опиташ? - Аз? Ох... добре... Хари не очакваше това, но прочисти гър-лото си и каза високо с вдигната пръчка – Акцио Хоркрукс! Със звук като от експлозия нещо много голямо и бледо из-ригна от тъмната вода на около двайсет метра нататък, преди Хари да може да види какво е, то изчезна със страшно цопване, което причини големи дълбоки вълни на огледалната повърхност. Хари отскочи назад шокиран и се удари в стената, сърцето му все още биеше силно, когато се обърна към Дъмбълдор. - Какво беше това? - Мисля, нещо, което е готово да ни отговори, ако се опитаме да си присвоим Хоркрукса. Хари погледна отново към водата. Повърхността отново при-личаше на черно стъкло: вълните бяха изчезнали неестествено бързо. Сърцето на Хари, обаче, все още биеше силно. - Мислили ли сте, че това може да се случи, сър? - Помислих си, че нещо ще се случи, ако направим очевиден опит да вземем Хоркрукса. Това беше добра идея, Хари, най-лесния начин да разберем пред какво се изправяме. - Но ние не знаем какво е това нещо – каза Хари, гледайки злокобната, гладка вода. - Какви са тези неща, имаш предвид – каза Дъмбълдор. Мно-го се съмнявам, да има само едно от тях. Ще продължим ли? - Професоре? - Да, Хари? - Мислите ли, че ще трябва да влезем в езерото? - В него? Само ако сме много безсилни. - Не мислите, че Хоркрукса е на дъното? - О, не... мисля, че Хоркрукса е в средата. И Дъмбърдор по-сочи към мъгливата зелена светлина в центъра на езерото. - Значи ще трябва да прекосим езерото, за да го вземем? - Да, така мисля. Хари не каза нищо. Неговите мисли бяха насочени изцяло към водни чудовища, гигантски змии, демони, водни и зли духове... - Аха – каза Дъмбълдор и спря отново, този път Хари се уда-ри в него, за момент той се залюля на ръба на тъмната вода и не-наранената ръка на Дъмбълдор го хвана здраво за рамото, издър-пвайки го назад. – Съжалявам, Хари, трябваше да те предупредя. Отиди към стената, моля те. Мисля, че намерих мястото. Хари нямаше идея какво има предвид Дъмбълдор – доколко-то той можеше да прецени това парче от брега беше същото както всяко едно друго, но Дъмбълдор явно беше намерил нещо специ-ално в него. Този път той вдигна ръката си не към каменната стена, а през разредения въздух сякаш очакваше да намери и хване нещо невидимо. - Охо – каза Дъмбълдор щастливо, секунди по-късно. Ръката му хвана нещо във въздуха, което Хари не можеше да види. Дъм-бълдор се приближи до водата. Хари гледаше нервно, когато вър-ховете на обувките на Дъмбълдор достигнаха до самия край на скалния ръб. Държейки ръката си стисната във въздуха, Дъмбъл-дор вдигна с другата пръчката си и почука върху юмрука си. Във въздуха незабавно се появи медна, зеленикава (!!!) вери-га плъзгайки се от дълбините на водата в стиснатата ръка на Дъм-бълдор. Той почука веригата, която започна да се плъзга в ръката му като змия, навивайки се на земята с дрънчащ звук, които отек-ваше шумно от каменните стени, дърпайки нещо от дълбините на черната вода. Хари зяпна, когато призрачния нос на малка лодка проби повърхността, светейки зелено, както и веригата и заплува, правейки едва забележими вълнички към мястото на брега, където стояха Хари и Дъмбълдор. - Как разбрахте, че това е било тук? – попита учудено Хари. - Магията винаги оставя следи – каза Дъмбълдор, когато лод-ката удари брега с леко раздрусване. – Понякога много характерни черти. Аз преподавах на Том Риддъл. Познавам стила му. - Лодката... лодката сигурна ли е? - О да, така мисля. Волдемор се е нуждаел от средства да премине езерото, без да привлича яростта на съществата, които е разположил в него, в случай, че някога иска да премахне неговия Хоркрукс. - Значи нещата във водата няма да ни направят нищо, ако го пресечем с лодката на Волдемор? - Мисля, че трябва да се примирим с факта, че