Хенрик Сенкеевич

>> XXI

След зрелището в градините на цезаря затворите значително опустяха. Наистина хващаха и затваряха още жертви, заподозрени в изповядване на източните заблуди, но хайките доставяха все по-малко християни, едва толкова, колкото бяха нужни, за да се състоят следващите зрелища, които също бяха към своя край. Народът, преситен от кръв, отегчен и уморен, проявяваше все по-голямо безпокойство от невижданото до това време държане на наказаните. Опасенията на суеверния Вестин завладяха хиляди души. Сред тълпите се разказваха все по-чудни неща за отмъстителността на християнското божество.

Тъмничният тифус, който се разпространи из града, увеличи всеобщия страх. Виждаха се често погребения и се носеше от ухо на ухо, че са нужни нови жертви, за да бъде умилостивено неизвестното божество. В храмовете принасяха жертви на Юпитер и на Либитина. В края на краищата въпреки всички усилия на Тигелин и неговите подчинени все повече се ширеше убеждението, че градът е бил запален по заповед на цезаря и че християните страдат невинни.

Затова и Нерон, и Тигелин не прекратяваха преследванията. За да се успокои народът, се издаваха нови разпоредби за раздаване на жито, вино и дървено масло; издадени бяха наредби, които улесняваха възстановяването на къщите, като предвиждаха големи облекчения за собствениците, както и други наредби относно ширината на улиците и материалите, с които трябваше да се строи, за да може за в бъдеще да се избегне бедствието на огъня. Самият цезар присъстваше на заседанията на сената и полагаше заедно с „бащите“ сенатори грижи за благото на народа и града, но в същото време не се забелязваше и сянка от милост към осъдените. Владетелят на света искаше преди всичко да втълпи на народа, че такива безмилостни наказания могат да паднат само върху главите на виновни. В сената също не се чуваше никакъв глас в защита на християните, защото никой не искаше да настрои цезаря срещу себе си, а освен това хората, чийто поглед бе отправен по-далеч в бъдещето, твърдяха, че основите на римската държава няма да издържат напора на новата вяра.

Само агонизиращите или умрелите бяха връщани на семействата им, тъй като римското право не наказваше мъртвите. Виниций намираше известно облекчение в мисълта, че ако Лигия умре, тогава той ще я погребе в семейната гробница и сам ще бъде погребан при нея. Нямаше вече никаква надежда, че ще я спаси от смъртта, и сам той наполовина откъснат от живота, предаден изцяло на Христос, не мечтаеше вече да се свърже с нея другаде освен във вечността. Неговата вяра стана безгранична, според тая вяра вечността му се струваше нещо несравнено по-реално и по-истинско от преходното съществуване, което беше водил досега. Сърцето му преливаше от буен възторг. Още приживе той се превръщаше в почти безплътно същество, което в копнежа си за пълно освобождение силно желаеше същото и за другата, обичаната от него душа. Представяше си, че тогава двамата с Лигия ще се хванат за ръце и ще отидат на небето, където Христос ще ги благослови и ще им позволи да заживеят в светлина, ведра и спокойна като блясъка на зората. Той само молеше Христос да пощади Лигия от мъките на арената и да позволи да заспи спокойно в тъмницата, защото беше напълно уверен, че и той самият ще умре заедно с нея. Като виждаше това море от пролята кръв, не смееше дори да се надява, че тя единствена може да бъде спасена. Беше чувал от Петър и Павел, че и те също трябва да умрат като мъченици. Видът на разпнатия Хилон го убеди, че смъртта, дори мъченическа, може да бъде сладка, затова желаеше тя да дойде и за двамата като дълго жадувана замяна на тъжната и тежка участ с по-добра.

Понякога той вече предвкусваше задгробния живот. Онази печал, която витаеше над двете им души, все повече губеше предишната изгаряща горчивина и постепенно се превръщаше в някакво неземно, спокойно отдаване на волята божия. По-рано Виниций плуваше с усилие против течението, бореше се и се терзаеше, но сега се беше отдал на вълната, вярвайки, че тя го носи към вечната тишина. Отгатваше също, че и Лигия като него се готви за смърт, и макар да ги разделяха тъмничните стени, те вече вървяха заедно по един и същ път и на тая мисъл се усмихваше, както би се усмихвал на щастието.

