Хари Потър и Нечистокръвният Принц Глава 1
Изтегляне 6.08 Mb.
|
| Глава 3
Ще и Няма Хари Потър хъркаше силно. Той беше седял на един стол до прозореца на стаята си повече от 4 часа, гледайки притъмнялата улица, и най-накрая беше заспал с лице, опряно на стъклото, очила, килнати на една страна, и широко отворена уста. Запотеното от дъха му стъкло блещукаше от силната оранжева светлина, идваща от уличната лампа навън, и изкуствената светлина оцветяваше лицето му в различни цветове, придавайки призрачен вид на лицето му под разрошената черна коса. Стаята беше обсипана с различни вещи и боклуци. Пера от сова, огризки от ябълка и опаковки от бонбони се търкаляха по пода, няколко книги със заклинания лежаха в пълен безпорядък измежду събраните на кълбо дрехи върху леглото, осветена от лампата купчина вестници, поставена на бюрото. Заглавието на един от тях гласеше: -Хари Потър – Избраният?- -Продължават да се носят слухове относно мистериозната последна тревога в Министерството на магията, по време на която Този-който-не-трябва-да-се-назовава бе забелязан отново. -Не ни е позволено да говорим за това, не ме питайте нищо- - каза един обезпокоен Obliviator, който отказа да каже името си, излизайки от Министерството предната вечер. Въпреки това високопоставен източник в Министерството потвърди, че случката се е състояла в Залата на пророчествата Макар Министерството и досега продължава да отрича, че подобно място съществува, магьосническата общност не искаха да повярват за съществуването на такова място, сред голяма част от магьосническата общност се говори, че смъртожадните, които сега изтърпяват присъди в Азкабан за взлом и опит за кражба, са се опитвали да откраднат пророчество. Същността на това пророчество е неизвестна, въпреки че разпространена хипотеза е, че се отнася за Хари Потър, единствения, за който се знае, че е оцелял след смъртоносното проклятието, и който е бил в Министерството въпросната вечер. Някои стигат до там, че да наричат Потър -избрания-, като вярват, че само той може да ни спаси от Този-който-не-трябва-да-се-назовава. Сегашното местонахождение на предсказанието, ако наистина има такова, е неизвестно, въпреки че... Втори вестник лежеше до първия. Заглавието на този гласеше: - Скримджър зае мястото на Фъдж.- По-голямата част от страницата беше заета от голяма чернобяла снимка на мъж с гъста коса, приличаща на грива на лъв, и с до известна степен обезобразено лице. Снимката се мърдаше - мъжът махаше на тавана. Руфъс Скримджър, предишният началника на щабквартирата на Аврорите в отдела -Охрана на магическия ред-, зае мястото на Корнелиус Фъдж като Министър на Магията. Решението беше до голяма степен прието с възторг от магьосническата общност, макар че имаше слухове за неразбирателство между новия министър и Албус Дъмбълдор, отново провъзгласен за Председател на Магисбора, който прекара няколко часа в кабинета на Скримджър. Представителите на Скримджър признаха, че той се е запознал с Дъмбълдор веднага след получаване на длъжността, но отказаха да коментират темите, които са се разисквали. Албус Дъмбълдор е познат като... Отляво на този вестник лежеше друг, който беше прегънат, така че се виждаше заглавието на статия: -Министерството гарантира за сигурността на учениците-. Току-що назначеният Министър на Магията, Руфъс Скримджър, даде изказване относно новите мерки, взети от Министерството за осигуряването на безопасността на учениците, които тази есен се завръщат да учат в Училището за Магия и Вълшебство Хогуортс. -Поради очевидни причини Министерството няма да навлиза в детайли относно новите строги планове за безопасност-, каза Министърът, макар че вътрешен човек потвърди, че критериите включват и отбранителни магии и заклинания, съчетание от отблъскващи проклятия и голям брой Аврори, посветени единствено на защитата на училището Хогуортс. Повечето се успокоиха от становището на Министъра относно сигурността на учениците. Г-жа Аугуста Лонгботъм каза: -Внукът ми Невил, който е добър приятел на Хари Потър и се сражава заедно с него със Смъртожадните в Министерството през юни...