Хенрик Сенкеевич

>> XXX

Наистина Петроний не се лъжеше. След два дни младият Нерва, който му беше винаги предан, изпрати в Куме свой освободен роб с известия за всичко, което ставаше в двореца на цезаря.

Краят на Петроний бил вече решен. На другата вечер щели да изпратят центурион със заповед Петроний да остане в Куме и да чака там по-нататъшни разпореждания.

Следващият пратеник, който щял да тръгне няколко дни по-късно, трябвало да му донесе смъртната присъда.

Петроний изслуша вестта на пратеника с невъзмутимо спокойствие, след това каза:

— Ще занесеш на господаря си една от моите вази, която ще ти дам, преди да тръгнеш. Кажи му също, че му благодаря от цялата си душа, защото така ще изпреваря присъдата.

И изведнъж се разсмя като човек, на когото е хрумнала чудесна идея и предварително се радва на изпълнението й.

Още същата вечер слугите му бяха разпратени да канят на пиршество във великолепната вила на арбитъра на елегантността всички намиращи се в Куме августиани и августианки.

А той самият писа нещо през следобедните часове библиотеката, после се изкъпа, заповяда на вестиплиците да го облекат и великолепен, изящен, подобен на боговете, влезе в триклиниума, за да проследи с вещ поглед на познавач приготовленията. След това мина в градината където момчета и млади гъркини от островите виеха венци от рози за пиршеството.

На лицето му не се забелязваше и сянка от грижа. Прислугата позна, че угощението ще бъде необикновен само по това, че господарят нареди да се дадат необичайно големи награди на всички, от които беше доволен. А на онези, от чиято работа не бе доволен или пък се бяха провинили преди, нареди да бъде наложено леко наказание — малко да ги набият с пръчки. На цитристите и певците поръча да заплатят щедро още преди празненството. Най-после Петроний седна в градината под един бук;слънчевите лъчи проникнаха през листата му и изпъстряха земята с големи светли петна. Повика при себе си Евника.

Тя дойде облечена в бяло, с миртово клонче в косите, прекрасна като харита. Той я сложи да седне до него и леко докосвайки с пръсти главата й, се загледа в нея с такава любов, с каквато познавачът на изящните изкуства разглежда статуята на бог, излязла изпод длетото на майстор.

— Евника — обърна се той към нея, — знаеш ли, че ти отдавна вече не си робиня?

А тя вдигна към него спокойните си, сини като небето очи и поклати отрицателно глава:

— Аз съм ти робиня, господарю, и винаги ще бъда.

— Но ти още не знаеш — продължи Петроний, — че тази вила и тези роби, които там вият венци, и всичко във вилата, и полята наоколо, и стадата по тях, всичко от днес вече е твое.

Като чу това, Евника се отдръпна изведнъж от него и с глас, в който затрептя внезапно безпокойство, запита:

— Защо ми казваш това, господарю?

После отново се приближи до него и започна да го гледа с примигващи от уплаха очи. След миг лицето й побледня като платно, а той непрекъснато се усмихваше и най-после й отговори само с една дума:

— Така!

Настана тишина, само лек ветрец размърда листата на бука.

— Евника! — каза той. — Искам да умра спокойно.

А девойката, като го погледна със сърцераздирателна усмивка, прошепна:

— Слушам те, господарю!

Вечерта многобройните гости, които не за пръв път идваха на пиршествата на Петроний и знаеха, че в сравнение с тях дори и пиршествата на цезаря изглеждаха [скучни и варварски, започнаха да прииждат, но никому не минаваше през ума, че това щеше да бъде последният „симпозиум“ във вилата на Петроний. Наистина мнозина от гостите знаеха, че над главата на изискания арбитър бяха надвиснали облаците на цезаревата неприязън, но това се случваше вече толкова пъти и толкова пъти Петроний съумяваше да ги разпръсне с някоя ловка постъпка, или с една смела дума, та сега никой не допускаше, че го застрашава сериозна опасност. Веселото му лице и обикновената му небрежна усмивка затвърдиха у всички без изключение това убеждение. Божественото лице на прекрасната Евника, на която беше казал, че иска да умре спокойно, и за която всяка негова дума беше закон, излъчваше спокойствие. Само в зениците й проблясваха някакви чудни пламъчета, които можеха да се приемат за израз на радост. До вратата на триклиниума момчета със златни мрежи на косите поставяха венци от рози върху главите на дошлите, като ги предупреждаваха според обичая да прекрачват прага с десния крак. В залата се носеше лек аромат на свежи теменужки; светлината струеше през разноцветни александрийски стъкла. При леглата стояха гръцки момичета, които натриваха нозете на гостите с благовония. В залата, край стените, се бяха наредили цитристи и певци и чакаха знак от тоя, който ги ръководеше.

