Хенрик Сенкеевич

>> XXV

Вестта за чудното спасение на Лигия се разнесе бързо сред християните, оцелели дотогава от погрома. Последователите на Христа взеха да идват, за да видят тази, над която явно се бе изляла Христовата милост. Най-напред дойдоха младият Назарий и майка му Мириам, у които досега се криеше апостол Петър, а след тях и други. Всички те, заедно с Виниций, Лигия и покръстените роби на Петроний, слушаха внимателно разказа на Урс за гласа, който се бе обадил в душата му и му бе заповядал да се бори с дивия звяр, и всички си отиваха ободрени и обнадеждени, че Христос все пак няма да позволи да бъдат изтребени всички негови последователи, преди да дойде той самият в часа на Страшния съд. И тази надежда крепеше сърцата им, защото гонението още не беше прекратено. Всеки посочен от обществеността като християнин веднага беше отвличан в затвора от градските пазачи. Наистина жертвите вече бяха по-малко, защото повечето от последователите на Христа бяха изловени и подложени на мъчения, а останалите или бяха напуснали Рим, за да изчакат в отдалечените провинции да отмине бурята, или пък се криеха много старателно, решили да се събират на общи молитви само в аренариите извън града. Все пак още ги следяха и макар че зрелищата вече свършиха, задържаха ги за по-нататък или ги осъждаха незабавно. Римският народ вече не вярваше, че християните са подпалили града, но те бяха провъзгласени за врагове на човечеството и държавата и едиктът против тях все още беше в сила.

Апостол Петър дълго време не смееше да се появи в дома на Петроний, но най-после една вечер Назарий извести, че е дошъл. Лигия, която вече можеше да ходи сама, и Виниций изтичаха да го посрещнат и почнаха да прегръщат нозете му, а той ги поздрави с голямо вълнение, защото малко овце бяха останали от стадото, което му бе поверил Христос и чиято участ сега оплакваше неговото велико сърце. Затова, когато Виниций му каза: „Учителю, заради твоята молитва ми я върна Спасителя“, той му отговори: „Върна ти я заради твоята вяра и за да не замлъкнат всички уста, които славеха името му.“ Навярно той мислеше за хилядите свои деца, разкъсани от дивите зверове, за кръстовете, с които бяха пълни арените, и за огнените стълбове в градините на Чудовището, защото говореше с голяма скръб. Виниций и Лигия забелязаха, че косите му бяха побелели съвсем, фигурата му бе се превила, а на лицето му имаше толкова тъга и болка, сякаш беше преминал през всичките онези страдания и мъки, през които бяха минали жертвите на яростта и безумието на Нерон. Но и двамата вече разбираха, че щом сам Христос се е предал на мъки и смърт, никой не може да я избегне. Като гледаха апостола толкова измъчен от бремето на годините, усилията и страданията, сърцата им се късаха. Затова Виниций, който мислеше след няколко дни да заведе Лигия в Неапол, където трябваше да се срещнат с Помпония и оттам да заминат за Сицилия, взе да му се моли да напусне Рим заедно с тях.

Апостолът обаче сложи ръка на главата му и отвърна:

— Ето, аз слушам в душата си словото на господа, който ми рече при Тивериадското езеро: „Когато беше по-млад, сам се препасваше и ходеше, където си искаше; а кога остарееш, ще простреш ръцете си и друг ще те опаше и поведе, където не искаш.“ И право е, наистина трябва да тръгна след стадото си.

А когато те замълчаха, защото не разбираха какво говори, той добави:

— Ето наближава вече краят на труда ми, ала отрада и почивка ще намеря само в дома на господа.

След това се обърна към тях с думите: „Спомняйте си и за мене, защото аз ви възлюбих, както баща обича децата си, а каквото правите в живота, правете го за слава на господа.“

Говорейки така, той простря над тях треперещите си старчески длани и ги благослови, а те се притиснаха до него с чувството, че това е може би последната благословия, която получават от него.