- Но останалата част от статията беше закрита от клетката за птици, която беше поставена отгоре. Вътре имаше великолепна снежнобяла сова. Кехлибарените й очи проучваха стаята високомерно, главата й се извърташе от време на време, за да погледне хъркащия си господар. Няколко пъти щракна нетърпеливо с клюн, но Хари беше дълбоко заспал и не я чуваше. Голям куфар лежеше в средата на стаята. Беше отворен, все още беше почти празен с изключение на остатъците старо бельо, бонбони, празни шишенца от мастило и счупени пера, които покриваха дъното на куфара. Наблизо на пода лежеше пурпурна листовка, украсена с думите: ---ИЗДАДЕНО ОТ ИМЕТО НА---- Министерството на Магията ЗАЩИТЕТЕ ДОМА И СЕМЕЙСТВОТО СИ ОТ ЧЕРНИТЕ СИЛИ Магьосническата общност понастоящем е под заплахата от организация, наричаща себе си Смъртожадните. Следвайки следващите прости указания, вие ще можете да защитите себе си, семейството и дома си от нападение. 1. Съветваме Ви да не напускате сами дома си. 2. Трябва да се внимава особено през нощта. Където е възможно, завършете пътуванията си преди залез слънце. 3. Прегледайте мерките за сигурност около къщата Ви, убедете се, че всеки член на семейството може да окаже спешна помощ като например Защитно и Обезоръжаващо заклинание, и в случай на непълнолетни членове на семейството на Паралелно отпътуване заклинание. 4. Споразумейте се относно въпросите за сигурност с най-близките си приятели и семейството, за да ограничите възможността Смъртожадни да се представят за някой друг чрез Многоликова отвара, 5. Ако забележите, че роднина, колега, приятел или съсед се държи странно, веднага се свържете с отдела -Охрана на магическия ред-. 6. Ако Черният знак се появи над някоя жилищна или друга сграда, НЕ ВЛИЗАЙТЕ, а веднага се свържете с офиса на Аврорите. 7. Непотвърдени наблюдения показват, че Смъртожаднше може да използват Инфери. Всяко наблюдение на Инферита, или сблъскване със същото трябва да бъде съобщено в Министерството ВЕДНАГА. Хари изсумтя в съня си и лицето му се хлъзна по стъклото надолу с около инч, правейки очилата му още по-разкривени, но той не се събуди. Будилник, поправен от Хари преди няколко години, тиктакаше силно върху перваза, показвайки една минута до 11. До него, близо до отпусната ръка на Хари, лежеше парче пергамент, покрит с тънък, полегат почерк. Хари беше чел това писмо толкова често, откакто беше пристигнало преди 3 дена, че въпреки че беше доставено в плътно прилепнал свитък, сега беше доста изгладено. Скъпи Хари, Ако ти е удобно, аз ще дойда на Привит Драйв 4 този петък в 11, за да те придружа до Хралупата, където си поканен да прекараш остатъка от лятната си ваканция. Ако си съгласен, ще се надявам също така за съдействието ти по въпрос, по който, надявам се, да обърнеш внимание по пътя за Хралупата. Ще ти обясня, когато те видя. Моля, съобщи ми отговора си. Надявам се да те видя този петък, искрено твой: Албус Дъмбълдор. Макар че вече го беше научил наизуст, Хари хвърляше по един бегъл поглед към това послание на всеки няколко минути от 7 часа същата вечер, когато вече беше седнал до прозореца, откъдето имаше гледка върху цялата улица Привит Драйв. Той знаеше, че няма смисъл да препрочита думите на Дъмбълдор. Хари беше изпратил своя положителен отговор по совата, както беше помолен, и единственото, което можеше да направи, бе да чака. Или Дъмбълдор щеше да дойде, или нямаше. Но Хари не си беше стегнал багажа. Просто изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина, че ще бъде спасен то Дърсли, след като беше прекарал с тях едва 2 седмици. Той не можеше