Трапезата блестеше от разкош, но този разкош не дразнеше, не тежеше, това бе разкош, който винаги цъфтеше тук, а не само за тоя случай. Веселие и свобода се разливаха из залата заедно с дъха на теменужките. Като влизаха, гостите чувстваха, че тук над тях няма да тегне нито принуда, нито заплаха, както у цезаря, където всяка недостатъчно висока оценка или дори несполучлива похвала можеше да струва живота на някого. Заедно с това при вида на разноцветните светлини, окичените с бръшлян стакани, изстудените в сняг вина и изисканите ястия сърцата на гостите се развеселиха.

Разговорите забръмчаха живо, както бръмчат пчели около разцъфтяла ябълка. Само от време на време избухваше весел смях или шумна похвала, или звучна целувка върху някое бяло рамо.

Като пиеха вино, гостите изливаха от големите чаши по няколко капки в чест на боговете, за да бъдат те благосклонни към домакина и да го закрилят. Нямаше значение, че мнозина не вярваха в боговете. Така повеляваше обичаят и поверието. Петроний, който беше легнал до Евника, разговаряше за новините от Рим, за най-новите разводи, за любовта, за флиртовете, за състезанията, за Спикул, който напоследък се прославил на арената, и за най-новите книги, които се бяха появили в книгопродавниците на Атракт и Созий. Отливайки от виното, той казваше, че отдава почит само на владетелката на Кипър, която е по-древна и по-велика от всички богове и единствена е безсмъртна, вечна, всемогъща.

Неговият разговор беше като слънчев лъч, който пада ту върху един, ту върху друг предмет, или пък като летен повей, който раздвижва цветята в градината. Но ето че той даде знак и веднага тихо зазвучаха цитрите, а към тях се присъединиха млади гласове.

После се появиха танцьорки от Кос, откъдето беше и Евника, розовите им тела се мяркаха под прозрачни воали. Накрая един египетски гадател започна да предсказва бъдещето на гостите по движението на дъгоцветните знамения, заключени в кристален съсъд.

Когато се наситиха на всички тези забави, Петроний се надигна малко върху сирийската си възглавница и каза небрежно:

— Приятели, простете ми, че на това пиршество се обръщам с молба към вас; нека всеки приеме като дар от мен чашата, от която за пръв път днес отля в чест на боговете и за моето благополучие.

Чашите на Петроний блестяха от злато, скъпоценни камъни и с изкусната си изработка, затова, макар раздаването на подаръци да беше нещо обикновено в Рим, радост изпълни сърцата на всички гости. Едни започнаха да му благодарят и да го славословят, други казваха, че и самият Юпитер не е почел никога боговете на Олимп с подобен дар; имаше и такива, които се колебаеха дали да приемат подаръка, толкова необичайно им се струваше това.

А Петроний вдигна високо своята чаша от халцедон, подобна по блясък на небесната дъга и просто безценна и каза:

— А това е чашата, от която отлях в чест на кипърската богиня. Нека отсега нататък ничии устни да не я докосват и ничии ръце да не отлеят от нея в чест на други богове.

И хвърли скъпоценния съсъд на мраморния под, посипан с лилавите цветове на шафран, а когато той се разби на дребни късчета, Петроний, виждайки изумените погледи наоколо, каза:

— Скъпи мои, веселете се, вместо да се учудвате. Старостта и безсилието са тъжни другари на последните години от живота. Но аз ще ви дам добър пример и добър съвет: човек може да не ги чака и преди те да дойдат, да си отиде доброволно, както аз си отивам.

— Какво искаш да направиш? — запитаха няколко гласа с безпокойство.

— Искам да се веселя, да пия вино, да слушам музика, да гледам тези божествени форми, които виждате до мен, а после да заспя с увенчана глава. Вече се простих с цезаря и искате ли да чуете какво му написах за сбогом?

