Литература Ангелова, В., М. Христова, Д. Манова, В. Паничкова

DEVELOPMENT, APPROBATION, AND APPLICATION OF NEW EDUCATIONAL MATERIALS IN FOREIGN LANGUAGE TEACHING FOR SPECIAL PURPOSES AT THE UNIVERSITY OF MINING AND GEOLOGY “ST. IVAN RILSKI”

(summary)

Всеизвестно е, че без мотивация не се постига нищо, а тя, от своя страна, има три измерения: удоволствие, нужда и задължение. Целта е да се разработи иновативен дидактически подход за обучение, който да улеснява интеграцията на чужденци, както и разбирането на чужди култури с помощта на песните като част от чуждоезиковото обучение.

Една от най-ранните методологии за учители по немски език е „SinglingualMethod”, издадена от Лангеншайд със заглавието „Малка немска музика“. Този метод включва учебник и касета, които поднасят полезни фрази от ежедневието в комбинация с добре познати песни.

„Shout!” (Nolasco 1998) предлага един по-традиционен подход, като добавя по една песен на всеки два раздела. Работната тетрадка упражнява езикови умения и употреба на граматика. Разделите покриват разнообразие от теми – спорт, свободно време, семейство, а песента е част от съответната тема. Например в раздела „Училищни предмети“ подбраната песен е „Wonderful world”, в която се споменават различни училищни предмети като история и география. Част от упражнението се състои в това обучаемите да изписват предметите, които чуват. „Попълнете празните места“ и други подобни упражнения се базират на отпечатания текст на песента. „Enjoy the music” (Rubies 1997) представлява кратък учебен курс, който използва песни и е предназначен за преподаване на втори чужд език. Всеки раздел е изграден около съдържанието на определена песен и включва писмени упражнения, текстове, информация за културата на групата изпълнител, както и упражнения за преди, по време и след слушането.

Слушането на музика е показало „промяна в кръвното налягане, притока на кръв, дишане, пулс и енергичността като цяло“ (Bancroft, 1985, p. 7). Сърдечният пулс варира между 70-100 удара в минута; затова, музиката с темпо 60-80 помага за успокоение, тъй като отговаря на човешкия ритъм.

Д-р Лозанов е този, който най-ефективно прилага отпускащия ефект на музиката в своята методика „сугестопедия“. Споменатият ефект води до засилено запаметяване. Д-р Лозанов защитава тезата, че „запаметяването при обучение по сугестопедичната методика е 25 пъти по-ускорена, отколкото при другите методики“ (Лозанов, 1972…).

Нека погледнем на въпроса „защо песните дават резултат в чуждоезиковото обучение“, от невро-лингвистична гледна точка. Съществуват два процеса, свързани с успешното овладяване на чужд език: интуитивен и съзнателен. Използването на песни допринася и за двата. От една страна, имайки пред себе си песен на съответния чужд език, обучаемият много по-лесно ще запамети лексика и граматични структури, отколкото чрез систематично учене. От друга, текстовете на песни могат да се използват в различни упражнения, защото те често представляват интерес от лингвистична гледна точка. Тези два процеса са свързани с използването на двете мозъчни полукълба. Известно е, че лявото полукълбо отговаря за логичното и аналитично мислене, а дясното – за творчески способности, за използването на картини, метафори и емоционална експресивност. Много изследователи доказват, че истинското овладяване на умения става тогава, когато има превключване от лявото към дясното полукълбо. Една песен задейства и двете мозъчни полукълба, като по аналитичен начин им поднася едновременно музика и текст, редуващи се периодично.

В песента емоция и език са неделими. Ритъмът улеснява запомнянето и прави повтарянето забавно. Именно тези три компонента език-ритъм-мелодия гарантират, че езиковите модели, думи и граматични форми ще бъдат прехвърлени в дълготрайната памет.
За избора на песен
Песните са сред най-интересните средства за чуждоезиково обучение. Те представляват автентични текстове, т.е. не са предназначени за обучение. Комбинацията от музика и текст може да бъде допълнена от видеа, трейлъри и др., които да задържат висок интереса на обучаемите. Освен всичко това, една песен премахва езиковите и комуникационни бариери между обучаеми и преподаватели, и мотивира. И все пак, не всяка песен е подходяща за образователни цели. При избора е важно да се обърне внимание на няколко неща:

1. 
   Песните трябва да са автентични.
   
2. 
   80% от граматиката и лексиката трябва да са на или дори над нивото на обучаемите.
   
3. 
   За предпочитане е да има повторения на определени структури (припев, подчинени изречения и др.). Такива структури се запечатват в съзнанието, а това дава възможност на преподавателите да измислят подобни примери за по-нататъшни упражнения.
   

Друг подходящ момент е, когато преподавателят запознава обучаемите с нова лексика, правила за произношение и правопис, интонация, както и по-трудни граматични модели, четене и слушане с разбиране. Накратко казано, ако преподавателят има намерение да включи песен в часовете, трябва да следва три важни стъпки, които обхващат упражнения 1/ преди, 2/ по време и 3/ след слушането. Всяка от тези стъпки отговаря на трите фази в един по-обширен контекст на обучение.

1. 
   Обща фаза: поставени задачи
   
   1. 
      Понижаване на емоционалния филтър
      
   2. 
      Създаване на мотивация
      
   3. 
      Културни познания (запознаване с нова култура)
      
   4. 
      Подход към текста с цел изясняване на неговото значение
      

2. 
   Кратко изложение
   
   1. 
      Първоначални задачи: на обучаемите се поставят упражнения, с които се занимават по време на слушане; при второто слушане те изписват прилагателни, глаголи, рисуват емоциите, които поражда текстът на песента.
      
   2. 
      Анализ на текста
      
   3. 
      Създаване на съзнателни връзки – упражнения, които да спомагат разбирането на граматиката.
      

• 
  Да се попълнят празните места – за лексика и граматика
  
• 
  Хартиени ленти – на обучаемите се раздават такива, на които е написан част от текста на песента. Хората биват разделени на групи, като целта на упражнението е да се подреди правилно текстът на песента.
  
• 
  Съчетаване – свързват се синоними, фрази, идиоми в едната колонка с тяхното значение в отсрещната колонка.
  