те ще разбе-рат в някакъв момент, че ние не сме Лорд Волдемор. Досега се справихме добре. Те ще ни позволят да се качим в лодката. - Но защо ще го правят – попита Хари, които не можеш да се отърси от видението за излизащи от водата пипала в момента, в който не виждаха брега. - Волдемор с право е бил уверен, че никой друг освен велик магьосник ще е в състояние да намери лодката – каза Дъмбълдор. Мисля, че трябва да е бил подготвен за риска, които е бил за него най-невероятната възможност – някой друг да я намери знаейки, че той е направил други препятствия преди това, които само той е можел да премине. Ще видим дали е бил прав. Хари погледна към лодката. Наистина беше много малка. - Не изглежда да е била построена за двама души. Дали ще ни издържи и двамата? Дали няма да сме прекалено тежки? Дъмбълдор се засмя. - Волдемор не се е интересувал да теглото, а за нивото на магическа сила, която преминава през езерото. По-скоро мисля, че магия е била приложена на лодката и то така, че само един ма-гьосник да може да плува с нея. - Но тогава... - Не мисля, че броиш Хари – ти си под възрастта и неквали-фициран. Волдемор никога не е очаквал шестнадесетгодишен да достигне това място. Считам за невероятно твоите сили да бъдат регистрирани, когато си до мен. Тези думи не направиха нищо, за да повдигнат духа на Хари. Вероятно Дъмбълдор разбра, защото каза: - Грешка на Волдемор, Хари, грешка на Волдемор... Възраст-та е неразумна и невнимателна, когато подценява младостта. Сега ти си първи, този път, и внимавай да не докоснеш водата. Дъмбълдор се отдръпна настрани и Хари се качи внимателно в лодката. Дъмбълдор също влезе в нея, навивайки веригата на пода. Те бяха като натъпкани вътре. Хари не можеше да седне удобно, но се приведе, неговите колена стърчаха извън лодката, която започна да се движи веднага. Нямаше друг звук освен мекото шумолене на носа на лодката, които разсичаше водата, движеше се без тяхна помощ, сякаш невидимо въже я дърпаше към светли-ната в центъра. Скоро те не можеха да видят стените на пещерата, те можеха да бъдат в море с изключение на това, че нямаше въл-ни. Хари погледна надолу и видя отразената златиста светлина на пръчката си да проблясва и блести върху черната вода, през ко-ято преминаваха. Лодката правеше големи вълни на стъклената повърхност, бразди в тъмното огледало... И тогава Хари я видя, мраморно бяла, плуваща на сантимет-ри под повърхността. - Професоре – каза той и неговия учуден глас отекна високо над тихата вода. - Хари? - Мисля, че видях ръка във водата – човешка ръка. - Да, сигурен съм, че си – каза Дъмбълдор тихо. Хари се взря отново във водата търсейки изчезналата ръка и гадно чувство израсна в гърлото му. - Това нещо може ли да скочи от водата? – Но Хари си полу-чи отговора преди Дъмбълдор да го стори. Светлината от пръчката се плъзна над нова част от водата и този път той видя мъртъв чо-век, лежащ на сантиметри под повърхността с лицето нагоре, от-ворените му очи бяха замъглени като че с паяжина, косата и ман-тията му се въртяха около него като дим. – Тук има мъртъвци! - ка-за Хари, а гласът му звучеше по-високо от обикновено и всъщност не съвсем като неговия. - Да – каза Дъмбълдор тихо – но не трябва да се безпокоим за тях в момента. - В момента - повтори Хари откъсвайки погледа си от водата, за да погледне Дъмбълдор. - Не и докато плуват мирно под нас – каза Дъмбълдор. Няма какво да се страхуваме от тяло, Хари, не повече, отколкото би трябвало да се страхуваме от тъмнината. Лорд Волдемор, от кого-то се страхуваме и двамата, не се съгласява с това. Но това още веднъж разрива липсата на мъдрост у него. Неизвестното е това, от което се страхуваме, когато гледаме смъртта и тъмнината, нищо друго. – Хари не каза нищо, не искаше да спори, но намираше