Като каза това, той извади изпод пурпурната възглавница писмо и започна да чете:

— „Зная, о цезарю, че очакваш с нетърпение моето завръщане и че вярното ти приятелско сърце тъгува ден и нощ за мене. Зная, че би ме обсипал с дарове, че би ми поверил префектурата на преторията, а на Тигелин би заповядал да бъде това, за което са го създали боговете: мулетар в твоите имения, които ти наследи след отравянето на Домиция. Моля те обаче да ми простиш, задето — кълна се в Хадес и в сенките на майка ти, жена ти, брат ти и Сенека — не мога да дойда при тебе. Животът е голямо съкровище, скъпи мой, и аз умеех да избирам от това съкровище най-големите скъпоценности. Но в живота има също и такива неща, които повече не мога да понеса. Ах, не мисли, моля те, че ме е отвратило това, дето ти уби майка си и жена си, и брат си, дето запали Рим и изпрати при Ереб всички честни хора в твоята държава. Не, правнуче на Кронос. Смъртта е неизбежна участ на човешкия род, пък и от тебе не можеха да се очакват други дела. Но да осакатявам слуха си години наред с твоето пеене, да гледам домициевските ти хилави крака да се мятат в пирейския танц, да слушам твоето свирене, твоите декламации и твоите поеми, о бедни поете на предградията, това е, което превиши моите сили и ме накара да пожелая смъртта. Рим запушва уши, когато те слуша, светът ти се надсмива, пък и аз повече не мога и не искам да се червя заради тебе. Воят на Цербер, мой мили, макар да прилича на твоето пеене, ще ми бъде по-малко неприятен, защото не съм му бил никога приятел и не съм длъжен да се срамувам заради гласа му. Бъди здрав, но не пей, убивай, но не пиши стихове, отравяй, но не танцувай, подпалвай, но не свири на цитра, това ти пожелава и този последен приятелски съвет ти праща Arbiter elegantiarum.“

Гостите се вцепениха. Знаеха, че ако Нерон загубеше държавата си, за него това би било по-малък удар. Разбраха също, че човекът, който е написал такова писмо, трябва да умре. Но и те самите побледняха от страх, защото бяха слушали такова писмо:

Петроний обаче се разсмя с толкова искрен и весел смях, сякаш си беше направил най-невинна шега, изгледа всички гости и каза:

— Веселете се и прогонете далеч тревогата. Не е нужно никой да се хвали, че е слушал това писмо, а пък аз ще се похваля с него навярно на Харон в часа, когато ще мина реката.

След това даде знак на лекаря грък и протегна към него ръката си. Изкусният лекар за миг я стегна със златна лента и преряза вената на мястото, където ръката се прегъва.

Кръвта бликна върху възглавницата и обля Евника, която, подпирайки главата на Петроний, се наведе над него и промълви:

— Господарю, нима мислеше, че аз ще те оставя? Дори ако боговете ми даряха безсмъртие, а цезарят власт над целия свят, пак бих тръгнала с теб.

Петроний се усмихна, повдигна се малко, докосна с устните си нейните устни и отговори:

— Ела с мен!

После добави:

— Ти наистина си ме обичала, божествена моя!…

Тя протегна своята розова ръка към лекаря. А след миг нейната кръв бликна и се смеси с кръвта на любимия мъж.

Но той даде знак и отново отекнаха цитрите и гласовете; пяха най-напред „Хармодий“, а след това песента на Анакреон, с която поетът се оплаква, че намерил веднъж пред вратата си премръзналото и разплакано дете на Афродита, взел го, стоплил го, изсушил му крилцата, а то неблагодарното, му проболо за отплата сърцето със стрелата си; оттогава спокойствието го напуснало.

А те двамата, облегнати един о друг, красиви като божества, слушаха усмихнати и бледнееха. След като свърши песента, Петроний нареди да поднасят още вино и ястия, после поведе разговор с тия, които седяха наблизо, за неща дребни, но приятни, за каквито обикновено се разговаря на пиршества. Накрая повика гърка, за да му превърже за малко вените, защото каза, че му се спяло и първо искал да се отдаде на Хинос, преди Танат да го приспи завинаги.

Наистина той заспа. Когато се събуди, главата на девойката лежеше вече на гърдите му, подобна на бял цвят. Тогава той я сложи на възглавницата, за да я погледа още малко. След това отново му развързаха вените.

По негов знак певците запяха тихо нова песен на Анакреон, а цитрите леко им пригласяха, за да не заглушат думите. Петроний ставаше все по-блед и по-блед, но когато замлъкнаха последните звуци, той се обърна още веднъж към гостите и каза:

— Приятели, признайте, че заедно с нас загива…

Но не можа да довърши. Ръката му прегърна с последно движение Евника, след това главата му падна на възглавницата — и той умря.

Гостите, като гледаха двете бели тела, които приличаха на две чудни статуи, разбраха ясно, че заедно с тях загива единственото нещо, което техният свят все още беше притежавал — поезията и красотата.