да се отърси от чувството, че нещо щеше да се обърка и че писмото до Дъмбълдор може да се е изгубило по пътя. Това щеше да възпре директора да дойде и да го вземе. Имаше вероятност да се окаже, че писмото не е от Дъмбълдор, а е измама, шега или капан. Хари не искаше да опакова багажа си, за да не се окаже измамен и после да трябва да го разопакова. Единственото нещо, което беше направил за възможността за пътуване, бе да затвори снежнобялата си сова Хедуиг в кафеза й. Стрелката за минутите на будилника стигна числото 12 и точно в този момент уличната лампа пред прозореца изгасна. Хари се събуди, все едно внезапната тъмнина беше аларма. Бързо слагайки очилата си и отмествайки бузата си от стъклото, той притисна носа си към прозореца и погледна надолу към тротоара. Висока фигура, облечена в дълга, издута от вятъра мантия, се приближаваше към градинската пътека. Хари скочи все едно беше получил електричен шок, изрита стола и почна да грабва всичко, което можеше да докопа от пода, хвърляйки го в куфара. Точно когато беше прехвърлил комплект мантии, две книги със заклинания и пакетче чипс от единия край на стаята към другия, се позвъня на вратата. Долу, в дневната, вуйчо му се развика:-Кой, по дяволите, звъни по това време?- Хари замръзна с месингов телескоп в едната ръка и чифт маратонки в другата. Той напълно беше забравил да предупреди семейство Дърсли, че Дъмбълдор може би ще дойде. Чувствайки се едновременно изплашен и почти готов да се разсмее, той прескочи куфара си и отвори вратата на спалнята, за да чуе как един дълбок глас казва: -Добър вечер. Вие сигурно сте господин Дърсли. Предполагам, че Хари Ви е казал, че ще дойда да го взема? Хари тичаше надолу по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж, и спря внезапно на последните няколко стъпала, тъй като дългогодишният му опит му подсказваше да стои далеч от обсега на ръцете на вуйчо му, когато е възможно. На вратата стоеше висок, слаб мъж, с дълги до кръста сребристобели коса и брада. Очила с формата на полумесец бяха сложени на извития му нос и той бе облечен в дълга пътническа мантия и остра шапка. Върнън Дърсли, чиито мустаци бяха също толкова гъсти, колкото и на Дъмбълдор, но черни, беше облечен в червеникаво-кафяв пеньоар, гледаше посетителя, сякаш не можеше да повярва на малките си очи. -Съдейки по слисания Ви поглед, Хари не ви е информирал за пристигането ми-, каза Дъмбълдор любезно. -Както и да е, да приемем, че сте ме поканили в къщата си. Неразумно е да се стои дълго време на прага в тези размирни времена. - Той бързо прекрачи прага и затвори входната врата зад себе си. -Доста време мина от последното ми посещение-, каза Дъмбълдор, поглеждайки към Върнън. -Трябва да отбележа, че агапантусите декоративните лилии виреят много добре.- Върнън Дърсли не каза нищо. Хари не се е и съмняваше, че речта на вуйчо му ще се върне и скоро вената, пулсираща на слепоочието му, щеше да достигне опасна точка, но нещо в Дъмбълдор изглежда го беше оставило временно без дъх. Може би беше очевидният вид на магьосник, но също можеше да бъде и това, че дори вуйчо Върнън усети, че тук имаше мъж, когото щеше да му е много трудно да тормози. -Добър вечер, Хари-, каза Дъмбълдор, поглеждайки го иззад очилата си с форма на полумесец със задоволство. -Отлично, отлично. - Тези думи накара вуйчо Върнън да се ядоса. Всеки мъж, който погледне към Хари и каже -отлично-, беше мъж, с който няма да може да се разбере. -Не искам да бъда груб-, започна той с тон, който показваше грубост във всяка една сричка. -…все още, непредвидената грубост настъпва тревожно често-, завърши изречението Дъмбълдор сериозно. -По-добре не казвайте нищо. А това трябва да е Петуния. - Вратата на кухнята беше отворена и там стоеше лелята на Хари, с гумени ръкавици и пенюар върху нощницата си, очевидно хваната посред нейното обичайно почистване на кухнята преди да си легне. По лицето й, повече приличащо на конско, се появи изумен вид. -Албус Дъмбълдор-, каза Дъмбълдор, когато вуйчо Върнън пропусна да го представи. -Кореспондирали сме си, разбира се. - Хари си помисли, че това е много странен начин да се припомни на Петуния, че веднъж й е изпратил експлодиращо писмо, но тя не възрази срещу израза. -А това трябва да е вашия син, Дъдли?