3. 
   Заключение
   
   1. 
      Внимателно слушане на текста
      
   2. 
      Социо-културни и вътрешно културни наблюдения
      

1. 
   Дискусия – задайте въпроси, свързани с тематиката, така че обучаемите да ги дискутират по групи: има ли послание, тема, история, която студентите да обяснят или да напишат?
   
2. 
   Игри и кръстословици – подходящ начин да използвате лексиката и граматиката, с която се запознавате в песента.
   

В зависимост от избора на песен, преподавателят може да състави голям брой упражнения: да се попълнят празните места, multiple choice, свързване на две различни части – от изречение, дума, фраза; упражнения за писане. На обучаемите може да бъде поставена задачата да си представят сценарии и сами да създадат текстове на песен.

Има едно важно правило, което трябва да съпътства преподавателите, а именно, че обучението трябва да е забавно. Песните са неделима част от живота особено на младите, затова използването им в чуждоезиковото обучение трябва да си остане забавно и вълнуващо. Използването на песни е един от най-ефикасните и резултатни начини за обучение, тъй като е мултисензорно преживяване (звук и текст са представени едновременно), и ако е подходящо разработено от преподавателя, усилията несъмнено ще бъдат възнаградени.
Литература
http://www.languagesbysongs.eu/doc-en-fra.htm

http://etd.lsu.edu/docs/available/etd-1111102-204823/unrestricted/Salcedo_dis.pdf

http://www.nbu.bg/PUBLIC/IMAGES/File/departments/foreign%20languages%20education/research/13.pdf

http://back2nature.me/%D1%81%D1%83%D0%B3%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D1%8F-%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B4%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%84%D0%B5%D1%81%D0%BE%D1%80-%D0%BB%D0%BE%D0%B7/

Д-р Лозанов. Сугестопедия – десугестивно обучение (комуникативен метод на скритите в нас резерви). Лекционно резюме 1995-2004.

BENEFITS OF SONGS IN FOREIGN LANGUAGE TEACHING

(summary)

Един прекрасен начин да се постигне този ефект са презентациите в часовете по чужд език. Те се явяват прекрасен инструмент за мотивиране на студентите чрез фокусиране и задълбочаване на техните знания в дадена област и обогатяване на езиковия им изказ. Подобна задача пред тях не само изисква добра академична организация, но им помага да израстнат многостранно. Те трябва да се справят с евентуални страхове от излизане пред хора; да се научат да контролират езика на тялото си и да знаят как да се държат пред публика; да развият и приложат компютърните си умения. Най-големият ефект от подобно упражнение е тяхното пораснало самочувствие и разбира се по-гладкото езиково говорене, ако не по принцип, то поне в една конкретна област.

След като накратко обобщихме ползите от студентските презентации и преди да се спрем по-подробно на всяка една от тях, първо да разгледаме как да се стигне до успешно и удовлетворяващо презентиране. Как да подходим? Да им поставим задача да си намерят интересна тема, която да развият, да проучат и да представят пред своите колеги. Много често ние, преподавателите, разчитаме, че след като са излезли от училище, те са големи хора и знаят как да се справят с подобно предизвикателство. Оказва се, че това е далеч от истината. Дори и да са правили презентации в училище, те са забравили как се прави, или пък не са сигурни какви са изискванията на техния преподавател. Така че първата стъпка за преподавателя в подобно начинание е да обясни какво очаква от тях. Най-добрият начин е да демонстрира, да подготви презентация върху интересна тема и да я представи, така както очаква от своите студенти да го направят. Тук мога да споделя личния си опит с моите студенти от трети курс МТФ. След като обявих, че ще трябва да се сборят с такава задача, аз зачаках трепетно момента на първата презентация. Разочарованието беше огромно. Оказа се, че нямат ни най-малка представа какво трябва да направят. Затова, макар и със закъснение, аз постъпих точно така – подготвих презентация за това как трябва да се презентира. За да подсиля казаното, аз направих кратка презентация по избрана от мене интересна тема, използвайки поднесените от самата мен насоки. Сега вече студентите знаеха какво очаквам от тях и резултатите не закъсняха. Какво трябва да знаят студентите преди да подходят към своята презентация?
Насоки и изисквания за презентация
„Кажи ми и аз ще забравя.

Научи ме и ще запомня.

Накарай ме да го направя и ще се науча."

Бенджамин Франклин
Преди да започне своята презентация, презентиращият трябва, първо, да е напълно наясно каква е целта му – дали само ще информира, дали основната му цел е просто да забавлява, или пък ще се опита да убеди своята публика да направи нещо, да осъществи някакво действие в резултат на презентацията. В нашия случай, основната цел на студента е да информира. Второ, изборът на тема е от изключителна важност. Ако говорим по принцип, презентиращият трябва да знае пред каква публика ще говори, тъй като от това зависят много други параметри, с които трябва да се съобрази. Студентът знае каква ще е неговата публика – неговите колеги, което в никакъв случай не омаловажава задачата му. Напротив, понякога това може да е свързано с огромно притеснение, че може да се изложи пред тях. След като знае пред кого ще поднася своя материал, презентиращият трябва да избере тема, достатъчно интересна и обогатяваща, за да държи вниманието на слушащите. Не бива да е нито нещо прекалено сложно, нито твърде елементарно. Той трябва също да предвиди евентуални въпроси, които могат да възникнат у публиката и да има готовност да отговори на тях. Трето, най-важната част – изготвянето на самия материал. Освен че трябва да е стегната, презентацията трябва да е добре структурирана. Хубаво е да бъде разделена на ясни, обозрими части: първо, увод или обобщаващо твърдение, с което говорещият запознава своите слушатели с целта и темата на презентацията; второ, същината на темата, с примери, ако е възможно; трето, заключение, в което презентиращият отново обобщава основните идеи на своята презентация. Добре е студентът да запомни и да приложи това правило за няколкократното повтаряне на основните идеи. Само така, презентиращият може да е сигурен, че след като приключи своята изява, нещо ще е останало в главите на слушалите го. Четвърто, подготовката на презентацията. Много автори, занимавали се с изнасянето на презентации, посочват три основни компонента преди изнасянето на самата презентация: подготовка, подготовка, подготовка! За да бъде успешна презентацията, студентът трябва да говори, а не да чете. Разбира се, той може да се опира на своите материали, но трябва да може гладко и убедително да изнася своите тези. Четенето отегчава, то може да е монотонно и може бързо да демотивира публиката. Освен това, главната цел е да се говори, за да се подпомогне гладкостта в изказа по принцип. Това не се постига с наизустяване на материала. Наизустяването може да изиграе много лоша шега на презентиращия, а и елементът на „папагалстване“ веднага се усеща от слушателите. Добрата подготовка изисква многократно репетиране, като всеки път студентът казва нещата по различен начин, но запазва, разбира се, смисъла. Да, трудоемко е и ако човек иска удовлетворяващ успех, се налага да се потруди здраво!