си-туацията с плуващите около и под тях тела за ужасна и не само то-ва – той не вярваше, че те не бяха опасни. - Но едно от тях скочи – каза той, опитвайки се да наподобява нивото и спокойствието на гласа на Дъмбълдор. - Да – каза Дъмбълдор – сигурен съм, че веднъж взели Хорк-рукса, ще открием, че те са далеч по-малко миролюбиви. Обаче, като много същества, които живеят в студ и тъмнина, те се страху-ват от светлина и топлина, които по тази причина ние ще призовем, ако се появи нужда. Огън, Хари - Дъмбълдор добави с усмивка в отговор на обърканото изражение на Хари. - А… ясно – каза Хари бързо. Той обърна главата си, за да погледне зеленикавата светлина, към която лодката все още без-жалостно се носеше. Той не можеше да се преструва, че не е уп-лашен. Голямото черно езеро изобилстващо с мъртъвци… Сякаш беше преди много, много часове, когато срещна професор Трело-ни, и даде Феликс Фелицис на Рон и Хърмаяни… Внезапно той по-иска да си беше взел по-сърдечно довиждане с тях… а не беше видял Джини въобще… - Почти сме там – каза Дъмбълдор бодро. Наистина зелени-кавата светлина се уголемяваше и след минути лодката трябваше да спре, блъсвайки се в нещо, което Хари първо не можеше де ви-ди, но когато вдигна осветената си пръчка видя, че са достигнали до малък остров от гладка скала в центъра на езерото. – Внимавай да не докоснеш водата – каза Дъмбълдор отново, когато Хари изс-кочи от лодката. Островът не беше по-голям от кабинета на Дъмбълдор, прос-транство от плосък , черен камък, на което нямаше нищо освен из-точника на тази зеленикава светлина, която изглеждаше много по-светла гледана отблизо. Хари хвърли бърз поглед – първо си по-мисли, че това е някакъв вид лампа, но това видя, че светлината, че светлината идваше от каменен съд, подобен на Мислоема, кои-то беше поставен на пиедестал. Дъмбълдор се приближи към него и Хари го последва. Рамо до рамо те погледнаха надолу. Той беше пълен с яркозелена течност , която излъчваше тази фосфоресци-раща светлина. - Какво ли е това – попита Хари тихо. - Не съм сигурен – каза Дъмбълдор. – Обаче е нещо много по-притеснително от кръвта и телата. Дъмбълдор дръпна назад ръкава на мантията си над почернената си ръка и протегна изгоре-ните си пръсти към повърхността на отварата. - Сър, не, не го докосвайте! - Не мога да го докосна – каза Дъмбълдор усмихвайки се слабо. – Виждаш ли, не мога да се приближа повече от това. Опи-тай ти. Втренчен, Хари протегна ръката си към каменния съд и се опита да докосне отварата. Почувства невидима бариера, която не му даваше да продължи и сантиметър нататък. Без значение колко силно натискаше, неговите пръсти не срещаха нищо освен, това, което можеше да се нарече плътен и подвижен въздух. - Хари, махни се от пътя, моля те – каза Дъмбълдор. Той вдигна пръчката си и направи сложни движения над повърхността на отварата, шептейки беззвучно. Нищо не се случи, освен, може би това, че отварата засвети малко по-блестящо. Хари остана мълчалив докато Дъмбълдор работеше, но след малко Дъмбълдор отдръпна своята пръчка и Хари почувства, че е безопасно да гово-ри отново. - Сър, мислите ли, че Хоркрукса е тук? - О, да – Дъмбълдор се вгледа по-отблизо в легена. Хари ви-дя отражението му обърнато обратно върху равната повърхност на зелената отвара. – но как да я достигнем? До нея не може да се проникне с ръка, не може да изчезне, де се раздели, да се изгребе или източи или да се трансфигурира, омагьоса или по-някакъв друг начин да бъде променено естеството й. Почти разсеяно Дъмбъл-дор вдигна пръчката си отново и я завъртя във въздуха и хвана кристалния бокал, които беше измагьосал от нищото. – мога само да заключа, че тази отвара трябва да бъде изпита. - Какво – каза Хари. Не! - Да, така мисля – само с изпиване мога да изпразня съда