- В този момент Дъдли беше надникнал иззад вратата на дневната. Голямата му руса глава се протягаше от раираната якичка на пижамата му, изглеждайки странно безплътен, а устата му бе отворена от удивление. Дъмбълдор изчака една-две минути, очевидно, за да види дали някой от семейство Дърсли ще каже нещо, но тъй като тишината продължи, той се усмихна и каза: -Да предположим ли, че сте ме поканили в дневната си?- Дъдли се отдръпна, когато Дъмбълдор го подмина. Хари, който все още стискаше здраво телескопа и маратонките, прескочи последните няколко стъпала и последва Дъмбълдор, който се беше настанил във фотьойла, който беше най-близо до камината, и оглеждаше заобикалящите го предмети с любопитство. Той изглеждаше изключително неуместно в тази стая. -Няма ли да тръгваме, професоре?-, попита Хари нетърпеливо. -Да, всъщност тръгваме, но има няколко теми, които трябва да обсъдим преди това -, каза Дъмбълдор. -И предпочитам това да не го правим навън. Ще трябва да злоупотребим с гостоприемството на вуйчо ти и леля ти още малко. - -Ще го направите, нали?- Върнън Дърсли беше влязъл в стаята, Петуния се криеше зад рамото му, а Дъдли се спотайваше зад двамата. -Да-, каза Дъмбълдор скромно, -ще го направя. - Той извади пръчката си толкова бързо, че Хари едва успя да види. С небрежно отмахване, диванът се приближи, удари се в коленете и на тримата, така че те паднаха назад на купчина. Още едно замахване и диванът се върна на обичайното си място. -Може също да ни е удобно-, каза Дъмбълдор любезно. Като прибираше пръчката в джоба си Хари видя, че ръката му бе почерняла и съсухрена. Изглеждаше сякаш кожата му беше изгоряла. -Професоре, какво е станало с вашата ръка?- -После, Хари-, каза Дъмбълдор. -Седни, моля те. - Хари седна на останалия свободен фотьойл, без да поглежда към семейство Дърсли, които бяха замлъкнали. -Бих предположил, че възнамерявате да ми предложите нещо освежаващо за пиене-, обърна се Дъмбълдор към вуйчо Върнън,-но данните досега показват, че това ще бъде много безразсъдна постъпка. - Трето замахване на пръчката и прашна бутилка с 5 стъклени чаши се появиха във въздуха. Бутилката се отвори и наля щедро количество течност с цвят на мед във всяка една от чашите, които после полетяха към всеки един от петимата човека в стаята. -Най-добрата отлежала дъбова медовина на мадам Розмерта-, каза Дъмбълдор, вдигайки чашата си към Хари, който също взе своята и отпи. Никога преди не беше опитвал подобно нещо, но много му хареса. Семейство Дърсли, след като си размениха уплашени погледи, се опитаха напълно да игнорират чашите си, което трудно можеше да се постигне, тъй като те постоянно ги побутваха по главите. Хари не можеше да потисне подозрението си, че Дъмбълдор доста се забавляваше. -Е, Хари-, каза Дъмбълдор, като се обърна към него,-възникна затруднение, което се надявам, че ще успееш да ни помогнеш да го разрешим. Под нас имам предвид Ордена на феникса. Но преди това трябва да ти кажа, че преди една седмица беше намерено завещанието на Сириус и той ти е оставил всичко.- Главата на вуйчо Върнън се обърна, но Хари не го погледна, нито пък се сети какво да каже освен: -Аха, добре-. -Това, общо взето, е съвсем ясно-, продължи Дъмбълдор. -Прилично количество злато постъпва в сметката ти в Гринготс и наследяваш всички вещи на Сириус. Проблемната част от завещанието...- -Кръстникът му е мъртъв?