Хенрик Сенкеевич

>> ХХVII

Най-после дойде часът и на двамата апостоли. А божият риболовец, като че в завършек на своята служба към бога, можа да улови още две души в затвора. Войниците Процес и Мартиниан, които го пазеха в Мамертинския затвор, приеха кръщение. След това дойде часът на мъките. Нерон тогава не беше в Рим. Присъдата бе издадена от Хелий и Политет, двамата освободени роби, на които цезарят бе поверил управлението на Рим през време на отсъствието си. Старият апостол беше подложен първо на установеното от закона бичуване, а на другия ден го изведоха извън градските стени, към Ватиканския хълм, където трябваше да понесе определеното му наказание — да бъде разпнат на кръст.

Войниците се учудваха на тълпата, която се бе събрала пред затвора, защото според тях смъртта на един обикновен човек, и при това чужденец, не трябваше да възбуди такова любопитство. Те не разбираха, че това шествие се състоеше не от любопитни, а от последователи, които желаеха да изпратят великия апостол до лобното място. Най-после се отвориха вратите на затвора и Петър се появи сред отряд преторианци. Слънцето вече бе се наклонило малко към Остия, денят беше тих и ясен. На Петър, поради старостта му, не беше наложено да си носи сам кръста, тъй като смятаха, че той не ще може да го вдигне, нито му бяха сложили вила на шията, за да не се затруднява при ходенето. Той вървеше свободен и вярващите можеха да го виждат добре. В оня миг, когато неговата бяла глава се показа сред железните войнишки шлемове, в множеството се разнесе плач, но той престана почти веднага, защото лицето на стареца беше толкова спокойно и сияеше от такава радост, че всички разбраха, че не някаква жертва отива на гибел, а един победител извършва триумфалния си поход.

И наистина беше така. Риболовецът, обикновено покорен и приведен, сега вървеше изправен, по-висок на ръст от войниците, пълен с достойнство. Никога във фигурата му не бяха виждали толкова величие. Можеше да се помисли, че минава някакъв владетел, обкръжен от народ и войници. От всички страни се чуваха гласове: „Ето, Петър отива при господа.“ Всички сякаш забравиха, че го чакат мъки и смърт. Вървяха в тържествена вглъбеност, но спокойни и чувстваха, че от смъртта на Голгота досега не бе станало нищо равно на нея по величие и че както Христовата смърт беше изкупление, за целия свят, така Петровата ще бъде изкупление за този град.

По пътя хората, като виждаха стареца, се спираха учудени, а вярващите слагаха ръце на раменете им и говореха със спокойни гласове: „Вижте как умира праведникът, който познаваше Христа и проповядваше любов между хората.“ А минувачите се замисляха и отминаваха, казвайки на себе си: „Наистина, този не може да е бил неправеден!“

По пътя утихнаха крясъците и уличните викове. Шествието минаваше между новопостроени домове, край белите колони на храмовете, над чиито фронтони беше надвиснало небето, дълбоко, успокоено и синьо. Вървяха в тишина: понякога само подрънкваха оръжията на войниците или се чуваше молитвен шепот. Петър слушаше молитвите и лицето му просияваше от все по-голяма радост, защото погледът му едва можеше да обхване хилядите последователи. Чувстваше, че е завършил делото си и вече знаеше, че правдата, която той бе проповядвал цял живот, ще залее всичко като вълна и че вече нищо няма да може да я спре. И мислейки така, той отправяше погледи нагоре и казваше: „Господи, ти ми заповяда да покоря този град, който владее света, и го покорих.

Заповяда ми да основа в него твоята столица и я основах. Сега той е твой град, господи, а аз ида при тебе, защото съм много отруден.“

И като минаваше край храмовете, той казваше: „Христови храмове ще бъдете вие.

“А като гледаше множеството хора наоколо, той им говореше: „Христови слуги ще бъдат вашите деца.“ И вървеше с чувството, че е завършил своето завоевание, със съзнание за своята заслуга, със съзнание за силата си, успокоен, велик. Войниците го преведоха през Триумфалния мост²⁷, давайки по този начин, без да съзнават, символично свидетелство за неговия триумф, и го заведоха по-нататък към Наумахия и цирка. Последователите от другата страна на Тибър се присъединиха към шествието и множеството стана още по-голямо. Центурионът, който командваше преторианците, се досети най-после, че откарва навярно някакъв виден жрец, заобиколен от своите последователи, и се обезпокои поради твърде малкия брой на войниците. Обаче нито един вик на възмущение или ярост не се чуваше в тълпата. Лицата бяха завладени от величието на този миг, тържествени и в същото време пълни с очакване, тъй като някои вярващи, като си спомняха, че при Христовата смърт земята се разтворила от ужас, а мъртвите ставали из гробовете, мислеха, че и сега може би ще има някакви поличби, след които няма да се забрави през вековете смъртта на апостола. Други дори си казваха: „А може би Господ ще избере Петровия час, за да слезе от небето, както е обещал, и да съди света!“ При тази мисъл те се уповаваха на милосърдието на Спасителя.

Но наоколо беше спокойно. Хълмовете сякаш се припичаха на слънцето и си почиваха. Шествието най-после спря между цирка и Ватиканския хълм. Войниците се заловиха сега да копаят дупка за кръста, други сложиха на земята кръста, чуковете и гвоздеите и чакаха, докато бъдат завършени приготовленията. А множеството, тихо и съсредоточено, коленичи наоколо.