и да видя какво лежи на дъното му. - Но... но, ако течността Ви убие? - О, съмнявам се, че работи така – каза Дъмбълдор простич-ко – Лорд Волдемор не би искал да убие човека достигнал този ос-тров. Хари не можеше да повярва. Дали това не беше безумната твърдост на Дъмбълдор да вижда добро във всеки? - Сър, – каза Хари, опитвайки се да запази гласа си в рамките на приличното – сър, говорим за Волдемор... - Съжалявам, Хари, трябваше да кажа, че няма да иска да убие веднага човека достигнал този остров – поправи се Дъмбъл-дор. Ще иска да ги запази живи достатъчно дълго, за да разбере как са успели да преминат толкова далеч през защитите и, най-важно от всичко, защо са били толкова настоятелни в изпразването на каменния съд. Не забравяй, че Лорд Волдемор вярва, че само той знае за Хоркруксите. Хари се накани да говори пак, но този път Дъмбълдор вдигна ръката си, за да го накара да замълчи, намръщвайки се леко към смарагдовата течност и, очевидно, размишлявайки бясно. - Несъмнено – каза той накрая – тази отвара трябва да дейс-тва така, че да не мога да взема Хоркрукса накрая. Може да ме па-рализира, да ме накара да забравя за какво съм дошъл, да ми при-чини толкова болка, че да обезумея или да ме направи неспособен по някакъв друг начин. В такъв случай, Хари, твоята работа е да си сигурен, че продължавам да пия дори ако трябва да наливаш отва-рата в протестиращата ми уста. Разбра ли ме? Очите им се срещнаха над съда, и двете бледи лица бяха ос-ветени със странна, зелена светлина. Хапи не отговори. За това ли беше тук – да принуждава Дъмбълдор да пие отвара, която може да му причини нетърпима болка? - Спомняш ли си – каза Дъмбълдор – условието, при което те взех с мен? Хари се поколеба, гледайки в сините очи, които се бяха пре-върнали в зелени от отразената светлина на легена. - Но какво ще... - Ти се закле да следваш всяка моя заповед, нали? - Да, но... - Предупредих те, че може да бъде опасно, нали? - Да – каза Хари – но... - Добре тогава – каза Дъмбълдор – отново дърпайки назад ръкавите си и вдигайки празния бокал – имаш заповедите ми. - Защо не мога аз да изпия отварата вместо Вас? – попита Хари отчаяно. - Защото аз съм много по-стар, много по-умен и много по-малко ценен – каза Дъмбълдор. – Веднъж и завинаги, Хари, имам ли думата ти, че ще направиш всичко по силите си да ме накараш да продължа да пия? - Не може ли... - Имам ли я? - Но... - Думата ти, Хари... - Аз... добре, но... Преди Хари да може де направи какъвто и да е протест, Дъмбълдор спусна кристалния бокал в отварата. За кратък миг, Хари се надяваше, че той няма да може да достигне отварата с бо-кала, кристала потъна в повърхността, както нищо друго не бе ус-пяло. Когато чашата се напълни до ръба, Дъмбълдор я вдигна да устата си. - За твое здраве, Хари! И той пресуши бокала. Хари гледаше ужасено, ръцете му се бяха впили в ръба на каменния съд, така здраво, че върховете на пръстите му се вяха вкочанили. - Професоре - каза тревожно Хари, докато Дъмбълдор сва-ляше празната чаша – как се чувствате? Дъмбълдор разтърси глава, очите му бяха затворени. Хари си чудеше дали го болеше. Дъмбълдор потопи чашата напосоки в легена, напълни я отново и я изпи. Мълчаливо Дъмбълдор изпи три чаши пълни с отвара. На половината на четвъртата чаша, той залитна и падна към съда. Очите му все още бяха затворени, той дишаше тежко. - Професор Дъмбълдор, – каза Хари, гласът му беше неес-тествен – можете ли да ме чуете? Дъмбълдор не отговори. Лицето му потреперваше сякаш бе-ше заспал, но сънуваше страшен сън. Захватът му върху бокала беше отслабнал, отварата щеше да се разлее. Хари се протегна и улови кристалната чаша, задържайки я стабилна. – Професоре, чу-вате ли ме? – той повтори силно, гласът му проехтя в пещерата. Дъмбълдор се задъха и проговори