Отредено им бе обаче да го видят още веднъж. След няколко дни Петроний донесе страшни вести от Палатин. Там открили, че един от освободените роби на цезаря бил християнин и у него били намерени писма от апостолите Петър и Павел от Тарс, а също от Яков, Юда, Йоан. Тигелин и преди знаел, че Петър е в Рим, но мислел, че е загинал заедно с хилядите последователи на Христа. Сега се оказало, че и двамата наставници на новата вяра са още живи и са в столицата. Затова било решено на всяка цена да бъдат намерени и заловени, тъй като се смятало, че едва с тяхната смърт щели да бъдат изтръгнати последните корени на омразната секта. Петроний чул от Вестин, че самият цезар издал заповед в срок от три дни и Петър, и Павел от Тарс да бъдат докарани в Мамертинската тъмница и че цели отреди преторианци били изпратени да претърсят всички къщи отвъд Тибър.

Като чу това, Виниций реши да отиде да предупреди апостола. Вечерта двамата с Урс, наметнати с галски плащове, които закриваха лицата им, тръгнаха към дома на Мириам, където живееше Петър. Домът се намираше на самия край на Задтибрието, в подножието на Яникулския хълм. По пътя те видяха войници, които, водени от някакви непознати хора, обграждаха къщите. Кварталът беше неспокоен, а на места се събираха любопитни. Тук-там центурионите разпитваха заловените за Симон Петър и за Павел от Тарс.

Урс и Виниций изпревариха войниците и стигнаха благополучно до жилището на Мириам, където намериха Петър заобиколен от няколко предани християни. Тимогей, помощникът на Павел от Тарс, и Лин също бяха около апостола.

При вестта за близката опасност Назарий изведе всички през един таен ход до градинската врата, а след това до изоставените каменоломни, отдалечени на няколкостотин метра от Яникулските врати. Урс трябваше да носи Лин, защото костите му, строшени при мъченията, още не бяха зараснали. Но щом се озоваха в подземието, те се почувстваха сигурни и на светлината на светилника, който Назарий запали, започнаха тихо да се съветват как да спасят скъпия на тях живот на апостола.

— Учителю — каза му Виниций, — нека утре на разсъмване Назарий те изведе от града към Албанските планини. Там ще те намерим и ще отидем в Анций, където чака кораб, който трябва да откара двама ни с Лигия до Неапол и Сицилия. Щастлив ще бъде денят и часът, в който ти ще влезеш в моя дом и ще благословиш моето огнище.

Другите го слушаха с радост и настояваха пред апостола:

— Пази се, пастирю наш, защото не ще останеш жив в Рим. Запази живата правда, за да не загине тя заедно с нас и с теб. Послушай тези, които те молят като баща.

— Стори го в името на Христа! — казваха други, хващайки се за дрехите му.

Но той отговори:

— Деца мои! Кой може да знае за кога господ е отредил края на живота му?

Не казваше обаче, че няма да напусне Рим, и сам се колебаеше как да постъпи, тъй като отдавна вече в душата му се беше прокраднала несигурност и тревога дори. Ето че неговото стадо беше разпръснато, делото му унищожено, църквата, която преди пожара беше избуяла като разкошно дърво, бе превърната в прах от силата на Чудовището. Не остана нищо освен сълзите, нищо освен спомените, мъките и смъртта. Посевът даде изобилен плод, но сатаната го стъпка в земята. Ангелски сонмове не се притекоха на помощ на загиващите и ето Нерон се е възправил над света в славата си, страшен, по-могъщ от всякога, господар на всичките морета и на всичките земи. Неведнъж в самотността си божият риболовец бе протягал ръце към небето и бе питал: „Господи, какво да правя? Как мога да остана и как аз, безсилният старец, трябва да се боря с тази непреодолима сила на злото, на което си позволил да владее и да побеждава?“

И така той зовеше от глъбините на безбрежната си мъка, повтаряйки в душата си:

„Няма ги вече овцете, които ми заповяда да паса, няма я църквата ти, пустош и скръб цари в твоята столица, а какво ще ми заповядаш сега? Да остана ли, или да изведа това, що е останало от стадото, та някъде отвъд моретата да славим в тихо убежище името ти?“

И се колебаеше. Вярваше, че живата правда няма да загине и трябва да надделее, но в някои мигове мислеше, че още не е дошъл нейният час, който ще настъпи едва тогава, когато господ, в деня на Страшния съд, слезе на земята, целият в слава и могъщество, стократно по-големи от Нероновите.