Апостолът се обърна за последен път към града. Главата му бе озарена от лъчи и златен блясък. Нататък някъде, малко по-ниско, блестеше Тибър; на другия бряг се виждаше Марсово поле, по-нагоре мавзолеят на Август, по-долу огромните бани, които строи, още по-долу театърът на Помпей, а зад тях, отчасти закрити от други постройки, стените на Септима Юлия, много струпани портици, храмове, колони здания, и най-после там, в далечината, хълмовете, покрити с къщи, огромният човешки мравуняк, чиито покрайнини се губеха в синя мъгла, това гнездо на престъпления, но и на сила, на безумие, но и на ред, което оглавяваше света, негов угнетител, но заедно с това и негов закон и мир, всемогъщо, непобедимо, вечно.

Петър, заобиколен от войниците, гледаше града тъй, както един владетел би гледал своето наследено царство. И му говореше: „Ти си изкупен и си мой.“ И никой, не само между войниците, които копаеха дупката за кръста, но дори и между последователите, не можеше да се досети, че всъщност сред тях е истинският владетел на града и че ще преминат цезарите, ще отминат вълните на варварите, ще отлетят векове, а този старец ще остане да властва тук вечно.

Слънцето все повече клонеше към Остия и стана голямо и червено. Цялата западна страна на небето пламна в безкраен блясък. Войниците се приближиха към Петър, за да го съблекат.

Но той, както се молеше се изправи изведнъж и издигна високо ръка. Палачите се спряха, сякаш сепнати от неговата осанка, вярващите също затаиха дъх, като мислеха, че той иска да говори, и настана пълна тишина.

А той, застанал на височината, направи кръстен знак с издигнатата си десница, благославяйки в смъртния си час:

— Urbi et orbi!

Същата тази чудна вечер друг отряд войници отвеждаше по Остийския път Павел от Тарс към местността, наречена Акве Салвия. И след него също вървеше множество от вярващи, покръстени от него, а той се спираше и разговаряше с близките си познати, понеже към него, като римски гражданин, стражата беше по-снизходителна. Извън Тригеминската порта той срещна Плаутила, дъщерята на префекта Флавий Сабин, и като видя младото й лице обляно в сълзи, рече й: „Плаутило, щерко на вечното спасение, иди си в мир. Дай ми само воала си, с който ще ми завържат очите, когато се отправя към господа.“ И като взе воала, продължи пътя си с лице, озарено от такава радост, с каквато работникът, който се е трудил цял ден, се прибира у дома си. Неговите мисли, като Петровите, бяха спокойни и ведри като онова вечерно небе. Очите му гледаха замислено към равнината, която се простираше пред него, и към Албанските планини, облени в светлина. Спомняше си за своите пътувания, за усилията и работата си, за борбите, в които бе побеждавал, и за църквите, които бе основал по всичките земи и през всичките морета, и си мислеше, че добре е заслужил почивката си. И той също беше завършил своето дело. Чувстваше, че вятърът на злото вече не ще развее посеяното от него.

Отиваше си с увереността, че в борбата, която неговата истина бе обявила на света, ще победи тя и безкрайна ведрина нахлуваше в душата му.

Пътят към лобното място беше дълъг. Започна да се свечерява. Планините станаха пурпурни, а подножията им бавно потъваха в сянка. Стадата се прибираха. Тук-там минаваха групи от роби със сечива на рамо. Пред къщите по пътя играеха деца, които гледаха с любопитство минаващия отряд войници. И тази вечер, в този прозрачен златен въздух имаше не само тишина и успокоение, но и някаква хармония, която сякаш се издигаше от земята към небето. А Павел я слушаше и сърцето му се препълваше с радост при мисълта, че към тази всемирна музика и той бе прибавил един звук, който не съществуваше дотогава и без който цялата земя беше само „като мед, която звънти, и като цимбал, който дрънка“.

И си спомни как учеше хората на любов, как им говореше, че макар да биха раздали имота си на сиромасите и да биха изучили всички езици и всички тайни, и всички науки, те не ще бъдат нищо без любовта, която е ласкава, търпелива, която не причинява зло, не желае почести, всичко понася, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко издържа.

Целият му живот бе минал в проповядване на тази истина сред хората. А сега си казваше: „Каква сила може да й се противопостави и какво може да я победи? Как ще успее цезарят да я задуши, дори да би имал двойно повече легиони, двойно повече градове и морета, и земи, и народи?“

И отиваше към възмездието като победител.

Отрядът най-после напусна големия път и сви на изток по една тясна пътека към Салвийските води. Слънцето лежеше червено над храстите. При извора центурионът спря войниците, защото часът беше дошъл.

А Павел, като метна на плещите си воала на Плаутила, за да си завърже с него очите, за последен път вдигна зениците си, пълни с безкрайно спокойствие, към отвечните вечерни блясъци и се молеше. Така дойде последната минута, обаче той виждаше пред себе си голям път от лъчи, отвеждащ към небето, и вътрешно си казваше същите ония думи, които преди това беше написал с чувство за изпълнен дълг и за близкия си край: „С добри подвизи се подвизавах, вярата опазих, делото си завърших, накрая ме очаква венецът на справедливостта.“²⁸