И така стигнахме до съществената част – самата презентация. Студентът е преминал през гореописаните стъпки, подготвил се е подобаващо. Какво остава? Остава да поднесе своята тема така, че да завладее своята публика. Колко е лесно да се каже! Това, обаче, е може би най-трудната част. Колкото и да е позната обстановката, публиката – състудентите, човек рядко успява да се избави от сценичната треска. Тя може да бъде нож с две остриета. От една страна, тази нервност може да те ръчка да обмислиш всяка своя стъпка на подиума; да те накара да помислиш как ще се държиш, какви жестове ще правиш и т.н. От друга, обаче, студентът не е артист, който подробно обмисля тези подробности. По вероятно е въобще да не помисли за това и излизайки „на сцената“ тотално да се смути, блокира и това да обърка добрия му план. За това, преподавателят трябва отново да е този, който да предупреди за тази опасност, или по скоро, за още един компонент от поднасянето на презентация. Това разбира се е елементът, който или ти се удава просто така, имаш го като талант, или се развива с опита. Какъвто и да е случаят, студентите трябва да са наясно с него. Как ще застанеш пред публиката – дали ще застанеш като мумия и няма да смееш да мръднеш? Това е конфузно и не особено приятно, публиката усеща сковаността на презентиращия и може да си направи погрешни изводи. Дали ще си отпуснат, вял – отново лошо, или ще си свободен, ще се движиш, ще правиш жестове – не прекалено, така че да привличаш внимание. Къде ще гледаш, докато говориш? Ето този момент е от изключителна важност. Говориш, но не смееш да погледнеш в публиката. В най-добрия случай, студентите търсят погледа на преподавателя – за подкрепа. Да, ама могат да загубят останалата си публика. Презентиращият трябва да умее да осъществява контакт с очи, това помага изключително, за да въздейства на своите слушатели, да внушава увереност и разбира се, да получи подкрепа от публиката. Не на последно място е как говорят. Дали говорят едва-едва, мънкат под носа си и с това отново заплашват своята презентация със саботаж. Публиката ще се напряга първите няколко минути и дотам. Затова те трябва да говорят достатъчно високо. Като се има предвид и факта, че това е презентация на чужд език, това е много важно.

В заключение, подготвянето и изнасянето на презентации в часовете по английски език не само допринася ползи за усъвършенстване на академичните умения на студентите и повишаване качеството на изучавания език, но спомага и за разнообразяване на учебната програма в часовете, като ги прави по-живи и интересни.

2. http://www.uwlax.edu/catl/studentlearning/index.htm

3. http://www.sagepub.com/upm-data/17269_01_Chivers_Ch_01.pdf

4.http://www.freepatentsonline.com/article/Academy-Educational-Leadership-Journal/256457135.html

Всички ние разбираме каква е моралната стойност на дадено действие, хранителната стойност на даден продукт, художествената стойност на дадена картина. Тя се състои в това, което е подчинено на действието или е станало част от него, както от хранителния продукт или от самата картина и придава на всеки един от гореспоменатите примери собствено достойнство или значимост и го прави желан. Ценностите са качества също така, както са понятията красиво или грозно, добро или зло, почтено и низко, справедливо и несправедливо, чисто и нечисто, вкусно и отвращаващо. Както видяхме, всяка позитивна ценност е съпроводена от негативна такава. Да разгледаме човек на базата на ценностите му, това не означава да разгледаме неговата същност, а (поне при един първи допир) качествата, които ни носят или не ни носят удовлетворение, като не преставаме да търсим връзката с човешката природа.

Същите тези неща могат да придобият или загубят ценността си, в зависимост от измененията на тази природна същност. Четем, не без изумление, в един от романите на Балзак, например в „Мнимата любовница”, описанието на обзавеждането на хола, което през 1840 г. е признак на добър вкус, а в днешно време е признак на най-лош вкус, както и смятаме за акт на вандализъм разрушенията, които църковните служители от „Парижката Света Богородица”, враждебно настроени към „готическото варварство”, са наредили да бъдат извършени в катедралата им през XVII век.

Тази тясна връзка между ценностите и човешката природа има своите вариации и със сигурност е една от причините, привлякла вниманието върху теорията за ценностите в една философия, където изучаването на човека е център на спекулации.

Има и друга по-видима причина, но по мое мнение, тя е второстепенна. Именно тя е тази, която се откроява в едно изказване на М. Дюпреел, за който вече споменах: „Само ценностите, които са в опасност, пише той, са нарочно разглеждани като ценности, а не като сили или неща”. Той иска да каже, че неопровержимата ценност бива възприемана до такава степен от субекта си, че стават едно цяло. Иначе казано, всички ценности, които са в основата на нашата западна цивилизация, са в опасност и това е причината ценности като уважението към човешкото достойнство, например, да ни изглеждат ценни. Но всъщност, това е второстепенна причина и затова не трябва да се объркват фолософията на ценностите с апологетиката на нашата цивилизация. Тази апологетика, която защитава нашата цивилизация от критиките на Ницше или Шпенглер, или от безкрайните и брутални нападки на други, е предпочитана актуална тема, но във философията не става въпрос нито да се защитава, нито да се атакува, а да се преоткрие това, което е ценност.

Философията на ценностите, към която се връщам сега, ще ни даде ново свидетелство за начина, по който се е трансформирала философията като цяло през последните двадесет години. В началото на века, ценностите не се изучаваха като такива, а по-скоро се дава оценки що е то ценност или се противопоставяха на оценките за съществуването й. Или ако не беше такъв случаят, то тогава теориите се опитваха да намалят самата ценност на този субективен феномен оценяването. Тези теории бяха три вида. Първата теория е критичната с кантов произход, според която ценността се ражда, наложена от необходимостта на обектите от природата на субекта (така например, според последователите на Кант, обективната ценност на познанието не произлиза от взаимоотношението с обекта, а от субективни обстоятелства, за които един обект за нас, може да бъде обект на познанието). Втората теория е психологическата, която започва с тенденциите и нуждите, които съставляват човешката чувствителност. Ценността на един предмет, хранителната ценност на един продукт, например, е това, което съставлявайки предмета, отговаря на нашите нужди. Нашата чувствителност е като чувствителния слой, който ни разкрива ценности, които нямат никаква стойност извън него.