-, извика вуйчо Върнън от дивана. Хари и Дъмбълдор се обърнаха да го погледнат. Чашата с медовина на вуйчо Върнън го удряше доста настойчиво по главата. Той се опита да я избута настрани. -Мъртъв е? Кръстникът му?- -Да-, каза Дъмбълдор. Той не попита Хари, защо не е споделил това със семейство Дърсли. -Нашият проблем-, продължи Дъмбълдор, все едно не беше прекъсван, -е, че Сириус също така ти е оставил и къщата на площад Гримолд №12. - -Оставил му е къща?-, каза вуйчо Върнън алчно с присвити очи, но никой не му отговори. -Можете да продължите да го използвате като щаб квартира-, отвърна Хари. -Няма значение. Давам ви я, аз не я искам. - Той искаше повече никога да не стъпи там. Мислеше си, че ще бъде преследван от спомена как Сириус обикаля сам тъмните и мръсни стаи, затворен в къщата, която толкова много искаше да напусне. -Това е много великодушно от твоя страна-, каза Дъмбълдор,-Ние обаче напуснахме временно къщата. - -Защо?- -Ами-, каза Дъмбълдор, като не обърна внимание на мърморенето на вуйчо Върнън, който беше ударен силно по главата от упоритата чаша с медовина. -Традицията на фамилията Блек гласи, че къщата трябва да получи следващият мъж с името Блек. Сириус беше последния от рода, като той - и по-малкият му брат Регулус, който е починал преди него, - нямат деца. Въпреки че завещанието му ясно показва, че иска да ти остави къщата, е възможно да е поставена магия или заклинание, които да предпазват къщата от това да бъде обитавана от нечистокръвен. - Ярък образ на пищящия портрет на майката на Сириус, който беше окчен на стената в коридора на къщата на площад Гримолд №12, се появи в съзнанието на Хари. -Сигурен съм, че има-, каза Хари. -Почти сигурно-, отвърна Дъмбълдор,-И ако наистина съществува такава магия, то тогава притежанието на къщата се предава на най-стария от живите роднини на Сириус, което значи на неговата братовчедка Белатрикс Лестранж. - Без да осъзнава какво прави, Хари скочи на краката си. Телескопа и маратонките, които бяха в скута му, се търкулнаха по пода. Белатрикс Лестранж, братовчедката на Сириус и негова убийца, да наследи къщата? -Не-, каза той. -Е, очевидно ние също предпочитаме тя да не получи къщата-, каза Дъмбълдор спокойно. -Ситуацията е изпълнена с усложнения. Не знаем дали магията, която сме поставили, ще попречи на правото на собственост да бъде предадено от ръцете на Сириус. Белатрикс може да пристигне пред вратата всеки момент. Разбира се, ние трябваше да се изнесем докато не изясним положението. - -Но как ще разберете дали ми е позволено да обитавам къщата?- -За щастие-, каза Дъмбълдор,-можем да направим един обикновен тест. - Той постави празната си чаша на масата до фотьойла, но преди да направи каквото и да било, вуйчо Върнън се развика:-Ще разкарате ли тези проклети неща от нас!- Хари се огледа. И тримата Дърсли закриваха главите си с ръце, докато чашите им подскачаха върху тях, разсипвайки навсякъде съдържанието си. -А, да, съжалявам-, каза Дъмбълдор учтиво и отново вдигна магическата си пръчка – и трите чаши изчезнаха, -Но щеше да е по-добре, ако ги бяхте изпили. - Изглеждаше сякаш вуйчо Върнън ще избухне всеки момент, но вместо това той просто се отдръпна назад при леля Петуния и Дъдли без да каже нищо, задържайки свинските си очи върху пръчката на Дъмбълдор. -Разбираш ли-, каза Дъмбълдор, като се обърна към Хари, все едно Върнън не беше казал нищо, -ако си наследил къщата, трябва да си наследил и…- Той отмахна с пръчката си за пети път. Чу се силно пукване и се появи домашно духче с голям нос, големи прилепови уши и кървясали очи, което се сви върху килима на Дърсли, облечено в мръсни парцали. Леля Петуния нададе страшен писък. Никога в къщата й не беше влизало нещо толкова мръсно. Дъдли вдигна големите си голи, розови крака от пода и ги вдигна почти над главата си, сякаш си беше помислил, че съществото ще се вмъкне в долнището на пижамата му. Вуйчо Върнън изрева: -Какво, по дяволите, е това?