И те наистина вървяха в съгласие, сякаш всеки ден надълго споделяха мислите си.

И Лигия вече нямаше никакви желания, нито надежда освен надеждата за задгробния живот. Смъртта й се представяше не само като освобождение от страшните стени на затвора, от ръцете на цезаря и Тигелин, не само като избавление, но и като път към бракосъчетанието й с Виниций. Пред тази непоколебима увереност всичко друго губеше значение. За нея щастието започваше след смъртта, дори земното, затова тя я очакваше така, както годеницата чака сватбения час.

А онзи буен, неудържим поток на вярата, който откъсваше от живота и отнасяше в гроба хиляди от първите последователи на Христос, понесе и Урс. И той дълго не искаше да се примири в душата си със смъртта на Лигия, но когато всеки ден през тъмничните стени проникваха вести за това, което ставаше в амфитеатрите и градините, когато смъртта изглеждаше като обща, неизбежна участ за всички християни, а заедно с това и тяхно благо, по-висше от всяко понятие на смъртните за щастие — той не смееше вече да се моли на Христос да лиши Лигия от това щастие или пък да го отложи с години. Със своя прост варварски ум той си представяше освен това, че на дъщерята на лигийския вожд се полага повече и че тя ще получи повече от небесните блаженства, отколкото това голямо множество прости хора, към които принадлежеше и той самият, и че във вечната слава тя ще седне по-близо да Агнеца от другите. Беше чувал наистина, че пред бога хората са равни, но дълбоко в душата му се бе загнездило убеждението, че дъщерята на вожда, и то вожда на всички лигийци, не е като коя да е робиня. Надяваше се също, че Христос ще му позволи да й служи и занапред. За себе си имаше само едно скрито желание — да може да умре като Агнец, на кръста. Но това му се струваше такова огромно щастие, та макар да знаеше, че в Рим разпъват на кръст дори закоравелите престъпници, пак не смееше да моли за себе си такава смърт. Мислеше, че сигурно ще му заповядат да загине от зъбите на дивите зверове, и това го тревожеше. Беше отрасъл в непроходими девствени гори, постоянно бе ходил на лов за диви животни, в които, благодарение на свръхчовешката си сила, преди още да стане мъж, беше се прославил между лигийците. Ловът беше за него такова любимо занятие, че по-късно, когато дойде в Рим и трябваше да се откаже от него, посещаваше вивариумите и амфитеатрите, за да може само да погледа познатите и непознати нему животни. Видът им възбуждаше в него непреодолимо желание за борба и унищожение, затова и сега се страхуваше, че когато се срещне с тях в амфитеатъра, ще го завладеят мисли, недостойни за християнина, който трябва да умира благочестиво и търпеливо. Но и в това той се осланяше на Христа, като се утешаваше с други, по-сладки мисли. Чувал беше, че Агнеца е обявил война на пъклените сили и на злите духове, към които християнската вяра причисляваше всички езически божества, и мислеше, че в тая война все пак ще бъде полезен на Агнеца и ще успее да му помогне повече от други, тъй като в главата му не можеше да се побере, че неговата душа не ще бъде по-силна от душата на другите мъченици. Иначе той се молеше по цели дни, услужваше на затворниците, помагаше на пазачите, утешаваше своята принцеса, която в някои минути тъжеше, че в краткия си живот не е могла да направи толкова добри дела, колкото е направила прочутата Табита, за която й беше разказвал на времето апостол Петър.

Пазачите дори в затвора се бояха от страшната сила на този великан, за нея нямаше достатъчно сигурни окови, нито решетки, но те го бяха обикнали заради благостта му.

Неведнъж учудени от душевната му бодрост, го питаха на какво се дължи тя, а той им разказваше с такава непоколебима увереност какъв живот го очаква след смъртта, че те го слушаха изумени, виждайки за първи път как в тези подземия, където слънцето не прониква, може да проникне щастието. И когато ги убеждаваше да повярват в Агнеца, на мнозина им идваше наум, че службата им е служба на роби, а животът им — живот на клетници, и не един се замисляше над злата си участ, край на която щеше да сложи само смъртта.

Само че смъртта ги изпълваше с нов страх и те не се надяваха на нищо след нея, докато този лигийски великан и тази девойка, която приличаше на цвете, хвърлено върху тъмничната слама, отиваха към нея с радост като към дверите на щастието.