Актуалната философия на ценностите, под най-различни форми, които сама тя е приела, се противопоставя на субективизма. Тя разглежда ценността не толкова от гледна точка на субекта, който я оценява, а по-скоро от гледната точка на обекта, който я въплъщава и търси по какъв начин тази ценност е представена в обекта, който я е придобил. По този начин, ценността придобива много по-сложна структура, отколкото субективните ограничения ни позволяваха да мислим. Веднага ще дадем красноречив пример: очевидно е, че сюита на Бах или портрет на Рембранд отразяват красотата не на аз-а, който ги оценява, а на автора на сюитата или портрета. В днешно време, се среща прекалено често тенденцията на объркване на аматьора с твореца. И все пак, не можем да кажем, че сме съвсем сами когато насаме слушаме соната на Бетовен. Впрочем, става ясно, че както красивото не е нищо само по себе си, то абстрактното, създадено от творбата и нейния автор, няма стойност за нас без техниката, която да я реализира в творбата или в действието. Така, както има техника на красивото, има и техника на здравето, истината, справедливостта, щедростта и бихме могли да кажем, че религиозните ценности се въплъщават само благодарение на позитивните религии, които са също вид техники.

Ценността достига до нас единствено чрез творбата на твореца. Тази трипластова структура се намира във всяка една ценност. А всяка ценност се разпространява от човек на човек посредством творбата. И даже ценностите, които изглеждаше, че зависят само от обектите, вкусът на един плод или сладостта на меда, например, са резултат от грижите на градинаря и пчеларя. Красотата на един пейзаж е, без съмнение, красота, която благодарение на замаскираната митология, повече или по-малко, подчертава неясната идея за разпоредител на природата.

Това са техники, които обясняват широко разпространеното твърдение за намаляващия плурализъм на ценностите. Според забележка на М. Жан Вал, за да одобрим изцяло дадена ценност, което е и случаят на техниката, чиято ценност изисква цялостно действие, трябва да се затворим за другите. Именно по този начин, чрез творбата, до някаква степен, ценността прониква в реалността. Този плурализъм, впрочем, стига много по-далече. Потвърждавайки я, всъщност, искаме да кажем не само, че един и същи вид ценност се въплъщава в съвсем различни и ексклузивни форми: историята на изкуствата и тази на нравите, но и на всичко, което е история на науките, ни показват нагледно колко различни ориентации може да даде на човек търсенето на всяка една от тези три ценности: истинното, красивото и доброто. Това е също така един вид закон на ценностите, който гласи, че всяка една от формите, които ценността приема, умира малко след нейното раждане. Например, школа за изкуства, ако съществува по-дълго време, ще бъде погълната от конвенционалното и ще се загуби сред безразличието и пренасищането.

Тази постоянна промяна на формата в комбинация с трайността на ценността е довела до теза, която се подчертава в почти всички актуални философии на ценностите, а именно в тази на Раймон Полен, която говори за трансцедентността на ценността и допира на нейните форми. С трансцендентност на цеността имаме предвид, че тя не можа да се идентифицира с никое друго от своите проявления, но се проявява в човешкия ум като нескончаема нужда, която трябва да се задоволи. И възможността означава, че тази ценност не е механично приложимо правило, а че напротив, изисква свобода, усилие и изобретателност. Именно, тази трансцендентност и тази безкрайност карат човек да има задача за изпълнение и е това, което го различава от животинския вид. Но тази увертюра на човека над трансцендентността създава проблеми. Дали безкрайността на ценностите, както иска Р. Полен, е чиста нерешителност, която оставя на човек свободата и отговорността от неговата ангажираност? Или напротив е, както казва М. Льо Сен, доказателство в полза на съществуването на Върховната ценност, на безкраен и перфектен Бог, който по-скоро е извор на всички ценности, отколкото сам по себе си ценност? И в двата случая, теорията за ценностите носи характеристиките на съвременното мислене. Ценността не е просто проекция на нашето желание над нещата. Тя има сложна структура, предполагаща съществуването на неразделно свързани, в трансцедентален повик, творец, творба и ценител. Тук все още наблюдаваме примитивното, структурата е сложна, а не е прост елемент.

Преводът е направен от д-р Екатерина Балачева^* с незначител­ни съкращения от – Emile Brehier, Les Themes actuels de la philosophie, Presses universitaires de France, 108, Boulevard Saint-Germain, Paris, 1964, p. 51-56.

IV. IN MEMORIAM
МЯСТОТО И РОЛЯТА НА ИМАНУЕЛ КАНТ В БЪЛГАРСКАТА

ФИЛОСОФСКА КУЛТУРА
Михаил Бъчваров^*
Има мислители, които превратностите на историческата съдба не зася­гат и те запазват своето място и роля във философията. Тяхната непре­ходна ценност се определя от това, че са поставили, тълкували и решили философски проблеми, които имат основополагащ характер за философска­та наука и за философското мислене изобщо. Такъв мислител е Имануил Кант, създателят на немската класическа философия. Той определи за дълго време насоката на философстването, не само в Германия, но и в цялата европейска култура¹.

Макар и с известно закъснение, поради исторически обстоятелства – многовековното османско владичество – и българската култура през XIX в., влиза с досег със съкровищата на естественонаучното и философското де­ло на Имануил Кант. Започнали отначало със споменаването на името на Кант и употребата на някои термини от критичната философия, българските възрожденци се стъписват пред трудно избродимия лабиринт на сложното мислене на Кьонигсбергския мислител.

През 1859 г. Цариградското сп. „Български книжици” отбелязва, че езикът на Кантовата философия е „тежък и тъмен” (Български книжици, 1859: 81). По-късно започва постоянното усвояване, цитиране и използване на постановки и решения на трансцеденталния идеализъм и отбелязването на Кант като велик философ. Интересен е фактът, че Иван Касабов в статията си „Речите на един български княз”, където се изтъква, че: „В проекта на постоянния мир, Кант немският философ, съобщава, че един император от Восток, кой­то предлагал на един български владетел да прекъснат разпрата си чрез един двоебой (дуел), този по-малко наклонен към человекоподобието, отговорил: „Един ковач, който има клещи, негли ще вади той светналото желязо от запалените въглища с ръцете си” (Касабов, 1869).