с глас, който Хари не раз-позна, защото не беше виждал Дъмбълдор толкова ужасен. - Не искам... Не ме карай... Хари се втренчи в побелялото лице, което толкова добре познаваше – в прегърбения нос, очилата с формата на полумесец и не знаеше какво да прави. - ... не обичам... Искам да спре... – стенеше Дъмбълдор. - Вие... вие не можете да спрете, професоре – каза Хари. – Вие трябва да продължите да пиете, спомняте ли си? Казахте ми, че трябва да продължите да пиете. Ето... Мразейки себе си, отвратен от това, което правеше Хари притисна бокала към устата на Дъмбълдор и я наклони, за да може Дъмбълдор да изпие остатъка от отварата вътре. - Не... – изстена той, когато Хари напълни отново бокала от съда – Не искам... Не искам... Пуснете ме да вървя... - Всичко е наред, професоре – каза Хари, ръката му трепе-реше – всичко е наред, аз съм тук... - Накарайте го да спре, накарайте го да спре – стенеше Дъм-бълдор. - Да, Да това ще го спре – излъга Хари. Той изсипа съдържа-нието на бокала в отворената уста на Дъмбълдор. Той извика - зву-кът проехтя из пустата стая през мъртвата черна вода. - Не, не, не, не, не мога, не мога, не ме карайте, не искам... Всичко е наред, професоре, всичко е наред - каза Хари висо-ко, ръцете му трепереха толкова много, че той едва загреба шес-тия бокал, съда беше наполовина празен. – Нищо не Ви се случва , Вие сте на сигурно място, това не е реалност, кълна се, това не е реалност – хайде изпийте това сега, изпийте това... – И Дъмбълдор покорно пиеше, като че Хари му предлагаше противоотрова, но пресушавайки бокала, той падна на колене, треперейки неконтро-лируемо. - Всичко е по моя вина, моя е вината – ридаеше той. – Моля, спрете го, зная, че съм сгрешил, моля ви, спрете го и аз няма нико-га повече, никога повече... - Това ще го спре, професоре – каза Хари, гласът му пресек-на докато изливаше седмата чаша с отвара в устата на Дъмбъл-дор. Дъмбълдор започна де се свива, сякаш го бяха наобиколили невидими мъчители, ръката му почти бутна пълния бокал от трепе-рещите ръце на Хари, докато охкаше – Не ги наранявайте, не ги наранявайте, моля, моля, вината е моя, накажете мен вместо тях... - Ето, изпийте това, изпийте това, ще се почувствате по-добре – каза Хари отчаяно и още веднъж Дъмбълдор му се подчи-ни, отваряйки си устата и държейки си очите плътно затворени, разтрисайки се от главата до петите. Сега той падна напред, кре-щейки отново, удряйки юмруците си в земята, докато Хари пълне-ше деветия бокал. - Моля, моля, моля, не... не това, не това, ще направя каквото и да е... - Просто пийте, професоре, просто пийте... Дъмбълдор пиеше като дете, умиращо от жажда, но когато приключи, той извика отново сякаш вътрешностите му горяха. - Стига толкова, моля, стига толкова... Хари гребна десетата чаша и почувства как кристала застър-га дъното на съда. - Почти сме накрая, професоре. Изпийте това, изпийте го... Той подпря рамената на Дъмбълдор и отново той пресуши чашата, Хари скочи на крака още веднъж пълнейки бокала, докато Дъмбълдор започна да крещи по-мъчително от всякога... - Искам да умра! Искам да умра! Спрете го, спрете го, искам да умра! - Изпийте това, професоре. Изпийте това... Дъмбълдор пиеше и малко преди да свърши, той извика. - УБИЙ МЕ! - Това... това ще го направи – изпъшка Хари. – Просто изпий-те това... Всичко ще приключи... ще приключи! Дъмбълдор погълна бокала, изпивайки и последната капка и тогава с голямо предсмър-тно хъркане падна по лице. - Не! – извика Хари, които стоеше прав, за да напълни бокала отново, вместо това той пусна чашата в съда, хвърли се надолу към Дъмбълдор и го премести по гръб. Очилата на Дъмбълдор бя-ха килнати, устата му широко отворена, а очите плътно стиснати. – Не – каза Хари, разтърсвайки Дъмбълдор – не, Вие не сте мъртъв, казахте