- -Крийчър-, довърши Дъмбълдор. -Крийчър няма, Крийчър няма, Крийчър няма!-, изкряска домашното духче, почти толкова силно, колкото вуйчо Върнън, тропайки с дългите си загрубели крака и дърпайки ушите си. -Крийчър принадлежи на госпожица Белатрикс, о, да, Крийчър принадлежи на фамилията Блек, Крийчър иска новата си господарка, Крийчър няма да отиде при малкия Потър, Крийчър няма, Крийчър няма, Крийчър няма…- -Както виждаш, Хари-, продължи Дъмбълдор, надвиквайки крясъците на Крийчър,- Крийчър показва безспорно нежелание да стане твое притежание. - -Не ме интересува-, каза отново Хари, гледайки с отвращение към гърчещото се, тропащо с крака домашно духче, -Не го искам. - -Няма, няма, няма…- -Предпочиташ да стане владение на Белатрикс Лестранж? Помни, че той живееше в щаба на Ордена на Феникса през последната година. - -Няма, няма, няма…- Хари погледна Дъмбълдор. Той знаеше, че на Крийчър няма да му е позволено да отиде да живее при Белатрикс Лестранж, но идеята да го притежава, да бъде отговорен за съществото, което беше предало Сириус, беше отвратителна. -Дай му заповед-, каза Дъмбълдор, -Ако е преминал в твое притежание, ще трябва да се подчини. Ако не, ще трябва да измислим друг начин да го накараме да стои настрана от господарката си. - -Няма, няма, няма, НЯМА…- Крийчър вече беше почнал да пищи. Хари не можеше да се сети какво да му каже, освен -Крийчър, млъкни!-. Изглеждаше сякаш Крийчър ще се задави. Той се хвана за гърлото, устата му продължаваше да се отваря и затваря яростно, а очите му бяха изпъкнали. След няколко секунди неистово давене, той се хвърли по лице върху килима (леля Петуния изскимтя) и заудря с ръцете и краката си по пода, предавайки се в буйно, но тихо избухване. -Е, това опростява нещата-, каза Дъмбълдор бодро, -Изглежда Сириус е знаел какво прави. Ти си законният притежател на къщата на площад Гримолд №12 и на Крийчър. - -Трябва ли да го задърша?- - попита Хари, гледайки ужасено как Крийчър се тръшка в краката му. -Не и ако не искаш-, каза Дъмбълдор, -можеш да го пратиш да работи в кухнята в Хагуортс. Така другите домашни духчета ще могат да го наглеждат. - -Да-, каза Хари с облекчение, -да, това ще направя. Крийчър, искам да отидеш да работиш в кухнята на Хогуортс с другите домашни духчета. - Крийчър, който лежеше по гръб с вдигнати във въздуха ръце и крака, изгледа Хари от главата до петите с голяма омраза и с още едно шумно пукване изчезна. -Добре-, каза Дъмбълдор, -остана още въпроса за хипогрифа Бъкбийк. Хагрид се грижеше за него, откакто Сириус умря, но Бъкбийк е вече твой и ако искаш да направиш други разпореждания...- -Не-, каза Хари веднага,-Бъкбийк може да остане при Хагрид. Мисля, че така ще му е по-добре. - -Хагрид ще бъде очарован-, каза Дъмбълдор, усмихвайки се,-той беше много развълнуван, когато видя отново Бъкбийк. Между другото, решихме, в интерес на безопасността на Бъкбийк, да го прекръстим на Witherwings, макар че се съмнявам Министерството да познае хипогрифа, който някога бяха осъдили на смърт. А сега, Хари, готов ли е куфарът ти?- -Ъ…- -Съмнявал си се, че ще се появя-, предположи Дъмбълдор проницателно. -Ще отида и…ъ…ще го дооправя. -, каза Хари бързо, прибирайки падналите телескоп и маратонки. Трябваха му малко повече от 10 минути, за да опакова това, от което се нуждаеше най-много. Най-после успя да извади мантията невидимка от изпод леглото, затвори шишенцето с мастило, което променя цвета си, и натисна капака на куфара да се затвори върху котела. После с куфара в една ръка и кафеза на Хедуиг – в друга, той слезе долу. Беше разочарован, че Дъмбълдор не го чакаше в коридора, което значеше, че трябва да се върне във всекидневната. Всички мълчаха. Дъмбълдор си тананикаше тихичко, очевидно съвсем необезпокояван, но атмосферата беше нажежена и Хари не посмя да погледне семейство Дърсли, когато каза -Професоре, готов съм. - -Добре-, каза Дъмбълдор, -Тогава остава още едно последно нещо. - Той се обърна към семейство Дърсли още веднъж. -Както без съмнение сте наясно, Хари ще стане пълнолетен след година. . . - -Не-, каза Петуния проговаряйки за първи път, откакто Дъмбълдор беше влязъл. -Моля?