Известно е, че това е бележка под линия, направена от И. Кант в знаменития проект „Към вечния мир”: „Така един български княз отго­ворил на гръцкия император, който искал добронамерено да уреди спора си с него чрез двубой; следното: „Ковач, който има клещи, няма да вади нажеженото желязо от въглените с ръцете си” (Кант, 1977: 36).

Ускореното развитие и синкретизмът са характерни особености на българската философска култура през втората половина на XIX в. В нея се създават философски творения, които органически вплитат в своята тъ­кан изходни принципи и конкретни решения от философския стил, подход и начин на мислене на Кант. Натурфилософската система на д-р Петър Берон² при трактовката на космологичната проблема логично излиза от небулярната теория на Кант и Лаплас. Конкретният механизъм на образуването на звездите от централното небесно тяло Архегет и слънчевата система в тълкуването на П. Берон се опира на космологичната концепция на Кант. Едно десетилетие по-късно неговият племенник В. х.Стоянов-Берон в своята „Логика” (Виена, 1861) изгражда теорията на познанието си върху Кантовата гносеология и по-конкретно върху принципа на познаваемостта на действителността в рамките на времето и простран­ството³.

През този първи период от разпространението на идеите на Кант в Бълга­рия с интерес се запознаваме и с първия опит на Васил Друмев за историко-философски анализ на мястото и ролята на Кант в европейската философска мисъл. В съдържателната си студия „Учението за откровението по отношение на провидението, сравнено с новите противоположни теории за съхранението и управлението на света” (на руски език) Друмев, като разглежда значението на философията на Кант за европейската философия, твърди: 1/ Кант като продължител на традицията на Бейкън и на Декарт в история на философията формулира, че „единствения критерий за зна­нието е мислещият дух” (Друмев, 1981: 53). 2/ Кант допусна, че „освен мислещия дух има още нещо, което не се подчинява на съзнанието на мислещия дух. За Кант това „нещо” е Бог” (пак там). Истинското битие на бога е непознаваемо. 3/ Идеи­те на Кант за мислещия дух се доразвиват от Фихте (пак там, 54), който отъждествя­ва съзнанието и действието. Без да се впускаме в подробности ще отбеле­жим, че Друмев разглежда Кантовото философско дело в контекста на европейската философия с оглед отношението му към пантеизма и към бога.

Но пита се как е било възможно запознаването с Кант? Само по втора ръка ли? Само признак на ерудиция и култура ли е споменаването на Кант? Или наред с неизбежната мода редица от нашите възрожденци са били в не­посредствен досег с творчеството на Кант? На какъв език са усвоявали те критическата философия на Кант?

Действително преобладаваща тенденция е споменаването на името на Кант и позоваванията върху негови произведения да са от втора и трета ръка, и то от руски и френски източници и частично от немски – това е традиция­та, която се е утвърдила. Но има и второ направление, което още не е укрепнала тенденция – Кант да се знае по първоизточник да се чете в оригинал и тази нова тенденция в периода на Възраждането и Просвеще­нието се демонстрира от д-р Петър Берон, Васил Друмев и Васил х.Стоянов-Берон.

Вторият период от усвояването и разпространението на Кантовата философия в България е от Освобождението (1878 г.) до Първата световна война. Тогава се създават по-благоприятни условия за развитието на фи­лософската култура и за по-цялостното усвояване на Кантовата философия. Този процес е сложен, многопланов и противоречив. Бих си позволил да го скицирам в няколко основни пункта.

1/ Кантовата философия се разпространява чрез катедрата по философия в Софийския университет, възглавявана от д-р Кръстьо Кръстев⁴, кой­то формира философските и естетическите си възгледи под влиянието до голяма степен на Кант. Това намира отражение в курсовете му по философия и специално в произведенията му по естетика на страниците на ре­дактираното от него списание „Мисъл”. Тук можем да отнесем и дейност­та на д-р Никола Бобчев, проф. Иван Георгов, а по-късно и на Димитър Михалчев.

2/ Значителна част от българската философска интелигенция по­лучава образование в Германия и пренася идеите на Кант в България (К. Кръстев, И. Георгов, Н. Алексиев и др.).

3/ Кантовите философски идеи стават достояние на българската интелигенция чрез преводите на руски език⁵ и чрез съчиненията на руските кантианци и неокантианци.

4/ Неокантианството прониква в България сравнително широко чрез Германия и Русия и сред българската общественост се формират няколко теоретични и обществено-политически средища, сред които има последователи на Баденската и Марбургската неокантиански школи. Такива средища, в които неокантианството се обявява за ръководен философски принцип или едно от основополагащите начала във философията и социологията са:

а) Народничеството, представено от Б. Минцес, Давид Пасманик и др., което излиза в редица свои постановки от неокантианството. Народниците правят опит да съединят марксизма и неокантианството.

б) Социалдемократичен център, начело с Янко Сакъзов, който издава сп. „Общо дело” и сп. „Ново общество”, където се пропагандират идеите на нео­кантианството. Сакъзов издава в 1904 г. преведената от него статия „Маркс или Кант” от неокантианеца д-р К. Форлендер.

в) Радикалдемократи: неокантианци се групират около сп. „Демокра­тически преглед”. Това са д-р Александър Недялков, д-р Димитър Гаврийски, М. Нинов и др.⁶.

5/ Критичен анализ на Кантовата философия и неокантианството от гледище на марксизма: Димитър Благоев, неговите съратници – Кръстьо Раковски и др., приемат като главна насока критиката на кантианството, защото чрез горе­посочените средища неокантианството се формира фактически като главно направление в българската философска немарксистска мисъл до Първата световна война. Основното критично острие на неокантианството е насочено срещу диалектическия материализъм, а заедно с това се правят редица опи­ти за еклектично обединение на Кантовата философия с марксизма.