че това не е отрова, събудете се, събудете се - Ренервате – извика той с насочена към гърдите на Дъмбълдор пръчка. Появи се червеникава светкавица, но нищо не се случи. - Ренервате, сър, моля Ви... - Вода – задъхано каза Хари. – Да... – той скочи на крака и грабна бокала от легена, той едва забеляза златния медальон, ле-жащ навит под него. - Агуаменти – извика той, ръгвайки бокала с пръчката си. Той се напълни с чиста вода. Хари се свлече на колене до Дъмбълдор, вдигна главата му и поднесе чашата до устните му, но... тя беше празна. Дъмбълдор изстена и започна да се задъхва. – Но аз нап-равих... чакайте... Агуаменти! – каза Хари отново, насочвайки пръч-ката си към бокала. Още веднъж, само за секунда, чиста вода проблесна в него, но когато я приближи до устата на Дъмбълдор, тя беше изчезнала. – Сър, опитвам се, опитвам се – каза Хари от-чаяно, но не мислеше, че Дъмбълдор може да го чуе. Той се беше обърнал на една страна и правеше големи вдишвания, които зву-чаха мъчително. – Агуаменти – Агуаменти – АГУАМЕНТИ! Бокалът се напълни и изпразни още веднъж. Сега дишането на Дъмбълдор заглъхна. Хари се паникьоса, той знаеше инстинк-тивно единствения начин да вземе вода, защото Волдемор го беше планирал... така че хукна към ръба на скалата и потопи бокала в езерото, изваждайки го пълен до горе с ледена вода, която не из-чезва. - Сър... Очите на Дъмбълдор трепнаха, сърцето на Хари подскочи. - Сър, вие... - Вода – изграчи Дъмбълдор. - Ето – извика Хари и мушвайки се напред той наклони вода-та несръчно към лицето на Дъмбълдор. Това беше най-доброто, което можеше да направи, защото леденото чувство на ръката недържаща чашата не беше от про-дължителния студ на водата. Лигава бяла ръка беше хванала кит-ката му и съществото, на което тя принадлежеше, го дърпаше на-зад. Повърхността на езерото не беше вече огледална – тя се пе-неше и навсякъде, където Хари погледнеше , бели глави и ръце из-плуваха от тъмната вода. Мъже, жени и деца с хлътнали и слепи очи се движеха към скалата – армия от мъртъвци излизаше от чер-ната вода. - Петрлификус Тоталус – извика Хари, борейки се да не се отдели от намокрената повърхност на острова и насочвайки пръч-ката към инферито, което държеше ръката му. То го пусна, падайки назад, цопвайки във водата, Хари се изправи на краката си, но много повече инфери се катереха по скалата, техните костеливи ръце се промъкваха по хлъзгавата му повърхност, празните им ма-тирани очи го гледаха. Те влачеха подгизнали парцали, хлътналите лица го гледаха злобно. - Петрификус тоталус – Хари изрева отново връщайки се на-зад и размахвайки силно пръчката във въздуха, шест или седем от тях бяха сразени, но много повече идваха към него. - Импендимен-та! Инкарцерус! Няколко от тях се препънаха, едно или две бяха вързани с въжета, но качващите се на скалата просто стъпваха върху падналите тела. Все още шибащ въздуха с пръчката си, Ха-ри изкрещя – Сектумсемпра! СЕКТУМСЕМПРА! Но въпреки, че ра-ни се появяваха по мокрите им парцали и ледената им кожа, те ня-маха кръв, която да изтича. Те вървяха безчувствени, с разтворе-ни, съсухрени ръце към него и връщайки се назад той почувства ръце да го обграждат и отзад – тънки и безплътни (?) ръце студени като смъртта, краката му се вдигнаха от земята, когато го вдигнаха и понесоха, бавно и сигурно назад към водата, и той знаеше че ня-ма спасение, че ще се удави и ще стане още един мъртъв пазач на част от разбитата душа на Волдемор. Но тогава през тъмнината изригна огън – пурпурен и златен, огнен пръстен, които заобиколи скалата, така че инферитата, които държаха плътно Хари се препънаха – не можеха да преминат през огъня и да се върнат във водата. Те пуснаха Хари, той се удари в земята, хлъзна се по скалата, ожули си ръцете, след това се пока-тери