-, каза Дъмбълдор учтиво. -Не, няма. Той е с един месец по-малък от Дъдли, а Дъдли ще стане на 18 годината след следващата. - -Аха-, каза Дъмбълдор любезно, -но в магьосническия свят ставаме пълнолетни на 17. - -Абсурд-, измърмори вуйчо Върнън, но Дъмбълдор не му обърна внимание. -Както вече знаете магьосникът, наречен Лорд Волдемор, се е завърнал в тази страна. Магьосническата общност сега е в състояние на открита война. Хари, когото Лорд Волдемор се беше опитал да убие много пъти, сега е в още по-голяма опасност в сравнение с деня, в който го оставих пред прага на вратата ви преди 15 години с писмо, в което се обясняваше за убийството на родителите му и се изразяваше надеждата, че ще се грижите за него като за собствен син. - Дъмбълдор направи пауза и макар че гласът му звучеше безгрижен и спокоен и той да не показваше никакъв признак на ярост, Хари усети, че излъчва студенина и забеляза, че семейство Дърсли се бяха приближили плътно един до друг. -Вие не направихте това, което ви помолих. Никога не сте се отнасяли към Хари като към собствен син. Той не е получил нищо освен пренебрежение и жестокост от вас. Единственото, което може да се каже е, че е избегнал вредата, която сте нанесли на нещастното момче, седящо между вас. - Вуйчо Върнън и леля Петуния се огледаха инстинктивно, очаквайки да видят някой друг, освен Дъдли, който се беше притиснал към тях. -Ние да сме се отнасяли погрешно с Дъдърс ! Какво имате. . . ?- започна вуйчо Върнън ядосано, но Дъмбълдор вдигна пръст за тишина, която настъпи сякаш вуйчо Върнън внезапно беше онемял. -Магията, която бях създал преди 15 г. действа така, че Хари притежава силна защита, докато все още може да нарича тази къща свой -дом-. Колкото и нещастен да е бил тук, колкото и нежелан, колкото и зле да са се отнасяли с него, вие, най-накрая, доста неохотно, му дадохте стая. Магията ще престане да действа в момента, в който Хари стане на 17. С други думи момента, в който става мъж. Моля само за това: да позволите на Хари да се върне в тази къща още един път преди седемнайсетия му рожден ден, което ще осигури, че защитата ще трае до този момент. - Никой от семейство Дърсли не каза нищо. Дъдли се мръщеше, сякаш се опитваше да се сети кога е бил възпитаван погрешно, вуйчо Върнън изглеждаше все едно нещо е заседнало в гърлото му, а леля Петуния беше странно пребледняла. -Е, Хари... време е да тръгваме-, каза Дъмбълдор накрая, ставайки от фотьойла и оправяйки мантията си. -До нови срещи-, каза той на семейство Дърсли, които изглеждаха така, все едно ако това зависеше от тях, този момент щеше да се отлага завинаги. След като свали шапката си, той излезе от стаята. -Чао-, каза Хари бързо и последва Дъмбълдор, който спря до куфара на Хари, върху който беше поставен кафеза на Хедуиг. -Не искам да ни тежат-, каза Дъмбълдор като изваждаше пръчката си, -Ще ги изпратя в Хралупата, където ще ни изчакат. Все пак искам да вземеш мантията невидимка... за всеки случай. - Хари се опита да измъкне мантията с известно затруднение, стараейки се да не показва пред Дъмбълдор бъркотията в куфара си. Когато я натъпка в един вътрешен джоб на якето си, Дъмбълдор замахна с пръчката си и куфара, кафеза и Хедуиг изчезнаха. Тогава той отново замахна с пръчката си и вратата се отвори, разкривайки тъмнината отвън. -А сега, Хари, нека да излезем навън в нощта и да проследим това смахнато, изкусително приключение. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.08 Mb. Сподели с приятели:
|