6/ Появяват се специални изследвания за философията на Кант и неговото място като мислител в историята на европейската култура, философия, естетика и др. В това отношение ще обърна внимание на няколко произведения: а) дисертационния труд на Никола Бобчев „Ос­новни направления в учението за чувството от Кант до наши дни”⁷. Тук се разглеждат заслугите на Кант за обосноваване на теорията за чувст­вата. б) Работата на Стоян Чакъров „Развитието от психологически към трансцендентално априори в новата философия”⁸. Чакъров приема трансценденталния априоризъм на Кант. в) Слави Чаушев в тру­да си „Причинността при Кант и Шопенхауер”⁹, смята, че Кант преодолява психологизма в концепцията за каузалността и се опира на трансценденталната аперцепция; г) Значително място в българската литература върху Кант заема книгата на Д. Гаврийски „Имануил Кант: неговото време и неговото място в историята на философията (Историко-философска студия)”¹⁰. След като разкрива изключителното по важност място на Кант в историята на западноевропейската философия, авторът обосновава тезата за изградения от Кант синтез между рационализма и емпиризма. Разглеждат се въпросите за синтетичните съждения и др.

Основният извод за този период е, че в българската култура се съз­дава значително неокантианско направление, което е обект на сериозна теоретична и социалнополитическа критика от марксистката школа начело с Д. Благоев. Тази борба прави Кант най-популярното име от всички западни философи в България до Първата световна война.

Третият период в разпространението на Кантианството в България е между двете световни войни. Той се характеризира с три главни тенденции, а именно: а) постепенно заглъхване и преодоляване на неокантианството, като главно направление в българската буржоазна философска мисъл; б) засилване на интереса към оригиналното творчество на И. Кант и пре­води на неговите съчинения; в) борба между марксистите и идеалистите философи за адекватна и научна интерпретация на творчеството на И. Кант.

Преди всичко трябва да отбележа интересната интерпретация на Кан­товата философия от Д. Михалчев, който сам отначало стои на неокантиански позиции, а по-късно анализира философията на Кант от ремкеанско гледище. За Д. Михалчев централен въпрос в Кантовата философия е „проб­лемът за формата”, защото Кант според него тръгва от една догматична позиция на абсолютното деление на обекта от субекта. Обективността на познанието не може да се обясни с обекта, с даденото и тогава оста­ва да бъде обяснена със субекта или по-точно със съзнанието, с фор­мите на съзнанието, но не индивидуалното съзнание, а съзнанието изоб­що. Чрез формите на съзнанието предметите се конструират. Този извод е главният недостатък на философията на Кант според Михалчев.

Интерпретацията на Д. Михалчев за Кантовата философия повлиява най-силно върху общата оценка на трансценденталната философия в историята на българската философска мисъл. С широкото разпространение на ремкеанството у нас през първата половина на нашия век трябва да се обясни и не толкова силният и последователен интерес към философията на Кант. Това се дължи на факта, че по основни философски проблеми ремкеанската и критическата философия стоят на коренно противоположни позиции. Пър­вата абсолютизира даденото, а втората абсолютизира съзнанието изобщо.

Традициите на марксическа трактовка на трансценденталния идеализъм на Д. Благоев се продължават от Тодор Павлов и Сава Гановски. Т. Павлов посвещава много свои разработки в продължение на 50 години на критичната философия на Кант. Със статията си „Коперниканският прев­рат на Кант”¹¹ от 1924 г. Павлов поставя началото на един постоянен интерес към философията на Кант. Главното му внимание е насочено към въпроса за отношението между нещата сами по себе си и явленията. Ако се изхожда от абсолютното им разграничаване, се достига до субективизъм и агностицизъм. Алтернативата, която Т. Павлов про­тивопоставя, е, че познаваме нещата такива, каквито те са сами по себе си. Това не означава, че когато Кант изтъква съществуването на някаква разлика между нещата сами по себе си и явленията, не е точен. Такава разлика има, но във философията на Кант тя се абсолютизира. Т. Павлов очертава друга гледна точка за интерпретацията на отношението между нещата сами по себе си и явленията. Между тях не съществува нито абсолютно противопоставяне, нито абсолютно тъждество. Между нещата сами по себе си и явленията съществува едно конкретно тъждество, което включва в себе си и различието. Това е развиващо се тъждество (Павлов, 1929: 77).

Върху някои аспекти на трансцеденталната философия се спира и С. Гановски. Основната грешка на Кант, отбелязва той, е, че „откъсва и противопоставя в процеса на познанието субекта (съзнанието) от обекта (вещта в себе си) и след това решава, че вещта в себе си е непознаваема” (Гановски, 1934: 54).

В статията си „Философия на германската революция. Имануил Кант” С. Гановски посочва революционното значение на критическата философия. Според него тя е „теория на френската революция” (Гановски, 1935).

В историко-философските си изследвания С. Гановски прави общ преглед на философията на Кант и подчертава анализа му на проти­воречията в немската класическа философия: „противоречията в познанието имат голямо значение за по-сетнешното развитие на немската философия” (Гановски, 1941: 281).

Проф. Иван Саръилиев, който се нарича спиритуалистически реалист, в своята публикация по история на философията също се спира на философията на Кант, разглежда живота и дейността му, спецификата на философските му схващания в докритическия период и т.н. Според Саръилиев дисертацията му от 1770 г. е повратен момент във философското развитие на Кант. „Кант вече е оригинален”, изтъква той. Анализират се основните проблеми от трансценденталната аналитика – сетивност и разсъдък, пространство и време, формална и трансцендентална логика и др. Интерес пред­ставлява анализът на раздела за схематизма от „Критика на чистия разум”, който е единственият анализ на този проблем в историята на българската философска култура. Схемата е опосредствуващото звено между разсъдъка и нагледа. Трансценденталната схема има свои осно­вания във времето и въображението и тя е правило, „монограма” за синтеза на многообразието. Всяка категория има своя схема.

От гледище на самото кантианство значителна научна дейност за Кантовата философия извършва проф. Цеко Торбов. Изследванията на Ц. Торбов върху критическата философия са в духа на традициите на шко­лата на Я. Фриз. Дисертацията на Ц. Торбов третира проблема за чувството, за истина и др. в схващанията на Я. Фриз¹². В разширения вариант на това изследване Торбов изтъква, че заслугата на Фриз е открива­нето на чувството за истината, но не и в обосноваването на тази същност (Торбов, 1930: 10).