Често му се струваше, че ако напусне Рим, вярващите ще тръгнат след него, а той ще ги заведе далеч, далеч, чак в сенчестите горички на Галилея, край тихата глъбина на Тивериадското езеро, при пастирите, спокойни като гълъбите или като овцете, които пасат там сред чубрица и нард. И все по-голямо желание за тишина и почивка, все по-голяма тъга за езерото и за Галилея обхващаше рибарското му сърце, все по-често сълзи напираха в очите на стареца.

Но щом, макар и за миг, избереше това, обхващаше го неочакван страх и тревога.

Как да напусне този град, в който земята е всмукала толкова мъченическа кръв и където устата на толкова загиващи утвърждаваха правдата? Мигар той единствен трябва да се отклони от това? И какво ще отговори на господа, когато чуе словата: „Ето, те умряха за своята вяра, а ти избяга!“

Нощите и дните му минаваха в грижа и тревога. Другите, които бяха разкъсани от лъвовете, които бяха приковани на кръстовете, които бяха изгорени в градините на цезаря, бяха заспали в лоното на бога след миговете на мъчение, а той не можеше да спи и преживяваше мъка, по-голяма от всички мъки, които палачите измисляха за жертвите.

Често зората вече хвърляше лъчи върху покривите на къщите, а той още зовеше в глъбините на тъжното си сърце.

— Господи, защо ми заповяда да дойда тук и в това гнездо на Чудовището да основа твоята столица?

През всичките тридесет и четири години от смъртта на своя господ той не бе видял почивка. С тояга в ръка бе обикалял света и проповядвал „благата вест“. Силите му се бяха изчерпали в пътуване и труд, докато най-после, когато в този възглавил света град той бе утвърдил Христовото дело, едно огнено дихание на злото унищожи това дело, и виждаше, че борбата трябва да се подхване отново. И то каква борба! От едната страна, цезарят, сенатът, народът, легионите, обхванали в железен обръч целия свят, безбройни крепости, безкрайни земи, могъщество, каквото човешко око не беше виждало, а от друга страна, той, така превит от възрастта и от дългогодишния си труд, че треперещите му ръце вече едва можеха да носят тояга.

Затова в някои мигове той си казваше, че не нему се пада да мери сили с цезаря на Рим и че това може да извърши единствено самият Христос.

Всички тези мисли минаваха през угрижената му глава сега, когато слушаше молбите на последните си верни привърженици, а те го заобикаляха във все по-тесен кръг и повтаряха с умоляващи гласове:

— Пази се, рави, и изведи ни изпод мощта на Чудовището.

Най-после и Лин наведе пред него измъчената си глава.

— Учителю — говореше той, — на тебе Спасителя е заповядал да пасеш овцете си, но тях вече ги няма тук или утре няма да ги има, затова иди там, където още можеш да ги намериш. Ето, живее още божието слово в Йерусалим и в Антиохия, и в Ефес, и в други градове. Какво ще сполучиш, ако останеш в Рим? Когато загинеш, само ще увеличиш триумфа на Чудовището. На Йоан господ не е определил края на живота, Павел е римски гражданин и без съд не могат да го наказват, но ако над тебе, учителю, се разрази пъклената сила, тогава тези, които вече са паднали духом, ще питат: „Кой стой над Нерон?

“Ти си скалата, на която се гради божията църква. Остави ние да умрем, но не допускай победата на антихриста над божия наместник и не се връщай тук, докато господ не съкруши тогова, който проля невинната кръв.

— Виж сълзите ни! — повтаряха всички, събрани около него. Сълзи се стичаха и по Петровото лице. След миг обаче той се изправи и като простря ръце над коленичилите, изрече:

— Да бъде прославено името господне и да бъде неговата воля!