обратно, вдигайки пръчката си и оглеждайки се наоколо. Дъмбълдор отново беше на крака, блед като всеки от заоби-калящите го инфери, но и по-висок, разбира се. Огънчета танцува-ха в очите му, пръчката му беше вдигната като факел и от края й изригваха пламъците като огромно ласо, заобикаляйки ги всичките с топлина. Инферитата се блъскаха един в друг, възнамерявайки слепешката да избягат от огъня, които ги обграждаше... Дъмбълдор взе медальона от съда и го прибра в мантията си. Безмълвно той изжестикулира към Хари да се приближи. Обър-кани от пламъците инферитата изглежда не забелязаха, че плячка-та им се изплъзва, когато Дъмбълдор поведе Хари към лодката, огненият пръстен се движеше с тях, около тях, обърканите инфе-рита ги придружиха до ръба на водата, където те с облекчение се плъзнаха обратно в тъмните си води. - Аз съм слаб – каза Дъмбълдор. - Не се притеснявайте, сър – каза Хари веднага, обезпокоен от изключителната бледност и изтощение на Дъмбълдор. – Не се притеснявайте. Аз ще ни върна обратно... Облегнете се на мен, сър... Хари, които трепереше целия, си помисли за момент, че Дъмбълдор, може да няма сила да се качи в лодката, той се олюля малко, когато се опита да го направи, всичките му сили изглежда отиваха да поддържа защитния огън около тях. Хари го хвана и му помогна на седне. В момента, в който бяха в безопасност вътре, лодката започна да се движи назад през черната вода, отдалеча-вайки се от скалата, все още заобиколена от огнения пръстен и из-глеждаше, че инферитата натрупали се отдолу не смееха да изп-луват. - Сър, - изрече задъхано Хари – сър, аз забравих... за огъня... те идваха към мен и аз се паникьосах... - Съвсем разбираемо – прошепна Дъмбълдор. Хари се разт-ревожи като чу колко немощен беше гласът му. Те достигнаха брега с лек удар и Хари изскочи от лодката и се обърна бързо, за да помогне на Дъмбълдор. В момент, в които Дъмбълдор стъпи на брега, ръката му с пръчката се отпусна, огне-ния пръстен изчезна, но инферитата не се показаха от водата. Малката лодка потъна във водата звънтейки и подрънквайки, вери-гата й също се плъзна в езерото. Дъмбълдор въздъхна дълбоко и се опря на стената на пещерата. Слагайки ненаранената ръка на Дъмбълдор около раменете си, Хари поведе директора си наобратно около езерото, поемайки неговата тежест. - Защитата беше... въпреки всичко... добре направена – каза Дъмбълдор слабо. Само никой не би могъл да се справи... Направи го много добре, Хари, много добре... - Не говорете сега – каза Хари, уплашен от това, колко нея-сен беше станал гласът Дъмбълдор, как се влачеха краката му. – Пестете енергията си, сър... Скоро ще излезем оттук... - Арката ще се е затворила отново... Ножът ми... - Няма нужда, порязах се на скалата – каза Хари решително. Просто ми кажете къде... - Тук... Хари обърса ръката си на камъка и получила кръвния си да-нък арката се отвари незабавно. Те пресякоха външната пещера, като Хари помагаше на Дъмбълдор докато се връщаха през леде-ната морска вода, която беше изпълнила пукнатината в залива. - Всичко ще бъде наред – повтаряше Хари отново и отново, по-обезпокоен от мълчанието на Дъмбълдор отколкото от слабия му глас. Почти стигнахме... Мога да ни магипортирам и двамата... Не се притеснявайте... - Аз не съм притеснен, Хари, - каза Дъмбълдор, гласът му беше малко по-силен въпреки ледената вода – Аз съм с теб... Превел: Eeyore Редактирал: P.S. В главата Роулинг използва думата "basin", която означава - "леген, тас". Понеже и двете думи не ми се връзват с атмосферата на пещерата, съм използвал неутралната дума "съд". Даже в началото с прилагателното "каменен", което просто ми "звучи". Ако желаете при редакцията просто го променете... Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.08 Mb. Сподели с приятели:
|