В изследването си „Кант и философията на разума” Ц. Торбов твърди, че онова, което дава тласък на критическата дей­ност на Кант, е „фактът, че ние употребяваме съждения, които не произхождат от опита”. Изследвайки структурата на човешкия разум, Кант очертава неговите граници и възможности. Откриването и анали­зът на априорното познание от Кант „откриват пътя на метафизиката” (Торбов, 1936: 17). Една от значителните заслуги на Кант е практическата му философия. Тя според Торбов е „венецът на неговото обновление на философията” (пак там, 28).

В друга работа – „Върху трансценденталния идеализъм”, посветена на проблем от критическа философия, Торбов си поставя задачата да покаже необходимостта от Кантовото допускана на непознаваемостта на нещата сами по себе си. Ос­новният извод, до който Торбов стига, е, че „ние не можем да познаем предметите такива, каквито те са сами по себе си” (Торбов, 1932: 24).

Един от малкото изследвани проблеми от критическата философия в историята на българската философска култура е относно практическа­та философия на Кант, В това отношение интерес представлява изследва­нето на Торбов „Система на критическата етика”. В нея се анализира практическата философия на Кант в съответствие с традициите на школата на Я. Фриз (Л. Нелсон и др.). Изводът е, че научното разработване на етиката не е възможно като се основаваме нито само на логиката, нито на опита, нужно е „връщане към чистата метафизика” (Торбов, 1938: 36).

Както показва обзора на главните изследвания на Кантовата философия между двете световни воини основното е специализираното и аналистичното направление. Кант вече е постоянен интерес за философите, естетиците и обществоведите. Сред всички изследвания три насоки са определящи:

1/ Марксистко-ленинската в лицето на Тодор Павлов и Сава Гановски.

2/ Ремкеанската в лицето на Димитър Михалчев.

3/ Кантианската в лицето на Цеко Торбов, написал най-много за Кант.

Социалистическата революция откри нови възможности в развитието на изследванията на философията и естетиката на Имануил Кант. Тогава се очерта нов четвърти период.

Вече е изминал етапа на запознаването на обществеността с името и делото на Кант чрез курсовете по история на философията, естетиката и естествознанието. Материали за критичната философия има на бъл­гарски, немски и руски език. Дадени са различни интерпретации и са проведе дискусии с диалектикоматериалистическо тълкуване. В тези условия се очертава нова тенденция в Кантознанието, а именно превеж­дането на основните Кантови произведения на български език и появата на аналитични произведения върху основните положения на критичната философия, които са извършени на професионално равнище.

1/ Големият познавач на Кантовата философия проф. Цеко Торбов за две десетилетия преведе и публикува основни произведения на И. Кант в академичното издателство: „Критика на чистия разум” (1967), „Критика на практическия разум” (1974), „Към вечния мир” (1977), „Критика на способностите за съждение” (1980) и др. Проф. Торбов не само извършва великолепен превод, сверява всички източ­ници за съчиненията на Кант, но снабдява и всяко издание с критичен апарат и компетентен предговор. В това голямо дело му помага и неговата съпру­га, също специалист по Кантовата философия В. Топузова¹³. Българската философска култура се обогати и с превода на „Естетиката” на Кант под редакцията и специалното изследване на проф. Исак Паси. Той очерта мястото и ролята на Кантовата естетика в съдържателното си изследване „Нем­ска класическа естетика”¹⁴. Процесът на издаването на съчиненията на Кант продължава в поредицата „Класическо философско наследство” в издател­ство „Наука и изкуство”.

2/ Появиха се значителни произведения за Кант и кантианството. В труда си „Модерни критици на марксизма” (1960) акад. Н. Ирибаджаков подложи на критичен анализ съвременното неокантианство въз основа на солидна интерпретация на самата Кантова философия.

Вече отбелязах изследванията на проф. И. Паси върху естетическата концепция на Кант. Тя се изследва и в произведенията на проф. Атанас Натев, Атанас Стойков и др.

3/ Във връзка с 250 г. от рождението на Имануил Кант се проведе специална научна сесия, която завърши с публикуването на сборник от изследвания, които обхващат всички страни на живота и дейността на Кант и акцентуват върху основните аспекти на философското и научното му творчество, а така също на логическото му наследство¹⁵.

Наред с представянето на философията на Кант в различни свои историко-философски статии акад. С. Гановски специално анализира знамени­тия труд на Кант „Към вечния мир”.

Сред вече необозримото море от литература за Кант специално искам да отбележа изследването на проф. Е. Панова за специфичното място на Кант в немската класическа философия¹⁶.

Паралелно с издаването и изследванията на българските философи голямо разпространение полу­чиха и многотомните издания на съчиненията на Кант на руски език. Общата тенденция, която си пробива път сред критичния анализ на Кантовото наследство, е разкриването на голямата роля на великия немски философ в европейската философия и евристичното значение на основни­те му принципи за философското мислене и изследване изобщо.

2. Вж. Бъчварова, Н; Бъчваров, М., Д-р Петър Берон: живот – дейност – натурфилософия, София: „Наука и изкуство”, 1975, с. 112-114.

3. Вж. Бъчваров, М. Философските възгледи на Васил х. Стоянович-Берон //Извес­тия на Института по философия, Т. ХII, 1966.

4. За д-р К. Кръстев вж. История на философската мисъл в България, Т. II, София: БАН, 1973.

5. Вж. И. Кант, Пролегомени (М., 1893); Критика чистого разума (СПб, 1897) и др.

6. За тях вж. К. Андреев, Критиката на Димитър Благоев на неокантианството в България по въпросите на философията, София: БАН, 1968.

7. Трудът е на немски език (Лайпциг, 1888 г.).

8. Трудът е на немски език (София, 1902 г.).

9. Трудът е на немски език (Берн, 1901 г.).

10. Вж. Гаврийски, Димитър, Имануил Кант: неговото време и неговото място в историята на философията (Историко-философска студия), София: „П. Глушков”, 1910.

11. Вж. Т. Павлов, Коперниканският преврат на Кант //в. „Развигор”, 1924, бр. 140.

12. Тя е озаглавена „Относно учението на Фриз за истината” и е защитена в Гьотинген през 1930 г.

13. Тя превежда Кантовите съчинения „Пролегомени към всяка бъдеща метафизика, която ще може да се представи като наука” (1969) и „Основи на метафизиката на нравите” (1974).

14. Вж. Паси, Исак, Немска класическа естетика, София: „Наука и изкуство”, 1985.

15. Вж. сб. Имануел Кант: 250 години от рождението му (Доклади, научни съобщения и изказвания от научна конференция), София: БАН, 1973.

16. Вж. Панова, Елена, Кант и аналитичната метафизика, София: БАН, 1986.

Марксистката философия, пречупена през деформираното отражение на принципа за класовост и партийност на философията, чрез претенцията, че е „изправила на крака, обърнатата с главата надолу” диалектика на Хегел, е доказала, че целият материален свят и социален живот, включително и мисленето се движат по законите на материалистическата диалектика и научната картина на света придобива завършен вид. Така ни учеха преподавателите (за чест на философската общност, не всички); философската литература, която се издаваше у нас и беше подчинена на тази идеологическа функция. А ние – следващото поколение след тях учехме нашите студенти. Но за всички, изкушени да философстват, оставаха и много въпроси без отговори, оставаше съмнението, как е възможно на всички философски въпроси измъчвали хилядолетия най-великите умове на човечеството, единствено марксистката философия да намери толкова ясни и икатегорични отговори. Защо в западното общество големи философи и учени на ХІХ и ХХ в., които мислят недиалектикоматериалистически, т. е. „немарксистки”, а и немалко философи и учени от „социалистическия свят”, успели да отстояват свободата на мисълта си имат значителен принос в духовната култура на човечеството? Отговори, естествено имаше – тук на помощ се призоваваше идеята за „класовата борба”, „образа на врага” и „интелектуалната идеологическа диверсия”. Както уместно отбелязва И. Райнова: „Ако тази теза беше истинна, „буржоазните” философи щяха да приемат със злорадство или най-малкото със задоволство краха на дългогодишните „врагове” и опоненти. Но колкото и да е парадоксално, Маркс бе гилотиниран не на Запад, където продължава да бъде обект на известно изследователско внимание, а на Изток – от бившите си епигони и идеолози с нечиста съвест” (Райнова, 1995: 21).

Затова и въпросът за смисъла на философията се превръща в необходимост от преоценка на основните философски алтернативи, респективно на социалните ценностни перспективи на феноменологията, на херменевтиката, на прагматизма, на етиката на дискурса, на философията на освобождението и др. В този контекст възможността на философията да решава актуалните проблеми на човека и обществото в края на нашия век и особено в т. н. кризисна ситуация приема доста различни образи, простиращи се от възможно най-абстрактното обяснение до детайлно-конкретизирания социален проект.

„Смисловият” обрат във философията в края на ХХ в., се разкрива като че ли най-ясно във философските идеи за човека. Темата за човека все повече отстъпва място на темата за човечеството – в този обрат непримиримите различия стават моменти, предпоставки, условия за диалог. Макар и кризисен – този момент става необходим за да отърси привържениците на просвещението и комуникативна практика от илюзиите за всесилието на Разума, Духа и Разбирането. Той не снема отговорността на философите, а я извежда от владенията на абстрактния и безличен Субект към действителността на насилието над живите. С това той се изправя пред необходимостта да избира не на книга, а на дело – дали да се примири с нея, дали да се превърне в поредната й легитимация, облечена в удобните и модни фрази на новия Zaitgeust („дух на времето”) или да произнесе отчетливо своето „не”, даже и да не вярва, че то ще „промени света”. Защото ако коренът на социалните конфликти, на войните, нещастията, упадъка и залеза на големите империи е нетолерантността, то истинският ключ за решаването на проблемите на човечеството в края на ХХ в. не са спекулациите върху универсалните закони и принципи като основа на някакъв „универсален изход”, а философията на етиката на дискурса и на освобождението, които са своеобразен апел за отваряне към конкретно-съществуващия Друг, за повече разбиране към чуждите проблеми и страдания, за респект и толерантност въпреки и заради различията. От това зависи бъдещето на човечеството (Пак там, с. 22-23).

Вече четири години търся онова съдържание на лекционния курс по философия, който чета, за да отговоря най-адекватно на въпросите на студентите за смисъла на човешкия живот. Ориентацията към философската антропология е за мен адекватния отговор. За съдържанието на курса ме ориентираха методологическите принципи на Ото Болнов, чрез който той търси път сред множеството методологически подходи в съвременната антропология да намери пътя към общофилософското разбиране на човека. Другото основание е големият въпрос, който търси решение в съвременната философска антропология: предлага ли тя някакво предварително философско разбиране за човека или то трябва да бъде достигнато в края, като резултат от изследването? (Динев 1995: 33). Отговор дава Болнов в своя четвърти методологически принцип, според който философската антропология се отказва от определение на човешката природа както преди, така и след изследването. Този принцип Болнов нарича принцип на открития въпрос. Смисълът е следния: не съществува нито възможност да се гарантира единството на антропологичните определения чрез един временен онтологичен фундамент, нито пък те да се получат в един последващ синтез от някакви отделни характеристики. Напротив, има само една възможност – да се откажем от създадения според едно такова единство образ на човека изобщо.

От тези разсъждения В. Динев заключава, че: „само така философската антропология може да бъде свободна, да изучава обективно човешката природа, която за нея си остава цялостна, а не да се абсолютизират отделни страни от неговата същност... Един такъв подход ще осигури най-добре възможността да се види същността на човека и мястото му в света (Пак там, с. 34).

Така стигнах до извода, че за ориентация във „водопада от антропологични учения в края на ХХ в. ни е нужен „пътеводител” – това е историята на философските учения за човека. Имаме възможност не само да получим знание, исторически проверено за човека, но ще можем аксиологически да отсеем истински „новите прозрения” за човека, от забравеното старо знание, облечено в словестна еквилибристика.

Нали оценката е възможна след знанието?

София, януари 1996 г.

Бележка

1. Този текст представлява встъпителната част – „Вместо увод”, на учебното помагало „Философия: антропологични идеи в история на философията” (Кратък курс по лекциите на доц. д-р Диана Велчева), С., 2000, с. 5-7.

Райнова, И. 1995, Философията в края на ХХ в., С.

Динев, В. 1995, Философска антропология, С.
V. ЕСЕ
ПЕЩЕРСКАТА ЧАРШИЯ – ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ ГРАНИЦИ

И МЕСТА ЗА ОБЩУВАНЕ